Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

От това сведение се подразбира, че Петър Илиев се замонашил под духовното име Полиевкт преди 15 години, тоест през 1851 година. Други ранни биографични сведения за него липсват – не се знае къде и кога точно е роден, къде и какво е учил и така нататък. Съгласно каноните на Православната църква, преди монашески постриг дадено лице трябвало да прекара в съответния манастир изпитателен срок до 3 години – така нареченото послушничество. Вероятно Петър Илиев е постъпил като послушник в Рилския манастир в самия край на 40-те години на XIX век – около 1848-1849 година. Ограничения относно възрастта за послушничество няма, но тогава обикновено са отивали в манастирите като млади момчета и юноши – към 14-15-годишни. Може с известни резерви да се предположи, че Петър Илиев е роден през първата половина на 30-те години на XIX век.

Съществуват някои податки, от които се разбира, че монах Полиевкт е бил образован и ученолюбив. Той не дошъл в манастира да търси покой, утеха или лесно препитание, а да учи и да се самообразова. Името му като спомоществовател на книгата „Ковчег цветособрания“ на Хаджи Ангел Иванов Севлиевец срещаме в едно запазено обявление от 15 декември 1856 година. На гърба му с черен туш са записани имената на желаещите от манастира да получат по един екземпляр от книгата. Осми по ред бил записан „Полиевктъ… 1″[64].

Около 1858 година Полиевкт бил ръкоположен за иеромонах (тоест за свещеник) и изявил желание да отиде на таксид из поробеното си отечество. Вероятно в началото на 1859 година управата на Рилския манастир го изпратила за духовник в Хасково и да поддържа тамошния манастирски метох[65]. През 1863 година някои хасковци насилствено завладели част от този метох. На 15 август същата година таксидиотът на Рилския манастир в Пловдив архимандрит Дамаскин писал на игумена иеромонах Неофит Рилски, че Полиевкт имал документ за собственост на хасковския метох, но сега не можело да се съдят и трябвало да търпят своеволията на хасковските първенци [66].

В края на 1863 година иеромонах Полиевкт трябвало да отиде в Рилския манастир, за да участва в избора на новия игумен. На 23 октомври 1863 година той писал писмо на стария игумен Неофит Рилски, че бил твърде зает, поради което нямало да може да участва в манастирския събор. Освен това той добавил: „Защото (както и само знайте) разстоянието е далече, по пътищата страшно, зимно време е и съм сам“. Накрая Полиевкт посочил, че относно избора на нов игумен давал гласа си за отец Пантелеймон[67].

Цели шест години иеромонах Полиевкт служил като духовник и изповедник на хасковци. Всичко вървяло мирно и тихо до 1865 година, когато настъпили бурни и драматични събития в живота на рилския монах. Той нарушил монашеският обет, влюбил се в красивата хасковска девойка Кириаки Ганчева и решил да се ожени за нея, като захвърли расото. Затова в началото на месец юли 1865 година той отишъл до Рилския манастир, за да прибере по-ценните си неща. Обезпокоени от отсъствието му, хасковските първенци писали на 14 юли същата година на манастирската управа да им го изпратят отново, след като си свърши работата[68]. На 23 юли година от манастира им отговорили, че ще им изпълнят желанието, за да им служи и занапред[69].

След завръщането си в Хасково Полиевкт събрал имуществото си и заминал за Стара Загора. Там си остригал косата и брадата и се облякъл в мирски дрехи. След това изпратил каруца да прибере и Кириаки Ганчева, с която се опитал тайно да се венчае при един свещеник. Узнавайки това, градските първенци забранили на духовниците си да вършат това светотатство, а Петър Илиев отишъл да дири помощ от тамошните протестанти, но те му отказали всякакво съдействие. Тогава той заживял незаконно под наем в една къща с любовницата си[70].

След като научила от хасковци новината за своя таксидиот, управата на Рилския манастир пристъпила към действие. На 23 ноември 1865  година тя писала до хасковските първенци, че имали някакво съмнение относно поведението на Полиевкт, но се доверили на писмото им, с което го поискали обратно. Сега щели да вземат мерки относно издирването на своя провинил се събрат, защото имали да уреждат с него и парични сметки[71]. Същия ден те писали писмо и на пловдивския първенец Георгаки Стоянович (Чалъков), в което му обяснили случая с таксидиота си в Хасково и го помолили да действа чрез турската полиция по залавянето му[72]. На 28 ноември същата година рилци писали на патриарх Софроний в Цариград за постъпките на иеромонах Полиевкт. Те предлагали да се вземат бързи и спешни мерки, с цел да спасят своя събрат от съблазънта, а и да попречели на хората да роптаят[73].

На 3 декември същата година манастирската управа уведомила българското църковно настоятелство в Пловдив, че изпращат своя епитроп иеромонах Арсений с пълномощно писмо[74] в Хасково, за да търсят от Полиевкт общо 9000 гроша – не бил си платил таксида за цели 6 години. Рилци помолили пловдивчани да им помогнат в издирването и наказването на провинилия се хасковски духовник[75].

Георги Стоянов Чалъков отговорил на 24 декември 1865 година на управата на Рилския манастир, че веднага след получаването на писмото им успял да издейства писмена заповед от пловдивския мютесариф до мюдюрина на Стара Загора относно задържането на разстригалия се монах[76]. След като разбрали, че турската полиция ги търси, Полиевкт и Кириаки избягали в Сливен и побързали да се венчаят при един свещеник[77]. Там обаче били заловени и върнати обратно в Стара Загора откъдето под конвой ги откарали в Пловдив[78]. Кириаки била освободена и се настанила на квартира в една къща, а Полиевкт бил затворен в метоха на Рилския манастир – очаквал го духовен съд. Обаче още от Стара Загора той писал на американските протестантски мисионери в Пловдив, че желае да получи тяхната закрила. Ето защо през първата нощ той успял да избяга и потърсил спасение в къщата на мисионерите[79].

На следващия ден възмутените пловдивски общинари подали молба до турското управление да застави протестантите да върнат православния иеромонах Полиевкт Рилец. Молбата била уважена и протестантската мисия се оказала обкръжена от турската полиция, която поискала предаването на рилския монах. Първоначално мисионерите отговорили, че такова лице при тях няма, а само някакъв си мирянин на име Стоян Божков. Но когато пътната врата запращяла под напъна на тълпата и младежите започнали да „обстрелват“ мисията с камъни, Полиевкт бил изваден ни жив, ни умрял. Полицаите го отвели в метоха, където сръбналият архимандрит Дамаскин му нанесъл жесток побой[80].

В самия край на месец декември 1865 година пловдивският мютесариф Хасан паша изпратил иеромонах Полиевкт за Рилския манастир заедно с едно заптие[81]. На 30 декември същата година архидякон Иеротей Рилец писал от Пловдив на рилци, че Полиевкт си бил дал парите на американския мисионер Джеймс Кларк и на калугера от Куру чешме (днес Горски извор, Хасковско) Тимотей. Той съветвал манастирската управа да принуди Полиевкт да каже къде са точно парите му и да го накарат да пише на Кларк да ги предаде на архидякон Антим[82]. На 20 януари 1866 година архимандрит Дамаскин от Пловдив уведомил братството на манастира, че другаря на Полиевкт иеромонах Тимотей също се бил размонашил и донесъл писмена заповед от Одрин, съгласно която Петър Илиев и жена му Кириаки трябвало да отидат там на съд. Турската полиция потърсила да задържи и Тимотей, с цел да го изпрати в манастира, но той успял да избяга[83].

В Рилския манастир иеромонах Полиевкт бил поставен под „домашен арест“. На 7 януари 1866 година той писал на Джеймс Кларк, че е здрав и е добре, като благодарял на Бога дето го бил избавил от страшното грехопадение „и не ма остави да погина до край[84]“. Относно оставените пари той помолил протестантският мисионер да даде 1500 гроша на Кириаки Ганчева, а останалите да предаде на руския вицеконсул в Пловдив – Найден Геров[85]. Същия ден Полиевкт писал и на незаконната си съпруга, наричайки я „любезна ми сестро Киряки“. Пред нея той се разкайвал за извършения грях, съвестта го много измъчвала и я молел да му прости всичко. Писмото завършва с „ваш преждебывший мъж, а от сега доброжелателний брат“[86].

След малко повече от месец, на 18 февруари същата година Полиевкт отново писал на Джеймс Кларк в Пловдив. Той му съобщил, че вече от 50 дни се намира под „домашен арест“ в манастира – и всичко това било най-вече заради парите, които дължал на управата. Освен това Полиевкт помолил Кларк, ако още не е дал 1500 гроша на Кириаки, да ги предаде незабавно, а останалите пари да връчи на Найден Геров[87].

На 21 януари 1866 година Цариградската патриаршия изпратила специално послание на рилци. То пристигнало в манастира на 14 февруари същата година и от него узнали, че патриархът е издал указ за заточението на иеромонах Полиевкт в Света гора. За целта бил определен един стражар, който трябвало да го залови и отведе. Обаче научили, че той вече бил задържан и се намирал в манастира и искали от манастирския събор последното им решение – ако желаят Полиевкт да бъде заточен, веднага ще изпратят стражара с указа[88]. Рилци отговорили на патриарх Софроний на 21 февруари 1866 година, че желаят заточението на своя съгрешил събрат в Света гора и ще очакват стражара с необходимия документ. В дадения случай те се страхували не от Полиевкт, а от протестантите, които явно и дейно го защитавали[89].

Докато управата на Рилския манастир чакала да пристигне служебното лице от Цариградската гръцка патриаршия, събитията получили друг обрат. Американските мисионери се активизирали след първоначалния си неуспех и пристъпили към решителни действия. Те изпратили като поклонници в манастира протестантите Никола Бояджиев и Петър Мусев, които проучили къде и при какви условия се намира Полиевкт[90]. Мисионерите потърсили и съдействието на английския консул в Одрин – Блънт (поради липса на американски консул), който връчил официален протест на одринския валия Хуршид паша. Последният писал на дунавския валия в Русе Митхад паша, като го помолил да нареди да бъде освободен задържаният в Рилския манастир протестант Петър Илиев. От своя страна Митхад паша наредил на софийския мютесариф Фехим паша да изпълни веднага възложената му задача[91].

В Рилския манастир бил изпратен инспекторът Али ефенди с 15 въоръжени заптии, които на 28 март 1866 година взели насилствено иеромонах Полиевкт от манастирската управа и го завели в София[92]. Разтревожените рилци писали до разни лица и инстанции да им окажат съдействие относно връщането на Полиевкт, защото той бил православен монах, а не протестант. На 2 април 1866 година те отправили писма до вселенския патриарх Софроний[93], до одринския митрополит Кирил[94], до своя таксидиот в Пловдив архимандрит Дамаскин[95], до архидякон Антим Филипополски[96] и до други лица.

На 20 април 1866 година рилският таксидиот в София иеромонах Христофор съобщил на манастирската управа, че Полиевкт бил изпратен за Одрин по заповед на Митхад паша[97]. Три дни по-късно архимандрит Дамаскин уведомил рилци, че Полиевкт минал през Пловдив, прибрал жена си и под охрана продължил за Одрин[98]. Там той отново свалил расото, станал протестант и се оженил официално за Кириакия, като отворил търговски дюкян. Бившият монах Тимотей пък се оженил за сестрата на жена му и по този начин се сродили – станали баджанаци[99].

Последните сведения за бившия иеромонах Полиевкт в архива на Рилския манастир са от архимандрит Дамаскин. На 20 август 1866 година той съобщил на рилци, че от поп Златан Груев (по-късно Сливенски митрополит Серафим) научил, че мнимата жена на Полиевкт, а на дело наложница, починала. На 4 септември същата година той потвърдил съобщението за смъртта на Кириаки, а за Петър Илиев писал, че се чуди и мае какво да прави – дали да се жени отново или да отиде даскал към Битоля[100].

След смъртта на Кириаки Ганчева Петър Илиев оставил търговията и станал учител в едно униатско село в Одринско[101]. В края на 60-те и в началото на 70-те години на XIX век в Одрин бил книжар и училищен настоятел бъдещият историк Георги Георгиев Димитров, единственият който е посочил Полиевкт Рилец като автор на пророческата буквеница[102]. Вероятно той е познавал добре бившия рилски калугер, но за съжаление не е оставил подробни сведения за него.

Съществуват някои податки, че именно в края на 1875 година Петър Илиев (или като протестантин Петър Велянов) е изнамерил проческата буквеница „Турцїа ке падне“. Ключът на това аритметическо доказателство той открил в няколко брошурки на звездослова Мустаедин, които били издадени в Русия в края на XVIII век. Преди всичко бившият рилски монах е ползвал брошурката „Предсказания о падении турецкого царства аравийским звездословом Муста ед-дином (напечатанное в первый раз в С. Петербурге 1789 года) с таблицами, на коих предзнаменуется посредством российских букв и арабских цифр год падения турецкого царства и востановление Греции, Москва, в типографии Н. Степанова при Императорском театре, 1828[103]“. Тук аритметиката доказвала „Паденїи царства Измаилова“ а също и „Восстановленїе Грецїи“. Сборът от цифровите значения на използваните в двата израза букви дава годината 1828 – годината на началото на бойните действия на Русия срещу Турция[104]. Както е известно, на следващата 1829 година бил сключен така нареченият Одрински мир и Гърция получила своята свобода и независимост. Вероятно повлиян от тези „предсказания“, Петър Илиев стъкмил и простичкото българско предсказание „Турцїа ке падне“.

Тази пророческа буквеница шеметно започнала своето шествие из революционните окръзи, но името на нейния автор било премълчавано, защото го смятали за протестант и отцепник от православието. Само по този начин може да се обясни забравата, щом Захари Стоянов и Иван Вазов не знаят нищо за него. И понеже историкът Георги Георгиев Димитров го е познавал лично от Одрин и Одринско, е увековечил неговото скромно дело, макар и с няколко реда[105]. Каква е била по-нататъшната съдба на автора на пророческата буквеница не е известно. Не се знае кога и къде е починал и дали е оставил наследници (от втори брак). Според някои непотвърдени сведения, той починал в Одринските униатски села, където бил учител[106].

–––––––––––––

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[46]. К. Косев, Н. Жевев и Д. Дойнов, История на Априлското въстание 1876, С., 1976, с. 316.

[47]. М. Тошков, Въоръжени с надежда. Хроники за април 1876 година, С., 1976, с. 54-55.

[48]. Георги Тахов, Пророческата буквеница. Святото дело на рилския монах Полиевкт. – в. Вечерни новини, бр. 7480 от 28 февруари 1976 г., с. 2.

[49]. Пак там.

[50]. Пак там.

[51]. Георги Тахов, Полиевкт Рилец. Малко познати имена. – Кирило-Методиевски вестник „За буквите“, 24 май 1979 г., с. 15.

[52]. Пак там.

[53]. Пак там.

[54]. Вж. Христо Иванов Христов (Темелски), Батошевският манастир, – сп. Векове, кн. 5, 1976, с. 55-62.

[55]. Пак там, с. 56.

[56]. Георги Тахов, Полиевкт Рилец, с. 15.

[57]. Пак там.

[58]. Христо Темелски, Кой е авторът на пророческата буквеница. – в. Орбита, бр. 15 от 14.IV.1984 г., с. 1, 4-5.

[59]. Това е една беседа между водещия предаването „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян и Георги Тахов, излъчена на 5 май 1985 година.

[60]. Архив на Националния музей „Рилски манастир“ (по-нататък АНМРМ), инв. № 3795.

[61]. Пак там, инв № 3794.

[62]. Пак там, вх. писмо № 42, бел. 1.

[63]. Пак там, изх. писмо № 45.

[64]. Пак там, инв. № 3403. Вж и Р. Радкова, Обявления от 1835-1856 година, запазени в архива на Националния музей „Рилски манастир“, за набиране на спомоществователи. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, т. VII (XIII), С., 1967, с. 508.

[65]. АНМРМ, инв. № 3795, изх. писмо № 219.

[66]. Ив. Д. Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане. I. В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели. – СбБАН, кн. XXI, 1926, с. 351.

[67]. Пак там, с. 353.

[68]. АНМРМ, инв № 3795, вх. писмо № 90.

[69]. Пак там, изх. писмо № 160.

[70]. Пак там, вх. писма № 117 и № 118 на хасковските първенци от 10 и 17 ноември 1865 г.

[71]. Пак там, изх. писмо № 212.

[72]. Пак там, изх. писмо № 209.

[73]. Пак там, изх. писмо № 215.

[74]. Пак там, изх. писмо № 218.

[75]. Пак там, изх. писмо № 219.

[76]. Пак там, инв. № 3794, вх. писмо № 3.

[77]. Я. Ф. Кларк, Евангелската работа: нейното минало и бъдеще. – В: Юбилеен сборник по случай Петдесетгодишнината от започването на евангелската мисионерска дейност в България, част I, Самоков, 1909, с. 93.

[78]. АНМРМ, инв. № 3794, вх. писмо № 1. Писмо на о. Арсений от 16 декември 1865 г. от Хасково.

[79]. Я. Ф. Кларк, пос. съч., с. 93.

[80]. Н. Г. Еничерев, Възпоменание и бележки, С., 1906, с. 55.

[81]. АНМРМ, инв. № 3794, вх. писмо № 6.

[82]. Пак там, вх. писмо № 8.

[83]. Пак там, вх. писмо № 15.

[84]. Из архивата на Найден Геров, т. II, С., 1914, с. 193, писмо № 1933.

[85]. Пак там.

[86]. Пак там, с. 193 – 194, писмо № 1934.

[87]. Пак там, с. 194, писмо № 1935.

[88]. АНМРМ, инв. № 3794, вх. писмо № 21.

[89]. Пак там, изх. писмо № 22.

[90]. Н. Г. Еничерев, пос. съч., с. 56.

[91]. Вж. това в писмото на рилци до патриарх Софроний от 2 април 1866 г. – АНМРМ, инв. № 3794, изх. писмо № 46.

[92]. Пак там, изх. писмо № 48 – писмо до архим. Дамаскин в Пловдив от 2 април 1866 г.

[93]. Пак там, изх. писмо № 46.

[94]. Пак там, изх. писмо № 47.

[95]. Пак там, изх. писмо № 48.

[96]. Пак там, изх. писмо № 49.

[97]. Пак там, вх. писмо № 53.

[98]. Пак там, вх. писмо № 51.

[99]. Вж. писмото на архим. Дамаскин Рилец от 22 май. 1866 г. до Рилския манастир – АНМРМ, инв. № 3794, вх. писмо № 65.

[100]. Пак там, вх. писмо № 109 и № 117.

[101]. Из архивата на Найден Геров, с. 193. бел. под линия.

[102]. Г. Г. Димитров, пос. съч., част I, С., 1894, с. 226 и 232.

[103]. В. Мутафчиева, пос. съч., с. 110, № 1.

[104]. Пак там, с. 115.

[105]. Г. Г. Димитров, пос. съч., част II, с. 396-397.

[106]. Из архивата на Найден Геров, с. 193, бел. под линия..

Изображения: авторът Христо Темелски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8z5

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s