Социалното измерение на Евхаристията в контекста на българската и световна икумена – продължение 1*

Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Учението на Православната църква е категорично и непроменимо, по отношение на най-тайнствената и свещена част от Литургията. То ясно постановява, че в думите, наречени призователни слова (epiclesis), в които се призовава благодатта и изпросва от Бог Отец да изпрати Светия Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които принасяме тази безкръвна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино, смесено с вода), като принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, тоест сакраменталното Тяло Христово, а ние, Божият народ се претворим в Мистичното Тяло Христово тоест Църквата. Поради този универсален икуменичен характер, от който зависи животът на християните, като наследници и свидетели за Христос, в мир, хармония и любов призивателната част­, освен в Ли­тур­ги­я­та, се съдържа и във вси­ч­ки други тайн­с­т­ва, ко­е­то по­ка­з­ва – първо, че Цър­к­ва­та ли­тур­ги­чно и евхаристийно из­по­вя­д­ва сво­я­та вя­ра в Светия Дух, ка­то ос­ве­ти­тел­на и из­вър­ши­тел­на си­ла, и че във вся­ко тайн­с­т­во се по­в­та­ря Пе­т­де­се­т­ни­цата, и второ, че в древност всички тайнства са били свързани с Евхаристията. Духът Божий присъства навсякъде в живота на творението и човека.

Ка­к­то Го­с­по­д­ни­те учредителни ду­ми – institution, та­ка и фор­му­ла­та на при­зо­ва­ва­не на Светия Дух – epiclesis, ко­я­то е до­ш­ла до нас по ли­ни­я­та на апо­с­тол­с­ко­то пре­да­ние са ед­на­к­во ва­ж­ни и не­об­хо­ди­ми за вали­д­но из­вър­ш­ва­не на тайн­с­т­во­то Евхаристия. Те­к­с­тът на Ев­ха­ри­с­тий­на­та мо­ли­т­ва е ло­ги­че­с­ки и ор­га­ни­че­с­ки свър­зан с вероизповедта на Църквата и Византийските литургии акцентират на Хри­с­то­во­то из­ку­пи­тел­но и спа­си­тел­но де­ло: „Поминaюще бо спасительную сию зaповэдь… вторе и слaвное пaки пришeствие“, а в BAS[44] че­тем: „Сие творите въ мое воспоминaние:… слaвное и стрaшное его вторе пришeствие“. За най-сакраменталната част от евхаристийния канон, под влияние на учението на източната и западната Църква и особено на някои възгледи на светите отци, в по-късната богословска литуратура, се открива дебатът на християнското човечество относно двата много важни глагола – претворяване (trasformatione) и пресъществяване (transubstiantiatione), използвани за обозначаване на освещаването на евхаристийните дарове. Те се използват за обозначаване на освещаването на даровете по време на epiclesis, като се смята че са взаимнозаменяеми и имат почти еднакво значение, но извън текстовия смисъл, в процеса на изясняване на най-важния момент в Евхаристията, тези термини имат друго значение – не се припокриват по смисъл, и оформят характерната за Изтока и за Запада литургическа и богословска мисъл, свързана с учението на Църквата за освещаващата сила и благодатта на Светия Дух във и по време на Анафората.

Този проблем е застъпен и в изследванията на българските богослови, отнасящи се както до строгата православна литургична традиция, така и до проблемите, които касаят интерконфесионалните отношения. В голяма част от изследванията по този въпрос се търси изясняване на проблема, като се отделя внимание на православната традиция, която, както свидетелстват изследванията в областта на литургичното богословие, по отношение на освещаването на даровете, се използва терминът претворяване, а не пресъществяване.

Един от съвременните български автори и изследователи архимандрит Авксентий Делипапазов потвърждава тезата на много от гореросочените автори за голям брой проблеми в изследването на евхаристийния epiclesis, както в областта на Литургическото, така и в областта на Догматическото богословие и са предмет на дълги спорове както между източните, и западните богослови. Тези проблеми де факто водят до редица исторически и конфесионални проблеми. Сред по-важните от тях са неговият произход, отношението към Pro-epiclesis и Post-epiclesis, начинът на претворяването на даровете, времето на претворяването на даровете, същността на претворените дарове, Лицата на Света Троица, освещаващи даровете и други.

„В Източната църква Евхаристията отвеки е преживявана и схващана като Божествена литургия (λειτουργία), като общо дело (ἔργον, πρᾶξις) в Христа на църковния народ Божи. С други думи, Евхаристията на Изток е била, а и днес е немислима без евхаристийния синаксис-събрание,извън Църквата като общност (κοινωνία), като Тяло Христово. Оттук следва, че на Изток Евхаристията не е схващана като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство и разкриване на самата Църква, Тайнство на събранието (σύναξις, σύνοδος, събор ), Тайнство на общението или общността (κοινωνία) и Тайнство на единството на Христос с Неговата Църква, с вярващите, като членове на Неговото Бого-Човешко Тяло. Всъщност, именно заради това литургийно-евхаристийният живот винаги е бил главното в Източната църква, защото в него най-добре се изра­зяват католическата природа и католическото са­мосъзнание на Църквата. Благодарение на св. Евхари­стия, която на Изток е била и е останала център на църковния живот и извор на богословие, източното богословие за единството на Църквата и историята на това единство са в пълно съгласие. Фактът, съби­тието, преживяването на евхаристийния (литургийния) живот на Църквата винаги предхождат и слу­жат като извор на богословието за Църквата и нейната Евхаристия – Литургията[45]”.

Във и чрез Евхаристията се осъществява също и единството на Църквата в множествеността на нейните членове. Това сакраментално единство се постига в началото като единство на вярата (Ефесяни 4:5) чрез еднаквото изповяд­ване на вярата в Символа, който се чете по време на Литургията, а след това и мистически, чрез евхаристийното претворяване и причастие. Св. апостол Павел ясно е изразил това с думите: „Един хляб, едно тяло сме ние мно­гото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Коринтяни 10:17). Същата мисъл е изразена и в Учението на дванадесетте апостоли – Дидахи: „Както тоя хляб е бил раз­сеян по хълмовете и, бидейки събран, е станал един, така да бъде събрана Твоята Църква (Отче наш) от краищата на земята в Твоето царство[46]”. Затова и присъединяването към Църквата и съчетаването с Христа в тайнствата Кръщение, Миропомазване, Евхаристия и Изповед е литургичното – евхаристийното общение.

Евхаристийните феномени – претворяване, освещаване като залог за придобиване на съборна пълнота и единение в Бога

Претворяването в Евхаристията е залог за съчетаването на всички в Едното Тяло на Христос – Църквата. Без претворяването е невъзможно единение с Господ и съчетаване в едното евхаристийно цяло. Това е онтологично и сотириологично значимо, защото всички сме синове на Единия Троичен Бог и в Него търсим спасение и вечен живот. Ето защо – общението в едното Тяло и пребъдването в Него е пребъдване в Божието Царство во веки.

За общността и единството в едното Тяло на Христос свидетелстват много от раннохристиянските текстове, основавайки се на евангелския текст за Молитвата на чашата в Гетсиманската градина, като проява на Ut Unum Sint в Жертвата Христова и евхаристийната жертва. Св. Василий Велики открива незаменимия пример на неписаното предание за утвърждаването на вярата на Църквата в Евхаристията и нейния вселенски дух – sensus catholicus и църковен ум – φρόνημα ἐκκλησιαστικόν[47]. Според архимандрит Софроний Сахаров „Гетсиманската молитва на Христос по своето вътрешно достойнство и изкупителна сила е несъмнено най-висшата от всички молитви. Заедно с това тя е безценно откровение и за Бога, и за Човека. Принесена на Бог Отец в Духа на божествената любов, тази молитва е Светлина, която никога не намалява и вечно действа в живота на света. Като исторически факт тя трае кратко, но като духовен акт на Божията любов тази молитва е започнала още отпреди сътворяването на света (срв. 1 Петра 1:20), като не престава и до днес. Нейното присъствие се усеща в часовете на молитва за целия свят и особено по време на Литургията. Нейната святост и величие привличат сърцата на онези, които пазят в себе си непомрачен образа на Живия Бог. В тази молитва Господ е включил всичко, станало от момента на появата на Първия Адам, до последния човек, който ще се роди от жена. Така сме научени да мислим в нашата Църква (срв. Иоан 1:29; 1 Иоан 2:2). Хората, непознали битийно тази любов, не са способни да проумеят несъкрушимата енергия, която освещава през вековете всеки човек, жаден да приеме този дар. „Небе и земя ще премине”, но делото, извършено от Христос (срв. Иоан 17:4), „не ще премине” (срв. Матей 24:35). Тази молитва се превръща в същностно съдържание на нестихващото славословие на небесата. Тя винаги ще предизвиква възторг в духа ни; ще поражда в нас желание да отвърнем със също толкова пълна любов „докрай” – и в този век, и в бъдещия[48]”

Протоиерей Георги Флоровски определя съборността на Църквата като истински съборна. Защото „съборна е самата тъкан на църковното тяло. Църквата е съборна, защото тя е едното Тяло Христово; тя е единение в Христос, единомислие в Светия Дух – и това единство е най-висшата цялостност и пълнота. Критерият за съборното единство е този: „Множеството повярвали имаха едно сърце и една душа” (Деяния на светите апостоли 4:32). Там, където това не се случва, животът на Църквата е ограничен и потиснат. Онтологичното съчетаване на личностите е и трябва да бъде завършено в единството в Тялото Христово…. Растежът на Църквата е в усъвършенстването на нейната вътрешна цялост, нейната вътрешна съборност, в усъвършенстването на цялото[49], както свидетелстват горепосочените евангелски думи „за да бъдат в пълно единство” (срв. Иоан 17:23).

Евхаристийното тайнство, плод на Божията любов и Христовата жертва, е феномен на единението и братолюбието. Защото любовта Божия се изразява най-ярко в Голготската жертва на Господ Иисус Христос и в акта на Неговото възкресение. Жертвата Иисусова и любовта Христова се възпяват вечно в богослужението на Църквата. За съжаление проявата на всеобхватната Божия любов, проявена в евхаристийното тайнство, като най-висша форма на милост към човека, е възпрепятствана от многовековните спорове по отношение на формалната и неформалната, външна и вътрешна характеристика на евхаристийния феномен на единството, плод на които са появилите се стотици изследвания, особено на Запад, за произхода и същността на Евхаристията. Нейното значение за живота и спасението на отделния човек и цялата вселенска Църква – евхаристийната икумена. „Трябва да се отбележи, че в съвременната православна богословска литература въпросът за светата Евхаристия няма проблемен и дискусионен характер, че православието и във верово и в географско отношение стои някак по-далеч и по-настрана от западните конфесионални спорове и от западния начин на мислене, от една страна, и поради това, че в Православната църква въпросът за Евхаристията не е бил предмет на дискусии, тъй като той вече е получил едно сравнително дефинитивно разрешение и формулировка в известното „Послание на патриарсите за източно-католическата (вселенска) църква за православната вяра” (чл. 17, от 1732 година), от друга[50]”, споменава епископ Николай Макариополски в своето изследване за еклезиологическо-икуменическия аспект на Евхаристията, което предхожда и изследването на професор Панчовски по този въпрос. Това не означава, че православното богословие напълно и изчерпателно е разрешило изследователските проблеми, свързани с Евхаристията, във всички аспекти[51], което кара редица съвременни учени, както на интерконфесионално ниво, така и строго православни духовници, да дадат едно ново изяснение от православно гледище на догматичната, сакраментална, литургическа, еклезиологична, сотириологична, икуменическа социологическа и нравствена характеристика на Евхаристията[52].

По повод Евхаристията на Източната църква и нейната еклезиологична и вселенска характеристика епископ Атанасий Йевтич се изразява в духа на раннохристиянските възгледи на светите отци за пълнотата в евхаристийното единство независимо от локалното разделение на християнските общини, но тяхното единение около евхаристийния център – Иисус Христос. „Всъщност, Евхаристията на Църквата придава на всяка местна църква католически характер и католическа пълнота, правейки я цяла Църква, католическа Църква Божия в Христа Иисуса. Тази истина за св. апостол Павел и св. Игнатий е повторена и потвърдена и от св. Ириней, и от св. Киприан, и от останалите свети отци на Църквата. Според тях, във всяка местна епископска евхаристийна общност (а през първите векове Евхаристия са извършвали винаги епископите, стоящи начело на всяка местна община) присъства цялата пълнота на Църквата Божия в света, всички дарове на Духа Свети, всички плодове на Христовото спасение, всички членове на тялото Христово от това населено място (епископ, клир, народ) – без оглед на националност, пол и възраст – цялата истина на Евангелието, цялата вяра и цялата благодат, казано накратко – целокупното дело и тяло на Христа Богочовека… Разбирана и преживявана по този начин в древните църкви на Изток, св. Евхаристия е имала и е дала последвалата еклизиологична перспектива за разбирането на единството на Христовата Църква в света. Природата на всяка местна епископска църква е евхаристийна и като такава – католическа, а това означава киновийна, общностна, общуваща с другите евхаристийни католически църкви. Всички те са съединени с единия и същ Христос в Евхаристията, защото се причастяват с единия и същ евхаристиен Хляб – с Неговото Тяло – и с едната и съща Чаша – с Неговата кръв. Защото единството на местните католически църкви в света не е и не може да бъде друго, освен единство на онзи истински евхаристиен „един хляб” (1 Коринтяни 10:17); това е единството на Единия Христос, Който е същият вчера, днес и во веки на всяко място и е цял на всяко място. Както всяка местна църква, като общност на истински вярващи в Христа, събрани около своя епископ на Евхаристия, открива на съответното място и в съответния момент Тайната на целия Христос (Totus Christus), така и всички местни католически църкви в своето евхаристийно общение и евхаристийно единство откриват същата единствена Тайна на единия и целия Христос. „Защото още от самото начало на Християнството на Изток е съществувало не само съзнание за единството на всички вярващи християни в света (срв. Иоан 11:52, където се казва, че „Христос ще умре за да събере наедно и разпилените чеда Божии”; или в 1 Петра 5:9, където се говори за „братята…в света”; също и древнохристиянските текстове, в които християните се наричат „Нов Израил”, „трети народ” и прочее), но е присъствало и категоричното самосъзнание за единството на всички християнски общности (местни църкви) по вселената, тоест, че всички местни църкви съставляват една Църква – „католическа Църква по вселената [53]”.

„Тайнството Евхаристия има централно еклезиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[54]. Когато присъстваме на св. Евхаристия и се причестяваме със св. дарове, ние се съединяваме с Господ и с Неговия Дух в едно тяло (Ефeсяни 4:4) и един дух (1 Коринтяни 6:17). Тези са и основанията ни да твърдим, че Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, като св. Евхаристия[55]”.

Според протоиерей Георги Флоровски, обаче, верен на евангелската и есхатологична идея за едното еклезиологично Тяло „съборността на Църквата не е количествено или географско понятие. Тя изобщо не зависи от разпространението на вярващите по света. Вселенският характер на Църквата е следствие или проявление, но не и причина или основа на нейната съборност. Разпространянето по целия свят или вселенският характер на Църквата е само външен признак, който не е абсолютно необходим. Църквата е била съборна дори тогава, когато християнските общности не са били нищо повече от отделни самотни острови сред морето от неверие и езичество. И Църквата ще остане съборна дори до края на времената, когато ще се открие тайната на „отстъплението”, когато Църквата още веднъж ще се стопи до едно „малко стадо”. „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Флоровски използва думите на Митрополит Филарет Московски, според който: „Ако един град или държава отпаднат от вселенската Църва, тя пак ще си остане неразделно и ненарушимо Тяло[56]” – думи, които са актуални и днес в споровете на вътрешно конфесионално ниво по отношение на автентичността и легитимността на църковната юрисдикция – вътре или вън от съборността на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква[57].

Флоровски уточнява, че понятието съборност не може да се измери с разпространението на Църквата по света; вселенският характер не я изразява точно. Καθολική идва от καθ’ ὅλου и означава преди всичко вътрешната пълнота и цялост на живота на Църквата. „Ако съборност означава също и вселенски характер (универсалност), със сигурност това не е една емпирична, а идеална универсалност; тя означава общение на идеи, а не на факти. Когато употребяват израза Ἐκκλησία Καθολική, първите християни нямат предвид Църквата по целия свят. Този израз по-скоро подчертавал православността на Църквата, истината на „Великата Църква”, в противоположност на духа на сектантския сепаратизъм и обособеност; изразява се идеята за цялостност и чистота. Това потвърждават убедително добре известните думи на св. Игнатий Антиохийски[58]: „Където е епископът, там да бъде и множеството; също както, ако някъде е Иисус Христос, там е и съборната Църква[59]”. Тези думи изразяват същата идея, както обещанието на Спасителя: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матeй 18:20). „Тъкмо това тайнство на събрание (μυστήριον τῆς συνάξεως) изразява думата католичност (съборност)[60]”. Поради това на Изток думата съборна е придобила значение на икуменична, вселенска.

Отнесено към евхаристийното богословие и разбирането на съборност в контекста единствено и само на Евхаристията – като общение на вярващите в Тялото Христово, то Йевтич дава една не само догматическа, но и литургико-канонична обосновка на въпроса за съборността в Църквата и нейната съборна система между поместните църковни общности, чиито фундамент е православната вероизповед. „Веднага трябва да кажем, че всъщност, появата на съборите и съборната система в Църквата на Изток е този факт, в който се проявява и показва евхаристийната природа на единството на всички местни епископски църкви. Всъщност, съборите не са решавали и определяли нищо друго, освен въпроса за общението или необщението между църквите именно в св. Евхаристия, а заедно с него и всичко, което то включва: общение във вярата (и то правата вяра – ὀρθοδοξία), общение в любовта, в кръщението, в светостта на живота, във всички останали дарове на благодатта на Светия Дух[61]”. Най-ранната поява на съборите датира още от времето на основаването на отделните църкви и е свързана с този именно факт на църковното битие и живот, който конституира местната общност на верните като пълна, католическа Църква Божия в съответното място – с избора и ръкоположението на епископа. Известно е, че най-древният сборник с църковни правила на Изток (под названието Апостолски канон, включен в каноните на Вселенските събори и всички канонически сборници на Източната църква), съдържа несъмнено най-старата апостолска практика. Според тази практика епископът на една църква винаги се ръкополага от епископите на околните църкви, събрани на определеното място на събор и то – евхаристиен събор или синаксис, тоест събрани на св. Литургия[62].

В този ракурс се правят и подробните изследвания на Евхаристията и нейния център – Анафората, в традицията особено на византийските анафорални текстове на BAS и CHR[63], които ясно и категорично доказват взаимовръзката – вероизповед, молитва и живот.

Следва…(виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 211-236. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[44]. Византийска анафора на св. Василий Велики.

[45]. Йевтич, Еп. А., Архим. И. Попович, Митр. А. Радович. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. София, 1999, с. 93.

[46]. Повече за българското изследване върху текста на Дидахи. Учение на дванадесетте апостоли. Увод, текст и изяснения от проф. прот. И. Гошев. ГСУ-БФ, т. XVIII, 8, 1940-1941.

[47]. Флоровски, Прот. Г. Библия, Църква, Предание. София, 2003, с. 113.

[48]. Сахаров, Архим. С. Ще виждим Бога както си е. Гетсиманската молитва, София, Омофор, 2005.

[49]. Флоровски, Прот. Г. Съборността на Църквата. – В: Библия, Църква, Предание. Православно гледище. Т. I, софия, 2003, с. 50-51.

[50]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Светата евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект…, с. 7. Първото Послание на Патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра е съставено от Константинополския патриарх Йеремия ΙΙI, Антиохийския патриарх Атанасий, Йерусалимския патриарх Хрисант и „всички намиращи се в Константинопол преосвещени архиереи, сиреч митрополити, архиепископи и епископи, и целия християнски източен православен клир”. Между подписалите го е и Пловдивският митрополит Антим, който „собственоръчно подписа, изповяда и свидетелства, че това е учението на Католичната и Източна църква”.

[51]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Светата евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект…, с. 7-9.

[52]. За първи път въпросът за Евхаристията е поставен на обсъждане през 1937 г. на Световната конференция на Вяра и църковно устройство в Единбург.

[53]. Йевтич, Еп. А. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 106-109.

[54]. Khodre, G. Living Faiths and the Ecumenical Movement. Living Faiths and the Ecumenical Movement: Dialogue with other Religious Traditions. Ed. S. J. Samartha, “Introduction”, Dialogue between men of living Faiths: Papers Presented at a Consultation held at Ajaltoun, Lebanon, March, 1971, p. 7. Цит. по Стаматов, К. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 142.

[55]. Пергамски, митр. Й. Зизиулас. Евхаристията като място на истината. – В: Мирна, 17, 2002, с. 57. Цит. по Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 142.

[56]. Филарет, митрополит Московски. Собрание мнений и отзывов по делам Православной Церкви на Востоке. СПб, 1886, с. 53. Митр. Филарет употребява думата вселенска в смисъла на съборна. Срв. Флоровски, Прот. Г. Съборността на Църквата. – В: Библия, Църква, Предание…, с. 47.

[57]. Срв. IX член ото Символа на вярата, където понятието за Църквата се превежда като – съборна, вселенска, католична.

[58]. Посланията на св. Игнатий Богоносец. Преводи на български език на тези послания срв. „Богословска мисъл“ (1996-1999 г.) и в Изборник. Светоотеческо наследство. София, 2001; Срв. Цоневски. И. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Синодално издателство, София 1986, с. 67-75; Романидис, Прот. Й. Еклезиологията на св. Игнатий Антиохийски. – В: Богословска мисъл, 3, 2002.

[59]. Св. Игнатий Богоносец. Послание до Смирненци, 8, 2.

[60]. Флоровски, Прот. Г. Съборността на Църквата…, с. 49.

[61]. Йевтич, Еп. Ат. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 110.

[62]. Срв. следните канонически определения: Апостолски, 1; I Вселенски събор, 4; Антиохийски, 19.

[63]. Византийската анафора на св. Иоан Златоуст.

Изображения: авторът дякон Иван Иванов (Кюмурджийски). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8uz

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s