Реформационна епоха – продължение 1*

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Редом с опозицията на валденсите и на мистиците, която е създавала тревожно състояние на умовете и е подготвяла почва за нови идеи, а с това косвено е подготвяла Реформацията, са действали и то с по-голям успех и по-непосредствено онeзи мислители и дейци, нейни могъщи подготвители, наречени реформатори преди Реформацията. Най-прочути реформатори преди Реформацията са: знаменитият оксфордски професор Джон Уиклиф, знаменитият Ян Хус, Йохан Гох, Везел и Весел (последните трима са германски реформатори преди Реформацията).

За Уиклиф (1324-1384) ще спомена, че е признавал, както и валденсите, Свещеното Писание за единствен авторитет по църковните дела и с него в ръка се е борил против папската власт, католическата иерархия, католическите “добри дела” и злоупотреби, че е искал да се възстанови първоначалното християнство, че е признавал само свещеническия и дяконски чинове, като е смятал папата и католическите духовни чинове за служители на антихриста, че е считал Христос за единствен посредник между Бога и хората и че е развивал учението на Августин за предопределението и с това се явява като пряк предшественик на Калвин. Ще спомена още, че Уиклиф е превел Свещеното Писание на народен език, че е искал миряните да вземат участие в църковното управление, че е изложил учението си в знаменитото си съчинение “Trialogus” (разговор между истината, лъжата и богословието) и че странстващи проповедници, наречени бедни свещеници, двама по двама кръстосвали Англия, проповядвали на народа Свещеното Писание и новото учение и се ползвали със значително влияние сред народните маси. Уиклиф се е ползвал с много голямо влияние в Англия и уиклифианството е продължавало да живее сред английските народни маси въпреки страшни преследвания против последователите му, така наречените лоларди, и много е послужило за успеха на реформацията в Англия. Но освен в Англия то се е разпространило и по материкова Европа и е упражнило значително влияние върху нея. И върху Хус (1369-1415) няма да се спирам. Ще спомена само, че над него е имал голямо влияние Уиклиф, че и той е поддържал Свещеното Писание като единствен авторитет по църковните дела, че е бил преди всичко моралист и проповедник на морала, че се е борил да се върне църквата към първобитната нейна простота и чистота, да се отнемат богатствата и да се премахне църковната иерархия. Какво влияние е упражнил Хус като реформатор преди Реформацията се вижда от следните думи на Лутер: “Досега без да подозирам, аз съм се придържал към ученията на Хус и ги проповядвах, а и Щаупиц[7] ги проповядва, без да знае това. Накратко казано, ние всички сме безсъзнателно хусити. Хусити са и апостол Павел и Августин”.

Джон Уиклиф (1324-1384)

Йохан Гох (1400-1475), човек много благочестив, е поддържал изключителния авторитет на Свещеното Писание по верските въпроси, проповядвал е и със слово и с перо, че вечно спасение се добива не чрез “добри дела”, а чрез Божия милост, на която е приписвал всичко добро у човека, че съчиненията на схоластическите богослови затъмняват само истинското християнско учение и прочее.

Йохан Везел (1410-1481) тъй също е признавал Свещеното Писание като единствен авторитет по църковните дела, отхвърлял е авторитета на папите, като е твърдял, че папската власт е създадена от хората, а не от Бога и е поддържал, че спасението не зависи от “добри дела”, а от вътрешната чистота на човека, че изповедта, постите, пътуванията по светите места са безполезни работи и прочее. С особено голяма енергия Везел се е надигнал против правото, що си е присвоила църквата да прощава греховете или против, тъй наречените, индулгенции Той е издал 7 тезиси относно индулгенциите (7 точки, в които е развивал възгледите си по въпроса), които са били по-остри от онези, които е издал Лутер по-късно.

Йохан Весел (1420-1489), който се е учил в Париж и в Италия, е бил много добре запознат с хуманизма и с тогавашната наука и поради неговата ученост е бил наречен “светилник на света”. Този сериозен учен и професор е проповядвал вече почти онова същото, което е учил отпосле Лутер и последният е признавал, че учението му е почти съгласно с онова на Весел, като е заявявал в същото време, че той не е познавал това учение[8].

Светска опозиция против църквата

Редом с църковната опозиция против църквата е вървяла и чисто светска или опозиция по чисто светски мотиви. Светската опозиция е идвала от страна на кралската власт, от страна на националното съзнание на народите против стремежа на папите за всесветска власт и от страна на разните класове на населението.

Мартин Лутер защитава тезите си срещу свои опоненти

Във време на феодалния хаос църквата е била единствена власт, която със своята намеса е въвеждала известен ред и безопасност. Ала заедно с времето кралската власт все повече се е засилвала, все повече е въвеждала ред и безопасност и все повече е добивала съзнание за силата си. Папите обаче в името на реда и на безопасността всред католическия свят, при всичко че намесата на църквата в това отношение не се е чувствала вече за необходима и в името на всесветската теократическа монархия не само се намесвали в делата на кралете, не само ги потискали, а и се стремели да ги държат във вечна покорност. Опозиция от страна на кралската власт против папската и борби между двете власти, следователно, са били неизбежни и вече в началото на ХІV-ти век френската кралска власт е била така закрепнала, че е победила папската. Резултатът е бил вавилонския плен на папите.

Заедно с времето е крепнало националното съзнание и поради това народите се стремели да бъдат независими от каквато и да е чужда власт в светско отношение. Не само това, те се стремели и към преобразования, а папската власт и духовенството са били пречка за преобразования, защото идеалът на църквата е бил застоят.

Градовете, когато добили значение, образували силна опозиция против църквата поради обстоятелството, че духовните лица са се ползвали с всевъзможни вредителни за гражданите права и привилегии. Най-голяма опозиция против духовенството в градовете винаги е била предизвиквана от правото му да има свои съдилища и от онова да не плаща данъци, защото тези права вредели на реда и на безопасността на гражданите и на тяхното благосъстояние и материално развитие. Духовните съдилища разглеждали не само дела между духовни и духовни лица, но и между духовни и светски лица. Поради това последно право духовните съдилища намирали средства да си присвояват разглеждането на много чисто граждански дела, почти винаги ги решавали в полза на духовните лица и почти никога не осъждали последните на тежки наказания дори за убийства. Гражданите, следователно, били беззащитни против своеволия, злоупотреби и престъпления от страна на духовни лица. Не само това, църкви и манастири продължавали да се ползват с благодетелното отначало право на убежище, а поради това право те често са се обръщали в прибежища на престъпници и на най-развалени елементи. Гражданите са били длъжни да стоят със скръстени ръце, защото, ако градският съвет на някой град си е позволял да наруши правото на убежище, да извлече скрил се в църква или в манастир престъпник, сиреч ако си е позволявал да премахне покровителството на престъпленията и на развалата в името на вярата, следвал е интердикт на града и капитулиране.

Като са били освободени от данъци, духовните лица, независимо от всичко друго, правели най-безчестна конкуренция на гражданите: търгували със зърнени храни и с разни стоки, държали кръчми и прочее. Но дори и да не са се вършели злоупотреби и престъпления от страна на духовните лица, дори и да не се е вършела нелоялна конкуренция от тяхна страна, пак силна опозиция от страна на градовете би съществувала, пак си остават прави следните думи на един историк: “Какво е могло да бъде по-неприятно за една уредена градска община, отколкото да има между стените си едно многобройно общество, което нито градски съдилища е признавало, нито градски данъци е понасяло, нито е считало, че е длъжно да се подчинява на градските разпоредби”.

Църквата е срещала опозиция и от страна на знатните главно поради обширните църковни земи, на които те гледали със завистливо око и се стремели да ги присвоят. Тя е срещала опозиция и от страна на селяните поради феодалния гнет, упражняван от духовенството, поради десятъка и прочее, и от страна на направилата значителен напредък към края на средните векове лична свобода поради ограничителните за нея църковни правила и поради църковната система, основана върху задушаването на всяка свобода. Ала в това време, когато почвата за реформация е била значително подготвена, когато основните учения на реформаторите преди реформацията упражнявали голямо влияние всред всички класове на обществото, когато опозицията по светски мотиви все повече е крепнела и е добивала сила, църквата е продължавала все повече да упада морално, да се материализира и да се предава на светски цели. Злоупотребите на църквата достигат до чудовищни размери, и най-сетне тя се компрометира чрез вътрешни борби, чрез разлагане на папската власт.

Църквата през ХV-ти век

Никола Клеманжи (1363-1437), професор в Парижкия университет, смел изобличител на недостатъците в Римокатолическата църква

Известно е, че с прекратяването на вавилонското пленяване на папите (1378 г.), вследствие на съперничество между французите и италианците се започва великият разкол. Били са избрани двама папи, постъпка която е направила извънредно впечатление на целия католически свят, защото католиците до това време знаели, че има само един наместник Божи на земята, а сега изведнъж се явяват двама, които взаимно са се проклинали и единият е отлъчвал от църквата привържениците на другия и обратно. Всички набожни хора са били скандализирани до най-висока степен и не знаели, кой от двамата папи е представителят на истинското християнско учение, кой е истинският наместник Божи – вярата се разклаща. Тогава се поражда движение сред най-благочестивите и просветени католици, което е имало за цел да сложи край на разкола и да реформира църквата от петите до главата, както се е казвало. Начело на движението е стоял парижкият университет, ръководен от прочутите учени дейци и благочестиви католици Жерсон, Клеманжи и д’Аий. Събират се общокатолическите църковни събори: Пизански (1409 г.), Констанцки (1414 г.) и Базелски (1431 г.). Пизанският събор сваля и двамата папи и избира нов, ала свалените папи не се отказват от папския престол, та се явяват трима папи вместо двама – скандалът се засилва. Съборите прогласяват, че стоят по-високо от папите и се заемат да реформират църквата и да ограничат папската власт чрез онази на съборите, или с други думи да въведат парламентарно църковно управление. Известно е, че съборите не са могли да въведат каквото и да е църковно парламентарно управление, нито да прокарат църковни реформи. Резултатът е бил, че се е разбрало, какво църквата не е в състояние сама да се реформира, сама да премахне злоупотребите и да удовлетвори религиозните и морални потреби на верните. От друга страна, при всичко че папите излезли пълни победители, те оставили на заден план стремежа към всесветско, и църковно, и светско господство, обърнали почти цялото си внимание върху своята светска власт в Италия и върху експлоатирането на останалите католически страни и се предали на светски порочен и разкошен живот.

В Италия папите действали също, както и италианските князе, а именно, стремели се чрез войни и разни позволени и непозволени средства да разширяват папската област и по този начин да създават владения и богатства за роднините си отначало, а после за незаконните си деца. Папа Александър VІ Борджия (1492-1503), най-порочният човек на своето време, чудовище, каквото от времето на Елиогабала не е осквернявало земята, както се изразява един историк, избран за папа, при всичко че развалата му е била позната, чрез подкупи на кардиналите, през цялото време на своето управление се е грижил и е действал да осигури папската област и други земи за сина си Цезар Борджия, достоен за баща си син. Папа Юлий ІІ (1503-1513) е бил собствено военно, а не духовно лице. За него съвременниците казвали, че е хвърлил в река Тибър ключовете (за рая) на апостол Петър и е запазил само меча на апостол Павел. Той почти през цялото си управление е водил войни за разширение на папската област и за освобождаване на Италия от чужденците – “вън (от Италия) варварите” е бил неговият любим израз”[9].

Папа Юлий II (1443-1513, папа от 1503 до 1513)

В отношение на останалите католически страни системата за изтръгване пари в името на вярата, система която е била иногурирана, откак настъпва вавилонското пленяване на папите, се развива до чудовищни размери. Главните средства, с които са си служели папите, за да пълнят “хазната на апостол Петър” и за да грабят народите, са били анатите, резервациите, индулгенциите. Анатите са били папски данък, който се е прибирал от всяко новоназначено духовно лице обикновено в размер на едногодишния му приход. – Почти всички по-високи духовни лица и много свещеници притежавали църковни земи и лично са се ползвали от приходите им, абатите – от приходите на манастирските земи. Но едни от духовните лица от бялото духовенство и едни от абатите са имали паство или управлявали манастири, а други не, и при все това са се ползвали с приходи от църковни и манастирски земи. Такива духовни лица без паство и абати без манастири са били многобройни: при пражката катедрална църква например е имало 300 каноници (свещеници от по-висок чин), които се явявали само при някои церемонии. Папата запазвал, и резервирал е правото да предава такива длъжности, комуто е искал, той си е резервирал правото дори и за длъжности с паство – това са резервациите. – Папата е имал и правото, когато тeзи длъжности са били заети, да ги предава на еди-кои, за да се ползват от свързаните с тях приходи след смъртта на държателите им – това са експектанциите. – Според църковните правила всяко духовно лице е било длъжно да живее на онова място, където е изпълнявало длъжността си, папата обаче си е присвоил правото да освобождава духовни лица от това задължение и да им позволява да живеят, където искали – това са диспенсите. В същото време в папския двор са съществували листи за разни непозволени дела, постъпки и дори престъпления, за които срещу определена такса папата е опрощавал греховете на онези, които са ги извършили или им е давал диспенси, – според църковните правила духовните лица не можели да заемат повече от една длъжност, но папите си присвоили правото да им дават по няколко длъжности. Поради това папско право срещали са се епископи, които управлявали по няколко епископства и манастири, или по-право казано, които са се ползвали от приходите на няколко епископства и манастири; имало е и каноници и свещеници, които управлявали по няколко енории, сиреч прибирали приходите от няколко енории. Намирали са се и абати, които прибирали приходите от няколко манастири. Един свещеник например, се е ползвал с приходите от 24 енории и не е управлявал ни една от тях;  един каноник е владеел 100 енории и е водил доходна търговия с тях и прочее – това са бенефициите (малките бенефиции са се наричали обикновено пребенди). – Папският двор е привличал всевъзможни съдебни дела – това са апелациите. Колкото се отнася до индулгенциите, за тях ще стане дума после.

Резервациите, експектанциите, бенефициите и прочее са се давали за пари и по фаворизация, и апелациите особено са носели големи приходи, защото и за най-малката просба и ходатайство пред папския двор са се взимали големи такси и се е давало право обикновено на онзи, който по-добре е плащал, който е давал по-голяма взятка.

Папският двор, където длъжностите са се купували обикновено с много пари, е бил препълнен с всевъзможни порочни служители и куртизани (а и с куртизанки), които, потънали в разкош, нищо не вършели без подкупи. Този двор е бил център на срамна търговия с диспенси, експектанции, бенефиции и прочее. На въпроса на един германски княз към един архиепископ относно папските куртизани последният е отговорил: “Папски куртизанин е мерзавец, а папска куртизанка – мерзавка, аз зная това много добре, защото съм живял в Рим”. При такава развала и подкупничество в папския двор не е чудно, че навсякъде са се възмущавали и надсмивали над “римската жадност” и че често за духовни лица са се назначавали всевъзможни пропаднали нравствено, а често и материално, италианци, които нямали понятие от езика на страната, където добивали длъжности, не е чудно така също, че са се назначавали дори готвачи и лакеи. А даваният от папския двор пример се е предавал на архиепископите, на епископите, на абатите, от тях пороците са се предавали на свещениците и от последните – на народа. Папският двор е бил школа на пороци и дори на безверие за католическия свят. Не безосновно Макиавели е писал: “Ние италианците сме по-безверни и по-зли, отколкото другите, защото папският двор и църквата заедно със свещениците си ни дават най-лошите примери. Колкото по-близо до Рим, до главата на нашата вяра, се намира един народ, толкова е по-безверен”. И онова, що е било особено опасно за бъдещето на католическа Европа, то е, че вследствие на всяваната от дълго време порочност всред духовенството изразът “печели и наслаждавай се” е станал негов лозунг. Една поговорка е казвала: “Оня, който иска да се наслади един път, нека си сготви кокошка, оня който иска да се наслаждава една година, нека се ожени, а оня, който иска да се наслаждава през целия си живот, нека навлече расо”, и безброй подобни поговорки са циркулирали всред народните маси.

Индулгенция – грамота за опрощаване на греховете

Злоупотребите и експлоатацията от страна на папите и от страна на духовенството са били особено големи в страната, където се почва реформационното  движение – в Германия, защото там императорската власт е съществувала само по име, та не е имало кой да се противопостави на злото. В Германия, където набожността е била най-голяма и където духовенството е владеело повече от 1/3 от земята и постоянно я е увеличавало чрез покупки и завещания, са се намирали най-много духовни лица (каноници, декани, каплани, архидякони, алтаристи и други), които са се ползвали с бенефиции, десятък и прочее, които като паразити живеели на гърба на народа и броят на такива духовни лица все се е увеличавал. В град Бреслау, например, само към една църква принадлежали 124 духовни лица, в град Нюрнберг е имало 7 мъжки и 2 женски манастира, в град Констанц всяка година са били посвещавани в духовно звание по 200 лица и прочее. По-разумните хора са се питали вече, какъв ще бъде краят на всичко това. В Германия най-често са се посвещавали в духовно звание лица негодни за друга работа и съвсем порочни; там духовните лица най-много са се предавали на пиянство, на груби игри и прочее, и вършели най-големи злоупотреби, скандали и престъпления; там в епископските дворци никак или почти никак не са се грижели за изпълнение на длъжностите си към паството и се е водел много разкошен и порочен живот, са се устройвали банкети, турнири, бляскав лов и са се развивали любовни интриги и приключения. В Германия, следователно, обществената съвест е била най-много възмутена.

При такъв упадък на католическата църква, именно, се явява онова ново и силно, основано върху изучаването на класическите писатели, умствено движение, известно под името хуманизъм, което, имайки за принцип свободата на мисълта и на изследванията, създаде нов мироглед и най-добре подготви почвата за реформацията.

Следва…(виж тук)

______________________________

*Публикувано в Университетска библиотека №17, Нова и най-нова история, Том 1, С., 1922. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[7]. Щаупиц е имал голямо влияние върху Лутер преди да почне той своята реформаторска дейност.

[8]. Трябва да се отбележи, че цялата тази опозиция, опозицията на валденсите, на мистиците, на реформаторите преди реформацията е следвала известно демократическо направление, че към нея внимателно са се прислушвали занаятчии, селяни и всички онези, които страдали от тогавашния социален и политически гнет, че тя е притежавала една обща черта: отвращение към оная църковна власт, която е искала сляпа покорност и изпълнение само на външности, обща черта, която е произтичала от живата потреба на човешката душа да се удовлетворят верските нужди на човека и неговите морални стремежи.

[9]. Юлий ІІ е сключил съюз с Франция, Испания и императора против силната тогава Венеция – тъй наречената Камрейска лига. Когато Венеция е била надвита и Италия е попаднала под тежко чуждо иго, главно на французите, той се съюзява с Венеция и сполучва да изгони французите от Италия.

Първо изображение: авторът Георги Дерменчев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8wn

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s