Ивелина Николова

1. Поводът монографичното съчинение на Иван Панчовски да бъде оценено като пръв опит за вграждане на христологията в етиката.

2. Духовния (националния) и научен климат на неговото написване.

3. Общи христологични насоки в съчинението.

4. Подходи към христологичната проблематика.

5. Кратък прочит на основните христологични направления.

А. Богословската рефлексия върху образа на Иисус Христос или за прехода от външния образ към неговия вътрешен смисъл.

Б. Следване и подражание на Иисус Христос.

В. Осъществяване на Христовия нравствен идеал.

6. Методологичния подход при структурирането на христологичната проблематика.

А. От гледна точка на нейното систематично изложение.

Б. В зависимост от нейната интерсубективност (общозначимост) не само в сферата на етиката, но изобщо в богословската наука.

В. По отношение на принципа на приемствеността.

Заключение.

Въведение

„Две хиляди години християнството заема важно място в живота на човечеството. То е било и продължава да бъде огромна духовна сила.

Къде е неизчерпаемият първоизвор на тази сила?

Вярващият човек знае от непосредствен духовен опит, че първоизворът е богочовешката личност на Иисус Христос[1]” – така Иван Панчовски започва първа част от своята монография „Личността на Иисус Христос”. Независимо от това дали тази констатация ще се приеме безрезервно от християнина, или ще бъде отхвърлена скептично, тя е много показателна. Показателна е не само по отношение на категоричната теза, с която българския богослов открива фундаменталната истина за присъствието на Богочовека в християнството, но и за приноса Му при формирането на духовната култура на човечеството. Тази констатация е показателна и по отношение на интереса към темата за личността на Иисус Христос в начало на развитието на богословската наука у нас.

С риск да прозвучи твърде амбициозно (а това не е така) ще допълня, че съзирам нещо много по-значимо в тази констатация: това е констатация, която не остава затворена в границите на монографичното изследване на Иван Панчовски, защото изразява цялостната стратегия на автора за вграждане на христологията в етиката. Неговата монография е първото етико-христологично изследване, което дава същинския повод да се заговори за обособяването на христологията като самостоятелен дял от християнската етика и проблематизирането ѝ съобразно собствена научна методология. Последното се допълва и реализира в традицията след него.

По обясними причини в настоящата статия няма да разглеждаме съчинението нито формално, нито съдържателно, поради което не бихме могли да му отделим вниманието, което то несъмнено заслужава. Ще се опитаме да размислим върху основни изходни постановки в него, които по един или друг начин разкриват значението на знанието за Иисус Христос, както и значението на христологията за етиката и основоположното ѝ място (на христологията) в нейната структура.

Кои са мотивите за изложената позиция? Те изхождат от няколко предпоставки: съвременното българско систематическо богословие не само отделя необходимото внимание на тази изключителна по смисъл и значение тема, но разкрива нуждата от нейната нова интерпретация. Тази тема продължава да вълнува, но и да изисква – нов поглед, нова перспектива, нов разказ за Спасителя. Формулирана по този начин тя би следвало да разкрие своите основни направления от гледна точка на настоящето, като се позове на размисъла в традицията от миналото. Без минало богословието няма и бъдеще. И точно поради тази причина е важно да не бъде забравяно богословското наследство на онези богослови-етици, които първи са почувствали нуждата от принципно нова стратегия в христологичното мислене и са открили начина за правилното ѝ реализиране. Един от тях е професор д-р Иван Панчовски. Неговите христологични възгледи се явяват съдържателен център по отношение на христологичния и богословско-етическия анализ.

Ето защо ми се струва не напълно уместно да концентрираме своето внимание само върху личността на Иисус Христос в богословието на ИванПанчовски. Подобен подход не е неправилен, но по някакъв начин изважда темата от един много по-голям и значим контекст – този на цялостното етико-христологично творчество на българския богослов. Монографичното му съчинение е само негов фрагмент. Въпреки това изборът ми пада върху него, защото то фокусира усилията на две поколения български богослови-етици, верен изразител е на духа на времето и спецификата в мисленето на богослова. Но същото това съчинение е изпреварило своето време, защото измерено с мащаба на днешните научни потребности то остава актуално и се разкрива като важен сегмент от едно вече завършено цяло. Това съчинение не разкрива принадлежността си към миналото повече, отколкото към настоящето и чертае развитието на етическата христология в бъдеще.

След всичко казано дотук относно мотивите за конкретния избор веднага се създава предпоставка да ми бъде отправен коректен упрек: едва ли христологичната проблематика е най-важния сегмент от цялостното богословско наследство на Иван Панчовски. Не е ли малко тенденциозно обвързването на името му тъкмо с христологията, предвид монотематичното му творчество? И нещо много важно: христологията се обособява като първи дял от християнската етика не по време на написването, или издаването на неговата монография, а в един малко по-късен етап. Следователно христологията не присъства в ранния период от развитието на етиката.

Тези въпроси са поставени на място и заедно предпоставят най-важния въпрос – този за мястото на христологията в етика. И той не бива да бъде неправомерно подценен или подминат с лека ръка. Разбира се, аз не ограничавам изследователските търсения на Иван Панчовски до христологичните; не оспорвам и панорамния спектър на богословското му творчество, както и разгръщането на христологичната проблематика извън монографичното му съчинение. Смятам и това, че тя е характерен фрагмент на повечето негови изследвания, което ги прави особено ценни[2].

Изборът на конкретната перспектива се детерминира първо актуалността на темата не само в съвременното българско богословие; тя е съществена част от структурата на дисциплината нравствено богословие.

Второ, намирам за полезно и прагматично периодически да се правят определени равносметки за развитието на отделните направления във всяка наука, в случая – за християнската етика (в частта ѝ – христология), ако желаем да останем непредубедени и последователни в обективната си оценка за нея. Тази причина допълнително профилира избраната насока. И нещо повече: подобна оценка може да се даде в един много по-късен етап: след успешното апробиране на христологията. Това продължаваме да извършваме днес. Ето защо твърде естествено е христологичния дял от нравственото богословие да се обособи в този по-късен етап. Освен това не е честно да бъде вменено на когото и да било претенцията, че той е казал в достатъчна степен всичко за окончателното формиране на която и да е наука. В този смисъл Иван Панчовски създава само основата, върху която с времето се конструира тематичния обхват на науката. Следователно монографичното му съчинение притежава „оръдна функция”, тоест то въвежда христологията в етиката. Поради тази причина още в началото е разгърнат широк спектър от основни изходни позиции, които въвеждат към изложението. Тази особеност е загатната в увода на първата част от монографията, където се пояснява нейния „стеснен идеен спектър[3]”. Това определение не би било съвсем ясно, без необходимото пояснение: чрез монографичното съчинение на Иван Панчовски христологията намира за първи път условия за вграждане в етиката, за да може след повече от четвърт век да се обособи като самостоятелен дял и да се разкрие възможността за реализирането на друго добро намерение: „Третата част на монографичното съчинение на Иван Панчовски предстои да бъде издадена[4]”.

Поводът монографичното съчинение на Иван Панчовски да бъде оценено като пръв опит за вграждане на христологията в етиката

Поводът монографичното съчинение на Иван Панчовски да бъде оценено като пръв опит за вграждане на христологията в етиката е двуизмерен: първо, той произтича от истината, според която това съчинение е „единственото по рода си в православните християнски страни[5]”. И второ – успешното му структуриране в съдържателно отношение се свързва със заслугите на самия автор. Започваме размислите си от последното.

Ако търсим аналог в българското систематическо богословие, от началото на неговото развитие (1923 година) до днес, чрез който да съпоставим и анализираме научната продукция на Иван Панчовски, бихме се затруднили в много отношения.

Първо, не са много научните работници, които в зората на зараждането на богословската наука у нас, си поставят скромната, но много важна задача – да изградят система в научната област, в която работят. Това далеч не звучи амбициозно, защото се свързва изобщо с въпроса за успешното вграждане на богословието в университетското научно пространство, както и с критериите, които ще определят развитието му по-нататък.

За представителите на тогавашната богословска мисъл изграждането на една богата и оригинална научна традиция е нелека задача. Логично е там, където нещо не е съществувало, усилията за неговото реализиране да са съпътствани с редица трудности. Но от друга страна то се оказва полезно не само защото открива нова страница в историята на богословието в страната, но и защото встъпва в националния и културния ѝ климат и по някакъв начин го променя. В резултат на това се ражда една богословска наука със свой специфичен профил в духовно, културно и национално отношение. Следователно българското богословие вмъква националната характеристика като свой собствен белег и градивна единица, спрямо която се създава не само богословска наука в България, но се поставя и началото на нова духовна култура.

Духовния (националния) и научен климат на неговото написване

Богословските размисли на Иван Панчовски с подчертана национална обагреност не е факт, който можем да пренебрегнем. Всеки български богослов винаги е определян в известна степен от езиковите и стиловите особености на българското слово, детерминиран е от националния, духовния и културен климат на времето, в което твори и е пряк последовател на научната традиция преди него. Тези особености, макар маловажни, стоят в центъра на размислите върху научното творчество на българския богослов и определят до голяма степен съдържанието, характера и смисловите направления на неговия стил.

Духовната и научната традиция, чийто наследник става Иван Панчовски, обаче е хетерогенна първо, защото българското богословие се заражда като косвен наследник на богословски традиции от източен и западен тип. И в това няма нищо лошо, доколкото предоставя блестящата възможност на научните работници да избират между различни традиции и нагласи, да анализират и да създадат свой оригинален стил на мислене и подходяща методология. Последното изцяло зависи от способностите и личните предпочитания на всеки един от тях. Насочването на вниманието към други – близки или напълно противоположни традиции – не означава, че те бягат от своята собствена или че липсва такава. Това не означава и че нахлуват в чуждата традиция и се опитват да я припознаят като своя. Подобни опити имат и своите слаби страни, но по-същественото в случая е, че от един разумен и умерен поглед към другите, по-богати, по-всеобхватни, по-наситените откъм идеи и езиков инструментариум традиции, може само да се спечели. В терминологично отношение богословието е много деликатна наука, която притежава собствена неповторима специфика на смисъла, която смислово не може да бъде повторена в друга научна област. В случая става въпрос за запознанството на българските богослови, в началния период на развитието на богословската мисъл, с някои интересни и важни аспекти от чуждото богословие. Това е среща – диалог, в която самият автор намира най-правилния подход, за да разкрие начина, по който той встъпва в този диалог. Затова не може да се пренебрегне творческия стремеж към оригинален подход, който да очертае както предмета, така и методология на научните изследвания и да ги подсигури съдържателно.

Второ, направлението, в което пряко работи българския богослов – систематичното богословие и по-специално християнската етика – е все още неразработено. Макар да съществуват някои изследвания по важни тематични гнезда от основателя на катедрата по Нравствено богословие – Ганчо Пашев, науката не е конструирана напълно[6]. В тази част би трябвало да се открие умението на българския богослов да довърши започнатото, но и да внесе своя оригинален принос в него. Всички тези немаловажни детайли са основата на цялата богословска продукция на Иван Панчовски и по-конкретно на неговия христологичен възглед: „В контекста на духовната ситуация книгата на професор Иван Панчовски показва и обосновава превъзходната ценност на християнския нравствен идеал, проследява осъществяването му в Христовото общество под влияние на изменящия се социален, културен и политически живот, указва пътища за познаване на Иисус Христос в светлината на опита, критичния разум и Божието откровение[7]”.

Следователно мотивът за написването на тази монография не е изолирано случайно явление в развитието на българското богословие, но отговаря на определени потребности и бъдещи намерения.

Дотук изложените размисли не стоят в центъра на настоящата работа, но са пряко обвързани с един друг въпрос – този за критичния поглед върху научното творчество на българския богослов и върху спецификата на неговата мисловна система. По обясними причини той няма да бъде обсъждан тук.

Ще се опитаме да погледнем върху христологичните възгледи на Иван Панчовски от съдържателен, а не от формален характер и да очертаем общите христологични насоки в неговото монографично съчинение. Те са подходяща база за размисъла върху научния му подход при структурирането на възгледа за личността и духовно-нравствения образ на Иисус Христос и изобщо върху христологията като първа основа на нравственото богословие[8].

Общи христологични насоки в съчинението

На темата, свързана с Иисус Христос Иван Панчовски посвещава своето монографично изследване в две части: „Личността на Иисус Христос” и „Най-прекрасният” (1992), издадени пет години след неговата смърт. „Първата част, озаглавена „Личността на Иисус Христос”, бе издадена у нас през 1959 година, а през 1990 година – преиздадена под същото заглавие. Разделена на четири книги, цялата монография бе отпечатана на сръбски език в Ниш през 1967-1969 година”[9].Поради спецификите на времето, в което той твори – време на духовен дефицит, на научна незрялост и оскъдни възможности за задълбочени изследвания, както и поради други, не толкова съществени причини, всеки по-задълбочен поглед върху съдържанието на това изследване не би открил нищо оригинално, доколкото както мисловната линия, така и изводите от неговите търсения са традиционни и протичат по един закономерен логичен ред. Това мисля за незначителен проблем, доколкото при съпоставката на съчинението с други от същия период, то е водещо в много отношения.

И още един факт – българското богословие не познава друго сериозно научно съчинение, посветено на личността на Иисус Христос, не само поради идейния размах и дълбочина, с които той прониква до най-съществените основи на христологията и етиката, но и изобщо. Темата за Иисус Христос е предпочитана, особено в систематическото богословие, където и до днес остава централна. По един или друг начин тя присъства в основни учебни помагала, които се издават тогава, често срещана е и в периодичния печат, но фрагментарно, разпокъсано и без ясна систематична конструкция. Оттук идва и многократно засвидетелстваното твърдение, според което монографичното съчинение на Иван Панчовски „Личността на Иисус Христос” е първото по рода си не само в ранните години от развитието на богословската мисъл, но и до днес[10]. Освен това то е особено ценно, защото косвено поставя началото на една досега продължаваща се традиция в нравственото богословие – систематично дялово разгръщане на дисциплината с оглед актуализирането ѝ и по-успешното ѝ вграждане в систематиката.

От времето на научната работа на Иван Панчовски до днес са се издавали, и ще продължат да се издават, добри богословски изследвания. С оглед на по-високите настоящи изисквания, отправени към богословската наука, ценността на всяко едно от тях ще се измерва и с още един критерий – спрямо мястото и значението им в цялостната систематична конструкция на научната област, към която се числят. Ценността на значението идва оттам, че логиката в тази конструкция трябва да открие не просто формалната страна на научното им проблематизиране, а съдържателната му същност. Иван Панчовски успешно извършва това с една много ясна визия – да разгърне някои основни направления в Нравственото богословие, започнати от неговия предшественик – Ганчо Пашев, едно, от които е христологичното. По този начин обвързва завинаги нравственото богословие с христологията и не само поставя въпроса за христоцентричния характер на етиката, но и дава всички основания христологията да се определи като самостоятелния – първия дял – от четиридяловата конструкция на науката.

Следователно въпросът за оригиналността на съчинението неминуемо се снема от този за неговия принос, който намирам не само за значителен, но и за градивен. Колкото и оригинално да е едно научно съчинение то би останало капсулирано и „висящо” в научното пространство, ако не служи за основа или продължение на изграждането на нещо по-монолитно: на един възглед, на една традиция, защо не и на един живот. Иван Панчовски полага началото на систематичното разгръщане на нравственото богословие – нещо, с което могат да се похвалят малко богословски дисциплини.

В своето съчинение обаче българският богослов сякаш умишлено отбягва въпроса за същността и задачите на христологията вероятно с оглед на неговата цел. Той по-скоро приема христологичната материя като даденост, като нещо, без което структурата на Нравственото богословие би била непълна. Съобразно този подход зададения въпрос се определя от въпроса за конструктивното съдържание на христологията с оглед на първенствуващото ѝ място в тази структура. Отговорите и на двата въпроса се редуцират до проблема за мястото на христологията в християнската етика, в този ранен етап и до подходите, посредством които постига това. Още повече, че последните са напълно съгласувани с цялостната изследователска стратегия на автора. И тъкмо защото са подходи, тоест пътища за изразяването на определена цел (стратегията за развитието на науката за християнския морал) те имат много допирни точки помежду си. С оглед на тази важна характеристика възниква необходимостта от по-детайлното им обмисляне.

Следва…(виж тук)

__________________________

*Публикувано в http://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос. С., 1990, с. 11.

[2]. Частично Иван Панчовски разгръща своите христологични възгледи и в други свои съчинения: Божи промисъл и нравствена свобода. Годишник на Духовната Академия (ГДА) 1955/56, т. 5; Вина и изкупление. ГДА 1956/57, т. 6 (32); Хилел и Христос. ГДА 1959/60, т. 9 (35); Справедливост, вяра и любов. ГДА 1961/62, т. 11 (36); Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология). ГДА 1966/67, т. 17 (43); Християнската любов към Бога. ГДА 1970/71, т. 20 (47); Вяра и дела. В: Духовна култура, 1962, № 3, с. 25-31; Двойната заповед за любовта. В: Духовна култура, 1958, № 9-10, с. 11-18; Християнска оценка на труда. В: Духовна култура, 1956, № 5-6, с. 11-16; Уподобяване на Христа. В: Духовна култура, 1997, № 2, с. 1-4; Християнска добродетел. В: Духовна култура, 1997, № 5, с. 1-8; Православна християнска етика (в съавт.). С., 1955; Въведение в нравственото богословие. С., 1958; Християнската надежда. С., 1994; Животът и щастието в християнско осветление, С., 1957; Християнска етика. Т. 1. Философия на морала, ч. 1. С., 1996.

[3]. Панчовски, Ив. Личността на Иисус Христос, с. 10.

[4]. Киров, Димитър. Структура и граници на християнската етика.

[5]. Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос, с. 5 (предговор).

[6]. Постигнатото от двамата професори до този момент е отразено подробно в съчинението на Д. Киров „Структура и граници на християнската етика”: „И двамата професори създават огромна богословска продукция, конструирайки българската наука за морала… Разбира се, христологията трябва да бъде разположена преди антропологията… Задълбочена е индивидуалната етика на Ив. Панчовски; Г. Пашев напредва твърде много в социалното учение на църквата и полага основите на теоретичното изследване на служението на човека; силно е присъствието на двамата професори и в дяловете, които са косвено свързани с програмата по нравствено богословие” (Киров, Димитър. Структура и граници на християнската етика, с. 6).

[7]. Пак там, с. 6 (предговор).

[8]. Киров, Димитър. Структура и граници на християнската етика, с. 6.   

[9]. Панчовски, Иван. Най-прекрасният. С., 1992, с. 5 (предговор).

[10]. Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос, с. 5 (предговор).

Изображения: авторът Ивелина Николова, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987), книгата Личността на Иисус Христос, проф. д-р Ганчо Пашев (1885-1962), книгата Най-прекрасният. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8F7