Реформационна епоха – продължение 4*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Мартин Лутер, излязъл от самата среда на германската народна маса (“Аз съм син на селянин, баща ми, дядо ми, прадядо ми бяха истински селяни. Това съм аз” – е писал той), със своите добри качества е олицетворявал най-добрите черти на германския народ, най-добре е познавал религиозно-моралните негови нужди, но не и политическите и социалните – той е бил богослов в мозъка на костите си – и е дал своя отпечатък, може да се каже, за дълго време на религиозно-моралното развитие на Германия. “Той е учел своя народ – казва Дени, – да цени правата на човешката съвест и правилно да гледа на целта на човешкия живот: новите поколения, които се развили, като изучавали Свещеното Писание, което той е превел за тях, добили от него наклонност към свободно изследване, към мъжествена енергия, съзнание за отговорност и готовност с охота да изпълняват дълга си. Великите основатели на нова Германия от Лайбниц до Шилер, от Кант до Гьоте, са негови последователи. Тази нова Германия се явява пред нас като жътва, произлязла от онова семе, което Лутер посял в германската земя[26]”.

Извънредно трудолюбив, деятелен, енергичен, буен и страстен, с желязна воля, с просто и естествено красноречие, което е правило голямо впечатление на народната маса, Лутер винаги е действал съгласно със съвестта си. Той мъчно се е решавал да предприеме нещо, убеждавал се е постепенно и след дълги двоумения и вътрешни борби, убедил се обаче в правотата на това или на онова, е ставал непреклонен, извънредно смел и мъжествен, а при това бил е готов да жертва за убежденията си всичко, що му е било най-мило и дори живота си. Пълен изразител на преходната епоха, в която е живял, епоха на противоречия между старите и нови чувства, идеи и понятия и между старите и нови наредби, в характера на Лутер се срещат големи противоположности – той е бил двоен човек. От една страна, той е обичал природата, дружеския живот, музиката, веселбите, невинните наслаждения, нещо свойствено на добрия човек от новите векове, а, от друга страна, е бил наклонен към мистицизъм, към аскетизъм и е имал мрачни възгледи върху живота, нещо свойствено на средните векове. От една страна, той е бил разумен, прогресивен, от все сърце и душа предаден на просветата на народа си, простодушен, скромен, щедър, миролюбив, а от друга страна – консерватор и в някои отношения реакционер и по подобие на средновековните монаси суров, груб, безпощаден и дори жесток, упорит с тесен кръгозор, нетърпим към чуждите мнения и буквоед-богослов.

Лутер, чийто род е живял в едно село в Тюрингия, се е родил в град Айслебен (в Саксония, на северозапад от град Хале) през 1483 година. Баща му миньор е бил тъй беден, че майка му е била принудена да носи дърва на гърба си от близката гора. Но Лутер е страдал в детинството си не само от бедност, а и от грубостта на тогавашното възпитание в дома и в училището. Родителите му го биели жестоко и за най-малките детински грешки. Един път баща му за дребна грешка му е нанесъл такъв силен удар, че той просто го е намразил и дълго време си е отвръщал погледа от него; друг път майка му го е набила до кръв, задето без нейно позволение е взел един орех, а в училището само през един преди обед той е бил бит 15 пъти (Лутер е казвал, че училищата са били затвор и ад за децата, а учителите – техни тирани и палачи). Грубото и жестоко възпитание в дома и в училището, където при това пълнели главите на децата с разни суеверия и молитви папагалски заучавани, втълпявали им, че Бог е отмъстително същество и ги измъчвали само с “casualibus и temporalibus” (склонения и спрежения), както казва Лутер, се отразили много зле върху характера му: той е станал мрачен и дори хипохондрик, безпокоен, груб, съвсем свенлив, затворен в себе си и според думите му възпитанието е било причина да постъпи отпосле в манастир.

Мартин Лутер (1483-1546)

Бащата на Лутер е имал амбицията синът му да получи образование и добро положение в обществото, а не да бъде работник както него и затова, когато той завършва училището в град Мансфелд (в Саксония), където родителите му се преселили от Айслебен, бива изпратен (на 14-годишна възраст) да продължи учението си в училище на братята на общ живот в Магдебург, а след една година – в хуманистическо училище в град Айзенах, като се е издържал и в единия, и в другия град повече с подаяния, та често е гладувал[27]. Борбата на Лутер с бедността закалява характера му, ала в Айзенах тази борба не е траела дълго време. Поради хубавия му глас и поради голямата му набожност той бива прибран в дома на един богат гражданин, чиято съпруга, жена с благороден характер, се е отнасяла с него като със свое дете. За пръв път Лутер е видял, какво е истински домашен живот и това внася светли лъчи в душата му – никога той не е забравял живота си в Айзенах в дома на благодетелите му и винаги с благодарност си е спомнял за тях. На 18-годишната си възраст (1501 г.) Лутер постъпва в ерфуртския университет, един от главните центрове на германския хуманизъм. Баща му, чието положение се е било подобрило в това време дотам, че е могъл да го издържа, е искал да изучава правото и Лутер, при все че не е бил наклонен към правото, се подчинил на бащината воля. Съгласно с тогавашните университетски уредби трябвало да се завърши философският факултет и след това да се постъпи в онзи по правото. Лутер завършва с успех първия факултет със степен магистър (1505 г.). Във време на учението си той е имал много приятели хуманисти, чел е съчиненията на Вергилий, на Цицерон, на Тит Ливий и други, ала не се е увлякъл от хуманизма, за което е съжалявал после, а – от богословието. С особено увлечение Лутер е четял посланията на апостол Павел, съчиненията на Августин и онeзи на мистиците, често е бивал обземан от мисли за своята и на света греховност, за страшния съд Божи над грешниците, за мъките в ада, за Божието отмъщение и вече тогава е ставала борба в душата му по въпроса, по кой начин да се спаси, въпрос на който отговор не е могъл да намери. Затова често след весело прекарано време в кръга на хуманистите той е падал в мрачно настроение.

Лутер в манастир

След като завършва философския факултет, Лутер, вместо да постъпи в онзи по правото, изведнъж става монах[28]. В манастира той е изпълнявал монашеските правила и задължения така точно и така строго, както никой друг монах от негово време: самоизтезавал се е, прекарвал е в килията си по цели нощи в бдение и молитви и се е предавал на дълги пости и на крайни лишения[29], но въпреки всичко това той е страдал от големи душевни борби, защото постоянно го е занимавал въпросът, постига ли се по този начин спасение? Не само това, Лутер е бил обзет от силно желание да се отрече от света и по този начин да се приближи към Бога, но неговата буйна натура го е приковавала към земята, не го е оставяла да се откаже от светски мисли и желания, та той е виждал, че е невъзможно да се приближи към Бога и е бил обзет от голям страх, да не би да бъде вечно осъден. Поради изтощение от физическите мъки и поради големите душевни борби и страх от вечни страдания на онзи свят Лутер е падал в крайно отчаяние, по едно време не е могъл да заспи ред седмици и без малко щял да полудее. И при такова критично състояние той не е напущал четенето. Той е четял по цели дни и нощи, като е пренебрегвал през това време молитвите и манастирските задължения, а след това с още по-голяма ревност се е предавал на последните. Душевните страдания на Лутер не са се намалявали, напротив. Идеите за неговата и световна греховност и за отмъщението на отмъстителния Бог, както той си е представял Бога, все повече са го подтискали и все повече той не е могъл да намери успокоение в учението на църквата, че греховете се спасяват чрез “добри дела”, чрез външности. Дори четенето на Свещеното Писание, което за пръв път е видял в манастира, е засилвало мъките му, защото от съпоставянето на разни пасажи той е падал в съмнения, двоумения и голямо вълнение. За да се отърве от тези адски душевни мъки, за които той отпосле е писал, че по никакъв начин не може да ги разбере онзи, който не ги е изпитал, че перото не може да ги опише, и за да тръгне по пътя, по който вървял отпосле, много е спомогнал генералният викарий на августинския орден в Германия (заместникът на генерала на августнинския орден) д-р Щаупиц, човек добър и с мистическо направление. Лутер отпосле е казвал: “Ако д-р Щаупиц, или по-право казано, ако сам Бог чрез неговото посредничество не бе ми помогнал да се спася от моите изкушения, аз щях да затъна в тях и отдавна душата ми щеше да бъде в ада”. Като узнава за душевното състояние на младия магистър-монах, Щаупиц е употребил големи усилия да му докаже, че се заблуждава и да го успокои. Той му е внушавал, че трябва да има доверие в Христос, Който е бил разпънат на кръст за спасението на човечеството и Който ни носи не страх, а утешение, че Бог е обзет от любов и милост, а не от отмъщение към хората, че сам той, Щаупиц, е давал хиляди обещания на Бога да избягва всичко греховно, но не е могъл да издържи обещанията си и при все това се надява да бъде спасен от милостта Божия. При това Щаупиц се е надсмивал над измислените от Лутер грехове. Лутер се е измъчвал душевно и от учението на Августин за предопределението, сиреч, че Бог е определил отнапред кой е спасен и кой е осъден. Той е бивал обземан от ужас, като си е помислял, да не би да е осъден на вечни мъки в ада. Щаупиц и в това отношение го е успокоявал. Лутер тогава се залавя по-сериозно да изучи Свещеното Писание и съчиненията на Августин и на мистиците и почва да гледа с по-друго око на християнското учение: той все повече се е убеждавал, че главното условие за спасение е учението на апостол Павел и на Августин, а именно, човек може да се спаси само чрез доверие и вяра в Бога и чрез милост Божия. Най-сетне, след дълги душевни вълнения и борби Лутер възприема това учение, учение противоположно на онова на църквата (доверие само в църквата, сляпа покорност към нея, външности и прочее) и то става основа на издигнатото отпосле от него здание…”Това учение – трябва ли изрично да се казва – е в същото време новото, което, пробивайки си път в съвестта на доста благочестиви християни през средните векове, се затвърди в съвестта на Лутер и надделя над средните векове” – казва Бригер. “Защо то е край на средните векове? Който е възприел това учение, той в религиозно отношение е стоял на твърда почва и на собствените си крака. Той не е оставал вече отговорността за спасението си в по-голяма или в по-малка степен на църквата, но е съзнавал своята собствена отговорност и е знаел, че никоя сила на света не може да му я отнеме. С това цялото здание на църковната иерархия беше повалено… Апостол Петър трябвало да предаде ключовете на рая, всеки вярващ отсега нататък е могъл да ги притежава”[30].

Лутер във Витенберг. Пътуване на Лутер до Рим

Три години след като постъпва в манастир, Лутер по препоръката на Щаупиц бива повикан за професор във философския факултет на Витенберския университет, основан през 1502 година от саксонския княз-избирател Фридрих Мъдрия. Ала едновременно с професорството той е изучавал богословието, а при това е бил натоварен да държи проповеди в августинския манастир във Витенберг и в една от тамошните църкви и неговите проповеди, плод на дълбоки убеждения, правели голямо впечатление.

През 1511 година Лутер е отишъл в Рим по дела на своя орден. Той пеш е пропътувал Германия и Италия до Рим и, когато е видял “светия град”, паднал е на колене, вдигнал си ръцете към небето и извикал: “Поздравявам те, свещен Рим, свещен поради пролятата в тебе кръв на мъченици”. Като истински монах и поклонник Лутер ревностно е обходил светите места в града, с дълбока набожност е извършвал всичко, което трябвало да се извърши за спасението на душата, поръчвал е панихиди за душите на умрелите му другари и задето не е могъл да поръча панихида за родителите си, е казвал малко по-после: “Почти съжалявах, че баща ми майка ми бяха живи още”. От Рим Лутер се е върнал в отечеството си такъв покорен син на църквата, какъвто е бил, когато е тръгнал за този град, при всичко че е забелязал, каква развала и какви стремежи за изтръгване пари в името на вярата се криели зад бляскавата външност. Развалата и нечистите стремежи не са разколебали предаността на Лутер към църквата, защото той както и голямото мнозинство на тогавашните католици е правил разлика между светостта, между божествеността на църквата и развалата на нейните служители, или на някои от тях. Но пътешествието в Рим е упражнило голямо влияние върху бъдната дейност на Лутер, защото възпоминанието за всичко онова, което е видял в Рим и в Италия, е действало все по-силно върху него и го е подтиквало да въстане против църквата и да води започнатата борба с голяма упоритост.

През 1521 година Лутер добива титлата д-р по богословието, става професор по богословието във Витенбергския университет, в късо време добива голямо влияние върху студентите и върху другарите си професори и неговото име става известно и вън от Витенберг. От това време той се е вдълбочавал в изучаването на Стария и на Новия Завет (той е четял лекции по единия и по другия), в неговите често държани пламенни проповеди, които правели все по-силно впечатление върху слушателите, той все по-силно е нападал онези, които не са се придържали към истинските християнски добродетели, макар и да изпълнявали всички църковни външности, и все повече е показвал стремеж към преобразуване на църквата. И това е траяло, докато той напълно прегръща учението на Августин, че основата на всичко е вярата и доверието в Бога и милостта Божия. С пълното усвояване на това учение Лутер е стоял вече на границата, която е отделяла католическото правоверие от ереста и тъкмо тогава той влиза в борба с църквата по повод на индулгенциите.

Мартин Лутер като монах. Монашеско име – Августин.

Индулгенции

В първите времена на християнството се е вярвало, че християнинът може да се избави от сторени грехове чрез искрено разкаяние и нравствена чистота, допускало се е обаче, че и външни дела и знаци за покаяние са приятни Богу и поради това редом с разкаянието и нравствената чистота църквата е налагала и наказания: пост, самоизтезание, милостиня, пътуване по светите места и прочее. Ала под влиянието на германския обичай “vergeld”, съгласно с който престъпленията не са се наказвали, а са се откупвали, въвежда се обичаят, грешникът да откупва с пари част от налаганите църковни наказания, или с пари да добие да му се замени по-тежко наказание с по-леко. При всичко че разкаянието и вътрешната чистота запазвали силата си, щом се въвежда обичай за пари да се опрощават част от наказания и то като милост от страна на църквата към грешника, не е било възможно да не се експлоатира невежеството в името на вярата, не е било възможно паричната страна да не взема все повече връх над разкаянието и над вътрешната чистота, докато тя взема окончателно връх, вследствие на което се въвежда обичай свещеникът при изповедта за пари да освобождава от цялото наложено църковно наказание и, най-сетне, да освобождава и от самите грехове. И понеже на изповедта гледали вече като на светò тайнство, а на свещеника – като на посредник между човека и Бога и като на човек, чрез устата на когото говори Светия Дух, щом грешникът е получавал прощение от свещеника при изповедта за еди-какъв грях чрез откуп, той е забравял разкаянието и нравствената чистота. Отначало освобождаване от грехове чрез откуп, индулгенции, както казвали, поне се е практикувало към отделни лица и за отделни грехове – свещеникът или епископът са освобождавали този или онзи поотделно за този или онзи грях – но когато папската власт става всесилна, се въвежда обичай само папата като наместник Божи да освобождава от грехове, да дава индулгенции и то не само на отделни лица, а – масово и за всички направени грехове[31]. Вече във време на кръстоносните походи папите са освобождавали от грехове всички, които са вземали участие в тях, а след кръстоносните походи папа Бонифаций VІІІ по случай тържествата на папския юбилей, устроен през 1300-та година, си е позволил да освободи от греховете им всички, които биха отишли в Рим за тези тържества и дори домашните им. Разкаянието е могло да стане и после, сиреч то се е искало само за лице. И този юбилей е имал бляскав успех, значи е дал грамадни суми на “хазната на апостол Петър”. След този успех сроковете между един и друг папски юбилей са се съкращавали, докато най-сетне, от 100 години спадат на 25 години.

Правото на папите да освобождават от грехове или да дават индулгенции и вярата, че действително папското опрощаване на греховете е и Божие, са се основавали на учението за “неизчерпаемото съкровище” от добри дела и заслуги, което се е намирало в ръцете на папите и от което са могли да раздават, комуто са искали и както са искали, учение изтъкнато и разработено от схоластиката през ХІІІ-ти век. Съгласно с това учение, което е било логическа последица от обстоятелството, че паричната страна е взела връх над разкаянието и над вътрешната чистота, всички християни са членове на едно и също духовно тяло – църквата, майка на всички тях. Ако един християнин извърши повече добри дела, отколкото са нужни за спасението му, остатъкът от тях може да послужи за опрощаване от страна на църквата, от страна на майката, на онeзи християни, които имат повече грехове отколкото добри дела. Добрите дела и страданията на Иисус Христос, на майка му, на светците и на християнските мъченици са така големи, че образуват неизчерпаемо съкровище от добри дела, от заслуги, от което съкровище църквата (сиреч папата) има право да черпи, колкото иска, да раздава на грешните и да освобождава души от мъките на чистилището. След това не е могло да не се дойде до учението, че папата за доброто на християните има право да издава формални индулгенции или папски опростителни писма с точно обозначение цената на всеки грях и да ги предава на агенти, които да ги разпродават по католишките заеми. Това учение се е приложило във време на вавилонския плен на папите и оттогава се организира срамна търговия с вярата, безбожна експлоатация на набожността, на суеверията, на невежеството на католическите населения и деморализиране на народните маси, особено от страна на агентите, продавачи на индулгенциите, обикновено спекуланти от най-долна проба, които препоръчвали стоката си също така, както безчестният търговец препоръчва своята калпава стока.

Индулгенция – грамота за опрощаване на греховете

“Ние вярваме, че продавачите на индулгенции са нарушавали и дори фалшифицирали папските инструкции относно индулгенциите, че църквата не е одобрявала техните мошеничества” – казва Лоран. “Ала това не е спирало наместниците Божии да прибират златото, което тези продавачи са изтръгвали от вярващите души. Впрочем, само продавачите са били в преки отношения с верните и последните са се водели по техните проповеди. Ако помисли човек малко върху правилата, проповядвани от продавачите на индулгенциите, ще го обземе страх от гибелното влияние, което те са упражнявали върху нравствеността на верните. Вече през ХІ-ти век свети Дамиен се е оплаквал, че купуването на разкаянието с пари е разстройвало благочинието. Какво би казал този строг анахорет, ако би присъствал при продажбата на индулгенции?… Така като е съществувало такова леко средство да се освободи човек от греховете, що е извършил, и да спечели рая, защо не би се предал той на страстите си? Така разсъждавали верните през ХІІІ-ти век и също така те разсъждавали и през ХVІ-ти век. Един трубадур е казал, че ще потъпче клетвата си и ще се спаси от този грях, щом отиде да се бие против неверните. И това в неговите очи е било твърде естествено. Абат Урсперг потвърждава казаното от трубадура. Той твърди, че най-големи престъпници са казвали: “Аз ще направя такива престъпления, каквито ми скимне, защото като пришия кръста, ще се освободя от всички грехове. Ето морала от кръстоносните походи и от индулгенциите… Не е съществувало по-позорно зрелище, отколкото продажбата на индулгенциите[32]”.

Следва…(виж тук)

______________________________

*Публикувано в Университетска библиотека №17, Нова и най-нова история, Том 1, С., 1922. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[26]. Lavisse et Rambaud. Histoire gеnеrale, т. ІV, стр. 451.

[27]. Съгласно с тогавашните обичаи той заедно с други бедни деца е ходил по къщите да пее църковни песни и е получавал хляб и други неща за прехрана.

[28]. Повод да постъпи Лутер в манастир (а не причина – той е бил предразположен към монашеството) е дала следната случка: той се е връщал в Ерфурт от едно посещение, което направил на родителите си. По пътя в една гора се явява много силна буря, придружена със страшни светкавици и гръмотевици. Обзет от голям страх, че ще загине, преди да успее да се покае, преди да се освободи от греховете си, той се обръща за спасение към св. Ана, покровителка на миньорите, като дава обещание да стане монах, ако се спаси и след като пристига в Ерфрут, постъпва в един августински манастир при този град.

[29]. “Аз си бях наложил – е писал Лутер отпосле, –  особени задължения, исках да вървя по особен път. Началниците ми се противяха на моите странности и добре постъпваха. Аз скоро станах страшен преследвач и мъчител на своя собствен живот, защото постех, бдях, четях, изтезавах се, а всичко това не бе нищо друго освен самоубийство”.

[30]. Geschichte der Neuzeit. Das religiose Zeitalter, 1500-1650. Reformation, von prof. Th. Brieger (том IV от Weltgeschichte herausgegeben von D-r prof. Pflugk – Harttung.

[31]. Не само това, папите от ХІІ-тиІ вeк са си присвоили правото да освобождават и от мъките в “чистилището”. Според католическите вярвания душата трябвало след смъртта да мине през чистилище, където мъките са били почти като онези в ада, с тази разлика, че са били временни, а не вечни. Всеки католик е треперел пред мисълта за мъките, които ще търпи душата му в чистилището и никой не е бил сигурен, че тя ще се освободи от тези мъки чрез разкаяние и чрез “добри дела”. Затова, когато е било възвестено, че наместникът Божи освобождава и от мъките в чистилището, е настъпила радост всред католическия свят. До втората половина на ХV-ти век папите за пари освобождавали само живите от бъдещи мъки на душите им в чистилището, а от това време, за да увеличат приходите от индулгенциите относно чистилището, те се осмелили да си присвоят правото да освобождават от мъките в чистилището и душите на мъртвите щом техните роднини или приятели искали да внесат откупна сума.

[32]. F. Laurent, Etudes sur l’historie de l’humanitй, т. VIII, стр.110-111.

Първо изображение: авторът Георги Дерманчев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8zW

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s