Ивелина Николова

Подходи към христологичната проблематика

Всеки опит за теоретично осмисляне на личността, учението и делата на Иисус Христос въвеждат към сърцевината на цялата богословска проблематика. Не само защото Той е началото и краят на опита за задълбочен богословски размисъл, но и защото не съществува тема, която може да се разгърне встрани от христологичната.

Големият интерес към христологичната проблематика през последните десетилетия провокира нови възможности за дефиниране на личността и делото на Иисус Христос и осмислянето му в контекста на съвременните предизвикателства пред богословската наука. Голяма част от христологичните теми присъстват като постоянни, а подходът към тях е традиционен. Към корпуса на „вечните” христологични теми принадлежат тези с подчертан сотириологичен и еклезиологичен характер. Те стоят и в основата на всяка задълбочена систематична богословска рефлексия. И макар този традиционен подход да присъства много ярко в цялата систематична теология той не е типичният подход на Иван Панчовски към христологичната проблематика. Без да го пренебрегва, той си служи с него като с въвеждащ към основните тематични гнезда на християнската етика, и посредством него изгражда спецификата на един друг – алтернативен подход, чрез който се опитва да вгради съдържателно и концептуално есенциална част от христологията в етиката.

Христологичния му подход не е уникален откъм съдържание, което обаче не го прави формален, тоест такъв, какъвто обикновено се разгръща в догматичните изследвания например. Той е по-скоро „панорамен”, защото съчетава няколко подхода. Това, от което по-пряко се интересуваме е да разкрием този панорамен подход. Неговата оригиналност касае както методологията, така и всички техники, принципи и правила, които разкриват безспорния принос на извършеното от него в областта на българското етическо богословие.

Важно е да допълним, че „в труда си Иван Панчовски разглежда по-важните, а не въобще всички христологични теми[11]”. Това обстоятелство насочва вниманието към един определен идеен център, който не може да се разпознае например като догматически, но който е стеснен с оглед на спецификата на материята. Чрез този избирателно конструиран подход той „прониква в сърцевината на християнската религия[12]”.

В същото време българският богослов разглежда критично някои възгледи, оспорващи реалното съществуване на Иисус Христос. Разликата между класическата апологетична критика и критичното отношение на Иван Панчовски към тях отново се обяснява чрез подхода. Първо, той не си поставя за цел да критикува тези учения и второ, той не цели да представи една задълбочена апология на вярата в Иисус Христос. Той подхожда към този въпрос от гледна точка на историческото им описание, върху което поглежда критично, а не ги поставя в основата на определена целенасочена критика. Оттук идва и принципния обективизъм в неговия подход, който несъмнено е лишен от всякаква тенденция за извършване на задълбочен апологетичен анализ. Тази първа част от неговото монографично съчинение е полезна и за християнската апологетика, защото в нея се съдържат ценни сведения, но мотивите за тяхното написване са различни. Тези свидетелства са само повод за историческата интерпретация на една от външните оси на темата – тази за реалното съществуване и присъствие на Иисус Христос.

Българският богослов е обективен и по отношение на различни позиции, изказани срещу християнството (в частта им – христология). Този подход е напълно адекватен на времето, в което той работи. Тогава се е чувствала необходимост от представянето на същността, но и на достоверността на христологията. Поради тази причина той избирателно прецизира темата, редуцира я, тематично я систематизира и накрая – я вгражда в етическата материя. Това обстоятелство обяснява защо историческите свидетелства за съществуването на Иисус Христос са поставени в началото на монографията, и оправдава специалното внимание, което Иван Панчовски им отделя.

Причината, поради която засегнахме, макар и бегло въпросът за отговора на критиката към християнската религия е, защото той е много по-конкретен и систематизиран от някои подходи преди и след него в други области на българското богословие. Поради това намираме, че заслужава да бъде разгледан, макар и накратко.

Иисус Христос – в центъра на монографичния размисъл

Църквата и християните живеят чрез Иисус Христос. Не можем да намерим по-просто и същевременно по-силно и уникално указание за смисъла и ценността на Христовото дело за вярващите. В живота на християните всичко се извършва чрез Христос, с Христос и в Христос[13].

Тази правилна постановка в практическия живот на вярващите е също приложима и в богословската етическа рефлексия: Иисус Христос е основното измерение в христологията и етиката. Разглеждането на живота и учението Му очертава оста на християнската етика, защото в Спасителя се е изпълнило най-дълбокото откровение, което осветлява битието на Бога, на човека и света. Колкото по-задълбочено разбираме личността на Богочовека Христос, толкова по-добре схващаме действителността и по-специално нашето място при Бога. Благодарение на това знание можем по-дълбоко и по-пълно да живеем с Него.

Живот с Бога – размисъл за Бога – живот с Бога: тази формула е многократно разкрита в цялостното монографично съчинение на Иван Панчовски и представена по различни начини. По този начин се подчертава нейната важност както за жизнеността на Църквата, така и за систематичния богословско-етически размисъл.

От гледна точка както на догматическото, така и нравственото богословие, мястото и значението, определено на Иисус Христос от християнската традиция, е особено и оригинално. В перспективата на християнската вяра обаче Неговата неповторимост и уникалност се разкриват още по-ясно и убедително. Личността и делото на Иисус Христос са централни за християнската традиция, поради което може да се възприемат за тъждествени християнството и Христос. Благодарение на това твърдение религията се идентифицира с нейния основател, а християнската Църква – с Този, Който е положил основите ѝ. От времето, когато Църквата открива своето основание и своя смисъл в Иисус Христос, с Когото е езкистенциално свързана и на Когото принадлежи, с това твърдение се подчертава, че личността и делото на Иисус Христос са център, алфа и омега на учението, на християнството и на неговото практическо положение. Тази истина недвусмислено разкрива и Иван Панчовски чрез задълбочено осмисляне на христоцентризма както на теологията по принцип, така и специално на християнската етика. На тази тема той не посвещава специална глава, и това е напълно разбираемо, предвид целта на написването на неговото монографично съчинение. Но идейния ѝ смисъл присъства в някои негови тематични направления[14]. Християнската етика е христоцентрична; това не означава обаче, че христологията изчерпва съдържанието на етиката, обратно, тя ѝ предоставя необходимата методология за интерпретация, като изпълнява функцията на херменевтичен принцип за цялата структура (на частта христология). Антропологията, еклесиологията и есхатологията също са звена от тази теологична структура, която изгражда единството и хармонията, и смисъла на съществуването си чрез личността на Иисус Христос, върху която се концентрира изследователски и практически. Посредством Иисус Христос християните откриват Бога, познават себе си и произхода си, своята история, както и мисията на Църквата, която придружава човечеството по пътя му към вечността.

Иван Панчовски поставя специален акцент и върху отношението между Иисус Христос и Църквата, както и между Църквата и християните, като я разкрива като видимо тайнство, като знак и инструмент за вътрешно единство с Бога и психологическо единство на човешкия род, добавяйки, че тя е място за спасение на Христовите последователи. Много деликатно той прилага тук съзнателно богословската си интуиция, въз основа на която разкрива значението на Иисус Христос като глава не само на Църквата, но и като единственият възможен начин за срещата на човека с Бога, а Църквата е следствие (резултат) от тази среща. Тази среща обаче се осъществява в грижата на Църквата и християните към всички хора; това е така нареченото социално служение на Църквата. Иван Панчовски обвързва тези два центъра – Иисус Христос (глава на Църквата и възвишен нравствен идеал) със самата Църква (в която се извършва спасението на християните и се разгръща нейната социална мисия към всички хора): „Дълбоко социалният характер на Христовия нравствен идеал се показва и в това, че Неговото осъществяване в пълнота е възможно само в Църквата, в непрекъснатото общение на вярващите християни помежду им, като членове на мистичното тяло Христово[15]”.Продължавайки същата логическа линия бихме могли да допуснем, че в своите размисли българския богослов разкрива и самата Църква като тайна на Христос. Не би могло по никакъв начин да се отрече тайнствения духовен смисъл на Църквата не само поради обвързаността ѝ с Иисус Христос, но и поради тайнствените свещенодействия, които се извършват в нея и които по невидим, но реален начин оказват въздействие върху човека. Според това основание можем да кажем, че тайната на християнството и теологията, чиято същност се състои в нейното ясно изразяване – е по дефиниция христоцентрична, а не еклесиоцентрична. Иисус Христос е първичната основа, от която израства Църквата и към която се съотнася.

Христоцентризъм и теоцентризъм

Иисус Христос, като богочовек, не внася някакви съществени изменения в разбирането ни за Бога, а по особен начин го допълва. Тази богочовечност стои в основата на христологията и образува не само нейната сърцевина, но и сърцевината на християнската етика. В този случай обаче много лесно биха могли да бъдат противопоставени христоцентризмът в христологията спрямо теоцентризмът извън нея. Това обаче би се случило само при липсата на достатъчно задълбочено и ясно схващане за центъра и смисълът на двете звена поотделно. Христоцентризмът не може да бъде противопоставен на теоцентризма: първият се основава на втория. Едно от основанията, които потвърждават това гласи: човекът Иисус е „битието, където се срещат човек и Бог”. Това означава, че посредством Христовия човешки живот и Неговата личност, ние се свързваме със самия Бог от мига, когато божественото и човешкото са се съединили неразривно и неслитно в Неговата личност като Божи Син, Който е станал човек. В същото време е ясно, че Иисус Христос не заема междинно място между Бога и хората; Той не е абстрактен „посредник”, Който свързва външно човека с Бога и „нивелира пространството” помежду им; в своето Първо послание до Тимотей апостол Павел нарича Спасителя „ходатай”: „Един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус” (2:5). Като Ходатай и посредник между Бога и човека Той съединява безкрайното от крайното (сетивното и духовното) не по някакъв външен, механичен начин, но по силата на богочовешката Си личност. От гледна точка на тази ясна позиция Иван Панчовски Го разкрива като „най-висшият нравствен идеал[16]” за човека, Който го призовава към следване на Него самия, но в същото време Той посочва и „Божието съвършенство[17]” като първоизворът на този идеал. По този начин се изключва всяка възможност да се даде предимство на теология пред христология в рамките на християнската етика, защото двете са взаимно свързани и не биха могли да разкрият своето съдържание по отделно.

Към този размисъл биха могли да се приложат някои класически постановки: Като богочовек Иисус Христос, въплътеният Божи Син, е „път” към Бог Отец, тоест посредством Него ние можем единствено да възходим до Бога. Евангелист Иоан Богослов изразява този факт много ясно: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отец, освен чрез Мене[18]”. Недостатъчно задълбоченият размисъл може да установи парадокс в христологията, защото, от една страна, ние познаваме Бога във и чрез Иисус Христос, а от друга страна, и по-конкретно Евангелието от Иоан потвърждава този „парадокс”. На апостол Филип, който моли да му бъде показан Бог Отец, Иисус Христос отговаря по познатия начин: „Който е видял Мене, видял е Отец[19]”. Освен това, размишлявайки над явлението Бог се разкрива на хората в Иисус Христос: „Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, Който е у Отец, Той ясно Го разкри[20]. Въплътилият се Син разкрива Бог Отец; чрез Него Бог е представен и показан на хората, в същото време Той остава невидим и трудно изследим. Бог Отец е извън: Той е „по-голям[21]” и единствено е „благ[22]”.

Бог остава скрит и неизследим, дори след като ни е бил показан по уникален начин от Иисус Христос, тоест не можем да преминем познавателната граница в качествено отношение[23]. Спасителят е разкрил присъствието на Бога, така както Той го е преживявал в Своето човешко съзнание. Въпреки това Бог, разкрит от Иисус Христос, остава скрит и не напълно познат Бог. Този контекст взема предвид Иван Панчовски, когато говори за връзката между Бог Отец и Иисус Христос, но в контекста на духовното усъвършенстване на човека и придобиването на вечен живот[24].

Освен това Иисус Христос, Който е път към Бога, не е посредник със значение на заемащ мястото на Бог Отец или на заместващ Го. Обратното, Той вмества всяко действие и Самия Себе Си, у Бога, Когото нарича Отец. Това, че Спасителя не заема мястото на Бог Отец много ясно може да се разкрие чрез определяне на разликата помежду Им в ипостасно отношение. Всяко едно от Лицата разкрива Себе Си по уникален и неповторим начин, който няма аналог в проявата на другите две Лица. Изкупителното и спасителното дело на Иисус Христос е същинската Му ипостасна проява, поради което не би могла да намери аналог в ипостаста на Бог Отец. Но по силата на това, че не бихме могли да отделим начина на съществуване на Бога (ипостасно) от Неговата същност (божествена), делото на спасението и изкуплението, макар в частност да принадлежи на Иисус Христос не може да бъде фрагментирано и съсредоточено. Иисус Христос никога не се нарича Бог. В Неговия език думата „Бог” се отнася само за Бог Отец и по­-точно за Неговия Бог Яхве (Jhwe), Който в Стария Завет се е разкрил на Израил и, към Когото Иисус Христос се отнася като към Свой Отец, с особено доверие, съдържащо се в познатия израз „Авва”. Човешкото съзнание на Иисус Христос е също синовно. Иван Панчовски отделя специално внимание върху отношението на Иисус Христос към Бог Отец в частта „Любовта на Христос” (към втора част от монографията „Най-прекрасният”). Отношението на Спасителя към Бог Отец преди всичко е молитвено; според Иван Панчовски „любовта на Спасителя към Бога се проявявала в непрестанна молитва към Него… и в преданост на Неговата воля[25]”; „тя се проявявала и в постоянна саможертва и преданост към Него[26]”. Затова посредством Божия Син, ние сме насочени към Бога, Който е Отец. Явния христоцентризъм в етическия контекст на неговия размисъл, се изгражда върху основата на теоцентризма. Българският богослов размисля върху начина, по който Иисус Христос разкрива Бога, разкривайки и Себе Си като Божи Син, което означава – преживяване на Своето синовство спрямо Бог Отец в общуването със Своите ученици. Така структурираната христология много естествено се насочва към теологията – към Бога, Който се е разкрил в Иисус Христос, оставайки същевременно непознат в Своето неизследимо битие. Развитието на христологичните и на теологичните изследвания, в това число и най-новите, свидетелстват за този процес: христологичният размисъл се издига от Христос Бог – към Бога на Иисус, от христологията – към теологията. Размисълът на Иван Панчовски не остава самозатворен в догматическия корпус на размисъла, а се разгръща към етиката, и по-специално – към антропологията.

Христоцентризъм и антропоцентризъм

Разполагайки Иисус Христос в центъра на християнската етика, и обвързвайки Неговите действия и мисия с личността и делото на Бог Отец Го центрира по особен начин спрямо Неговото значение и място и в християнската антропология: в Неговата личност се съдържа основната предпоставка на християнската анпропология; Той е цел на нашите действия, както и техен източник. Тази истина се съдържа и в първоначалния план за Божественото домостроителство: Бог в Своя предвечен замисъл поставя Иисус Христос като посредник в центъра на Своя план за човечеството и неговото спасение. Иисус Христос е пътят, чрез Който Бог се приближава до човека, а човекът познава своя Бог чрез общуването си със Спасителя. Богочовекът Христос познава сам и Себе Си в пълнота. Както христоцентризмът и теоцентризмът взаимно се изискват и обвързват, а не се изключват, така христоцентризмът се свързва с антропоцентризма. Същността на човека се изяснява правилно чрез въплъщението и живота на Второто лице на Света Троица. Адам е бил прототип на бъдещия човек, по­-точно – на Христос. Христос – новият Адам – при разкриването на същността на Бог Отец и Неговата любов, открива напълно човека на самия човек и му показва неговото призвание. Тези са класическите етически постановки, които косвено извеждаме от етическия контекст на монографичното съчинение на Иван Панчовски. По-специално христоцентричната и антропологичната насока на неговия размисъл се разгръща в главата „Следване или подражаване на Иисус Христос” (втора част от монографията „Най-прекрасният”). Тя ще бъде обект на по-конкретен размисъл в следващите страници. За нас в случая е важна изходната позиция, от която той тръгва, за да изведе преки антропологични заключения от така формулирания размисъл. А тя е следната: антропологията е вплетена в христологията и се захранва от нея. В сферата на християнската етика антропологията се разгръща по-пълно обаче не само посредством характеризирането на отделни нейни важни аспекти, но чрез изразяване на вътрешната връзка между двете, която Иван Панчовски разкрива чрез многократно заявените думи на Спасителя: „Върви след Мене!” (Матей 9:9). „Доброто сърдечно разположение и проявата на индивидуалните творчески способности[27]” на човека, най-добре показват начина, по който той схваща следването на Спасителя – като подражание – „механично копиране на отделни Христови действия или постъпки[28]”, или „като се съобразява с конкретните условия на своя живот и своята дейност[29]”: „Да следваме Христа, ще рече чрез най-висше напрежение на всичките си способности свободно и дейно да осъществяваме Христовите нравствени принципи и по този начин да станем живи жертвеници на истината и любовта, които Евангелието откри на света за духовното му предвещаване и преобразяване[30]”. На тази плоскост много ясно се разкрива връзката между христология и антропология в сферата на християнската етика; разкрива се и една друга истина за човека.

Човекът е повече от човек; той е призван да надминава себе си, независимо че не може да постигне автотрансценденция със собствените си сили, без помощта на Бога. Чрез Иисус Христос той притежава способността да възходи до Бога, да надскочи сам себе си в стремежа си към Него. И това е възможно, благодарение на снижаването на Бога (Иисус Христос) до човешкото битие. Въплъщението на Божия Син създава необикновени отношения между Бога и човека, чрез които човекът встъпва в Божията общност и става приятел на Бога. Тогава той открива колко ценен битиен дар е вложил Бог у него и колко ценен е той за самия Бог. Чрез въплъщението Божия Син се съединява по своеобразен начин с всеки човек. Като участник в Божието синовство на Иисус Христос, човекът намира в него изпълнение на своя стремеж към Бога. Обожествяването на човека, осъществено във и чрез Богочовека, довежда очовечаването до неговия връх. Затова никоя антропология не може да се нарече християнска, ако не открива най-висшата ценност на човека в Иисус Христос. Не може реално да съществува християнска антропология без христология. По този начин се разкриват двата взаимосвързани пътища на разкриването на христологията чрез антропологията, и обратно; тоест и двете направления са свързани помежду си и не биха изразили ясно своето съдържание без тази връзка.

__________________________________

*Публикувано в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Пак там, с. 10 (предговор).

[12]. Пак там.

[13]. „Ние имаме един Бог Отец…, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото всичко е произлязло и ние сме възродени чрез Него” (1 Коринтяни 8:6); Който е „пътят, истината и животът” (Иоан 14:6); „възкресението и животът” (Иоан 11:25); ние сме „едно тяло в Христос” (Римляни 12:5); „В Него са скрити всички съкровища на мъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3); „Който е видял Иисус, видял е Отец (Иоан 14:9) и други.

[14]. Това се потвърждава косвено от най-напред от мястото на тази тема в историческите свидетелства относно действителното съществуване на Иисус Христос. Те имат за цел не само да потвърдят достоверността на Христовото съществуване, но и да Го разкрият като център изобщо на християнската вяра. Иван Панчовски Го определя и като „най- висшия принцип на нравствеността” (Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос, с. 18).

[15]. Панчовски, Иван. Най-прекрасният, с. 167.

[16]. Пак там, с. 166.

[17]. Пак там, с. 166.

[18]. Иоан 14:6.

[19]. Иоан 14:9.

[20]. Иоан 1:18.

[21]. Иоан 14:28.

[22]. Марк 10:18.

[23]. В контекста на това изложение е интересна темата „Триадология и христология”, изложена в: Коев, Т. Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори. С., 1976, с. 88-91.

[24]. Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос, с. 118.

[25]. Панчовски, Иван. Най-прекрасният, с. 111.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там, с. 161.

[28]. Пак там.

[29]. Пак там, с. 163.

[30]. Пак там.

Изображения: авторът Ивелина Николова и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8FR