Социалното измерение на Евхаристията в контекста на българската и световна икумена*

Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Общи характеристики и парадигми в изследването

В началото на всяко изследване по този въпрос, за да бъде то обективно, отговорът може да се търси не толкова на конфесионално ниво, колкото на библейско. Доказателство за това остава въведението в тайната на светата евхаристийна жертва на св. апостол Павел и неговите думи: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, любовта на Бога и Отца и общението със Светия Дух, да бъде с всички вас”, в които се разкрива цялото спасително дело на Иисус Христос, Който се въплъти, живя между човеците, пострада, умря и възкръсна. Тези думи се оказват предобраз – синтезиран изказ, на целия този евхаристиен акт, който се осъществява не само на базата на текста, но и с въздействието и силата на Божията благодат. Думите на св. апостол Павел въвеждат мисълта на молещия се към изповядването на вярата като най-съществена част и основание за участието в евхаристията. По-нататък в текста се прави анализ и на конфесионалните, догматически и канонически основания по въпроса за учението на Евхаристията и нейния най-сакраментален момент – epiclesis[1].

Архимандрит Киприан Керн определя, че пробемът за epiclesis, обсъждан и изследван в богословието на Изток и на Запад, се поставя не толкова върху литургико-историческа, колкото върху догматико-конфесионална основа. „Въпросът за епиклезиса е не само литургико-археологически. Той е въпрос преди всичко от догматико-вероизповеден характер. Затова изучаването на тази молитва (молитвата на epiclesis), на нейното съдържание и времепроизход, на тези и онези изменения в нея е въпрос не само на църковната археология, но главно догматически въпрос. Проблемът на epiclesis и цялото наше разногласие с католическата наука трябва да се разглежда преди всичко като догматически проблем, а след това вече и като факт на историята на Литургията, като археологическо явление[2]”. Разбира се проблем, който в периода преди промените направени от Католическата църква по въпросите на Литургията, богослужението и канонико-догматичните определения на Втория Ватикански събор (1963-1965) е бил много актуален и е довел до различните предпоставки за разногласия и противоречия от една страна, но и основание за богословския диалог и сътрудничество – от друга. Епископ Николай Макариополски пояснява: „постановката на архим. Киприан, колкото иначе да е правилна, обаче още не е достъпна. Тя определя само нейната основа и нейния общ характер, но не и самата нейна същност”[3].

Благодатта и животът се предават чрез Богочовекът „благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Иоан 1:17) и в Неговото име, както казва евангелският текст: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31). В тайноизвършителната молитва на тайнството Изповед ясно се казва: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие да ти прости, чедо, всички съгрешения”. Опрощаването и освобождаването от греховете става чрез Господ Иисус Христос и в Неговото име, което и основание за спасение, както се потвърждава и от Деяния на светите апостоли 15:11: „Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим”. Думите на св. апостол Павел акцентират върху основните моменти от тайнството Евхаристия в благодатта на тайнството, които взаимно се преплитат и допълват в гореспоменатата възпоменателна (анамнетична) и призивателна (епиклетична)част. Тези думи на св. апостол Павел се съчетават и се свързват с думите и заповедта Христова: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18) и „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23), което доказва тяхната силна епиклетична и сотириологична характеристика.

Според епископ Атанасий Йевтич „Православието открива Църквата най-конкретно и най-реално в Евхаристията. Това означава, че я открива едновременно в Христа и в Светия Дух. Църквата е тайна Христова, “τὸ μυστήριον τοῦ Χριστοῦ”, но е също и духовна тайна, тайна на Светия Дух – “κοινωνία τοῦ Ἁγίου Πνεύματος” и на действието на Светия Дух в света, на Неговата благодат. И едната, и другата се реализират, осъществяват, конкретизират в Евхаристията. Евхаристията е тайнство на Въплъщението, смъртта и Възкресението Христови, но в същата степен е и тайна на Петдесетница. Следователно, тя е събитие на Христос Въплътения, Разпнатия и Възкръсналия, и събитие на слизането и действието на Светия Дух в Църквата. Това има изключително значение и преведено на богословски език, следва да се каже, че христологията и пневматологията лежат в основата на еклисиологията и поравно са застъпени в нея. И макар христологията да е отправна точка, все пак предусловие и conditio sine qua non е пневматологията. Следователно, христологията е обусловена от пневматологията. Именно така Евхаристията може да се схване в пълнота като събрание, като литургично събиране на Църквата на едно място, като аванс и предусещане на есхатологичната общност на Царството Божие, в което чрез Светия Дух вече се предвкусва и предусеща Царството Божие. В Евхаристията Църквата Христова бива схващана христоцентрично и пневматологично като общност, която чрез Светия Дух се преобразява в есхатологична такава, за да преобрази света и човечеството. Това се отразява и върху останалите аспекти и измерения на Църквата, върху нейната институция и мисия. Дух Свети е конституиращ елемент, ако можем да употребим този израз и на Църквата, и на Евхаристията. Освен това, трябва да кажем, че Светия Дух кондиционира, обуславя битието не само на Църквата като такава, но и на Христос като въплътен Бог. Неговото въплъщение се реализира чрез Светия Дух (Лука 1:35; Деяния на светите апостоли 10:38). Неговото възкресение и прославяне също се осъществява чрез Светия Дух (1 Петра 3:18; Евреи 9:14; Римляни 8:11)[4]. „В самата Евхаристия, в Литургията, която служим има два момента, които са ключови и застъпени поравно и без които от православна гледна точка няма Литургия. Това са анамнезиса и епиклезиса[5]”.

Участието в учредителните и просветителни тайнства Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, както и в терапевтичното тайнство на Изповедта – това е участие с вероизповеден характер, в което чрез вяра, покаяние и изповед ние се укрепваме като достойни чада на Тялото Христово и от болни и слаби израстваме в здрави и силни членове на Църквата, защото чрез Кръщението, Покаянието и Евхаристията от паднали се въздигаме, от грешни се освещаваме и така всеки един от нас намира своя правилен път към Бога, с покаяние и благодарение намираме живот вечен „Защото вечен живот е това, да познаваме Едного Истиннаго Бога, и пратения от Отца Иисус Христос” (Иоан 17:3).

Вселенски характер на Евхаристията и ролята ѝ в църковната икумена

Изключително важно е да се подчертае, че общението в Църквата има вселенски (католически) характер, основан на думите на Господ Иисус Христос от Евангелието по св. Иоан Богослов (17:9, 10, 11, 17-23): „Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тия, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и Аз се прославям в тях. Не съм вече на света, а тия са на света, и Аз ида при Тебе, Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние; Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина. Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света; и заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината. И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; Аз в тях, и Ти в мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях както си възлюбил и Мене”. В тези текстове прозира ясната еклезиологична и универсална идея за единението на християните в Едното Тяло на Христос – Църквата в нейното земно и небесно измерение.

Учението за светата Евхаристия в България е свързано с богослужебната, догматическата, църковно-каноническата и катехизическата традиция на Българската православна църква, която е приемник и пазител на вярата на Светата Православна Църква, проникнала в изследванията и преподаването на едни от най-изявените български литургисти, които със своите скромни но единствени за България изследвания върху Евхаристията, дадоха своя принос в развитието на богословската наука в национален и световен контекст. Това се доказва от следните изследвания в областта на Евхаристийното богословие. На Макариополски епископ д-р Николай Кожухаров: „Светата Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от Православно гледище[6]”; „Евхаристийната епиклеза като богословска проблема[7]”; „Светата евхаристийна жертва. Изяснение на православната литургия[8]”; „Евхаристия и спасение[9]”; „Евхаристия и църковност[10]”; „Общохристиянска Евхаристия [11]”; „Основни идеи в св. Евхаристия[12]”; Светата Евхаристия (Произход и същност на св. Евхаристия)[13]”. На протопрезвитер д-р Благой Чифлянов: „Римската литургия преди и след Втория Ватикански Събор[14]”; „Евхаристията като средство за изява на християнското единство[15]; „Кога трябва да става причащаването на миряните[16]”; „Литургика[17]”; „На какво се дължат различията в архиерейската и свещеническата литургия[18]”; „Светия Дух в православната химнография и богослужение”[19]; „Светата литургия[20]”; „Структурата и богословието на Василиевата литурги[21]”. На протойерей Иван Гошев: „Божествената литургия на Златоуста (критични бележки и изяснения с четири приложения на текстове)[22]”; „Старобългарската литургия[23]”. На архимандрит Авксентий Делипапазов: „Литургика[24]“; „Литургия на св. Василий Велики[25]“; „Предизвикателства пред литургическото богословие в България[26]“; „Евхаристийната епиклеза в източните анафори (литургико-исторически анализ)[27]“. На протопрезвитер д-р Радко Поптодоров: Свети Василий Велики като литургист[28] и други.

Както е видно, според най-големия български литургист епископ Николай, въпросът за Евхаристията е придобил конфесионално-догматическо-дискусен характер. „Дошло се до там, че днес едва ли не всяко християнско изповедание има свое учение за Евхаристията и своя собствена евхаристия. Във връзка с това трябва да се отбележи един колкото парадоксален, толкова и прискърбен факт, че тъкмо онова, което трябва да служи като белег и средство за църковно единение и общение, именно – св. Евхаристия – тъкмо тя служи за предмет на противоречия и за разделения… в междуцърковните отношения[29]”. Това разделение в Църквата е откъсване от благодатта и от общението – κοινωνία с Бога.

В изследванията си българските богослови-литургисти, сред които протоиерей Иван Гошев и протопрезвитер Благой Чифлянов, Иван Панчовски, отделят внимание и на приносителната и освещаващата част, изразени в двете ев­ха­ри­с­тий­ни мо­ли­т­ви в анафорите на св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст[30] като текстове с догматико-осветителен и еклезиологично-универсален характер, обединяващ източната и западната евхаристийна идея за икумена. В тази благодарствена и безкръвна жертва се при­на­ся на От­ца оно­ва, ко­е­то Сам Той ни е да­рил чрез Хри­с­тос. В молитвата на приношението и на претворяването, която използва Православната църква в нейната приносителна част на Евхаристията, не е ни­то но­ва жер­т­ва, както се твърди от средновековните католически богослови, ни­то спо­мен за ми­на­ла жер­т­ва, както твърдят протестантските богослови, а то­ва, ко­е­то при­на­ся­ме, е съ­ща­та она­зи жер­т­ва, ко­я­то Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос при­не­се на От­ца за вси­ч­ки и за вси­ч­ко. То­ва ста­ва въз­мо­ж­но са­мо чрез си­ла­та и бла­го­да­т­но­то дей­с­т­вие на Светия Дух в постоянната Петдесетница. В дре­в­на пра­к­ти­ка на Византийската цър­к­ва е из­по­л­звана думата προσφέροντες[31]. Тя е за­с­ви­де­тел­с­т­ва­на в най-ста­рия по­з­нат днес ли­тур­ги­ен пре­пис от VIII-IX вeк, Барберинов молитвослов (BAR 336)[32], а съ­що от ста­ро­ви­зан­тий­с­ки тъл­ко­в­ни­ци на Литургия­та ка­то Константинополския па­т­ри­арх Гер­ман[33].

За българската традиция свидетелстват славянското литургийно наследство още от времето на Светите братя Кирил и Методий, и техните преводи на богослужебните текстове, където се открива формата – приносяще, свързано със служението на народа, за народа и от народа – за Бога, от Бога и към Бога. „Това се доказва от факта, че всички славянски ръкописи еднакво познават през всичките векове разглежданото възглашение само в най-старото му съдържание: Твоя от твоиiхъ тебе приносяще, за всёхъ и за вся. Тази текстова форма за нас българите е много близка, защото се среща и в свидетелството на ръкописи от Евтимиевото време. Макар че в българските съвременни издания на Служебника се възприема формата – приносимъ, и протоиерей Гошев споделя: „това променяне на свещения древен текст стана, без да се гледа на това, че зад него лежи вековно предание, свързано с традициите от времето на светите братя Кирила и Методий и с дейността на последния ни патриарх Евтимий. Промяната става без особени по-далечни научни справки, поради желание да се пригоди българския служебник към по-новите издания на Еладската църква, без да се вземе предвид, че тъкмо някои от тези издания имат нужда от внимателна ревизия[34]”, тъй като старият термин е бил използван до XII век и в гръцката богослужебна традиция[35].

Най-явен социален аспект се открива в изследванията върху Светата евхаристийна жертва, разгледани от епископ д-р Николай Макариополски и профeсор Панчовски, в дебатите с инославните, като се изяснява, че православното разбиране за св. Евхаристия се извежда от догмата за изкуплението. „В изпълнение на промислителния план за Божието домостроителство за спасението, човешкият род бил изкупен от греха чрез доброволната саможертва на Божия Агнец – въплътилия Се Единороден Божи Син. Светата Евхаристия е мистично-реално възпроизвеждане на Голготската саможертва.

„Спасителят вижда идването на Царството в символа на трапеза и го празнува провиденциално: с трапези. Неговата последна трапеза също стои в перспективата и динамиката на настъпващото Царство (Марк 14:25)[36]”. В този смисъл Евхаристията има отношение към настоящите неща: „Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:22[37]), но и към бъдните – ако бъде мислена с евхаристийната категория Anamnesis,както изтъква протоиерей Благой Чифлянов: „Чрез анамнезата се възспоменава онова, което е станало преди 2000 години и онова, което е предвидено да стане в есхатологична перспектива. Тук думата „възспоменание” няма значение на обикновен ментален спомен, а на актуализация[38]”. Като „актуално полагаща памет[39]” тя има отношение и към идващото Царство Божие. В първия случай се посочва статиката: Царството Божие като състояние, а във втората – динамиката: процесът на реализиране на Царството у човека. Бъдеще и настояще посочват временния характер на Царството, без да изместват смисловия му център. Това евхаристийното присъствие на Господа вече осъществява Неговото предстоящо пришествие, а времето сякаш е превъзмогнато[40]”.

Изключително важна е призивателната – претворяваща и освещаваща част от Евхаристията – epiclesis. В нея свещенослужителят от името на народа моли и призовава Бог Отец да изпрати Светия Дух върху нас, които принасяме, и върху принесените дарове. Това е истинското свидетелство, което съществува от учредяването на Църквата на Петдесетница, като жива проява на евхаристийната пневматология и сакраментология. Призовава се Бог Отец да претвори, освети, благослови и направи предложените дарове в светото Тяло и светата Кръв Христови, които са сакраменталното тяло на Господа, а нас – народа Божи, да утвърди в едното тяло, което е Църквата Христова.

За правилното разбиране на един от най-важните и мистични феномени – евхаристийното претворяване в контекста на евхаристийната икумена, е необходимо правилното изследване и изучаване на евхаристийната пневматология в контекста на триадологичните ѝ измерения. Мястото и ролята на Бог Отец в евхаристийната молитва е определена и утвърдена с 21-во правило на Картагенския събор от 397 година, според което: “Ut nemo in precibus vel Patrem pro Filio vel Filium pro Palre nominet; et cum altari adsistitur sepmer ad Patrem dirigatur oratio” – „Никой да не нарича Отца чрез Сина или Сина чрез Отца, така служещите на жертвеника да възнасят молитвата към Отца[41]”. Според св. Николай Кавасила отнасянето на евхаристийните молитви, в това число и епиклезиса към Първото Лице на Света Троица е „защото ти знаеш, че Спасителят освещава не като човек, а като Бог, по своето божествено могъщество, което у него е едно с Отец…[42]”. Правило 21-во на Третия Картагенски събор не намира потвърждение в решенията на по-късни поместни или вселенски събори, което предполага че въпросът с адресата на евхаристийната молитва се счита за решен. Но, повторно през XI век този проблем е поставен в съчиненията на сиро-яковитския епископ на Мосул Моисей бар Кефа († 903). Според него молитвите отправени към Божия Син в Литургията се появяват едва през IX век. Те са следствие на неразбиране истинския смисъл на Анафората и трябва да бъдат поправени. Опитът на Моисей бар Кефа, който е и съставител на литургичен чин, да се противопостави на употребата на анафори отнесени към Второто Лице на Света Троица, остават без последствие. Според архимандрит Авксентий „всичко това ни дава основание да причислим 21-то правило на Третия Картагенски събор към правилата прилагани „κατ’ οἰκονομίαν”, a не „κατ’ ἀκρίβειαν”. Не е изключено то да е повлияло единствено християнските общини в Северозападна Африка[43]”.

Следва…(виж тук)

___________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 211-236. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Epiclesis – евхаристийната молитвата за освещаване и претворяване. Етимологията на думата ἐπίκλησις идва от ἐπικαλέω – призовавам, викам към някого. В  случая с Евхаристията се призовава Бог Отец да изпрати Светия Дух за да претвори и освети предложените хляб и вино (смесено свода) в Тяло и Кръв Христови.

[2]. Керн, Архимандрит Киприан. Евхаристията. Париж, 1947, с. 238-239.

[3]. Кожухаров, Епископ Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема. ГДА, 1964-1965, с. 4.

[4]. Срв. Йевтич, Еп. А. Св. Евхаристия като събитие на Светия Дух. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 84-85.

[5]. Пак там.

[6]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Св. Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище. – В: ГДА, ХХІІ, София, 1976.

[7]. Кожухаров, Еп. Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема. – В: ГДА, ХІV, София, 1964-1965.

[8]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Светата евхаристийна жертва. София, 1968.

[9]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Евхаристия и спасение. – В: ДК, кн. 12, София, 1954.

[10]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Евхаристия и църковност. – В: ДК, кн. 2-3, София, 1955.

[11]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Общохристиянска Евхаристия. – В: ЦВ, 39, София, 1963.

[12]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Основни идеи в св. Евхаристия. – В: ГДА, ХІІ, 1962-1963.

[13]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Светата Евхаристия (Произход и същност на св. Евхаристия). София, 1955.

[14]. Чифлянов, Протопр. Б. Римската литургия преди и след Втория Ватикански събор. – В: ГДА, ХХ, София, 1970-1971.

[15]. Чифлянов, Протопр. Б. Евхаристията като средство за изява на християнското единство[1]. – В: ДК, кн. 7-8, София, 1970.

[16]. Чифлянов, Протопр. Б. Кога трябва да става причащаването на миряните. – В: ЦВ, бр.15. София, 1957.

[17]. Чифлянов, Протопр. Б. Православна литургика. София, 1996.             

[18]. Чифлянов, Протопр. Б. На какво се дължат различията в архиерейската и свещеническата литургия. – В: ДК, кн.3-4. София, 1968.

[19]. Чифлянов, Протопр. Б. Светият Дух в православната химнография и богослужение. – В: ДК, кн. 9, София, 1981.

[20]. Чифлянов, Протопр. Б. Светата Литургия. – В: ЦВ, бр. 26-28, 30-31. София, 1979.

[21]. Чифлянов, Протопр. Б. Структурата и богословието на Василиевата литургия. – В: ДК, кн. 1-2. София, 1970.

[22]. Гошев, Прот. И. Божествената литургия на Златоуста (критични бележки и изяснения с четири приложения на текстове). – В: ГСУ-БФ, ХХІІ, София, 1943-1944.

[23]. Гошев, Прот. И. Старобългарската литургия. – В: ГБФ, ІХ, София, 1931-1932.

[24]. Делипапазов, Архим. А. Литургика. Пловдив. 2005.

[25]. Делипапазов, Архим. А. Литургия на св. Василий Велики. – В: Духовна култура. № 2. 1998.

[26]. Делипапазов, Архим. А. Предизвикателства пред литургическото богословие в България. – В: Развитие на практическото и нравствено богословие в България. Традиции, проблеми, перспективи. София, 2012.

[27]. Делипапазов, Архим. А. Евхаристийната епиклеза в източните анафори (литургико-исторически анализ). В. Търново, 2016.

[28]. Поптодоров, Протопр. Р. Свети Василий Велики като литургист. ДК, кн. 10. София, 1986.

[29]. Кожухаров, Еп. Н. Макариополски. Светата Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище (Светата Евхаристия като изява на църковно и междуцърковно общение). – В: ГДА, София, том. XXII, 1, 1972/1973, с. 4.

[30]. Чифлянов, Протопр. Б. Светата Литургия. – В: ЦВ, 1980, бр. 15, с. 3.

[31]. Гошев, Прот. И. Божествената Литургия на Златоуста. Критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове. София, ГСУ–БФ, 1943, с. 56-61.

[32]. Codex Vaticanus Barberinus Graecus – Barberini, 336. Евхологий “S. Marco”: Евхологий “S. Marco” (Firenze): Biblioteca Apostolica Vaticana, Barberini gr. 336 от VIII в., от Велика Гърция, (справка Orientalia Christiana Periodica – 82:295, издание: S. Parenti-E.Velkovska, L’Eucologio Barberini gr. 336, Bibl. Ephem. Liturg., Subsidia 80, Roma, 1995.

[33]. Пак там, с. 59.

[34]. Parenti, S., E.Velkovska, L’Eucologio Barberini gr. 336, Bibl. Ephem. Liturg., Subsidia 80, Roma, 1995, с. 61.

[35]. Срв. Иванов, Дякон И. Литургически особености на служебника в практиката на Българската православна църква – между традицията и съвременността. – В: „Литургически проблеми по описание на богослужебните книги” в памет на проф. Христо Кодов, София 2008, с. 202-240.

[36]. Каспер, Кардинал В. Тайнство на единството. Евхаристия и Цръква. Изток-Запад, 2005, с. 98.

[37]. В най-ранните епиклези от евхаристийни молитви на Дидахи и VII глава на Апостолски постановления се говори за събирането на Църквата в Божието царство.

[38]. Чифлянов, Протопрезвитер Благой. Литургика. София, 1997, с. 249.

[39]. Срв. Каспер, Кардинал В. Тайнство на единството. Евхаристия и Цръква. София, 2005, с. 102.

[40]. Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие, София, 2007, с. 358.

[41]. Concila Africae (a. 345-525). Цит. по Делипапазов, Архим. А. Евхаристийната епиклеза…, с. 53.

[42]. Св. Николай Кавасила. Изьяснение Божественной Литургии – В: Христос. Церковь. Богородица. Москва, 2002, с. 162.

[43]. Делипапазов, Архим. А. Евхаристийната епиклеза…, с. 53.

Изображения: авторът дякон Иван Иванов (Кюмурджийски). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8u4

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s