Иво Янев

Заради напрегнатото всекидневие и консуматорския ни начин на живот, много и различни проблеми връхлитат съвременния човек. Тези проблеми в живота ни предизвикват много често и психични такива. Тогава човек търси помощта на лекари психиатри, психотерапевти и психолози, които с помощта на познанията и способностите си се опитват да открият проблема на „клиента“, а след това и да се опитат да го излекуват. Разбира се, никой не оспорва техните професионални качества и желанието им да помогнат. Въпреки това много често страдащите и техните лечители, случайно или умишлено, забравят, че за успешното и бързо лечение може да им окаже добра подкрепа многовековният опит на Църквата и нейните свещеници. Целта на настоящата статия е да покаже, макар и накратко, ползата на този опит и да припомни за грижата на светите отци на Православната църква, които векове наред успешно са лекували всички нуждаещи се.

1. Депресията според съвременната психиатрия и психология

Депресията заедно с шизофренията заемат централно място в съвременната психиатрия и психология. Най-съществената характеристика на депресията е наличието на понижено (депресивно) настроение и/или липсата на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. В зависимост от броя на симптомите, депресията бива голяма и малка, затова специалистите предлагат следното определение за нея: депресията е психично заболяване или разстройство, което се хаpактеризира с депресивно (понижено) настроение и липса на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. Депресивното настроение се изразява в мъка, тъга, безнадежност. При депресията са налице и други симптоми, които са в унисон с депресивното настроение и липата на интерес. Депресията може да е голяма или малка, в зависимост от броя на симптомите, които са пет и повече при голямата депресия и под пет при малката депресия. Освен това тя може да е от различни типове, в зависимост от чертите (вида на симптомите), например психотична депресия – при наличието на психотични симптоми, атипична депресия – при наличието на атипични депресивни симптоми и други. Към симптомите (извън задължителни два симптома) спадат понижен апетит и вследствие на това – понижено телесно тегло, безсъние, забавена двигателна активност, намалена концентрация на вниманието, нарушение на паметта и липса на достатъчна енергия. Към групата симптоми при депресия се отнасят също ниската себеоценка, мисли за сторени грешки, изискващи наказание, липсата на желание за продължаване на живота, мисли за самоубийство (суицид), обсъждане на планове за осъществяване на суицид, както и опити за осъществяване на самоубийство[1].

Едно от важните съвременни понятия, свързани с депресия, е така наречения депресивен епизод или голям депресивен епизод. Голямата депресия протича под формата на епизод, тоест начало и край във времето, който най-малко е дванадесет дни или много по-продъжителен. Според изследванията на ООН около една четвърт от населението на земята боледува от депресия поне един път през живота си. Според данните жените боледуват от депресия значимо по-често от мъжете. Важен факт, който трябва да отбележим, е, че честотата на депресията не е свързана с расата и етническата принадлежност[2].

Наличието на пет или повече симптоми от изброените девет и тяхното задържане за две или повече седмици засяга (повлиява неблагоприятно) функционирането на пациента, състоящо се в нарушаване на неговото социално функциониране, снижаване на работоспособността, самоизолиране и значителна промяна на психичното му състояние. Наличието на многобройни симптоми, задържането им за определен период от време и отражението им върху психичното състояние на пациента са характеристики на големия депресивен епизод. В този процес най-същественото е разстройство на настроението. Големият депресивен епизод може да се повтаря повече от един път и тогава диагнозата е голямо депресивно рецидивиращо разстройство[3]. Според някои от най-известните изследователи, видовете депресии могат да се разделят на две основни групи:

– според тяхната изразеност и сила – биполярна депресия, биполярна голяма депресия, лека депресия, лек голям депресивен епизод, умерена депресия, умерен голям депресивен епизод, тежка депресия, тежък голям депресивен епизод;

– според техния вид – психотична депресия, меланхолия, следродилна депресия, кататонна депресия, хронична депресия, сезонна депресия, маскирана депресия и други[4].

2. Различия между нозографията на съвременните психиатрия и  психология и тази на светите отци на Църквата

Когато разглеждаме психичните проблеми, трябва да отбележим и някои разлики във възприемането им от страна на светите отци на Църквата. Според светите отци менталните болести представляват разстройства на човека в душевен аспект, често аналогични на тези при телесните болести. Това са разстройства на психиката, разглеждана сама по себе си, нарушени функции на нейната природа от гледна точка на богосъздадения естествен ход на природата. Според антропологията на св. отци такова разграничаване може да бъде само относително, доколкото природата никога не може да бъде разглеждана изцяло сама по себе си, а единствено чрез връзката си със своя Създател. Човекът, по волята на Бога, е естествено Нему подчинен с всички способности на своето същество, въпреки че от собствената му воля зависи дали ги привежда в действие според природата, или против нея[5].

Ето защо според църковните отци значителна част от разстройствата, които днес смятаме за чисто психични, се отнасят всъщност до духовната област на човешкото битие. В този смисъл нозографията[6] и лечението на духовните болести обхващат психопатологията и дори я надхвърлят. С други думи, психическите болести с неорганическа причина според тях подлежат на духовна диагностика и лечение[7].

Разликата между нозографията на светите отци и тази на съвременните специалисти по психиатрия и психология е голяма, тъй като концепциите, които са изградили съвременните светски изследователи, се основават на недотам точна и сигурна представа за здраве и нормалност, в наши дни оспорвана от антипсихиатричното движение, която с последните си изследвания доста сериозно доказва, че представените норми и образци са относителни и променливи според културите и обществата, на чиято територия са възникнали[8].

Именно заради това трябва да отбележим, че отците обръщат своя поглед в друга посока и доказателство за това е цялото предание на Църквата, което се състои в това да излекува и да оживотвори мъртвата от греха човешка душа. Това е и смисълът на терапията, лечението на душата и за това допринасят всички тайнства и целият аскетически живот на Църквата. Здравето на душата се състои в безстрастието (άπάθεια) и знанието (γνώση). Съвършена и безгрешна е душата, която се придържа към добродетелите[9]. По думите на св. Максим Изповедник чиста е душата, която е освободена от страстите и непрестанно радваща се на божествената любов[10].

Отците описват и някои други пътища, чрез които човешката душа се оживотворява, изцелява и възражда. Тъгата по Бога, тоест покаянието, премахва похотта (η̉δονή), от своя страна, отстраняването на похотта води до възкресение на душата. Митрополитът на Филаделфия, Теолипт[11] (1250-1326), учи, че когато човек прекрати външните развлечения, той укротява и вътрешните пагубни помисли[12]. Едва тогава умът започва да се въздига към духовни думи и дела. Св. Григорий Паламà казва, че душата се лекува, когато къса връзките със злото и се прилепва чрез любовта към доброто[13].

Преподобни Никита Ститат (около 1005-около 1090) предлага и друг метод за лечение на душата освен чрез труд и борба, това е методът на съзерцанието, основно използван в исихазма. Там, където е Божията любов, където умозрението е действено и има участие в непристъпната светлина, там има мир за силите на душата, очистване на ума и съжителство със Света Троица. Затова, освен че е нужно да запазим ума си чист, ние трябва да го научим на умното деяние и на умната молитва, за да придобие любов към Бога, защото там, където живее тази обич, се постига мир на душевните сили и чистотата на ума[14].

3. Депресия – униние според светоотеческото богословие

Унинието (ακηδία) е толкова сродно до понятието тъга (λύπη), че често е бъркано в западната монашеска традиция и според нея се припокриват. Източната аскетическа традиция обаче ясно ги разграничава. Унинието съдържа в себе си редица състояния, като леност, скука, но също така и нетърпимост, отвращение, обезсърчаване, вялост, безчувственост, нехайство, унес, сънливост и още много други. Общото за всички състояния е, че при унинието имаме неясно и общо неудовлетворение[15].

Понякога унинието може да подтикне човека към постоянна непоносимост към мястото, където живее, да го кара да мисли, че на друго място би се чувствал по-добре и др. То може да го накара да изостави заниманията си, които счита за скучни и неудовлетворителни, и да го кара да търси други, които смята за интересни и значими. Всички тези състояния, пряко свързани с унинието, са съпроводени от неспокойствие и тревожност, които заедно с отвращението от живота и всичко около човека са основни и характерни черти на тази страст[16].

Св. Иоан Лествичник в своята „Лествица“ отбелязва: „Унинието е разслабване на душата, изнемогване на ума, пренебрегване на монашеския подвиг, ненавист към обета, … в псалмопението то е слабо, в молитвата е немощно, а в телесното служение е здраво като желязо, в ръчния труд е усърдно, в послушанието — лицемерно“ (стъпало 13, 2)[17]. Според него унинието прави духовния човек слаб и безхарактерен, кара го да се остави да се носи по течението на живота, без да проявява ни най-малко желание да се бори и да живее според Христовите заповеди. Особено голям проблем при обхванатия от униние, според св. Иоан, са големите трудности по време на молитва: „Когато застанем на молитва, този лукав дух ни напомня за необходимите работи и си служи с всяка хитрост, за да ни отвлече от беседата ни с Господа като с оглавник, под някакъв благовиден предлог“ (стъпало 13,7)[18].

Св. Иоан Лествичник приема унинието за един от най-опасните грехове на християнина и особено за монаха: „Всяка от останалите страсти се премахва от противоположна на нея добродетел; но за монаха унинието е всепоразяваща смърт“ (стъпало 13,9)[19]. И още: „…а унинието и леността разпръскват всичкото богатство. Но понеже от всичките осем предводители на злото, духът на унинието е най-тежък, ние ще постъпим и с него по същия ред, както с другите; но ще прибавим и следното“ (стъпало 13,10)[20].

Според светите отци унинието засяга основно онези, които искат да спазват духовна дисциплина, поради което насочват външните си занимания и пътувания само до най-необходимото и се отдават максимално на тишина и уединение. Също така може да се каже, че колкото повече човек се настройва духовно и се усамотява, отдавайки се на молитва, която го съединява с Бога, толкова повече бива нападан от страстта на унинието. Но след като е опасна за отшелниците, тя е още по-опасна за онези, които живеят „в мира сего“, които са без духовна дисциплина и духовна практика. Тях унинието ги атакува под други форми, по думите на св. Исаак Сириец: „биват сполитани от друго униние, което е видимо за всяко око“. То приема формата на объркано чувство на неудовлетворение, на отвращение, скука към себе си и живота, към околните, работата или каквато и да било друга дейност. Но също така може да ги нападне и безпричинно безпокойство, периодична или постоянна тревога. Обикновено тези хора страдат и от чувство на безразличие, на душевно и телесно вцепенение, от постоянна безпричинна умора, периодична или хронична сънливост на душата и тялото. Понякога тежкото им душевно състояние ги кара да се занимават с различни, често непотребни неща, като разходки, безсмислени запознанства и всякакви спасителни (според самите тях) отдушници за тревогата и скуката, за бягството от самотата и за запълване на празнината, която усещат в себе си. Като се стремят да постигнат някакво, макар и съвсем малко удовлетворение и да намерят себе си, те реално просто се отвръщат от самите себе си и от духовния смисъл на съществуването си, от истинската същност на богосъздаденото призвание на собствената си душа, а оттам и от всякакво истинско удовлетворение от личния живот[21].

От представените накратко мисли относно депресията от страна на специалистите психиатри и психолози и на унинието от страна на светите отци на Църквата, можем да направим извода, че те говорят за един и същи психически проблем на човека, разбира се, двете страни от своята гледна точка, тоест депресията и унинието се припокриват.

4. Лечение на унинието според светите отци

След като разгледахме същността на унинието според св. отци, е необходимо да посочим и начините на лечението на унинието според тях. Проследявайки същността на унинието, ние забелязахме, че тя засяга всички свойства на човешката душа и подклажда почти всички нейни страсти[22]. Да си спомним думите на св. Иоан Лествичник – „Унинието е всепоразяваща смърт“[23]. Това ясно подсказва, че унинието изисква и специално лечение.

Както знаем от практиката на психологията и психиатрията, за да има лечение, първо е необходимо да се направи точна диагноза. Тук светите отци добавят и осъзнаването на човека, че той е поразен от страстта на унинието. Най-трудният момент тук е, че унинието е безпричинно, а оттам и несъзнато, и непонятно за човека. Освен това не трябва да забравяме, че едно от основните действия на тази страст е, че заслепява ума и вселява непрогледен мрак в цялата душа. Когато унинието ни накара да изоставим нашите дела, близки и семейство (а монасите – тяхната килия и духовен пустинен живот), отците съветват да не се поддаваме на този подтик, а още по-усърдно да извършваме нашите задължения, разбирайки, че те са важни за нас и за нашите близки. Така постепенно, противопоставяйки се на страстта, тя постепенно отстъпва.

Според отците, както причината за унинието е в човека, а не в неговата самота и уединен начин на живот (особено за монасите), така и принципът на лечение на болестта трябва да се търси в отношението на човека към самия себе си, а не в другите, тъй като впечатлението, че може да получи помощ от околните, обикновено е подвеждащо. Никой никога не получава светлината на утешението в общуването с хората, нито намира лек, разговаряйки с тях. Унинието отстъпва само за кратко, за да връхлети отново с още по-голяма сила и тежест. Да, наистина отците приемат, че в някои случаи е необходимо да срещнем просветен човек, който има опит в духовния живот, за да получим от него светлина и сила, но това може да бъде само изключение в нашата борба със страстта[24].

От това логически следва, че съпротивата срещу унинието не дава бърз резултат. Победата над него изисква винаги дълга и усърдна молитва. Именно заради това лечението предполага търпение и постоянство в борбата. Добродетелта на търпението е първото основно лекарство на тази страст. Второто е надеждата – човекът „с блага надежда убива унинието, с нейния меч го умъртвява“ (стъпало 30,32)[25], пише св. Иоан Лествичник. Трети лек е покаянието, покайният плач и съкрушението. Ако човек си спомня за греховете, разбира тяхната тежест и искрено се разкайва за тях, той не страда от униние. „Сега нека свържем този мъчител със спомена за нашите грехове“ (стъпало 13,14)[26], а също и „Онзи, който плаче за греховете си, не познава унинието“ (стъпало 13,13)[27], казва авторът на „Лествицата“. Помненето на смъртта (μνήμη θανάτου) е друго важно средство за изцеление. Тук християнинът постоянно си спомня, че е смъртен и че смъртта може да го сполети всеки миг от краткия му земен живот. Затова трябва да живеем всеки наш ден като последен и това го правим не за да се подготвяме за смъртта, а за да си помогнем да живеем добре тук и сега на земята[28]. Страхът Божий е също мощно средство против унинието. Неслучайно св. Иоан Лествичник казва: „За тебе, досточудни, е много необходимо да имаш страх в безмълвието; защото нищо не прогонва унинието по-добре от него“ (стъпка 27,69)[29]. Не трябва да забравяме и светата Евхаристия, която най-пълно ще ни подкрепи в нашите борби и ще ни очисти от греховността ни. Както и още много други лекове предлага Църквата на страдащия от униние християнин, стига той да иска да се бори със своите страсти.

В заключение можем да кажем, че светите отци на Църквата са изключително актуални в нашето така забързано и пълно с духовни проблеми време. Потвърждавайки достоверно чрез своята мисъл и авторитетен свят живот, че човекът, макар и страдащ от страстта на унинието, винаги може да се обърне към Бога, да протегне ръка и да получи помощ чрез молитвата, покаянието, светата Евхаристия и благодатния живот на Църквата. Тези лекове винаги са подпомагали живота на християнина и са го подкрепяли към пътя на Божествения Теосис, те помагат и днес на нас – съвременните вярващи.

___________________________

*Публикувано в Мултикултурният човек. Сборник в чест на дин Камен Гаренов (отец Петър Гарена). София, 2016, с. 319-329,  и в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Andreasen, Nancy, Black, Donald. Introductory Textbook of Psychiatry. Washington-London, 2011. p. 139-140.

[2]. Ibid., p. 141-144.

[3]. Срв. Kaplan, I., Sadock, B. Kaplan and Sadock’s Synopsis of Psychiatry. Ninth Edition, 2003. p. 553-554.

[4]. Срв. Cummings, J. Clinical Neuropsychiatry. Orlando, 1985. p. 183-187.

[5]. Срв. Larchet, J-C. Therapeutique des maladies spirituelles. Paris, 1991. p. 19-22.

[6]. Нозография (от гръцки νόςος – болест и γράφο – пиша) – описание на болестите.

[7]. Срв. Ларше, Жан-Клод. Терапия на менталните болести. Опитът на християнския изток от първите векове. София, 2013, с. 111.

[8]. Пак там, с. 112.

[9]. Срв. Иеротей, митр. на Навпакт и св. Власий. Православна психотерапия. Светоотечески терапевтичен курс. В. Търново, 2009. с. 116.

[10]. Срв. Св. Максим Изповедник. Четиристотин глави за любовта. // Добротолюбие, Т. 3. Св. Гора, Атон, 2000, с. 42 и 99.

[11]. Вж. повече за него Constantinides Hero, Angela. The Life and Letters of Theoleptos of Philadelphia. Brookline, Massachusetts, 1994.

[12]. Срв. Θεολίπτοσ. // Φιλοκαλία των ιερών νηπτικών. Αθήνα, 1987, т. Α΄, σ. 6.

[13]. Срв. Άγ. Γρηγορίου Παλαμά. // Φιλοκαλία των ιερών νηπτικών. Αθήνα, 1987, т. Δ,́ σ. 147.

[14]. Срв. Иеротей, митр. на Навпакт и св. Власий. Пос. съч., с. 118.

[15]. Срв. Ларше, Жан-Клод. Пос. съч., с. 126, за телесното лечение в древната църква вж. по-подробно Ferngren, Gary. Medicine and Health Care in Early Christianity. Baltimore, 2009.

[16]. Пак там, с. 126-127.

[17]. Преподобни Иоан Лествичник. Лествица. Стълба за духовен живот. София, 1982, с. 100.

[18]. Пак там, с. 101.

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Срв. Ларше, Жан-Клод. Пос. съч., с. 128–129, а също и Amundsen, D., Ferngren, G. Medicine and Religion: Early Christianity Through the Middle Ages. – In: Marty, M., Vaux, K. (ed.). Health / Medicine and the Faith Traditions: An Inquiry Into Religion and Medicine. Philadelphia, 1982.

[22]. Страст – от старобългарски език – страдание, вж. по-подробно за страстите и болестите в Иеротич, Владета. Завръщане към отците. София, 2013. с. 170-189.

[23]. Преподобни Иоан Лествичник. Пос. съч., с. 101.

[24]. Срв. Basilius Caesariensis. Constitutiones asceticae. VII, 2, Migne. Patrologia Graeca. 311 1368 A.

[25]. Преподобни Иоан Лествичник. Пос. съч., с. 211.

[26]. Пак там, с. 101.

[27]. Пак там.

[28]. Срв. Ларше, Жан-Клод. Пос. съч., с. 143-144.

[29]. Преподобни Иоан Лествичник. Пос. съч., с. 195.

Изображения: авторът Иво Янев. Източник Гугъл БГ. Източник на другите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази статия – https://wp.me/p18wxv-8Ev