Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава) – продължение и край*

Вера Бонева

В периода на държавния социализъм темата за църквата и за българските архиереи беше поставена на втори план, а в някои отношения и целенасочено неглижирана, поради възве­дения в официална политика характер на атеистичната пропа­ганда. По тази причина фигурата на Иларион Макариополски задълго остава в сянката на доминираното от светска реторика говорене и писане по въпроса за църковните борби като мирна (и в известен смисъл второстепенна) форма на развитието на националния ни въпрос през Възраждането.

По това време роля за опазване спомена за забележител­ната личност има православната църква. Например в сборни­ка, издаден от Светия Синод през 1971 година по случай вековния юбилей на Българската екзархия, епископ д-р Николай Макариополски публикува пространна статия за Иларион. В нея той разглежда не само стореното от именития възрожденец, но и откроява черти от нравствения облик на владиката. Особено важно е обобщението на епископ Николай по отношение пер­соналните качества на духовника: „Във връзка с характеристи­ката на Иларион, като най-лични [негови] качества трябва да изтъкнем голямата му честност, доблест, всеотдайната любов и доверието, което той е имал към своя народ. В най-критич­ни моменти на църковнонародната борба Иларион се е опи­рал върху любовта и волята на народа… Целта, която Илари­он неотклонно е следвал е независима българска църква при запазване духовното и териториално единство на българския народ[22].“ Цитираната характеристика, както и оценките на други автори в юбилейния сборник, за пореден път поставят търновския митрополит на заслуженото му в историята мяс­то – безспорен духовен водач на успешната църковнонародна борба на нацията, разгърнала се в максимална широта из етни­ческата ни територия през последните три десетилетия преди освобождението от османска власт.

Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981)

Леко промененият обществено-политически контекст в началото на 70-те години на XX-ти век отваря вратите за по-балансирани интерпретации на църковното движение и на от­делните църковните дейци извън тесните среди на професио­налните богослови. Разчупването на твърдия комунистически канон с възможности за малко по-широки анализи на история­та, осъществено по волята на управляващите, води до връщане интереса към митрополит Иларион Търновски. По това време се появяват и два значителни научнопопулярни текста, върна­ли фокуса на академичния разказ и публичния наратив върху могъщата фигура на еленчанина. Книгата на Станьо Сираков „Иларион Макариополски[23]“ е написана привидно в парадиг­мата на така наречената „марксистко-ленинска методология“. Цитирани са престижни комунистически автори, откроени са връзките на възрожденеца с радикалните дейци, посочено е неговото упование в Русия, подчертана е принадлежността му към „про­гресивната класа“. Като цяло обаче разказът е идеологически неутрален и успешно разкрива основните етапи в биографията и дейността на своя герой. Отвъд очевидната близост с очерка на Михаил Арнаудов от 1925 година в случая трябва да признаем, че книгата на Станьо Сираков е сериозен опит да бъде върнат Иларион в групата на водещите възрожденци; група, към която той несъмнено принадлежи, но преди появата на биографията от 1973 година е поставян на втори или трети план от официозната социалистическа историопис.

Станьо Сираков (+ 2015 г.)

По-смело отвъд някои норми на официалния исторически наратив се разгръща популярната книга на Тончо Жечев „Бъл­гарският Великден“. Посветен изцяло на църковната борба, най-известният труд на литературния критик и историк чертае убедително водещите сюжетни линии и основните действащи лица на могъщото и масово национално движение, обединено около целите и инициативите на антипатриаршеската борба. Задала модел за нови интерпретации на основни възрожденски процеси, емблематичната творба възвръща обаянието на Ила­рион, припомняйки не само неговите реални приноси за ус­пешния завършек на борбата, но и магнетичното му личностно присъствие. „Едва ли има по-крива, по-невярна представа за Иларион като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! – настоява Тончо Жечев. – За акцията на Великден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение. Те са герои на разните етапи в българската история. Ботев и Левски идват на разораната от Бозвелията, Иларион, Славейков и плеяда други почва, при изкристализи­ралата ясно национална идея, която искаше само буйните им глави, горещата им кръв, за да стане чудото на въплътяването и осъществяването ѝ. Иларион и неговите другари са все от по­колението на Ботьо Петков, на бащите, тяхната житейска, ис­торическа, политическа съдба е свързана тъкмо с бавния, тру­ден, мъчителен период на изкристализирането на тази идея, за която синовете вече можеха да сложат главите си. Иларион Макариополски, героят на българския Великден, беше отделен във великия и невидим отбор на историята такъв, какъвто ѝ е бил необходим[24].“ Не ще и съмнение, че „Българският Велик­ден“ на Тончо Жечев не само постави църковнонародната бор­ба на равна нога с другите водещи процеси на Възраждането. Тази увлекателна и вълнуваща книга до голяма степен възкре­си присъщите на предсоциалистическия исторически наратив преценки за Иларион, считан с основание за ключов общобъл­гарски лидер през последните две десетилетия на трудния си житейски и професионален път.

Тончо Жечев (1929-2000)

Иларионовата тема в литературата е разгърната и в единствения роман със сюжети от битието на възрожденеца, озаглавен „Литургия за непокорните“. Творбата е отпечатана през 1987 година в голям за времето си тираж (14,137 екземпляра) от пловдивското издателство „Христо Г. Данов[25]“. Повество­ванието на търновския писател е конструирано в класическия жанр на биографичния роман. Действащите лица са истори­чески личности, а основните случки са част от фактическата реалност на Иларионовата епоха. Текстът се движи по хро­нологията на Иларионовия жизнен път. По авторово решение най-пространно са разгърнати обстоятелствата от ранната би­ография на еленчанина – учението му из различни балкански училища – светски и църковни, приятелствата му с други въз­рожденци, монашеското му подвижничество, съвместната му дейност с отец Неофит Бозвели. Специален акцент са връзките с Георги Стойков Раковски и отношенията с радикалните пред­ставители на църковното движение – Петко Р. Славейков и д-р Стоян Чомаков. Литургиите, каноничните въпроси и църков­но-историческите детайли са засегнати едва-едва. Докосната е темата за драматизма в образа на архиерея, извел като во­дач антипатриаршеското движение до успешния му край, но неувенчан с титулатурата на екзархийския първосвещеник. В края на романа е развита доста схематично темата за противо­речията между революционните дейци и църковните лидери на Българската екзархия, присъща на политическия ни контекст през 70-те години на XIX-ти век. Тя е персонализирана в спор между учителя Бачо Киро Петров от село Долни Турчета (Бяла черква) и митрополит Иларион Търновски. След изострения си дебат с дръзкия даскал архиереят потъва в тревога от ми­сълта, че не разбира радикалните уклони на своите епархиоти и от усещането, че националното движение напуска руслото на църковната борба. При все че описаната психологическа ситу­ация е разгърната сполучливо, очакваната развръзка на романа придава на четивото осезаем схематизъм и частична идеоло­гическа клишираност. Цялостният облик на Иларион също е изграден по канона за него, наложил се през първата половина на XX-ти век и през прочита на Тончо Жечев.

Николай Иванов, автор на книгата Литургия за непокорните

Останал извън талвега на най-проникновените постиже­ния на историческата белетристика, романът „Литургия за не­покорните“ възкресява по добросъвестен начин църковната те­матика на Възраждането, свидетелствайки, успоредно с това, колко е трудно да се експонира в словесна форма нееднозначния, многоизмерен и определено драматичен образ на Иларион Макариополски. В подобен план бихме могли да интерпрети­раме и няколкото маслени портрета на възрожденеца, предста­вляващи част от културното битие на съвременна България. Практически всички портрети на еленчанина го представят по известната снимка от времето, когато е митрополит в Търново и когато е на почтена архиерейска възраст. Две от известни­те ми творби от споменатия кръг са в родния му град Елена. Едното платно е в дирекцията на Начално училище „Иларион Макариополски“ в Елена, а другото е в постоянната експози­ция в родната къща на духовника – пак в родния му град. И от двете живописни произведения ни гледа един умъдрен и спо­коен старец, седнал на архиерейския си трон, държащ в лявата ръка жезъл, а в дясната нагънати на руло листи с предполага­емо църковнонародно съдържание. Постигнатата значителна прилика с оригинала подсказва за веща художническа ръка[26].

Увереният и одухотворен митрополит от живописните портрети, съхранени в град Елена, е своеобразно визуално продължение на доминиращата още преди Освобождението представа за нравствения образ на дееца: „Личний характер на тогози человека – свидетелства през 1875 година Петко Р. Сла­вейков – [съз]даваше доверие и поручителство някакво за добрийт изход на работата, която би предприел. Той беше обаче всякога тих и скромен (кога[то] не биваше раздражнен, което твърде рядко се случваше); разправяше кротко на онези, с кои­то разсъждаваше по народните работи, уж като да удовлетвори само тяхното любопитство, но между това умееше да извика в душата на събеседника си чувства на народно съзнание, така, щото ни[то] един, който би са срещнал и разговорил с него по народочерковний въпрос, не си отиваше от него неоживен и без нов запас от нравствени сили[27]“. Както в надгробното слово, така и в първата биографична статия за еленчанина, Славейков очертава смело и умело не само нравственото вели­чие, но и лидерската харизма на предводителя на църковнонационалните ни борби.

Ключов елемент от културната памет за Иларион Макари­ополски и Търновски е родната му къща в град Елена, която е музеефицирана още в началото на 20-те години на XX-ти век. Да­рен на местната община от наследниците на именитата фами­лия, достолепният възрожденски дом представлява по съще­ство комплекс, включващ просторен двор, ограден с каменни зидове, двуетажна къща с открит към двора чардак и с допъл­нително приземно ниво. В двора са разположени старинната чешма, кладенецът със сладка планинска вода и каменният бюст на възрожденеца.

Родната къща на Иларион Макариополски

Действащата експозиция е подредена в средата на 60-те години на XX-ти век, като е променяна частично при реставра­циите на дома, осъществени две десетилетия по-късно[28]. Пър­вият строителен етап на Иларионовата къща датира от 1710-1715 година, а видът, в който е музеефицирана е от късното Въз­раждане. Сградата и прилежащият към нея комплекс имат ста­тут на недвижима културна ценност с национално значение. По профил визираната културна ценност е архитектурна и ис­торическа. Към момента Къща музей „Иларион Макариополски“ поддържа представителна експозиция с предимно битов характер, която реконструира всекидневието на заможно град­ско семейство от Елена от епохата на Възраждането. Значител­на част от показаните културни ценности са оригинали, но не всички са свързани пряко с Иларион и с неговия род. Призем­ните помещения, които са били складове и конюшни, са прос­транство за иконна изложба. В тях се организират и временни експозиции. Жилищните помещения на втория етаж са обзаве­дени с мебели, тъкани и битови предмети от епохата. В някол­ко къта са поставени произведения на изкуството и информа­ционни материали, отнасящи се до Иларион Макариополски и до именития му племенник Стоян Михайловски – също поел жизнения си път от просторния еленски дом.

В град Елена паметта на първия търновски митрополит пази и споменатото по-горе начално училище. Целият музеен комплекс, посветен на Възраждането, е приел за свой патрон видния духовник и официално се именува Музей на Възраж­дането „Иларион Макариополски“. Културната институция е и основният организатор на ежегодните тържества, посветени на архиерея. През 2012 година в хода на тези тържества беше по­ставена паметна плоча за митрополит Иларион Търновски в манастира „Св. св. Петър и Павел“ до град Лясковец – средище на създаденото и поддържано от владиката първо духовно учи­лище в Северна България[29].

В източната част на двора на същата къща се намира Хаджихристовата чешма, подновявана и поправяна от бащатата и брата на Иларион. Недалеч от чешмата е разположен паметник на Иларион Макариополски. В двора на къщата се отбелязва и патронния празник на началното училище, което носи името на духовника.

Направеният обзор на артефактите, местата и реликвите, свързани с паметта за приснопаметния митрополит Иларион Търновски, показва по недвусмислен начин, че българската нация и в частност Православната църква пази жив образа на най-твърдия, последователен и деятелен ръководител на антипатриаршеското движение през Възраждането. Некоронованият предстоятел на символната българска църковна общност, формирала се преди учредяването на Екзархията през 1870 година, е пресътворен в литературни произведения, академични анали­зи, живописни портрети. Паметниците му в градовете София и Елена са не само умилителни мемориални топоси, но и високохудожествени творби на монументалното изкуство. Музеят в родната къща на духовника е въздействена реконструкция на битието и биографията на един от най-влиятелните ни народни лидери от предосвобожденската епоха с типичните за музей­ната теория и практика артефакти. Периодичните чествания, документалните и популяризаторски публикации[30], енцикло­педичните и речникови статии[31], учебниците и другите учебни материали за Иларион Макариополски осигуряват устойчиво присъствие на историческия му образ в съвременното публич­но пространство. Гробът в българската църква „Св. Стефан“ в Истанбул е място на почит и респект пред непомерната личност на яркия възрожденец и свързващо звено между исторически­те и актуалните топоси на националната ни традиция. Същест­вена информационна и културна стойност имат и запазените в няколко национални архивохранилища оригинални ръкописни и печатни документи от-и-до Иларион Макариополски [32].

При все това, трябва да признаем, че наследството на вид­ния възрожденски деец присъства относително локално и под­чертано фрагментарно в съвременния културен, социален и образователен контекст. Практически липсват професионални документални филми за него. През последните 50 години не са създавани творби на монументалното изкуство и на живо­писта, посветени на владиката. Академичният интерес към делото му обикновено е частичен и обвързан с други теми от историята на Възраждането, поради което последната по хро­нология самостоятелна научна монография за него е придо­билата почти вековна давност книга на Михаил Арнаудов от 1925 година. Паметните места и паметните знаци са локализирани в родния му град, в Истанбул, в Лясковския манастир и в София. По стечение на ред обстоятелства Иларион Макариополски не присъства със самостоятелен бюст в алеите на възрожденците в София, Пловдив, Варна и Бургас. Няма паметен знак за него във Велико Търново или в друго селище на епархията. Едноизмерно и трафаретно е характеризиран владиката и в учебни­ците по история в системата на средното образование. Очер­таните асиметрии между реалните приноси на архиерея към националния ни развой през Възраждането и вградеността му в културната памет на днешна България несъмнено са ре­зултат от атеистичната политика на комунистическата власт в периода 1944-1989 година. Те обаче имат основа и в устойчивото противопоставяне между „революционери“ и „църковници“, доминиращо в публичното пространство от първите следос­вобожденски години, та до наши дни. Не ще и съмнение, че търновския митрополит Иларион е безспорен представител на умерените дейци, разчитащи на постъпателното решаване на българския национален въпрос с мирни средства и умерени действия. Това обаче не принизява делото му. Не го превръща във второстепенно, маргинално или допълващо. Напротив. Без твърдостта и упорството на църковните ни лидери в антипатриаршеското движение и в устрояването на Екзархията бъл­гарският народ едва ли би се обособил в такава висока степен, за да заяви по време на Източната криза (1875-1878) с оръжие в ръка волята си за собствена държава и желанието си за поли­тически суверенитет.

Образите на епископ Иларион Макариополски и митрополитите Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки върху многоцветна мозайка над входната арка на Синодалната палата в София, създадена 1910 г.

Архиерейските уроци на епископ Иларион Макариополски/митрополит Търновски са и важна опора на така необходи­мата в цялата последваща българска история постъпателност в делата и вярност към целите на добротворството. В това отно­шение най-мъдрословното обобщение е създадено от послед­ващия търновски владика Климент, който в словото си за своя виден предшественик постулира: „След дълга и упорита бор­ба българският народ придоби своите църковни правдини. Но тези правдини трябва да се запазят и да се получи от тях всич­ката онази полза, която трябва. Обаче както за придобиванието на тези правдини се изискваше труд, постоянство, самопожертвование от страна на много народни труженици, такава също преданост, такъв също труд, също постоянство и самопожертвование се изисква и за запазванието на тези правдини. Пред нас стои хубаво, светло бъдуще, но за да се постигне то, изисква се труд, благоразумие, постоянство. Основата на това светло бъдуще е положена вече от нашите народни дей­ци и труженици. Трябва на тази основа ние, наследниците на тружениците народни, да издигнем зданието на нравственото народно благополучие[33]“. По всичко личи, че осмисляйки де­лото на предшественика си на владишкия престол, митропо­лит Климент Търновски намира дълбоки основания за един градивен оптимизъм. Оптимизъм, основан на убеждението, че в националното ни развитие имаме похвални примери за добротворно, упорно и неуморно работене в полза на общо­то благо. И един от тези примери е личността на най-автори­тетния и непоколебим в опазването устоите на православие­то владика Иларион – епископ Макариополски и митрополит Търновски.

____________________________

*Публикувано в 150 години Българска Екзархия, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 39-59, и в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[22]. Епископ д-р Николай Макариополски. Иларион Макариополски и църковният въпрос. – В: 100 години от учредяването на Българската екзар­хия. С., 1971, с. 13.

[23]. Станьо Сираков. Иларион Макариополски. Слово за него и всебъл­гарската борба за освобождението ни от църковно-духовно иго. С., 1973.

[24]. Тончо Жечев. Българският Великден или страстите български. С., 2007, с. 93.

[25]. Николай Иванов. Литургия за непокорните. Пловдив, 1987, 244 стр.

[26]. Към момента не са налични данни за автора/авторите на двата портрета. Приема се, че те са създадени в периода на вторичното музеефициране на родната къща на именитата фамилия – началото на 60-те години на XX-ти век.

[27]. Петко Р Славейков. Иларион Ст. Михайловски, митрополит Тър­новски, 4/12 юни 1875. // Летоструй, г. VIII, 1876, с. 38-39.

[28]. Централен държавен архив (ЦЦА), ф. 1477К (Добромир Чилингиров), on. 1, а. е. 273, л. 1-37.

[29]. 200 години от рождението на Иларион Макариополски – борец за църковна и национална независимост. Българско национално радио, 14 септември 2012. // bnr.bg [Последна справка 17.11.2020].

[30]. Иван Радев. Едно писмо и неговите свидетелства: епископ Илари­он Макариополски до епископ Панарет Погониански. // Архивен преглед, 2004, кн. 2, с. 105-107.

[31]. Кой кой е сред българите XV-XIX век. С., 2000, с. 114-116; Бе­лежити българи. Т. 5. Българското възраждане от Паисиевата история до Кримската война. Илюстрована енциклопедия. С., 2011, с. 115-123; Анани Стефанов. Родолюбци: Основоположници на българската национална идеология. Ч. 1. С., 2006, с. 134-150.

[32]. Оригинални архивни документи от и за Иларион Макариополски са запазени в личните фондове на редица други възрожденци, достъпни в Българския исторически архив към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, както и в Централния държавен архив. Църковно-историческият архив към Светия Синод също пази оригинали от споме­натия кръг. Малко материали, които пряко са свързани с общественика, са налични в Архива на Българската академия на науките и в Държавния архив във Велико Търново. В ЦДА се съхраняват и копия на гръкоезични писма на Иларион Макариополски, извлечени от чуждестранни архиви. Относително обемното документално наследство на дееца е разпръсна­то по разбираеми причини. Значими части от него са публикувани, но има и оригинали, които все още не са представени пълнотекстово в на­учната периодика или в дигиталното пространство. Представената тема би трябвало да бъде обект на самостоятелен академичен обзор и по тази причина тук не се спирам обстоятелствено на нея. Частична, но убеди­телна представа за обхвата на фрагментираното архивно наследство на Иларион Макариополски дава прегледът на наличните материали по името му в Информационната система на държавните архиви (ИСДА) – http://www.archives.government.bg [Последна справка 17.11.2020.]

[33]. Литературен архив. Т. V. Из архива на Васил Друмев – Климент Търновски…, с. 134.

Изображения: авторът Вера Бонева. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8DQ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s