(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Германия се е намирала в постоянни сношения с Италия, та новото умствено движение от рано е добило влияние в тази страна. Вече от първата половина на ХV-ти век млади германци са отивали в Италия, с цел да изучат там чистия латински език и да се запознаят с по-високата италианска култура и, като се връщали в Германия, занасяли там не само онова, което научили, не само първите семена на новото направление, но и произведения от класически писатели. Най-виден от тeзи млади германци е бил Петер Лудер (1415-1474), който е живял доста дълго време в Италия и, като се е завърнал в Германия в качество на професор по латински език, пръв е тълкувал старите писатели, а след това е пътувал по Германия, за да разпространява хуманизма. Ала редом с дейците германци, които са дали първия тласък на хуманизма в Германия и отворили пътя за първите германски хуманисти, е действал прочутият италиански хуманист Ений Силвий Пиколомини, отишъл в Германия по повод на Базелския събор, в качество на секретар на един епископ, член на събора, станал след това секретар на император Фридрих ІІ и най-сетне – папа под името Пий ІІ.

При всичко, че Пиколомини се е оплаквал, че неговите трудове остават безплодни, защото германските князе “предпочитат кучетата и конете пред поетите и ще умрат безславно като кучета и коне”, а германските знатни предпочитали грубите удоволствия и пиянството пред “занятието с “музите”, той през цялото време на стоенето си в Германия не е преставал да работи в полза на хуманизма и да се стреми да възбуди интерес към него. Във Виена Пиколомини е сполучил да основе кръг от хуманисти и оттам хуманизмът се е разпространявал по Германия, а особено по Южна Германия. При това под негово влияние са се отваряли училища, където старите схоластически методи на обучение са се напускали и много млади германци отивали в Италия да усвояват новото направление и се връщали оттам в отечеството си като въодушевени негови проповедници. От средата на тези германци именно са произлезли много от първите германски хуманисти, най-видни от които са били: Агрикола, Целтес и Вимпфелинг.

Рудолф Агрикола[10] (1443-1485), наречен германски Петрарка, е бил възпитаник на братството на общ живот и от него е бил изпратен да се учи в Италия. Многостранен учен, въодушевен апостол на хуманизма и ревностен патриот, Агрикола безспирно е пътувал по Германия, навсякъде е упражнявал голямо влияние и най-сетне, през 1482 година е станал професор в Хайделберг, откъдето с голям успех е работил за затвърждаването и за разпространяването на новото направление по Германия. Агрикола постоянно се е стремял да се учи, да се усъвършенства и да влияе, средновековните училища, които са били съвсем западнали, да се модернизират, или да се реформират съгласно с новото учение, както и да се основават нови. Той е бил в най-интимни отношения с Хегиус, директор на училището в Девентер, виден хуманист и един от най-добрите педагози на онова време, и е добил влияние върху него. “Аз бях на 40-годишна възраст – пише Хегиус, – когато за пръв път се срещнах с младия Агрикола. От него аз научих всичко, що зная, или поне онова, което други мислят, че зная”. Усвоил направлението на Агрикола относно учебното дело, Хегиус с голямо усърдие се е грижил за многобройните си ученици и за бедните и през целия си живот се е борел против рутината, която е владеела в средновековните училища, както и за обръщането им в хуманистически. Благодарение на усилията на Хегиус училището в Девентер е станало образцово училище на новото направление и под негово влияние са били основани и реформирани много училища в Северна Германия, дето учители са ставали бивши ученици от Девентер. Под силното влияние на Агрикола се е намирал и Дрингенберг, друг виден хуманист и директор на училището в град Шлетщад (в Елзас). Това училище, след като е било реформирано от Дрингенберг, става “перла на Елзас”, както казвали, и добива горе-долу същото значение за Южна Германия, както онова в Девентер – за Северна.

Конрад Целтес (1459-1508), обзет от страст към науката и към слава, спечелена на научното поле чрез упорит труд, а при това крайно енергичен и неспокоен характер, се е учил в Кьолн и Хайделберг, пътувал е по Италия, Чехия, Унгария и Полша, бил е професор в няколко германски университети, скитал е от град на град по Германия, с цел да се опознае с отечеството си, да разпространява хуманизма, да сближава онези, що му съчувствали, да основава хуманистически дружества (той е основал прочутото на времето си хуманистическо дружество, наречено рейнско) и навсякъде е привличал многобройни ученици, които ставали ревностни разпространители на новото направление. Най-сетне Целтес става професор във Виенския университет (1497) и във Виена основава научно хуманистическо дружество под името дунавско, най-старото германско научно дружество и един вид академия на науките в Германия.

Яков Вимпфелинг (1460-1528), наричан учител на Германия, е бил от душа и сърце предаден на възпитанието и на образованието на юношеството въз основа на новото, на хуманистическото направление. Той е бил най-великият педагогически писател на онова време и неговите педагогически принципи, изложени в съчинението му “Пътеводител на германското юношество”, в което според един виден немски историк е изложил първия рационалистически метод по възпитанието, са упражнили голямо влияние върху страната. Един от съвременниците казва за Вимпфелинг: като обичаше, като насърчаваше и покровителстваше възпитанието и образованието на юношеството, той направи повече от всеки друг в Германия за напредъка на науката[11].

Ще кажа няколко думи и за прочутия Себастиан Брант (1458-1521), професор в Базел, поет и хуманист, но добил слава и влияние не чрез поетическите си произведения, писани на латински език в духа на хуманизма, а чрез прочутата негова сатира “Narrenschiff” (корабът на глупците), издадена през 1494 година на народен език и написана по образеца на сатирите, що излизали от средата на самия народ или що принадлежали към развитата през онази епоха чисто народна литература. Сатирата се отличавала по своята оригиналност, здрав разсъдък, здрав морал и познание на човека, упражнила такова влияние, че през годината, когато е излязла, тя е претърпяла 3 издания, била е преведена на няколко чужди езика и в късо време е станала настолна книга. “Narrenschiff” напада и осмива схоластиката и глупостите и пороците на духовенството, на князете, на знатните и прочее.

Отличителни черти на германския хуманизъм

Тъй като германската среда се е различавала от италианската особено в религиозно-нравствено отношение, още от самото начало германският хуманизъм тръгва по друг път и рязко се отличава от италианския. Когато италианските хуманисти обръщали главно внимание на формата, на стила, на класическите произведения, германските хуманисти обръщали внимание главно на съдържанието им. В противоположност на индиферентните към вярата италиански хуманисти вече първите германски хуманисти считали класическата наука не като цел, а като средство да се служи на религиозните потреби на човека, да се разберат добре свещените книги и да се възродят вярата и моралът, а заедно с това – науката. Те изучавали и коментирали особено ученията на църковните отци, сравнявали чистите вярвания и здравия морал на първите християни с онези на тогавашната църква и се стремели да съгласуват хуманизма с християнството, или са се водели от правилото, изказано от единия от тях: “Всяка ученост, която е в ущърб на благочестието, е безусловно вредна”. Рудолф Агрикола, например, постоянно е съветвал да се внимава, да не би да се наруши интимният съюз между науката и благочестието, а според Вимпфелинг обучението трябва да има за цел да дава необходимите полезни знания и да засилва морала и набожността.

Вече първите германски хуманисти не одобрявали космополитическите възгледи на италианските, били са обзети от силно патриотично чувство и вярвайки в щастливото бъдеще на Германия, ревностно работели да я извлекат от варварството чрез старата наука и да я издигнат във всяко отношение, както и да повдигнат патриотическия дух на отпадналото тогавашно в политическо отношение поколение чрез изтъкване на миналото величие на германския народ. Агрикола, например с патриотическа цел се е занимавал с въпроса, по кои причини Германия е отпаднала политически и е бичувал духа на несъгласията, що е владял всред германските князе и всред германския народ, развалата на нравите и така нататък. Целтес е работил с голяма ревност да се разработва и изучава народната история, обръщал е голямо внимание върху първоизточниците от старо време и от средните векове във време на честите си пътувания по Германия и на честите посещения на германските университети е събрал грамаден исторически и географически материал, с цел да напише “Germania illustrata”, или много обширно да опише Германия в историческо и географско отношение, но смъртта му е попречила (той е написал само началото). При това той е четял на студентите си “Германия” на Тацит, с цел да възбуди патриотически дух всред юношеството и така е излагал миналото величие и миналата слава на Германия, възбуждал ентусиазъм всред младежта. Вимпфелинг в едно голямо свое съчинение под заглавие “Epitome rerum Germanicorum” (излязло през 1501 година) въз основа на стари и средновековни източници е написал история на германския народ – то е първата общогерманска история. И той я е написал с цел чрез германската история да възпита германския народ в патриотизъм.

Когато италианските хуманисти, обикновено хора с лека нравственост, са търсели благодеянията и милостите на князете, служели им и презирали народа, вече първите германски хуманисти, обикновено хора нравствени, са се държали далеч от князете, бягали от техните благодеяния и милости и обзети от любов към народа си ревностно работели за неговото просвещаване чрез училища. “Поетите”, както ги наричали противниците им, не щадели труд и не се бояли от преследвания, за да добият влияние в училищата, да ги реформират, да основават нови и да реформират многобройните германски университети[12], където напълно е владеела схоластиката и вярата в светостта на ученията на признатите авторитети (по богословието – Тома Аквински, по философия – Аристотел, по медицината – Хипократ и Гален) и където учеността се е изказвала в публични прения върху всевъзможни безсмислени въпроси. В това отношение още от самото начало се почва силна борба и тази борба, водена с ентусиазъм и всред силни протести и преследвания от страна на духовенството и на схоластиците, е дала много хуманисти мъченици. Но нито мъченичеството, нито нападките и протестите са спирали германските хуманисти. Те с още по-голяма енергия продължавали борбата против схоластиката и с по-голям успех са я изгонвали от училищата и от университетите, докато най-сетне под влиянието на хуманизма се изменят направлението и методите на обучение в много училища и в повечето от университетите.

Главни представители на германския хуманизъм

Еразъм Ротердамски

След първите германски хуманисти се явяват князете на германския хуманизъм: Еразъм Ротердамски, Улрих фон Хутен и Райхлин[13]. Дезидерий Еразъм, един от най-великите и най-плодовитите работници на хуманизма, се е родил през 1467 година в град Ротердам[14]. На 9-годишна възраст Еразъм постъпва в знаменитото девентерско училище, под ръководството на Хегиус и дарбите му бързо се развиват. На 13-годишна възраст Еразъм изгубва майка си, а след малко загубва и баща си (последният умира от скръб). Опекуните му, хора нечестни, отнемат малкото му наследство и го пращат в манастир, където е прекарвал всред мъки и страдания. Невежите и безсърдечни монаси толкова го биели, че той, слабо дете по природа е падал в трескаво състояние. Ала, крайно трудолюбив и любознателен, въпреки мъките и страданията, Еразъм прилежно се е занимавал с класическите произведения и с упорство се е готвел за великото си призвание. През 1491 година епископът на Камбре, имайки нужда от секретар, го взема за такъв и по този начин той се отървава от манастира, където отблизо е видял леността, невежеството, развалата на монасите, та става върл неприятел на монашеството. След като е изпълнявал известно време секретарската си длъжност, Еразъм със стипендия обещана от епископа отива да се учи в Париж, където също много е страдал, защото стипендията му не е била изплащана. Ала наскоро млади богати англичани, на които е давал уроци, го отвеждат в Англия, където се запознава с най-видните хуманисти на страната, пътувал по Нидерландия, Италия, посетил Рим, връщал се няколко пъти в Англия и през 1513 година се поселва в Базел, там живял до смъртта си (1536) с малки прекъсвания. Еразъм се е ползвал с европейска известност и с извънредна слава, популярност и влияние. Високопоставени лица, и светски, и духовни, считали за чест да кореспондират с него, в градовете го посрещали с княжески блясък, владетели са го канели да се посели в държавите им и му предлагали пенсия, отвсякъде в Базел са се стичали подаръци и отвсякъде пристигали там посетители да го видят и да му изкажат почитта си. Еразъм е бил обзет само от една страст, страст към науката и неговите обширни знания, добити чрез постоянен упорит труд, са били съединени с прекрасен език, рядък сатиричен талант, строга критика, дълбока наблюдателност, остроумие и познаване на живота и на хората. При това, като си е служил ту със сериозни доказателства, ту с ирония против схоластиката, суеверията, злоупотребите, нравите на духовенството и на монасите, той с голяма ревност се е стремял да разпространява и да популяризира и чрез слово, и чрез перо тогавашните знания всред западните европейски общества и добива в това отношение не по-малък успех. Еразъм, следователно, освен че е бил велик учен и велик сатирик, е бил и велик популяризатор на знанията от неговата епоха, бил наставник на цяла католическа Европа. Ум универсален, както и Волтер, и справедливо наричан Волтер на възраждането, Еразъм се е занимавал и с философия, и с филология, и с политика, и с морал, и особено – с педагогика и богословие.

По възпитанието Еразъм е изтъкнал много хубави идеи и се е борил да изтръгне възпитанието и обучението на младежта от ръцете на църквата и главно от ръцете на монасите и да лаицизира и едното, и другото. Не само това, той е обръщал сериозно внимание и върху възпитанието и образованието на девиците – ново нещо за тогавашното време. Той съветвал девиците да си не разбъркват главите с четене на романи, да не си развалят нравите чрез леност, да не си съсипват живота в манастирите, да се стремят да достигнат мъжете по образование и прочее. Колкото се отнася до богословието, Еразъм е искал да не се изучава то занапред по съчиненията на Дунс Скот и на Тома Аквински, а по самите първоизточници на християнството – Свещеното Писание и съчиненията на църковните отци – и е поддържал, че Свещеното Писание дава спокойствие и спасение на душата, а не разправиите между богословите, суеверията, безполезните религиозни обреди и церемонии или безполезните външности, въведени от църквата. Ето затова той се е стремял да направи истинското Христово учение достояние на всички, и учени и не учени, и богати, и бедни. “Какво печално зрелище”, е писал той, “Хиляди образовани християни никога през живота си не са чели Свещеното Писание”. А на друго място той пише:…”Бих желал, тези книги (Свещеното Писание и посланията на апостол Павел) да бъдат преведени на всички езици и да се запознаят отблизо с тях шотландците, ирландците, турците. Бих желал, селяните, вървейки след своите коли, жените, седнали пред своите тъкачни станове, да ги четат и да пеят за тях хвалебствени песни. Бих желал, пътниците да съкратят своя дълъг път чрез библейски разкази… Несправедливо е религиозните истини да бъдат изключително запазени за тази затворена каста, която сега се нарича богослови и монаси и всред която толкова лица са тъй далеч от това да заслужават тези имена”. От Свещеното Писание и от съчиненията на църковните отци, добре разбирани с помощта на хуманистическите знания и свободно тълкувани, Еразъм е очаквал да се напуснат борбите за догми и за дреболии между разните християнски школи, да настъпи спокойствие всред развълнуваните съвести, да се яви стремеж към истинско благочестие, към умствено издигане и към нравствена чистота и да се създаде умствено и морално единство в католическия свят. Улрих фон Хутен е писал за Еразъм: “Той е прилежният и проницателен тълкувател на Свещеното Писание, възстановителят на истинското благочестие, гонителят на суеверията, откривателят на старите добри християнски времена, които са изместени от амбициозни и егоистични папски нововъведения, борецът и възвестителят на свободата против тираническия потисник на християнството”.

Поради своята плодовита дейност Еразъм, при всичко че е бил слабохарактерен, ласкател към силните на деня, враг на борбите и върл противник на каквато и да е революция и при всичко, че отпосле се е обявил против реформаторското движение, е бил един от най-великите дейци, които открили пътя на революцията, които подготвили великите движения, настъпили отпосле. Не без основание казвали, че той е снесъл яйцето, а Лутер го е излюпил, не без основание казвали противниците на реформата, че Лутер е извлякъл отровата от неговите съчинения.

Първият капитален труд на Еразъм е бил “Adagiа” (пословици) – обширен сборник от прочути пословици, изречения и съвети (повече от 400), взети от гръцките, римските, еврейските писатели и от народа, пословици, изречения и съвети придружени с остроумни обяснения и поучения, чиято главна тенденция е била борба с невежеството и със суеверията и издигане на науката и на истинските знания …”И това по обем и по съдържание забележително произведение, – казва Гайгер, – напълно е било в служба на хуманистическите идеи, било е въодушевен протест против невежеството и мнимите знания и една ту енергична, ту хумористична защита на науката и на учеността[15]”. Този труд, печатан през 1500 година и постоянно допълван отпосле, е бил посрещнат с такъв ентусиазъм, че Еразъм изведнъж е станал известен като велик деец на хуманизма. След това Еразъм издава “Enchiridion militis christiani”, (ръководство за християнския войник), религиозно-назидателно съчинение, в което е развивал учението, че християнството се състои повече в духовен живот, отколкото във външности, силно е укорявал онези, които обръщали всичкото си внимание върху църковните външности, вярвайки, че като ги изпълняват, са си изпълнили дълга и можели след това да се предават на своя обикновен развратен и престъпен живот, укорявал е и онези, които не са били същински грешници, но чрез предаността си към външностите пренебрегвали вътрешния, духовния живот и по този начин оставали чужди на същността на вярата. Така например, Еразъм казва: “Ти почиташ образа на Христос, направен от камък или от дърво, или пък нарисуван, но много по-благочестиво е да почиташ образа на Неговия Дух, който е изобразен в Евангелието. Ни един Апелес не би могъл тъй да изрисува Христос, както той е изрисуван в Евангелието. И от този образ ти не се възхищаваш, не се молиш на него, не го схващаш с душата си”. При това той безпощадно е нападал пороците на тогавашното духовенство и на монасите. Това съчинение е било посрещнато с голямо одобрение от страна на всички разумни и истински набожни хора и с голяма омраза – от страна на монасите. След Enchiridion militis christiani излиза (1509) знаменитата сатира на Еразъм “Възхвала на глупостта” (Eicomium Moriae), която е направила извънредно впечатление на обществата в цяла католическа Европа и е упражнила грамадно влияние: тя е претърпяла 27 издания при живота на Еразъм, била е преведена на всички западноевропейски езици и е станала настолна книга, много по-ценна от онази на Себастиан Брант. “Възхвала на глупостта”, венец на сатирическите произведения през епохата на хуманизма, е била сатира против цялото тогавашно общество: владетели, знатни, духовни лица, богослови, схоластици, алхимици, купувачи на индулгенции, юристи, придворни, богати, бедни, мъже, жени и прочее, и чрез този труд Еразъм се е изтъкнал не само като остроумен наблюдател на хората и на техните слабости и пороци, но и на велик моралист – сатирата и хуморът се преплитат със строга сериозност и със стремеж чрез осмиване да се поправи света. Във “Възхвала на глупостта”, глупостта, родена на островите на щастливците, където всичко расте без плуг и без посев, дъщеря на богатството и на младостта и обкръжена със свита, състояща се от невежеството, пиянството, надменността, егоизма, сладострастието и прочее, е владетелка на обширно царство, в състава на което влизат всички народи, възрасти и съсловия. Всички хора, мъже и жени[16], са нейни поданици, на всички тя принася полза, когато мъдростта пренася само нещастия, у всички тя намира добър прием, всички ѝ служат и, хвалейки се, ги описва. Глупостта най-много обича да се спира при граматиците[17], богословите-схоластици, духовните лица, монасите и там намира най-радушен прием. Те не искат да признаят нейните благодеяния, но факт е, че на нея всичко дължат. За схоластиците, например, тя между другото казва, че си блъскат главите около въпроси, като тези например, дали Христос след възкресяването си е могъл да яде и пие, дали Бог може да приеме образ на жена, на тиква, на камък, как би говорила в такъв случай тиквата, как би правила чудеса, как би била разпъната на кръст и прочее. Относно монасите глупостта е неумолима. Тя изтъква невежеството им, покварата им, грубите им проповеди, пеенето на псалми, които не разбирали, с магарешки рев, като мислели, че по този начин удовлетворяват светците, конкуренцията, която монасите от бедните монашески ордени правели на просяците и прочее. Колкото се отнася до висшите духовни лица, то, ако не би била глупостта, те не биха се стремили към своите високи длъжности, които изискват такива големи задължения, като научна подготовка, безупречен живот, безкористно служение със светите дарове, усърдни грижи за повереното им паство, победа над страстите. И след като казва, че тези духовни лица не искат да знаят за труд, за грижи, за безпокойства, че те обръщат внимание само на материалните облаги, на разкошния живот и на удоволствията, глупостта минава към свещениците и между другото казва: “Свещениците считат за грях да не следват добрия пример на началниците си и се бият за църковните приходи с мечове, копия, камъни и разни видове оръжия. Към свещените книги те се обръщат само тогава, когато искат да намерят там някой текст, чрез който биха могли да заплашат тълпите, за да ги принудят да плащат повечко десятък, а какво е написано в тези книги за длъжностите им към народа, те не искат да знаят. Тези мили хора мислят, че прекрасно си изпълняват длъжностите, като изговорят криво-ляво молитвите си. Между нас казано, аз се чудя, как Бог може да слуша или да разбира техните молитви, когато самите те не ги слушат и не ги разбират”.

Следва…(виж тук)

______________________________

*Публикувано в Университетска библиотека №17, Нова и най-нова история, Том 1, С., 1922. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10]. Хуманистите обикновено са си давали латински или гръцки имена. Истинската фамилия на Агрикола е била Schnitter.

[11]. Вимпфелинг е отдавал такова голямо значение на възпитанието, което според него трябва да е в най-тясна връзка с обучението, че е писал: “Ако някога се възстанови цъфтящият първоначален християнски живот и истински се поднови нашата църква, началото трябва да се търси в едно добро възпитание”. Затова според Вимпфелинг учителят трябва да бъде образец за своите ученици не само със своите знания, но и със своя морален живот и държане; той е длъжен да ги учи и съветва, а не да ги наказва (до времето на хуманизма наказанията са били единствено средство за възпитание и обучение) и прочее.

[12]. След като император Карл ІV е основал първия немски университет в Прага (1348 година) през ХІV-ти век са били открити още 4 (във Виена, Хайделберг, Кьолн и Ерфурт), през ХV-ти век – още 9 и в началото на ХVІ-ти век – 2 (във Витенберг и във Франкфурт на Одер).

[13]. След тези велики германски хуманисти идели: Пойтингер и Пиркхаймер. Конрад Пойтингер (1465-1547 г.) е принадлежал към патрицианска фамилия от град Аугсбург, учил е право в Падуа и в Болоня, после е живял във Флоренция и в Рим, влязъл е в сношение с най-видните италиански хуманисти и основно се е запознал с хуманизма. След като се връща в Германия, Пойтингер става известен хуманист по много трудове и е открил картата на римските пътища в Германия и в по-голямата част от западната римска империя, карта от ІV-ти век, наречена по негово име пойтингерова. При това той е първият хуманист, който е публикувал римски надписи. Вилибалд Пиркхаймер (1470-1528) е принадлежал към нюрнбергска патрицианска фамилия, учил е право в Падуа и в Павия и добре е усвоил хуманистическото образование. Той е издал гръцки автори в оригинал или в превод на латински, а някои и на немски, издал е географията на Птоломей на латински, занимавал се е с изучаването на римските монети и прочее.

[14]. Еразъм считали за незаконен син, защото поради роднинство църквата не е признавала брака на родителите му, които нежно се обичали и дори е принудила баща му Герхард де Прает да отиде в манастир.

[15]. Prof. L. Geiger. Rennaissanse und Humanismus in Italien und Deutsсhland, т.XVI от Allgemeine Geschichte herausgegeben von Wilh. Oncken, стр.538.

[16]. Глупостта се спира при жените, защото “жената е глупава и става двойно глупава, когато се мъчи да се покаже умна”.

[17]. Граматиците (схоластическите учители), които са роби на буквите, казва глупостта, живеят в постоянни борби помежду си и са горди, че учат децата на а, б, в, които, като намерят някой камък или старо стихотворение, биват обземани от такова тържествено настроение, като че ли са победили Африка и завладели Вавилон и прочее.

Първо изображение: авторът Георги Дерманчев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8wX