Познанието на Божието триединство чрез Христос. Евангелската основа*

Калин Янакиев

На всички, които са поне малко запознати със световните религии, е известно, че християните – точно тъй, както и иудеите, и мюсюлманите – вярват в един-единствен Бог: „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо[1]“ ; в Бог „освен Който няма [друг] Бог[2]“ . Нещо повече: и трите религии – наричани заради това монотеистични – идентифицират този единствен Бог като „Бога на Авраама, Исаака и Иакова“ (вж. Изход 3:6), което пък означава, че изповядват не просто един-единствен, но и един и същи Бог. Поради което, накрай, ги именуват „авраамични“ религии. Но на всички, поне малко запознати със световните религии, е известно също, че ако се спре дотук, няма да бъде казано все още нищо именно за спецификата на трите религии и по-специално за същността на християнството. Това, че вярват в Бога и в един и същия Бог, обединява, а не разделя „авраамитите“. Не ги разделя – трябва да бъдем обективни – и познаването на съществените манифестации на този Бог към света. Това, че Той е Създател (Творец) на битието изобщо, че е мъдър Законодател на природата и тварите, че е справедлив и неподкупен Съдия, че е благ Промислител на делата на хората – всичко това по един или друг начин утвърждават вярващите и от трите семейства на авраамитите[3].

В какво тогава е тяхното различие, и по-специално – какво отличава по съществен начин християнството измежду тях?

Би могло да се каже, че най-решаващото може да се побере в два главни пункта и в тази статия аз ще съсредоточа вниманието си върху първия – християнското изповядване на единствеността на Бога като уникална, неаритметична (не-числова) троична монада[4] .

В действителност точно това изповядване на последвалите Христа „авраамити“ в най-силна степен е останало недостъпно и неразбрано от иудейските и мюсюлманските богослови и най-вече заради него последните и до днес не престават да твърдят, че християнството не е същински монотеизъм, че представлява по-скоро чудноват и неразбираем синтез между автентичното единобожие на праотците и политеизма на елините.

Разбира се, през вековете християнското богословие е извършило един колосален и поразяващ с диалектическата си мощ труд, за да изрази точно и ясно своето базисно вярване, поради което ние не можем да не намерим за най-малкото некоректно и анахронично твърдението за елементарно „съдружаване“ на втори и трети бог с Единствения (според характерния израз на Пророка на исляма). По никакъв начин не може да се неглижира също и изключително тънкото разграничение на понятията ousia (същество) и hupostasis (ипостас) по отношение на Бога, а така също и гениалното новоизковаване на термина homoousios (единосъщeн), с който се дефинира единството на трите Му Лица.

В следващите редове обаче аз няма да се занимавам тъкмо с това прецизно богословско концептиране на троичната единност на Бога в християнското вярване[5], а по-скоро ще се опитам да изясня самото фундаментално основание Бог да се изповядва от християните тъкмо по този начин. Защото ние знаем, че това изповядване на Бога се корени в убеждението на учениците Христови, че тям е било открито нещо ново, и именно него по-сетнешните богословски формули се опитват да изрекат с понятията си. Те пък го правят с такова пределно диалектическо напрежение именно защото така го налага самата природа на откровилата се тайна. И ето: св. апостол и евангелист Иоан (неслучайно първият, когото Църквата е нарекла „Богослов“) изказва тази тайна така: „Бог е любов“ (1 Иоан 8:16). Бог, тоест не е просто обичащ, не е просто благ, не е просто милосърден (какъвто Го познават и иудаизмът, и ислямът) – Бог е Любов, битието Му е Любов. Той е битийстваща Сама в Себе Си и Сама по Себе Си Любов.

Но ако това е тайната на Божеството, откровена на християните – кой им е откровил тази тайна, кой им е откровил, че това е последната тайна на Бога?

Най-простият и ясен отговор на този въпрос гласи: Иисус Христос. Християните изповядват, че са познали (и познават) Бога в Иисус Христос, че Иисус Христос им е открил в Свое Лице съкровената и собствена, недрена дълбочина на Бога (на Авраама, Исаака и Иакова), която ветхозаветният иудаизъм не е можел, а ислямът след това не е пожелал да прозре.

Но какво собствено е открил Иисус Христос на Своите последователи, та то – по тяхното дълбоко убеждение – се е оказало същевременно разкритата тайна на Бога? Дали просто и само това – както често казват – че Той, Христос, и е Богът? Макар това да е вярно, то очевидно не е всичко, което Христос е дал да бъде познато за Бога в Свое Лице, най-малкото защото Сам Христос през цялото време на земния Си живот говори за Своя „Отец“, Когото очевидно идентифицира с Бога на Авраама, Исаака и Иакова, а непосредствено преди отшествието Си от света споменава още и „Духа на истината“ (Иоан 15:26), Когото обещава „да изпрати“, за да не останат людете Му „сираци“ – тоест напуснати от Бога.

В действителност именно това затруднение да бъде еднозначно идентифицирано Божественото Лице в евангелските текстове при едновременното невникване в уникалността на разкритото в тях Божествено същество, в най-голяма степен е навлякло върху християните обвиненията в някакво си „денонсиране“ на монотеизма и „съдружаване“ с Единствения Бог на други богове.

Но ето защо в екзегезата на тези текстове е необходимо максимално внимание и вникване в далеч неелементарния смисъл на откриваното ни чрез тях. Защото истината е, че когато изповядват, че в Иисуса Христа са познали Бога, християните не утвърждават с това, че Той, Христос, им е показал (в Свое Лице) кой е Богът (тогава наистина не би било ясно как Той не би бил втори бог след „Отца“), а по-скоро, че Христос им е открил що е Богът, каква тайна е Богът.

Това и най-вече това – изповядват християните – Иисус Христос им е открил.

То обаче не се е извършило изведнъж и от самото начало на пребиваването Му на земята. Напротив, видно е, че практически до навечерието на кръстната Жертва назоваването на Иисус „Син Божий“ (което Той не е отхвърлял, а дори с особена тържественост е приел в изпове-данието на св. апостол Петър[6]) – даже за най-близките Му ученици е имало единствено смисъла на свише помазания цар на Израиля, Божия избраник от коляното Давидово, който трябва да възстанови благословената династия. Същинското и главоломно разкритие за истинския смисъл на Христовото „Синовство“ идва всъщност едва в заключителната беседа на Учителя и едва в нея е открита бездънната тайна, за която християните говорят. Открита е от Христос, видяна е в Него и благодарение на това, повтарям, внезапно, но завинаги е прозряно какво собствено е и винаги е бил в Себе Си Самия Богът „на Авраама, Исаака и Иакова“.

И тъй, великото снемане на покривалото се извършва в няколко кратки, но наистина подобни на светкавица, осветяващи мигновено неизповедима глъб реплики, прозвучали в самото начало на тази знаменита беседа. Огромното преимущество, ще кажа веднага, на тия реплики (главното в които след това е повторено неведнъж до края на беседата) е, че при цялата си чудност те са съвършено ясни.

Нека си ги припомним.

Първата измежду тях всъщност е произнесена като отговор на тревожното питане на събралите се в Сионската горница ученици, които за пореден път през тази вечер чуват Учителя да споменава за някакво тайнствено заминаване при Отца, за да им приготви „място“ (Иоан 14:2), за да им прокара „път“ (Иоан 14:6). „Господи – възклицава един от седящите, – не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“ (Иоан 14:5). „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми“ (Иоан 14:6-7).

„Да бяхте познавали Мене“ – отвръща Христос и следователно съобщава нещо изключително важно: действителното, същинското познаване и „дохождане“ при Бога (Отца) се извършва чрез познаването на Него Самия – на Иисус, Който седи тук между тях. Да се познае Отца, означава да се „познае“ кой е всъщност Иисус Христос. И ето, веднага подир това изречение Учителят добавя: [всъщност], казва Той, вие „отсега Го познавате“ (тоест Него, Отца) и дори – нещо съвсем умоневместимо – „видели сте Го“ (Иоан 14:7). Но как така? Къде сме Го видели, кога? Не виждаме нищо подобно – не виждаме да виждаме, не разбираме! „Господи, покажи ни Отца и стига ни“ (Иоан 14:8) – възклицава Филип, един от насядалите. И Христос произнася следващата решаваща реплика: „Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе – казва Той на недоумяващия ученик. – Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9).

Това на пръв поглед казва всичко, но нима Иисус Христос е „Отецът“? Нали през цялото време Той е говорил за Него като за Някого, Когото е призовавал, Когото е молил, Когото е слушал. Неяснотата все още не е разсеяна. Светкавицата за миг е осветила дълбочината на тайната, но поразен от нея, човешкият поглед не е успял да схване осветеното. И ето – идва следващото изречение, което обяснява тайната докрай. Обяснява я и така откровява едно знание за Бога, което и съставлява цялата същност на християнското Му познаване. „Не вярваш ли – казва Той, – че Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Иоан 14:10).

Повтарям, че това са изключително важни за християнската вяра думи, и ние трябва да се постараем да ги чуем съвсем точно.

И тъй, очевидно е, първо, че с тях Христос обяснява казаното непосредствено преди това на недоумяващия (как така вече е видял Отца) Филип. Обяснява му защо, „който е видял Мене, видял е [и] Отца“. Ето го сега и отговора: Защото „Аз съм – казва Христос – в Отца“. И с това открива тайната. Онова – открива Той, – което е било отвека скрито в Бога (в Отца) и което, значи, в Него би могло да бъде „показано“ на жадуващия да проникне в тайната на Божествения живот ум, е в този момент тук, пред вас. Тя в този момент ви се разкрива и даже – от доста време вече ви е разкрита. Ако сте искали – казва Христос тук – да узнаете (и от толкова векове не сте можели да узнаете) какво се крие в тази Тайна на Тайните – Бога на Авраама, Исаака и Иакова – то ето го, днес ви е разкрито: Аз съм! „Аз съм в Отца“. И това е тайната. Това е съкровеното в Него – то е в Сина. И поради това: „Аз съм в Отца“, но и „Отец е в Мене“ (Иоан 14:10).

Това е изключително важно, решаващо откровение и поради това ние трябва да го осмислим още веднъж съвсем ясно. Какво се случва в този момент между учениците и Учителя? Случва се това, че последният отвръща на най-дълбоката жажда на вярващия ум, прозвучала в молитвения възклик: „Покажи ни Отца“, „Покажи ни Отца и стига ни“. „Толкози време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе – отговаря Христос. – Та, който е видял Мене, видял е Отца“. А Го е видял ето защо: защото в Отца, Който искате да видите, съм Аз – Синът. „Аз съм в Отца“ и следователно желаното вече ви е показано. Вие лицезрете Неговата Божествена тайна. Ето защо ти казах, Филипе, че който вижда Мен, вижда Отца – казва Христос, – защото Аз съм животът, живото съдържание, съкровеното недро на Отца. Аз съм Богът в Бога, Богът на Бога! Което пък означава: Онзи, Когото още дедите ви така силно желаеха да видят, е всъщност „в Мене“. Това е тайнственото Му онтологично „нахождение“. „Отец е [всъщност] в Мене“ (Иоан 14:10).

На учениците, а чрез тях на всички, които са приели свидетелството, им е съобщено тук нещо основоположно. Онова – съобщено им е, – което е в Бога, не е и никога не е било една – колкото и да би била сюблимна, но все пак – само-притежаваща се, съществуваща сама за себе си его-центрирана „същност“, а… Неговият възлюблен Син, тоест Един Друг, в Когото и е Богът и Който всъщност е в съществото Му. Но щом това е така, значи Бог, Когото Христос през цялото време е наричал Свой Отец, е наистина съществено „Отец“ – съществото Му е на Отец. Съществото на Бога е, нека се изразим така, изначално, онтологично положено в този Син и Синът – Синът е собствено Божеството на Бога. А ако Синът – Христос, ето, Този пред нас тук – е собственото, недреното съдържание на Божествения живот в Него Самия, то, повтарям, тайната на Бога е, че е в Самия Себе Си „Отец“, че има Себе Си в Сина, че има Себе Си като Този Свой Син (в Когото поради това е максимално и собствено показан). И следователно, накрай, тайната на Бога е, че е един уникален, неповторим Дух – Дух-Любов, Дух Свети. Защото нали именно любовта по самото си понятие има себе си не в себе си, а в „другия“ [си] и „другия“ (а не себе си) като себе си. Точно това, сиреч, което е открил Христос: в Отца е Синът [Му] и Отец е в Този Свой Син – не в Себе Си Самия, а в Него. И следователно е Любов – Дух на любов, Дух Свети.

Този Дух не просто е на Бога – Той е Съществото на Бога – Любовта, Която Бог е в Себе Си и Която е – Неговата „истина“, „Духът на истината“ (Иоан 15:26).

И тъй, вече бихме могли да се върнем към онова, с което започнахме. Християните изповядват и от самото начало изповядват, че са „познали Бога в Иисуса Христа“ не просто защото са провъзгласили Иисус Христос за Бог („втори след Отца“)[7] , но защото във и чрез Иисус Христос са познали що е Бог в Себе Си. Със Себе Си, именно със Себе Си Христос е откровил Бога, защото е откровил, че Бог е в Себе Си „Отец“ (на Когото собственото, недрено-собственото е Син). Откровил е, че Синът – Той Сам, е Самото Божество на Бога. Откровил е, най-сетне, че Бог е от Себе Си една съществуваща за Себе Си Любов – един Дух на Любов, Дух Свети.

И ето: аз казвам, че в това е неповторимото, което отличава християнския монотеизъм от монотеизма на останалите „авраамити“ – че за него Бог не е просто Всемогъщ, не е просто Всеблаг, не е просто Милосърден към творението Си, а е Любов: съществото Му е Любов, битието Му е Любов. И понеже е такова битие – Той е Троица. Понеже е не какъв да е, а такъв именно Един Бог – Той е Отец, Той е Син, Той е и Дух Свети. Казано кратко: понеже е битие-Любов, Единият Бог е троичен и Троицата е Един Бог.

Но оттук според мен решително се изяснява и цялата – така сложно и парадоксално звучаща формулировка на триадологичния догмат – тъй често упреквана в самоцелен и изкуствен диалектизъм, според която Синът не е друг Бог в сравнение с Отца, Светият Дух не е друг (и трети) Бог в сравнение с Отца и Сина и все пак – Отец не е Синът, Синът не е Отец и Светият Дух не е нито Отец, нито Синът. Това, трябва да кажем, е така именно защото, бидейки битие-Любов (Любов-в-Себе-Си), Бог има Своето Си, Божеството Си в Сина Си (поради което е Бог Отец) и Синът Му не е друг Бог. Но и Синът Му, доколкото е живото Божество на Бога-Отца, доколкото е Онзи, в Който Отец има Себе Си, не е друг Бог в сравнение с Отца. И накрай, доколкото е битие-Любов, Дух на Любов, този Дух на Любов, Дух Свети също не е друг Бог. Защото Той е Този Бог. И същевременно Отец не е Синът, а е Онзи, Който (като Отец) има Себе Си, Божеството Си в Него. Синът, разбира се, също не е Отец. Той е Онзи, Когото живее Отец, Който е Неговият живот (затова впрочем е Син). Бог е Дух на Любов, Дух Свети, Който не е нито Отец, нито Син, а е Онзи, Който живее като Отец-в-Сина и като Син-в-Отца. Той е Любовта.

Oт извора на Божеството – бихме могли да обобщим в заключение (а Божеството е на Самото Себе Си извор – вж. латинското ego sum qui sum, „Аз съм, Който съм“ (Изход 3:14) – извират две неща: Онзи, в Когото Бог живее и пребъдва – Неговият Син; и затова изворът на Божеството е отчески. Но от този извор извира и Любов – Любов, поради която Бог се полага в Своя Син и е [Негов] Отец. Затова същият извор е и извор на Любов – извор на Дух Свети. От извора извира (като предвечно рождение) Синът, в Който този „извор“ (Отец) се полага да бъде. Но поради това и с това от същия извор извира (като предвечно изхождане) Любов. Той е извор и на Духа на Любовта – Духа Свети. И Бог е и изворът, и това, което извира от Него: Той е Отец, Той е Син и Той е Дух Свети.

Понеже е Любов, Единицата е Троица и Троицата е Единица.

___________________________

*Публикувано в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Из Никео-Константинополския Символ на вярата (381 година), който и до днес се употребява в църковното богослужение.

[2]. Част от краткото изповядване на вярата на мюсюлманите: „Няма [друг] Бог освен Бог“.

[3]. Почти безнадеждно е според мен да се твърди, че например християните утвърждават Премъдростта (логосността) на Бога, а мюсюлманите Го познават като стояща над всеки Логос воля и мощ. За мюсюлманите волята на Бога също не е лишена от мъдрост (щом е Божествена). Не е справедливо също да се твърди, че ислямът познава Бога преди всичко (или изключително) като Законодател и Съдия и неглижира Неговата благост и милосърдие. Известно е, че едно от 99-те имена Божии за мюсюлманина е „Рахман“ (тоест милостив, благ).

[4]. Второто решаващо отличие на християнството, освен току-що споменатото, е учението за Божието Слово, Което „в начало“ е у Бога, Което е Бог и Което е отдадеността на Сина Божий на човечеството. Но това учение би следвало да е предмет на друга (и не тъй кратка) статия.

[5]. Вече съм правил на друго място опит да пиша конкретно върху това: вж. Релационистката триадология на Боеций и учението за Свeта Троица на Отцте Кападокийци. – В: Архив за средновековна история и култура, св. 2, С., 1995.

[6]. Вж. отговора на изповядването на св. апостол Петър: „Ти си Христос, Син на Живия Бог“; „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моя Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:16-17).

[7]. Ако християните бяха познали Бога в Иисуса Христа просто в смисъл, че са познали, че Иисус Христос е Богът, те наистина не биха могли да отговорят защо тогава Иисус Христос, Който е Самият Бог, говори за Своя Отец също като за Самия Бог, а и за Духа Свети като за Бога, Който ще дойде след Него. В Иисуса Христа обаче християните са познали, че Бог е Любов, и затова е Троица, познали са в Иисус Христос (Сина) Онзи, в Когото Бог (Отец) има Съществото Си и Който е в Съществото Му, и затова, най-сетне, от познанието на Иисус Христос за тях е възсияло и познанието, че Бог е в Себе Си Самия, Дух на Любов, Дух Свети. Така, познавайки Кой е всъщност Христос, християните са познали що е Богът, Който, разбира се, е в Иисус Христос, в Сина, както Синът пък е в Отца.

Изображения: авторът Калин Янакиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Gk

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s