Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Евхаристийно единение в благодатното призвание на епископа и цялата църковна и сакраментална иерархия

Акцентът според епископ Атанасий е сакраменталният литургичен момент на единение около епископа, като представител на Бога в Църквата и неговите литургико-канонични достойнства и задължения – да служи и Евхаристията и да живее според нея. „Очевидно е, че единството на Църквата Христова – както на местната, начело с епископа, така и на всички местни епископски църкви Божии помежду им – е непреодолимо свързано със св. Евхаристия. В Евхаристията местната църковна общност, извършваща чрез своя епископ Евхаристийната литургия, както и всички православни църковни епископски общности по света, тоест всички местни църкви, общувайки в едно и също евхаристийно общение мистически се идентифицират с единия единствен Христос и мистически се съединяват в Него като едно и неделимо Негово тяло. За църковното самосъзнание на Изток извор и център на единството на Църквата не може да бъде никой друг и нищо друго освен св. Евхаристия, а това означава – Христос[64]”. Защото Христос е неразделяем – един и неделим – и еднакво съществува за всички и се потребява от всички християни по света, за което ясно и категорично свидетелства богослужебния текст: „Раздробляетса и разделяетса Агнецъ Божий, раздробляемый и неразделяемый, всегда ядомый и никогдaже иждивaемый, но причащaющыся освящаяй[65]”.

Историята на Църквата на Изток показва, че църковното единство както в древността, така и днес се изразява в единство във вярата – единство в едното Тяло Христово и единство в Евхаристията. Това дефинира единството във вярата, което е единство в Евхаристията. „То има същия евхаристиен характер и е тъждествено с единството в Евхаристията. Това самосъзнание на древната Църква е изразено от св. Ириней с думите: „Нашата вяра е съгласна с Евхаристията и Евхаристията потвърждава нашата вяра[66]”. Патристичната мисъл в синхрон със съборните решения на църковните събори изгражда вероопределенията и ги имплантира първо в литургийния праксис, за да се окажат основа, императив и задържително условие за причастност в Тялото Христово. Поради това „взаимната обвързаност на правата, истинска вяра на Църквата с Евхаристията на Църквата е засвидетелствана и при апостолите и апостолските ученици (св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски)[67]”. Този аргумент се проследява в изследването на Евхаристийната вероизповед, застъпена най-обстойно в изследването на византийските BAS и CHR. „Защото единството на Църквата е единство на Духа във връзките на мира, едно тяло, един Дух, един Господ, една вяра, едно Кръщение, една Евхаристия, един Христос (Ефесяни 4:3-6; Галатяни 3:27-28; 1 Коринтяни 12 глава; Игнатий; Ириней и други[68]).

Особено важно е участието на свещената иерархия в богослужението на Църквата и преди всичко в Литургията и Евхаристията. Едно от най-ранните сведения се откриват в съчинението За църковната иерархия на св. Дионисий Ареопагит[69]. Особеността на неговото учение за иерархията е съвкупност от идеи в периода на ранното Християнство, които са част от текстовете и на други свети отци – в процеса на търсене на истината на Църквата и по отношение на тези важни за литургичния живот теми.

Според протоирей Иоан Майендорф Дионисий „обаче настоява върху единството на космическата структура, като вкарва църковната иерархия в система, в която владеят небесните чинове[70]“. „На благообразното благочиние на небесните иерархии – пише той – в мярата на възможното, се уподобява и благочинието на нашата иерархия, за да поеме, като някакво негово подобие, ангелско великолепие, преобразувайки се чрез него и възхождайки към свръхсъщностното Чиноначалие на всяка една иерархия [71]”. Но въпреки така добре установения паралелизъм и зависимостта на църковната иерархия от връзката ѝ с небесната, с учудване установяваме в състава на църковната иерархия наличието само на две триади, тоест шест чина: триадата на посвещаващите, която съответства на клира, и триадата на посвещаваните, тоест миряните.

Тук вниманието е насочено към представителя на евхаристийното единство в църковната иерархия – епископът. „Събирането на епископите на събор като глави на местните евхаристийни общности, заради потвърждаването на тяхното единство във вярата Христова, както казва св. Игнатий: „епископите, поставени по краищата на земята, са в мисълта на Иисуса Христа” (Ефесяни З:2), е имало евхаристийна основа и евхаристийна цел. Именно съборът на епископите (и по този начин съборът на църквите) е бил видим израз на тяхното взаимно признаване и потвърждаване. Това било признаване и потвърждаване на тяхното взаимно общение в едната вяра Христова и в едното Тяло Христово, общение в единия Дух на благодатта и истината. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие във вярата и общото единство[72] в Светия Дух и в Христа на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на св. Евхаристия[73]”.

Ортодоксална и икуменична позиция относно евхаристийните и молитвени практики

От друга гледна точка се представя учението за християнското единство, което придобива световен характер и изисква внимание, поради редицата въпроси, които остават неразрешени и до ден-днешен. Този проблем се визира и от българските изследователи в лицето на Драговитийски епископ Иоан[74], който бидейки наблюдател по време на сесиите на Втория Ватикански събор, и участвайки в така наречения икуменически диалог, прави обективен анализ в своите изследвания по тази тема, без да навлиза в догматическите и литургични обстоятелства, свързани с Евхаристията, както се прави от други наши предшественици. Според него, съборността и католичността на Църквата е разпокъсана от вътрешни борби на Християнството, което води до обезценяване на вярата и непрекъснати противоречия, и може да доведе до пагубни за човечеството последствия, както казва Евангелието: „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои” (Матей 12:25).

Драговитийският епископ Иоан разглежда темата за икуменизма като твърде актуална, но неправилно тълкувана и възприемана. Той казва: „При истинския икуменизъм няма място за спекулации. Тук не се касае за „изглаждане” или заличаване на истината, но за изпълнение на Божията воля – обединение на разделеното Християнство върху основата на истината и любовта. В такъв случай да се работи за икуменизма, значи човек да бъде Божи съработник[75]…. Според епископ Иоан, например някои „пламват от ревност за Господа, Бога Саваот” и без да се съобразяват с редица предварителни богословски, исторически и даже съвсем конкретни обстоятелства, смятат, че вярата в Христос е достатъчно основание за единството и може да се пристъпи към евхаристийно общение. На такива примерът със св. пророк Илия ясно говори. Бог не иска делото Му да се върши с неразумна ревност, защото Той не е нито в бурята, нито в земетръса, нито в огъня, а в тихия полъх на вятъра (срв. 3 Царства 19:10:12), който не руши, но съзижда и нежно обновява душите чрез благодатта на Светия Дух.

Изводите, които прави този български духовник, са изключително ценни и мъдри. Според него християнското разцепление е зло, което не е последица само от грешките на човеците, но е дело и на „светоуправниците на тъмнината”, на „поднебесните духове на злобата” (Ефесяни 6:12). Борбата за обич и единство между християните е една манифестация на духовната борба между „княза на този свят” и „Божия Помазаник” (Иоан 14:30; Лука 22:53; 2 Коринтяни 4:4; Псалом 2:2). Бог допуска изкушенията, за да прояви още повече Своето милосърдие и благост. „В света скърби ще имате – говори Христос, – но дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33). „Затова се и яви Син Божи, за да разруши делата на дявола” (1 Иоан 3:8). Той заръча да бъдат оставени плевелите да растат заедно с житото до жетвата (Матей 13:29-30); допусна в мрежата да се хванат добри и лоши риби (Матей 13:47-48); нарече Църквата Си „малко стадо (Лука 12:32), което докрай ще се уповава на Бога. Следователно, единството на християните ще се постигне чрез взаимодействието на човешките усилия и Божията помощ, без която не може нищо добро да се извърши (Иоан 15:5). Всяко друго разбиране показва, колко погрешно се схващат думите на Иисус Христос: „да бъдат всички едно” и колко много човешки елемент се влага в това божествено дело. Като че ли единството на християните трябва да се разбира само в неговата външна страна, тоест механично сближение на църквите от всички християнски изповедания, а не и в неговото благодатно-богословско разбиране: християните да се почувстват чеда Божии, свързани чрез вярата в Богочовека, кръстени в името на Триединния Бог, очистени от греховете и взаимно помирени чрез евхаристийната жертва, която е истинско Тяло и Кръв Христови. Макар че до достигане на пълно единство има още дълъг и труден път, важното е не разстоянието, нито темпът, а че се върви напред и че целият процес е вече необратим. Отсега нататък християните не могат да живеят един без друг[76].

Християнската молитва, според епископ Иоан Драговитийски има и своята мистична страна, защото където са събрани двама или трима в името на Иисус, там е Той посред тях (Матей 18:20). През време на Втория ватикански събор (1962-1965 г.) някои от съборните отци, които присъствали, се смущавали да произнасят Господнята молитва и Символа на вярата в присъствието на наблюдатели-некатолици. Но в края на събора сам папа Павел VI дал насърчителен пример, като поканил на 3.XII.1965 година в римската базилика „Св. апостол Павел извън градските стени” всички делегати и наблюдателите на съвместна икуменическа молитва[77].

По отношение общението в тайнствата, особено в св. Евхаристия, въпросът ще продължава да бъде трудно разрешим, защото такова общение е вече израз на еднакво разбиране на самото тайнство, на пълно християнско и църковно единство. Тези, които приемат тайнството, свидетелстват, че са единни във вярата и в общото изповядване на древната неразделена Църква. Липсва ли това единство във вероизповедта, то и общението в тайнствата е невъзможно. „Римокатолическата църква разреши на своите вярващи, когато няма католически духовник, да приемат тайнствата Причастие, Изповед и Елеосвещение от православен клирик, защото тя винаги е признавала валидността на Православието и на извършваните от него тайнства. Някои поместни православни църкви се отзоваха положително, но това не е още генерално разрешаване на проблема[78]“.

Ако съединението на църквите, за което се моли Църквата на всяка своя Литургия[79] „е един дълъг процес, една по-далечна перспектива, то съвместната дякония на всички християни, подтиквани от общата вяра в Христос, е днес не само възможна, но и наложителна. Единството в Христа обгръща всички раси, националности, обществени положения и класи, различията в половете. Никой вярващ не може да бъде истински християнин, докато не осъзнае своята отговорност за цялото човешко семейство и не е обзет от искрена любов към него. В края на краищата то е негово семейство и всички човеци са негови братя. Християнинът знае, че Иисус Христос не е само „Княз на мира” (Исаия 9:6), но и „нашият мир” (Ефесяни 2:14), тоест мирът на цялото човечество, защото е негов Спасител. Затова икуменическото движение трябва да дава богословско осветление на връзката между Църквата и съвременния свят, особено на отношението на църквите по проблемите на разоръжаването, увеличаването на населението в света, задълбочаващата се пропаст между бедни и богати, глада, новия международен икономически ред, биологическата и енергийната кризи, нарушаването на човешките права и свободи, проявите на расизъм, апартейд, неоколониализъм и други. Изискванията за справедливост, човечност и любов вече не са само прерогативи на Църквата, а дълг на цялото човечество. Човешкото общество поставя от своя страна на християните същите проблеми и тяхното благоприятно разрешаване зависи не от това, по което църквите се различават, но от тяхната обща вяра в Христа, която ги подтиква към служение и преобразяване на обществото[80]”.

Тези размисли са полезни в контекста на разбирането за вселенския характер на литургичното богословие в условията на развиващия се и все повече, отделящ се от християнските принципи свят. Светът на материалната култура, на бездуховното и профанното, на икономиката и политиката, като основен фактор за развитието на човечеството, на бездушието към социалните и личностни проблеми, на демоничните идеологии и общества, срещу които стои една единствена алтернатива за живот на човечеството – единение на християните в Христовата църква тук и сега. Нима това е невъзможно, нима човечеството и най-вече християните не могат да превъзмогнат своя егоизъм, да търсят само своето, и да се вгледат в Евангелието на Господ Иисус Христос за постигане на онзи библейски новозаветен идеал за пребиваване в Eдното Тяло – in Unun Corpus. Защото постигането на Божието Царство тук и сега е възможно, според думите на св. апостол Павел, ако „се събере цялата църква наедно (ἡ ἐκκλισία ὅλη ἐπὶ τὸ αὐτό)” тоест на евхаристийно събрание (срв. 1 Коринтяни 14:23) и всички заедно да участват в „Господнята вечеря”.

_________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 211-236. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[64]. Йевтич, Еп. А. Евхаристията в Източната църква…, с. 106-109.

[65]. Служебник. Синодално издателство. София, 1957, с. 364-366.

[66]. Св. Ириней Лионски. Contra haereses, IV, 18, 5. Цит. по Йевтич, еп. Атанасий. Евхаристията в Източната църква…, с. 112.

[67]. Пак там…, с. 112.

[68]. Йевтич, Еп. А. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 114.

[69]. Св. Дионийсий Ареопагит. За църковната йерархия, 5, 7. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия; За църковната йерархия, прев. Иван Христов, С. 2001, с. 34-37. с. 99-100): „…степента на йерарсите [епископите] е съвършителна и съвършенотворна…, на йереите [свещениците] е просветлителна и световодна, а на свещенослужителите [дяконите] – очистваща и различителна, и следователно чинът на йерарсите знае не само да съвършва, но същевременно и да просветлява и очиства, а чинът на йереите, наред със силата да просветлява, има и знанието да очиства”. Срв. Св. Дионисий Ареопагит За небесната йерархия; За църковната йерархия, прев. Иван Христов, София. 2001, с. 34-37. Срв. Meyendorff, J. “Pseudo-Dionysius” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N. Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 91-111. Срв. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,16288/view,article/#_ftn11 (23.01.2020)

[70]. Срв. Meyendorff, J. “Pseudo-Dionysius” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N.Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 91-111.

[71]. За небесната йерархия, 8, 2 – col. 241C; ed. cit., p. 127-128. Срв. Св. Дионисий Ареопагит За небесната йерархия; За църковната йерархия…, с. 41. Срв. Meyendorff, J. “Pseudo-Dionysius”…, p. 91-111.

[72]. Срв. Meyendorff, J. “Pseudo-Dionysius” …, p. 91-111.

[73]. Йевтич, еп. А. Евхаристията в Източната църква…, с. 112, 114-115.

[74]. Драговитийски еп. Йоан. По пътя към християнското единство. – В: ГДА, т. XXV, 1975-1976; Синодално издателство, София, 1978.

[75]. Пак там.

[76]. Срв. Драговитийски еп. Йоан. Пос съч, с. 23.

[77]. Срв. Драговитийски еп. Йоан. Пос съч, с. 23.

[78]. Срв. Пак там.

[79]. Срв. Великата Ектения от Литургията в изданията на Служебника и от тайнства в изданията на Требника.

[80]. Драговитийски еп. Йоан. Пос. съч., с. 23.

Изображения: авторът дякон Иван Иванов (Кюмурджийски) и негова книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8v8