Вера Бонева

 „Такъв нам подобаваше пастир “ – с тази оценка българи­те в Търновска епархия посрещат през септември 1872 година новоопределения им митрополит Иларион[1] – бивш епископ Макариополски, основен двигател на църковната борба от 40-те до 70-те години на XIX-ти век, духовен лидер и архиерей с дълбока привързаност към народа си и към устоите на православието. Роденият и израснал в град Елена духовник напълно оправдава очакванията на своите нови епархиоти и обични сънародници. Буквално до края на дните си Иларион Макариополски[2] (1812-1875) служи отговорно и всеотдайно на каузата за устрояване на Екзархията и за създаване на добър църковен ред в най-голямата българска епархия. Съхранените документи и споме­ни свидетелстват безспорно, че митрополит Иларион полага преки грижи за светското и църковно образование в диоцеза на Търновската митрополия, освещава редица неосветени в периода на антипатриаршеското движение храмове, въвежда ред във финансите на епархията, наставлява учители и други светски лидери, ръкополага духовници, напътства и окуражава епархиотите си.

Умилителни, но и поучителни са сцените на посрещане­то на архиерея в различни селища на епархията. Поради ши­роката отразеност в историческата литература на въпросната събитийност, свързана с Търново и близките населени места[3], ще си позволя да представя малко по-подробно посещението на митрополита в друг град на епархията – Железник (Стара Загора) в началото на юни 1873 година. „И тъй, посрещането на дяда Илариона беше от най-бляскавите – свидетелства местен до­писник. – Народът, който след 15-годишна борба се сдобива с народен архипастир, проливаше радостни сълзи като гледаше любимия си старец, в лицето на когото вижда върнати с царска милост черковни права, грабнати от зломислени фанариоти. В пребиваването си [в Стара Загора] Негово Преосвещенство служи в[ъв] всичките черкви, посети училищата и читалище­то, сказа слова пълни с наслаждение и утешение от християн­ска проповед, каквито неговите предшественици упорито са ни отказвали… Народът от всичките съсловия направи обик­новените посещения на дяда владика, оплака му се чрез едно прошение за слабий вървеж на обществените работи… За да ся възстанови редът, дядо владика определи четирима свеще­ници, г-н Сава Хаджи Тодоров за рухани [ръководител], а на еснафлиите каза да си изберат още четирима миряни, които да съставят една черковна община[4]“. След събранието, по ду­мите на дописника[5], разпоредбите на владиката са изпълнени и българите в големия град се заемат да управляват общест­вените си дела „със съгласие, единомислие и любов“. Отвъд естествената приповдигнатост на цитираното свидетелство, безпристрастният анализ показва, че мъдрото и авторитетно лидерство на обичния владика е фактор не само за укрепва­не на националното самочувствие на българите в Търновска епархия, но и предпоставка за по-добър вървеж на самоуправленските им инициативи в областта на църковното устрой­ство, училищното дело, читалищата, женските и ученическите дружества, както и всички останали грижи за местните общ­ности, предоставени от мюсюлманското правителство на ре­лигиозните структури на подвластните му християни.

За съжаление, успешните архиерейски начинания на мит­рополит Иларион Търновски са пресечени от безвременната му смърт. При една от обиколките из епархията в началото на 1875 година той се простудява и се разболява фатално. Без да се е излекувал напълно, на 11 май същата година отпътува за Цариград за да участва в заседание на Светия Синод на Българската екзархия. В столицата уязвеното от трудния скиталчески живот здраве на архиерея рухва и той умира на 4 юни 1875 година в дома си[6].

Внезапната смърт на символа и опората на църковната ни борба срещу патриаршеската власт предизвиква истинско сътресение сред екзархийските дейци и сред целия български народ. В историческата памет се откроява денят 5 юни 1875 година, когато след обяд тленните останки на митрополита са из­несени от дома му и с траурна процесия са пренесени в храма „Св. Стефан“, където екзарх Антим в съслужение с останали­те членове на Светия Синод на Българската екзархия отслужва заупокойна литургия. „Целият български народ в този момент оплакваше“ – свидетелстват участници в тъжното събитие и други съвременници[7]. В храма митрополитите произнасят прочувствени слова, а пред отворения гроб на архиерея памет­на реч държи Петко Р. Славейков.

Останало в историята на българското православие като класически образец на висока православна реторика, Славейковото слово над гроба на митрополит Иларион Макариополски поставя началото на символната канонизация на дееца в пантеона на мъчениците за национално достойнство и църков­на самостойност. С вещината на изящен оратор влиятелният публицист отстоява тезата, че след смъртта на търновския мит­рополит българите вече имат свой висок застъпник пред Бога; застъпник, който не само е съградил с лични дела и с ярко самопожертвование устоите на иерархическата ни самостоятел­ност, но и който безпрекословно е опазил църковната борба от рисковете за напускане руслото на православието. „Сбогом, блажений отче!“ – заявява ораторът и продължава: „Като епархиотин от епархията, която ти оставяш днес, аз прося прошка за мен и за всички епархиоти, които волею и неволею може да сме та наскърбили. Като духовен син, аз прося за мене си и за всички отческото ти благословение. Като българин, в името на всички българи, прося ходатайството ти пред Бога за утвърж­дението на българската черква и за преуспяването на българ­ската народност[8]“. Цитираният откъс, както и целия текст на словото, представляват безспорни знаци на респекта на цяло едно поколение възрожденски дейци пред делото и личността на именития покойник.

Освен словата и спомените от този труден за българите момент, историята е съхранила и няколко фотоса от ателието на столичния фотограф Васил Курдопуло[9], свидетелстващи за внушителния характер на траурното шествие и за огромното множество столични българи, дошли да се простят лично с непризнатия предстоятел на църковната ни самостойност от периода 1860-1870 година. Макар и потъмнели от времето, трите снимки от архива на Георги Груев потвърждават свидетелства­та на очевидци и участници в погребението на митрополита, разказващи, че в морските води при Ортакьой пристигат два парахода и стотина лодки, които съпътстват тленните остан­ки на търновския владика по Златния рог до храма „Св. Сте­фан[10]“. Там именно, след заупокойната литургия е погребан и внезапно намерилият смъртта си в османската столица Тър­новски владика.

Има нещо символно във факта, че и до днес тленните ос­танки на митрополит Иларион Търновски (епископ Макариополски) почиват в близост до олтара на българския храм в Ца­риград. Храм, в който неговият могъщ глас прогласи на 3 април 1860 година църковната ни самостоятелност. Както е известно, при строителството на съществуващата и до днес Желязна църква, гробът на митрополит Иларион Търновски, ведно с гробовете на митрополитите Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки са съхранени и оформени в самостоятелен мемориален ком­плекс. И в наши дни трите мраморни саркофага напомнят на поколенията, че упорството в отстояването целите на като цяло мирното, но сложно и мъчително на моменти църковно движение, са заплатени с високата цена на отдадени в името на националната кауза човешки животи.

Историческата памет за митрополит Иларион Търнов­ски (епископ Иларион Макариополски) е сред живите фено­мени на културния, академичния и образователния живот в следосвобожденска България. С популярни статии, фотогра­фии, календари и други печатни материали, научни обзори и кратки беседи делото му присъства в книжовната комуника­ция на епохата. Например, през 1900 година в списание „Българска сбирка“ един друг виден еленчанин – Стефан Савов Бобчев – припомня църковнонародното дело на архиерея, призовавай­ки за по-широкото отразяване на забележителната му фигура в учебната книжнина и в публичната събитийност на църквата и държавата[11].

Скоро след отправянето на цитирания апел е започнато строителството на Синодалната палата в центъра на столи­цата. Необемната сграда е проектирана от архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов в стилистиката на присъщия на епохата стил национален романтизъм. Фасадните художест­вени елементи са създадени от художниците Антон Митов и Харалампи Тачев[12]. По тяхна идея при завършването на сгра­дата през 1910 година над входната арка на сградата е създадена многоцветна мозайка с образите на тримата най-влиятелни сподвижници на църковното движение: епископ Иларион Макариополски, митрополит Паисий Пловдивски и митрополит Авксентий Велешки. Следвайки визуалните послания на из­вестната снимка на тримата дейци от епохата на Възражда­нето, мозайката и до днес пази жив монументалния образ на търновския митрополит, доминиращ в троицата, държаща в ръцете си символното здание на българската църковна самостойност. Под изображенията стоят и имената на тримата ду­ховници. Така всяко следващо поколение българи може да ги включи по-трайно в представите си за миналото. С майстор­ското си изпълнение и с каноничните си форми изящната мо­нументална мозайка върху фасадата на Синодалната палата и в наши дни е един от най-емблематичните, изящни и ярки знаци на народната памет за всебългарския църковен лидер.

През 1912 година излиза от печат и първата пространна ком­петентно написана монография за духовника – „Време и жи­вот на търновския митрополит Илариона (Макариополски).Тя е създадена от друг виден еленчанин – Милан Радивоев[13]. Познавал отблизо и лично авторитетния архиерей, Милан Ради­воев създава житиеписния наратив на Иларион добросъвестно и коректно. От цитираните източници и другите позовавания личи ясно, че авторът работи с широк кръг източници – пе­чатни и ръкописни. Ползва и устни свидетелства на личности, познавали духовника отблизо. Монографията съдържа и пъл­ните текстове на някои от ключовите документи на църковното ни движение от 50-те и 60-те години на XIX-ти век. При все че са публикувани и преди това, тези документи получават още по-широка гражданственост и стават достъпни на читателски аудитории извън църковните и научни среди. Без мащабни и задълбочени психографски анализи Милан Радивоев обрисува в детайли образа на един от безспорните първостроители на църковната ни самостойност. По тази причина и до днес моно­графията има своята историографска, църковноисторическа, документална и образователна стойност.

След разрушителните за националните ни идеали години на Балканските войни и на Първата световна война българско­то общество отново се връща към образа на своя тачен иерей. През октомври 1923 година в София е учреден Комитета „Иларион Макариополски“, председателстван от професор Михаил Арна­удов и одобрен от Светия Синод на Българската православна църква[14]. Комитетът си поставя за цел да популяризира делото на именития духовник и да организира издигането на два него­ви паметника – в родния му град Елена и в София.

В резултат от работата на Комитет „Иларион Макариополски“ са създадени едни от най-запомнящите се материални и нематериални монументи за възрожденеца. В родния му град е отворена за посещения и частично музеефицираната родна къща на фамилията. Издигнат е паметник в градинката пред Синодалната палата – 1925 година. Автори на софийския памет­ник на архиерея са скулпторите Александър Андреев и Георги Киселинчев. Монументалната творба представлява бронзов барелеф с образа на Иларион в архиерейско одеяние, вгра­ден в изящно гравирано правоъгълно тяло от бял врачански камък. Символната колонада, кръстовете и лозовите клонки, увенчали композицията, създават представа за дълговечие на едно плодотворно дело. В двора на къщата на семейство Михайловски в град Елена също е поставен каменен монумент. Той представлява бюст на архиерея, положен върху изграден от дялани камъни фундамент. По мое мнение, еленският па­метник и към момента представлява най-изящният елемент от културното ни наследство, пазещ спомена за символния предстоятел на църковната ни самостойност в десетилетието меж­ду Великденската акция (1860 година) и прокламирането на Фер­мана за учредяване на Българската екзархия (1870 година). Нещо повече – авторитетното присъствие на монументалния образ именно в родната къща на възрожденеца подсилва в допъл­нителна степен представата за ролята на малкото планинско градче в националната ни история и култура – както през XIX-ти, така и през XX-ти век[15].

През 1925 година е отпечатан и сборникът „Иларион Макариополски, митрополит Търновски (1812-1875). Биография, спомени и статии за 50-годишнината от смъртта му. “ Кни­гата е издание на едноименния комитет и е под редакцията на професор Михаил Арнаудов. Най-обемната част на изданието представлява монографията на учения „Иларион Макариополски и българският черковен въпрос“ (384 страници). Пространният и прецизен исторически текст и досега е най-задълбоченото научно изследване, посветено на архиерея[16]. То е създадено по строгите академични правила на позитивистката историопис и отразява всички основни моменти от биографията и об­ществената дейност на възрожденеца. Присъщите на историко-филологическия подход на Михаил Арнаудов пространни отклонения по теми от възрожденския поселищен, църковен и културен развой също обогатяват наратива, като задават осно­ва за осмисляне приносите на Иларион в максимално широк обществен и каноничен аспект. Документалната част на моно­графията включва писма и официални документи, свързани с Иларион, създадени в периода 1861-1872 година. Предадени в ав­тентичната си словесна форма и представени пълнотекстово, те осигуряват допълнително градиво за осветляване образа на влиятелния владика. Неделима част от монументалната кни­га представляват събраните спомени за Иларион, обогатени с тематично свързани статии – за родния му град, за Цариград, за други църковни дейци. Втората част на книгата обема 232 страници[17] и сама по себе си представлява отделна библиографска единица [18]. По своите научни, документални и полиграфски параметри споменатата мемориална книга е еднознач­но свидетелство за резултатността на усилията на Комитета „Иларион Макариополски“ да създаде трайни свидетелства за респекта на българската нация пред личността и делото на ви­дния архиерей.

През 30-те години на XX-ти век споменът за архиерея се съ­живява от някои новоизлезли биографични книги[19] и от про­дължаващите единични публикации на документи от и за него. През 1934 година в хода на кампанията за замяна на турско-арабски­те имена на селищата в страната с български, името на видния еленчанин е дадено на доминираното от турци село Насчикьой, Търговищко[20]. И до днес отстоящото на 16 км. от област­ния град село носи името Макариополско[21], свидетелствайки за отсядането на търновския митрополит там по време на пътува­нето му из региона след установяването му в Търновска епар­хия. В наши дни в село Макариополско действат обединено училище „Христо Ботев“ и читалище „Минчо Иванов“. Няма специални паметни знаци или други елементи на монументал­ното изкуство, свързани с Иларион Макариополски, но двете споменати институции поддържат по силите си знанието за па­трона на селото сред местната общност, а и отвъд нея.

Следва… (виж тук)

____________________________

*Публикувано в 150 години Българска Екзархия, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 39-59, и в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цитатът е извлечен от слово на следващия търновски митрополит Климент, посветено на именития му предшественик. Вж.: Литературен архив. Т. V. Из архива на Васил Друмев – Климент Търновски. Ръкописи, материали и документи. Подбрал и подготвил Дочо Леков. С., 1973, с. 123.

[2]. Духовното име на видния възрожденец търпи известни промени в хода на биографията му. Коректността изисква да го именуваме до 1831 г. с рожденото му име Стоян Михайловски, от 1831 до 1858 г. с духовното име отец Иларион (Михайловски), от 1858 до 1872 г. с пълната му титулатура епископ Иларион Макариополски, а от 1872 до 1875 г. с последната му титу­латура митрополит Иларион Търновски. В популярните и професионални публикации обаче най-често се използва името Иларион Макариополски, което по традиция от Възраждането се екстраполира върху цялата биогра­фия на дееца. Това именуване показва по безспорен начин кой е най-плодо­творния период в духовното служене на архиерея. По тази причина и тук работя с цитираното популярно име, като в откъсите, свързани с търнов­ското му архиерейско служене го споменавам като митрополит Търновски. В логиката на цитираната популярност библиографските бази от данни също работят с името Иларион Макариополски. Вж. сайта на Мрежата на библиотечно-информационните системи и на информационните системи за научни изследвания. – cobiss.net [Последна справка 17.11.2020].

[3]. Милан Радивоев. Време и живот на търновския митрополит Ила­риона (Макариополски). С., 1912, с. 424-449; Иван Радев. История на Велико Търново XVIII – XIX век. Велико Търново, 2000, с. 596 – 599; Ис­тория на Велико Търново. Т. II. Късно средновековие и Възраждане (1393 – 1940). Велико Търново, 2000, с. 215 -217; вж. и: Посрещането на Негово Високо Преосвещенство дяда Илариона Търновский у Габрово. // Учили­ще, г. И, кн. 23-24 от 17 януари 1873, с. 186.

[4]. Един от безпристрастните. Забравено незабравено. Железник, 18 юни 1873. // Право, г. VIII, бр. 21 от 6 август 1873г. Притурка, с. 1.

[5]. Самоопределил се като Един от безпристрастните.

[6]. Епископ д-р Николай Макариополски. Иларион Макариополски и църковният въпрос. – В: 100 години от учредяването на Българската ек­зархия. С., 1971, с. 26-27. Детайлният преглед на архивните докумен­ти и спомените, отнасящи се до последните месеци от жизнения път на митрополит Иларион показва, че още през ранната пролет той е с лошо здраве. Въпреки това предприема последното си пътуване към столица­та, воден от архиерейски дълг и от желание да подпомогне по-опитните църковни дейци, събрани в Цариград, да укрепят устоите на Българската екзархия. Вж.: Михаил Арнаудов. Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. – В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски 1812-1875. Биография, спомени и статии за 50-годишнината от смъртта му. С., 1925, с. 316-317.

[7]. Милан Радивоев. Време и живот на търновския митрополит Илариона…, с. 443.

[8]. Петко Р. Славейков. Надгробно слово. // Напредък, г. IX, бр. 46 от 14 юни 1875 г., с. 182-183.

[9]. Въпросните снимки са три на брой. Оригинали, леко избледнели, поставени върху паспарту. Представят масови сцени от погребението на митрополит Иларион, включително и ковчега с тленните останки. Съхра­няват се в Българския исторически архив на Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив достъп до дигиталните им копия има и в дигиталната библиотека НАБИС Репозиториум, където са откриваеми чрез търсене по името на духовника. – digilib.nalis.bg [Последна справка 17.11.2020].

[10]. Милан Радивоев. Време и живот на търновския митрополит Илариона…, с. 443-444.

[11]. Стефан Бобчев. Иларион Ст. Михайловски, 1810-1875, 4 юния: По повод на 25-годишнината от смъртта му. С., 1900, 16 стр. [Отпечатък от списание „Българска сбирка“].

[12]. Повече за Харалампи Тачев и ролята му за създаването на някои от живописните елементи в градската среда на София вж. Милена Георги­ева. За облика на сецесиона в декоративната живопис на Харалампи Тачев (1875-1941). – В: Автори. Течения. Взаимодействия. С., 2007, с. 64-74.

[13]. Милан Радивоев. Време и живот на търновския митрополит Ила­риона (Макариополски). С., 1912. Книгата има и второ фототипно издание – 2012 г.

[14]. Устав на Комитета „Иларион Макариополски“. С., 1923, 7 стр.

[15]. Историята на Елена и на Еленския край е била и е обект на многобройни професионални и любителски интерпретации. Адекватна пред­става за обема и обхвата на изследванията по темата дава публикуваната преди десетилетие специализирана библиография. Вж. Христо Станев. Град Елена и Еленският край: Библиография 1850-2008. Велико Търново, 2010.

[16]. Михаил Арнаудов. Иларион Макариополски и българският черко­вен въпрос. – В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски 1812-1875. Биография, спомени и статии за 50-годишнината от смъртта му. С., 1925, с. 1-384.

[17]. Своеобразно допълнение към този корпус от автентични матери­али и изследвания за владиката е и необемната публикация на извори за него, направена през 1924 г. от Антон Попстоилов. Вж.: Антон Попстоилов. Документи за биографията на Илариона Макариополски. С., 1924. 8 стр.

[18]. По създадената традиция към визирания момент, монографията на Михаил Арнаудов и сборникът със спомени и статии се разпространяват и като отделни книжни тела. Налични са и самостоятелни отпечатъци на някои от студиите във втората част – например, спомените на митрополит Симеон Варненски и Преславски и очерка на Никола Начов за ролята на Цариград в българската църковна борба.

[19]. Иван Кирилов. Иларион Макариополски. С., 1936.

[20]. Към момента на преименуването селото е брояло над 2000 жители. Днес, по официални данни, постоянните му жители са 712.

[21]. Николай Мичев. Речник на имената и статута на населените места в България 1878-2004. С., 2005, с. 229-230. Вж. и: Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българ­ските земи през XV-началото на XX век. Второ преработено и допълнено издание. С., 2013.

Изображения: авторът Вера Бонева. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Di