Реформационна епоха*

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Църковно-моралната революция от ХVІ-ти век, известна под името Реформация, е не само църковно-морална, а и политическа и донякъде социална революция, и всички много или малко важни събития през ХVІ-ти век и през първата половина на ХVІІ-ти век са свързани с нея в по-голяма или в по-малка степен. Но тъй като от стремежа на реформацията към преобразования най-ясно и най-силно се прояви онзи към църковно-морални преобразования и той до известна степен се осъществи и тъй като Реформацията се започна на църковна почва и под знамето на църковно-моралните идеи и движения вървяха и политическите и социалните, тя изглежда като изключително църковно-морална революция, при всичко че не е само такава[1]. Пол Жане с право казва: “Богословието е, което, като подпали пожара в Европа, като раздели народите, като раздели и поданиците и кралете, накара партиите да се борят с перо и в същото време с оръжие, да търсят своите права и  да разискват върху тях, да определят границите, докъдето се простира длъжността на подчинението, или пък правото за съпротива и, най-сетне, да изследват произхода на суверенитетите и на правителствата. От реформацията, следователно, се породиха великите политически препирни, с които са препълнени последните три века и чиято последна експлозия биде революцията от 1789 година[2].”

Реформаторите, за да можели с успех да се борят против тогавашната църква и против тогавашната църковна система, са се опирали на свободното изследване и при всичко, че за тях свободното изследване е било само средство, с което са си служели, докато приложат ученията си, а не цел, при всичко че отпосле те са се повдигнали против него и са се стремели да го потушат, всичко е било напразно. Не е било възможно да се спре даденият от реформацията тласък, тя открива пътя на свободното изследване, на свободния критически дух и на свободната мисъл, както в църковно, така и в научно, политическо и социално отношение. “Изобщо казано, в умствено отношение Реформацията извоюва свободата на изследванията”, казва Егелхаф. “Когато Лутер, въпреки хиляди пъти повтаряния срещу него гневен вик: Искаш ли ти да бъдеш единственият човек по-мъдър от вековете, по-мъдър от църквата?, – се е вдълбочавал в Свещеното Писание и е поддържал резултатите от изследванията си срещу папата, както и срещу императора и империята, тогава той създаде за всекиго – колкото често да са оспорвали това неговите собствени приемници – правото на свободното убеждение, което средновековната църква никога не е признавала. С пълно право казва Лесинг: “Лутеровият дух изисква, на никой човек да не се пречи да познае, да намери истината съгласно с неговите възгледи[3]”.

Мартин Лутер във Вормския Райхстаг през 1521 г. пред император Карл V и други участници там, които изслушват неговите възгледи, считани за еретически и го карат да се откаже от тях.

Реформацията е пробудила стремеж към критика и към самосъзнание и всред самите народни маси. И наистина, реформаторите и последователите им са се обръщали към поробените народни маси и ги правели съдии на идеите и на делата си, а като са вземали участие в препирните, те са навиквали да разсъждават и да не приемат с робска покорност всичко, що им е било представяно като истина, макар и в името на Бога. Сляпата вяра в авторитетите, която е убивала ума и съвестта на човека, се разклаща по този начин всред народните маси и те малко по-малко добиват понятие за човешко достойнство и за правата си. Редом с това, самият принцип на реформацията, че човек се спасява само чрез вяра в Бога и чрез милост Божия, че той има право да бъде лице с лице с Бога, както и сам да си състави съждение за учението на Свещеното Писание, е водел въпреки желанието на реформаторите към това – свободата и разумът да заемат мястото на авторитета, на традициите и на суеверията. “Лутер с най-презрителни изрази е говорил против разума и религиозната нетърпимост на реформаторите е била тъй отвратителна, както и нетърпимостта на католическите им противници”, казва Берд. “При все това Реформацията, макар и безсъзнателно, е била извънредно силното слово в името на човешката свобода. Хора с дълбок и независим ум, които се били посветили на изучаването на богословието, са работели за нея (за свободата) и те са били безсъзнателно истински рационалисти, дори и тогава когато осъждали разума и заявявали, че той трябва да се подчинява на Свещеното Писание. Те скъсали връзките с традициите, със схоластиката, с авторитета на папството… И не стана ли рационалистически преврат, когато Калвин замести “Суммата” със своето “ръководство”? Неоспоримо е следователно, че Реформацията е работела в полза на свободата. Тя сломи победоносната сила  на католическата църква, която не е искала да търпи никакви отстъпления от общоприетите мнения… Сектите, които произлязоха от реформацията и които тя не можа да сломи, показват, каква е била нейната истинска освободителна сила[4]. Но заедно със свободата Реформацията най-много е спомогнала да се развие демокрацията. Не без основание един от реакционните писатели от първата половина на ХІХ-ти век твърди, че каквито форми и да е добивало протестантството във време на разните фази, налагани му от преследванията, неговата същина е била: свобода, демокрация, антимонархизъм.

Реформацията е била и могъщо оръдие за народната просвета и за подготвяне пътя за едно от най-великите дела на новите времена: всеобщо и задължително народно образование. И не е могло да бъде другояче, защото Реформацията заместила църковния, папския авторитет с оня на Свещеното Писание, а оттук правилото, че всеки е длъжен сам да чете Свещеното Писание, сам да разбере “словото Божие”, правило, което води към просвещаване на народа чрез училища, откривани навсякъде и за богати, и за бедни, и за момчета, и за момичета.

При това, понеже стремежът да се удовлетвори религиозното чувство на човека, да се възроди човешката съвест, да се въздигне моралът, е бил една от главните причини за реформацията, тя не е могла да не упражни голямо влияние и в морално отношение.

Жан Калвин (1509-1564)

Най-сетне, като е премахнала църковните традиции и църковната иерархия, реформацията е лаицизирала целия живот в протестантските страни – факт от много голямо значение – а като е разрушила католическото единство и като е поставила църквата в зависимост от обществото и от държавата, тя е дала сила на принципа на националността и много е спомогнала да се създаде модерната чисто светска държава, противоположна на средновековната… ”Чрез нея (чрез реформацията) и държавата доби съвсем друго значение”, казва Дройзен: “На държавата се падна онова, що църквата изгуби в богатства и компетентност, и когато се освободи от църковните окови, тя намери предназначението си в самата себе си и измени ролята да бъде служителка на чужда сила с онази да служи на собствените си интереси[5]”…

I.

Западна Европа до аугсбургския религиозен мир

Произход и подготвяне на Реформацията

Всесилие и морален упадък на католическата църква през средните векове

От ХІІІ-ти век, когато са се завършили борбите между императорската и папската власт в полза на последната, умовете в католическа Европа са били обзети от идеята за една всесилна божествена църква, чийто авторитет не е подлежал на никакво съмнение. Господството на папите, в качество на олицетворение на божественото църковно единство, е било безспорно и е достигнало до чудовищни размери. Всемогъщата власт замайва папите, станали просто наследници на неограничената римска императорска власт, до такава степен, че считайки се от началото на средните векове за наместници на апостол Петър, “князът на апостолите”, те от времето на Инокентий ІІІ (+1216 г.) са се считали вече за наместници на Бога, че папа Бонифаций VІІІ (+1303 г.) е предлагал на един френски княз римската и гръцка императорски корони, възвестил е, че цели кралства са папски ленни владения и е писал: “понеже всеки трябва да спаси душата си, ние провъзгласяваме, че всяко човешко същество е подчинено на папата”. И тия папски претенции не са били само претенции.

Тъй като всеки католик е бил обзет на първо място от мисълта за оня свят и е треперел за съдбата на душата си след смъртта, тъй като църквата с пълна сигурност е провъзгласявала, че тя се грижи за вечното спасение на всеки християнин, който безпрекословно ѝ се подчинява, и тъй като се затвърдява мисълта, че спасение се добива и адът се избягва само чрез нея, създала се е цяла църковна система от правила, символи и прочее, която е обхващала от всички страни живота на човека. В свободното си от работа време човек на всяка крачка се е срещал с църковни правила, мистерии, символи и чудеса и на всяка крачка църквата го е ръководила. Християнинът е имал само длъжности към нея, а права не – той е бил неин крепостен и нищо повече. При това всеки стремеж на личността към горе-долу самостоятелен умствен или душевен живот е бил подозрителен за църквата и се е преследвал. Всяка отделна личност трябвало да се отрече от себе си, тъй да се каже, и напълно да се предаде в ръцете на църквата.

Папа Инокентий III (1161-1216)

Папата като наместник Божи на земята, за да е можел да изпълни мисията си, трябвало да има свои заместници и в най-затънтените краища на християнския свят – това са свещениците. Но свещениците от отделните местности трябвало безпрекословно да се подчиняват на властта и надзора на папски заместници от по-висок чин, последните да се подчиняват на заместници от още по-висок чин и така нататък и най-високите чинове да получават заповеди само от папата и безпрекословно да му се подчиняват. По този начин се създава система на строга църковна иерархия, която обхваща цяла католическа Европа като с мрежа, система, която се завършва през ХІІІ-ти век. В ХІІІ-ти век тъй също духовенството се отделя като висше, като свято съсловие от светското общество и се затвърждава вярването, че духовното лице в силата на своето посвещаване в духовно звание – посвещаване издигнато в светò тайнство – в силата на светостта на своята длъжност, е посредник между човека и Бога (без да се обръща внимание, дали е достоен и нравствен човек или не), че то има силата да “свързва и да развързва”, че държи в ръцете си спасението и осъждането и че без неговата намеса не е възможно спасение – вярване, върху което главно се е основавала силата на католическата църква.

От ХІІІ-ти век се налага като длъжност на всеки католик да се изповяда поне един път през годината и да изложи пред изповедника всичките си грехове. Не само това, тогава се изработват точни правила за изповедта и тя се издига в светò тайнство, така духовенството става господар на съвестта на човека. Тогава почва да се въвежда и причастието под един вид за светските лица, като остава причастието под двата вида само за духовните лица – обстоятелство, което повдига светостта на последните в очите на народните маси.

От ХІІІ-ти век науката става слугиня на църквата чрез схоластиката, която е намирала средства да дава доказателства в полза на всяко църковно учение и на всяка църковна разпоредба. Тя е доказвала, например, че еретиците трябва да се изгарят, че против папските дела не може да се апелира дори пред Бога и прочее. От това време университетите, намирайки се в ръцете на църквата, се обръщат в центрове на схоластиката, църковните празници, процесии и прочее стават многобройни и разказите за светците – тези стари, според църковните учения, посредници между човека и Бога – както и разказите за техните чудеса се препълват с всевъзможни нови фантастични измислици. Най-сетне, от това време кралете под натиска на страх от отлъчване от църквата треперели пред папските легати, покорно прилагали със своя меч църковните заповеди и наказвали с тежки наказания и със смърт всеки истински или въображаем противник на църквата.

Тома Аквински (1221-1274). Виден представител на средновековната схоластика

Ала редом с това всемогъщество на църквата, редом с това обсебване от нейна страна на целия умствен и морален живот на човека, е вървял и нейният морален упадък, защото, независимо от всичко друго, пороците на светското общество, което тя поробва в името на небесния живот, я завладяват и тя пада в груб материализъм и формализъм. От това време злоупотреби и експлоатация на обществото от нейна страна в името на вярата стават обикновено нещо и грижливо се създава цяла система на “добри дела”: точно изпълнение на обредите, на църковните обичаи, правила и заповеди, молитви, пътуване по свети места, близки и далечни, чийто брой постоянно се е увеличавал, самоизтезание, аскетизъм, поръчване на литургии, подаръци на църквите и на манастирите и прочее. И “добрите дела” заемат мястото на истинското религиозно чувство, на морала и на отговорността на човека пред съвестта му – достатъчно е било да върши човек “добри дела”, и то винаги под ръководството на духовно лице, за да получи спасение, без да обръща внимание на вътрешната чистота.

Вследствие на обстоятелството, че църквата е паднала в материализъм и формализъм, всред по-благочестивите и просветени хора се заражда убеждение, че тя има нужда от преобразования, а като не са се предприемали такива, явява се неудовлетворение, което все повече е растяло и се е изразявало в оплаквания, насмешки, сатири. Оплакванията постоянно са се повтаряли през ХІІІ-ти, ХІV-ти и ХV-ти век и са се отнасяли към едни и същи злоупотреби: главно, струпване на големи богатства в ръцете на духовенството, черно и бяло, морален упадък и на едното, и на другото, изтръгване пари в името на вярата за лични облаги, развала на папския двор, стремеж към светско господство. Ала редом с оплакванията, които идели от разни страни, се явява и опозиция.

Църковна опозиция против църквата

Най-стара и най-опасна за църквата опозиция е била онази на албигойците и особено онази на валденсите, бедни жители на Савоя, на Пиемонт и на Прованс, към които в края на ХІІ-ти век са се присъединили и така наречените лионски бедни, последователи на един богат лионски търговец по име Петър Валдо, посветил живота си и богатствата си на идеята да се възвърне простият и строго нравствен живот от апостолските времена. Опозицията на валденсите, чието учение от ХІІІ-ти век се е разпространило в разни европейски страни, е била опасна за църквата, защото те са признавали само Свещеното Писание, с последното в ръце са искали прост и нравствен живот, отхвърляли светите тайнства, освен кръщението и причастието, не са признавали църковната иерархия, замествали са обредите с проповеди, с четене на Свещеното Писание, преведено на народен език, и се стремели да се създадат демократични и независими и от църквата, и едни от други църковни общини.

Пиер (Петър) Валдо (1140-1217)

Освен опасната опозиция на валденсите – първи предшественици на реформацията – и на разни секти, които се явявали ту-тук, ту-там като протест и опозиция против моралния упадък на църквата, още по-опасна е била друга опозиция, която се е явила всред самата църква, защото тя е подкопавала самите основи на църковното здание – иерархията и посредническата роля на духовенството. Най-ранна и най-важна опозиция, излязла от средата на самата църква, и то главно от манастирите, е била онази на мистиците.

Тъй като мистикът чрез съзерцателен живот се стреми да бъде в общение със самия Бог, да съедини своята душа, своето аз с Бога чрез вътрешна чистота, мистицизмът сам по себе си се е явявал като опозиция на църковната иерархия и на посредническата роля на духовенството, както и на формализма, на развалата и на стремежа на църквата да се пороби личността. Мистиците, чиито учения са били разработени от даровити мислители – от Екарт, починал 1327 година и учениците му Таулер и Сузо, от Тома Кемпийски, починал 1471 година и други, – са действали в разни направления и са основали школи, а главно духовни братства. От направленията на мистиците две са най-важни: едното чисто мистично, а другото мистично-пантеистично, особено забележително по това, че от него са се развили стремежи за преобразуването на целия обществен строй, стремежи, от които са произлезли комунистически учения.

От мистичните духовни братства братята на така наречените бегини и бегарди са живеели само от своя собствен труд, през свободното си време са се занимавали с благотворителност и основали независими едни от други “Божи домове” като убежища на чисто християнски живот, на християнската нравственост и като противовес на безпътния живот на духовенството (бегините и бегардите не давали монашески обещания). Редом с бегините и бегардите, голяма роля са играли братствата, известни под името на “Свети Дух” и особено онова, известно под името “братство на общ живот”. Това братство, основано през втората половина на ХІV-ти век от учения нидерландски проповедник Герхард Гроот (1340-1384), който е създал и първия негов дом в град Девентер (в Нидерландия), в късо време е основало многобройни свои домове по Нидерландия и по Северна Германия и е упражнило голямо влияние при подготвянето на реформацията. Братята на общ живот не давали монашески обещания, живеели обикновено по 20 души в дом, управляван по строги правила от ректор или приор, водели беден, прост, аскетичен и строго нравствен живот, отказали се от схоластиката, защото според тях тя е била безполезна за вярата и за живота, отхвърляли мнимите науки астрология, алхимия и други, изучавали Свещеното Писание, светите отци, класическите писатели по нравствеността и се занимавали с възпитанието и обучението на юношеството, с преписване и разпространяване на добри книги (ръкописи) и с проповеди на народен език всред народните маси[6]. В училищата на братството, които били многобройни в Нидерландия и в Германия и постоянно са се увеличавали, учениците са добивали “християнско образование”, основано върху Новия Завет, преведен на народен език, и върху църковните отци, запознавали се с латински писатели и добивали любов към труда. Тези училища, начело на които е стояло онова в Девентер, привличали многобройни ученици (в някои от тях броят им е достигал до 900-1000, а в онова в Девентер – до 2000), от тях са излезли много добри граждани и добри учители в Германия и почти всички онези хора, що са се изтъкнали като влиятелни германски хуманисти. Ала освен с училищата си братството на общ живот има голяма заслуга и с това, че от неговата среда е излязла знаменитата книга “Подражание на Христа” (“De imitatione Christi”), чийто автор се счита Тома Кемпийски, член на братството. Тя е била преведена на всички западноевропейски езици, претърпяла е около 2000 издания, добила е грамадна популярност и е упражнила голямо влияние върху самите народни маси – тя е била най-много четена след Свещеното Писание и то в продължение на векове. Много големият успех на тази книга, за която един историк казва, че ако би се появила в сегашно време, вероятно би носила заглавие “Всеки е свещеник сам за себе си”, се обяснява освен с високия ѝ морал и с хубавото изложение, и с обстоятелството, че недоволството от духовенството и от неговата умствена и морална стойност е било голямо.

Тома Кемпийски (1380-1471)

Освен тези духовни братства влияние е упражнило в отношение на подготвянето на реформацията и братството на братчетата (fratricelli), францисканци, които се отделили от ордена си, когато той нравствено е упаднал и възприели направление мистическо и революционно-комунистическо. От тяхната среда е излязла прочутата осъдена от папската власт мистическа и революционна книга “Въведение във вечното Евангелие”, която е проповядвала революция за коренни преобразования.

Следва…(виж тук)

______________________________

*Публикувано в Университетска библиотека №17, Нова и най-нова история, Том 1, С., 1922. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Причината, за да тръгнат политическите и социални идеи и движения под знамето на църковните и да получат религиозен отпечатък, се крие във факта, че католическата църква не е била само религиозно учреждение. “Всичко е било тясно свързано в средновековните общества: вярата, политиката, умственото развитие, църквата, правителствата, университетите”…казва Целлер.“ Поради обстоятелството, че вярата е била същественото нещо за средновековния човек, ръката на църквата навсякъде се е простирала, дори и в областта на политиката и на науката. Можем да кажем без страх много да се излъжем: през средните векове, въпреки разни опити за съпротива, въпреки някои изключения и борби, политиката не е била по-малко от науката слугиня на богословието… Църквата е давала привилегиите на властта (Zeller, Histoire d, Allemagne, т. VII, стр. 2-3). А към това трябва да се прибави, че католическата църква е била голяма социална сила, защото духовенството е владеело много обширни земи.

[2]. Paul Janet. Histoire de la science politique dans ses rapports avec la morale, т.II, стр.3.

[3]. Prof. Gottlob Egelhaaf, Deutsche Geschichte im sechzehnten Jahrhundert, т. II, стр. 602.

[4]. Берд, Реформация XVI века в ея отношении к новому мышлению и знанию, стр. 107-108, 143.

[5]. Gustav Droysen, Geschichte der Gegenreformation, т. XXVI от Allgemeine Geschichte, herausgegeben von Wilh. Oncken, стр.22)

[6]. В работата на братството е имало единство, защото то се е управлявало от дома в Девентер и от събрание на ректорите.

Първо изображение: авторът Георги Дерменчев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8vB

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s