Светата  Евхаристия  като жертвоприношение – продължение и край*

+ Макариополски епископ Николай (Кожухаров)

Нещо подобно имаме и при светата Евхаристия. Както чрез яденето на жертвена храна се е вярвало, че вярващите получават духовни сили и влизат в общение с Бога (респективно – божеството) тъй и чрез ядене на дароприносителните елементи – хляба и виното – имащи при Евхаристията характер на безкръвна жертва, вярващите влизат в живо и реално общение с Господ Иисус Христос – с Неговата богочовешка природа. Сравнението тук между евхаристийната и древноюдейската, а особено с езическата жертва и нейното ядене е, разбира се, само формално. Св. апостол Павел прави едно забележително сравняване, по-скоро – противополагане на християнската с езическата жертвена трапеза от гледище на богообщение (1 Коринтяни 10:16-21). В този интересен паралел се изтъква не само сходството, но и разликата. Общото е, че и там – у езичниците и тук – у християните има жертвеник и жертва, има и чаша на общение (koinwniva). И там и тук, следователно, има общение чрез яденето и пиенето на жертвената храна и питие. При идоложертвената храна, обаче, общението е с бесовете, а при Евхаристията (Господнята вечеря) – с Христос. Светият апостол е имал твърде основателна подбуда да пише на коринтските християни за тяхното отношение към светата Евхаристия. Повечето от тях навярно са били довчерашни езичници, останали, обаче, все още със своя в много отношения езически манталитет, със своето езическо отношение и разбиране на християнските светини. Елините са мислили, че мистериите действат механически, без да се гледа толкова за личното отношение, което човек може и трябва да има към тях. В християнството обаче не е така: от решаващо значение за спасението е – какво лично отношение ще вземе вярващият към жертвата и приобщаването му с нея. Това отношение е от двояко естество: разумно и нравствено, тоест дали християнинът има правилно разбиране за нея и дали достойно пристъпва към нея и се приобщава с нея. Наистина идолът, както и сам св. апостол Павел смята, е нищо (1 Коринтяни 10:19). Самото участие на християнина в идоложертвените софри и яденето на идоложертвена храна би трябвало също да се счита за нищо. Не е, обаче, работата в самото ядене (1 Коринтяни 10:27). Важно е отношението към самата жертва – дали тя се приема като обикновена храна или тъкмо като идоложертвена. Ако християнинът гледа на нея именно като на идоложертвена, с това той вече счита Христовата жертва за недостатъчна; той е вече ренегат по отношение на Христос. Приемането на идоложертвена храна вече го поставя в общение с друг духовен свят, чужд на християнския и самото това обстоятелство прави невъзможно всякакво по-нататъшно общение с Христос[15].

А защо ли яденето на жертвена храна се счита като средство за общение с Бога? Обикновеното ядене е сложен физико-химически и физиобиологически процес. Веществената храна по пътя на физическо действие (дъвкане), на химическо разлагане (разтваряне на храната) и на физиологически процес (абсорбиране от организма) се асимилира (уподобява) и служи като градивен материал за тялото; и става обмяна на веществата и чрез това се осигурява растежа на организма и поддържането на живота в него. Храната, следователно, ни поставя в общение с физическия свят, чрез което общение ние получаваме сили и живот. Но тази храна е веществена, тленна и поради това ни дава само физическа енергия и временно вегетиране; тя не ни осигурява духовни сили и трайно битие, вечен живот, защото рано или късно смъртта ще постави край на това наше материално битие. Това не могла да даде дори и манната в пустинята, тъй като онези, които ядоха от нея, умряха (Иоан 6:49). А човек жадува за истински и вечен живот – за безсмъртие. И той търси духовна храна и питие, посредством които да постигне безсмъртие. Тази храна човек е вярвал, че са жертвите и свещените тайнства. И забележително е, че характерен елемент в мистерийните култове на древните народи, според Одо Казел, е именно сакраменталното ядене и пиене, целта на което е да се достигне swthriva = спасение[16]. Тази храна за християните е евхаристийният Христос – Хлябът, слязъл от небето. Този хляб е неговата плът, която Той отдаде като изкупителна жертва за живота на света (Иоан 6:51).

Изводът от всичко изложено по-горе е: светата Евхаристия е не само спомен за Тайната вечеря (Лука 22:19), не само възвестяване на Господнята смърт докле Той дойде (1 Коринтяни 11:26), но и самата тя е едно жертвоприношение, една жертва. Тук, обаче, е и най-трудният въпрос – може ли и след принесената вече веднъж завинаги всеобща – за всички човеци и от всички времена – изкупителна жертва на Голгота в лицето на Господ Иисус Христос да се принасят пак нови жертви, макар и в спомен на Христовата жертва? Не ще ли с това да се признае принесената вече веднъж на Голгота жертва за недостатъчна? Всяка нова жертва след Христовата, съгласно категорическите думи на св. апостол Павел (Евреи 9:28; 10:10, 12), няма място в Новия Завет. В западната богословска литература съществува спор между римокатолици и протестанти по въпроса за жертвения характер на светата Евхаристия. Докато първите настойчиво поддържат, че Евхаристията е наистина жертва, repetitio (повторение) на Голготската изкупителна Жертва, вторите, основавайки се на ясното и категорично изказване на св. апостол Павел за неповторимостта на Христовата жертва (Евреи 9:28; 10:10, 12; Римляни 6:9-10), решително отхвърлят това разбиране, и приемат Евхаристията само като commemoratio (спомен) (Лука 22:19; 1 Коринтяни 11:24-25) на тази жертва[17] . Имало е, наистина, време на смекчаване на остротата при този разгорещен научен спор; идвало се е до едно желание и от двете страни да се приближат двете разбирания; католиците са били склонни да приемат Евхаристията не като едно повторение, в буквалния смисъл, на Голготската жертва, а протестантите – да видят в Евхаристията нещо повече от един спомен[18]. Не е било, обаче, тъй лесно да се обясни както (от страна на католиците) – какво значи повторение “не в буквален смисъл”, така и (от страна на протестантите) – както е това “нещо повече от един спомен[19]”.

За да избeгнат затруднението по въпроса за неповторимостта на Христовата смърт във връзка с повторяемостта на Евхаристията, някои западни богослови[20] правят опит да елиминират Христовата смърт като елемент в евхаристийната жертва и подчертават като съществен неин елемент възнесението. В жертвоприношението като свещенодействие (sacrificium) обикновено се включват следните моменти: избиране или посвещение на жертвеното животно, заколването (убиването) му, приношението или възношението, издигането на жертвата, изгарянето, приемането на жертвата от страна на Бога (божеството) и влизане в общение с Бог (божеството) посредством яденето на жертвата. Най-съществени от посочените моменти били принасянето на жертвата, изгарянето, приемането и яденето на жертвеното приношение, чрез което и се усвояват плодовете на приношението – очистване, мир, изкупление и други. Смъртта на жертвата (заколването или убиването) казва Хикс, не било съществен елемент на свещенодействието, понеже жертвата могла да бъде заклана и от непосветено лице. По-важно при жертвоприношението е не смъртта, а кръвта, символизираща живота, който се принася в жертва. Отнесено това към евхаристийната жертва позволява да се приеме, че съществен елемент в нея е не смъртта на Господ, а предложението на евхаристийните Дарове като мирна и безкръвна жертва, приемането ѝ от Бога и приобщаването ни с нея. По този начин при Евхаристията и при всяко нейно извършване няма ново умиране на Христос, а само принасяне (oblatio) на веднъж принесената някога жертва (hostia). Оттук Тайната вечеря се явява като oblatio hostiae immoltandae спрямо смъртта на Христос, тоест – приношение на жертвата, която има да се извърши, а светата Евхаристия – като oblatio hostiae immoltatae, тоест – приношение на някога принесената вече на Голгота жертва[21].

Колкото и това мнение да се вижда приемливо, то, обаче, не е състоятелно. Защото тъкмо смъртта е един от най-съществените елементи в жертвоприношението, независимо от това, дали убиването на жертвеното животно се извършва или не от непосветено лице. Без смърт няма жертва; без проливане на кръв, което пък не е възможно без смърт, не се постига изкупление (Еврeи 9:22). И тъкмо смъртта на Господ, споменът за нея е съществен елемент в светата Евхаристия. Това разбиране е ясно изразено и в литургийния текст, приет в древната църква: “Да молчитъ всяка плоть человеча… Царь бо царствующихъ и Господь господствующихъ приходитъ заклатися (курсива наш) и датися въ снедъ вернымъ…”

Изтъква се още и това, че светата Евхаристия не съставя необходим момент от изкупителната жертва на Христос[22], каквото е, например Разпятието и смъртта на Господ, и следователно, нейното често извършване не може да бъде считано като повторение на Голготската жертва. Тук трябва да изтъкнем, че и това разбиране е също несъстоятелно. Защото в случая твърде тясно се разбира въпросът за Христовата изкупителна жертва. Тя не се е изразила единствено във и чрез смъртта на Господ, но и – чрез целия Му земен живот, чрез цялото Му снизхождение и унижение (кенозис), по-подчертано в Тайната вечеря, страданията на Христос в Гетсимания, съденето и поруганието Му и, разбира се, най-сетне – и в разпятието и самата Негова смърт. А щом Тайната вечеря е подчертан момент от изкупителното дело на Господ и щом на тази вечеря Христос предознаменова по тайнствен начин Своята саможертва и свързва това предзнаменование с поръчението да се извършва същото нещо за Негов спомен (Лука 22:19), което и става в светата Евхаристия, ще рече Евхаристията по същество е свързана с Голготската жертва и самото нейно (на Евхаристията) извършване е възвестяване на Господнята смърт (1 Коринтяни 11:26).

Не може да бъде съчетано за състоятелно и друго едно разбиране за отношението на светата Евхаристия като жертвоприношение към смъртта на Господ Иисус, според което Голготската жертва била изкупление само за първородния грях и за греховете, сторени до нейното принасяне, докато Евхаристията била жертва за човешките грехове, сторени след Христовото разпятие. И поради това Евхаристията не била и не можела да бъде повторение на Голготската жертва[23]. Такова разграничение между евхаристийната и голготска жертва не може да се поставя. Това би значило да признаем Христовата смърт за недостатъчна. А Христос веднъж завинаги принесе Себе Си в жертва (Еврeи 9:28; 10:10) и затова за тези, които, след като са познали истината, своеволно продължават да грешат, не остава вече жертва за грехове (Евреи 10:26). Всеобщността на Христовата жертва се потвърждава и от думите на св. Иоан Богослов: “Той (Христос) е омилостивление за нашите грехове и не само за нашите, но и за греховете на цял свят” (1 Иоан 2:2). Св. Иоан пише това няколко десетки години след смъртта на Господ: Ако тази смърт нямаше валидност и post factum, апостолът нямаше да пише, че Христовата смърт е омилостивление за “нашите грехове”, тоест за ония грехове, които са сторени до времето и по времето, когато апостолът е писал своето послание.

Тук ще направим опит да изясним от православно гледище по-специално въпроса за отношението на Евхаристията към Голготската жертва, с оглед на неповторимостта на последната и възпроизвеждането (онастоящяването)[24] ѝ в светата Литургия.

На Тайната вечеря, както се спомена, Господ предизвърши Голготската жертва. Преди да пострада (Лука 22:15; 1 Коринтяни 11:23) Той предознаменува тази Своя саможертва по един особен, сакраментален начин: взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: “вземете яжте; това е моето тяло”. Взе също и чашата, благодари, даде на учениците и рече: “Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Матeй 26:26-28).

В същия този момент, когато Господ означил хляба като Свое тяло и виното в чашата – като Своя кръв, по силата на неговото Слово, поизнесено в афирмативна (утвърдителна) форма, хлябът наистина е бил вече Негово тяло и виното – истинска Негова кръв. Тази кръв е същата, която в момента е пулсирала в самия Него и Която на другия ден ще се пролее на кръста за спасението на целия човешки род. Хлябът е станал тяло и виното – кръв на Христос по силата както на самото творческо Божие Слово ( – защото Той каза и стана – Псалом 148:5), така и по силата на тайноизвършителното, сакраменталното действие – тоест – благословението (Матей 26:26).

Ето как богомъдро св. Иоан Дамаскин (+ 749) пише по този въпрос: “Ако словото Божие е живо и действено и всичко, което е пожелал Бог е направил, когато е казал: “да бъде светлина!” и биде, “да бъде твърд” и стана; ако чрез Словото Божие небесата са създадени и чрез дъха на устата Му – всичката им сила; ако небето и земята, водата и огънят, и въздухът, и човекът са били направени чрез Словото Божие, ако самото Слово Божие, като е пожелало, е станало човек и безсеменно е взело за себе Си от светата Приснодева чиста и непорочна кръв и плът, нима не може същото това Слово да направи хляба Свое тяло и виното – Своя кръв?[25]”

Ясно е прочее, че на Тайната вечеря имаме една промяна, един “метафизически transcensus”[26]. Промяната, обаче, не е в Христос, а в предложените евхаристийни елементи – те стават негово тяло и кръв. На тази прощална вечеря Господ, обезсилвайки древноюдейската пасхална вечеря, предознаменувал, предизвършил (антиципирал) Своята Саможертва. На другия ден, когато трябвало да се заколи пасхалното агне (Лука 22:7), сам той, като “истинска пасха”[27] , като предречен от пророците Агнец Божий (Исаия 53:7; Деяния на светите апостоли 8:32; Иоан 1:29), става за нас Нова пасха (1 Коринтяни 5:7). На 14-ти нисан следобяд, при Понтий Пилат, на хълма Голгота, Христос бе разпнат и принесе себе Си омилостивителна и изкупителна жертва за греховете на целия свят (1 Иоан 2:2; 3:5; 4:10 ).Тази жертва, Голготската, извършена в определено историческо време – на 14-ти нисан, в 34-та година на нашето леточисление, в дните на прокурàтура Понтий Пилат, на определено място – хълма Голгота при Иерусалим е оригинална, историческа и като такава тя е неповторима. Както нейното мистико-реално предознаменуване на тайната вечеря не произведе у Самия Христос промяна, тъй това същото предварително извършване не произведе и у самата нея (смъртта) някаква промяна.

Св. Иоан Дамаскин (675-753, според други източници, починал 780)

След като предизвърши на Тайната вечеря по споменатия по-горе начин Своята изкупителна жертва пред учениците Си, Господ им поръча да правят и те същото това (tou`tw), което Сам Той стори: “Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19). Онова, което по-горе казахме за значението на Словото Божие, по силата на което е било възможно на Тайната вечеря да се предизвърши Голготската жертва, без да последва някаква промяна у последната, ще изтъкнем и тук. По силата на Господнeто поръчение: tou`tw poiei\te ejiV th;n eJmh;n ajnavmnhsin = Това правете за Мой спомен (Лука 22:19), същата тази Голготска жертва се извършва, става реалност, по тайнствен начин, без в самата нея да става някаква промяна. Не става също промяна и у Господ Иисус Христос, Който по-рано, при Тайната вечеря, още не бе принесъл Себе Си в жертва, а сега, при свeтата Евхаристия е пострадал, но възкръснал и се възнесъл с прославеното Си във Възкресението тяло, седи отдясно на Отец. И само тъй може да бъде обяснен фактът, че светата Евхаристия може да бъде извършена на много места и че с тялото и кръвта на Господ могат да се причащават хиляди и милиони, без да се изчерпва Господ. Тази мисъл ясно е изразена и в евхаристийните слова: “Раздробляется и разделяется Агнецъ Божiй… всегда ядомый и никогдаже иждиваемый…”. Същият “метафизически transcensus” става сега и тук, при светата Евхаристия – предложените евхаристийни елементи (хлябът и виното), по силата на Господнето поръчение – това правете за Мой спомен – стават тяло и кръв Христови, предложени (принасяни) като жертва в спомен на оригиналната Голготска жертва. За тази промяна на евхаристийните елементи в тяло и Кръв Христови, по силата на Господнето поръчение (Лука 22:19), същият св. Иоан Дамаскин в посоченото класическо място по-нататък пише: “Казано е в началото; “а произведе земята зелена трева“” и досега, вали дъжд, земята произвежда същите треви по Божия повеля (курсива мой). Бог е казал: “Това е Моето Тяло! Това е Моята Кръв” и (добавил) – “Това правете за Мой спомен!” И чрез Неговата всемогъща повеля това става (ще става), докато Той дойде. И чрез освещението идва дъжд над това ново земеделие – осенителната сила на Духа. Защото както Бог, чрез действието на Светия Дух е направил всичко, което е сътворил, така и сега действието на Светия Дух извършва онова, което е свръхестествено и което може да бъде разбрано само чрез вярата. „Как може да бъде това – казала св. Дева Мария – когато аз мъж не познавам?” На това архангел Гавриил отговорил: “Дух Свети ще слезе върху ти и силата на Всевишния ще те осени[28]”. И сега питаш: “Как става хлябът тяло Христово и виното и водата – кръв Христова?” Аз ти казвам: – Дух Свети слиза и извършва това, което е свръхестествено[29]”. Това претворяване на предложените евхаристийни елементи в тяло и кръв Христови не извиква никаква промяна у Господ Иисус, седящ отдясно на Отец на престола на Славата. Не става промяна в смисъл на повторение и в Голготската жертва. Тя си остава една и неповторима в своята историческа и физическа условност (обстоятелственост).

Между смъртта на Господ и Тайната вечеря, обаче, от една страна, между светата Евхаристия и Тайната вечеря, от друга, и между светата Евхаристия, като възвестяване на смъртта на Господ, и Голготската жертва, от трета страна, все пак има известен идентитет. В какъв смисъл и от какво естество е този идентитет?

На Тайната вечеря, както се каза, Господ даде на учениците Си поръчение да извършват това (tou`to), което Той пред тях извърши, тоест – ознаменуване на неговата изкупителна смърт – за Негов спомен (Лука 22:19). Трябва да се има предвид, че Христос е говорил на арамейски. Думата, която Той ще да е употребил в случая, отговаряща на гръцката дума ajnavmnhsiς = спомен, е вероятно “зикарон”. Тази дума между другите значения има смисъл не само на едно просто припомняне или реминисценция, но и на възможно най-пълно онастоящяване, тоест – да се извика спомняното събитие колкото се може най-живо в паметта, да се изживее като отново ставащо, за да се почувстват заедно с това и по-силно неговите последици и въздействие. По силата пък на благословението като тайноизвършителен акт и по силата на Господнето поръчение του`το ποιει`τε εJις τη;ν εjµην αjναvµνη;σιν (Лука 22:19) възпоменаваното събитие (изкупителната жертва на Христос) става реалност. Тази реалност, обаче, не е от сетивен, външно обстоятелствен, а от мистичен характер. А това вече предпоставя Евхаристията като тайнство.

Характерният белег на тайнството е тъкмо това, че зад външния видим знак (символа), зад свещенодействието и тайноизвършителните слова действа невидимата Божия сила, която дава реалност на знака. Тази реалност е от извън сетивно естество, извън и независима от феномените и категориите на сетивната действителност. “Светът на тайнството, създаден от Бога, пише Воние, е съвсем различен от света на природата…[30]”. Тази извънсетивна реалност, която е налице в свeтата Евхаристия, по думите на Маскал, става не по исторически и физически, а по сакраментален начин[31].” Евхаристията, следователно, не е нова жертва, нито е повторение на Голготската жертва, нито част от нея, но е същата тази жертва онастоящена по сакраментален начин.

За по-голяма яснота ще приведем следния пример. Да си представим, че дадено историческо събитие е снето на филм по нов усъвършенстван начин, във възможната най-голяма точност и пълнота на всичките негови (на събитието) феномени (външни, осезаеми прояви) – например филмът възпроизвежда не само движенията и очертанията, не само цвета и звука, но предава и трите измерения, както и всички останали акциденти (външни свойства). При всяко следващо прожектиране на филма, снетото събитие, поради това, бива възпроизвеждано възможно най-пълно, най-вярно, най-реално – то става като настояще, имайки проявите и силата на въздействие, което е имало самото историческо събитие. Последното, вече снето, може, при това, да бъде възпроизвеждано в различни моменти, както и едновременно на различни места. Но то – събитието – никога няма да се повтори в своята историческа оригиналност! То си остава единствено само за себе си и завинаги вече неповторимо[32]. Тъй и Христовата жертва: станала в един точно определен исторически момент (в дните на Понтий Пилат), на едно определено географско място – (хълма Голгота при Иерусалим), може само реално-мистично да бъде възпроизвеждана, но никога не и – да получи отново пълната своя абсолютна историческа и първична (оригинална) самостойност. Защото Христос наистина влезе веднъж завинаги в светилището, принесе само една жертва (Евреи 9:12; 10:12) веднъж (в смисъл на краткост) пострада (1 Петра 3:18), веднъж умря и повече няма да умира (Римляни 6, 9-10). При това само положение, струва ни се, може да се примирят учението за неповторимостта на Христовата жертва и фактът на повтарянето на тайнството Евхаристия, като спомен (възпроизведение) на тази жертва, както и възможността на реалното присъствие на Христос – физически в Сионската горница на Тайната вечеря, а в същото време да присъства (реално-мистически) и в предложените евхаристийни елементи, а тъй също и – да седи с прославеното Свое тяло отдясно на Отец, и в същото време, пак реално-мистически, – да присъства в предложените евхаристийни дарове. Църковното учение за единството и неповторимостта на Христовата жертва, от една страна, и повторението на светата Евхаристия като спомен за тази жертва, е намерило верен израз в екзегетическите трудове на св. Иоан Златоуст. Ето какво пише този класик на древността: “Що ще кажем? Нима не принасяме (евхаристийната жертва, скоби мои) почти всеки ден? Разбира се, принасяме, но правейки спомен за неговата смърт; и тази жертва е една, не са много. Нашият Първосвещеник е Оня, Който принася за нас очистителна жертва. Това принасяме и ние сега – някога принесената неизчерпаваща се (жертва). “Това правете за мой спомен.” Не някоя друга жертва, както някога първосвещеникът, ние принасяме, но винаги една и същата; или по-добре казано: ние извършваме спомен на жертвата”[33]. А видният православен литургист и богослов в миналото – Николай Кавасила, казва: “В светата Елхаристия жертвата се извършва не чрез заколване в това време на Агнеца, но чрез приложение (претворяване) на хляба в заклания Агнец[34].”

Виктор Михайлович Васнецов (1848-1926), Света Евхаристия

Общият извод от нашето изследване е следният: светата Евхаристия е наистина жертвоприношение, при което се принася на Бог безкръвна жертва в спомен на едната, някога принесена на Голгота за греховете на целия човешки род, изкупителна Христова кръвна жертва. Светата Евхаристия е същевременно и благодарствена, и хвалебна жертва. Светата Евхаристия, най-сетне, е и тайнство и тъкмо поради това евхаристийните жертвени приношения – хлябът и виното – се претворяват в истинско тяло и кръв Христови. Тъкмо по силата на това и голготската жертва, без самата тя да се повтаря, и, следователно, – без Христос втори път да умира (Римляни 6:9) се онастоящява, тоест – получава реалност. Тази реалност не е от физическо и сетивно, а от ирационално и метафизическо естество. Тук разумът отстъпва на вярата, понеже pιvstei noou`mεn = с вяра проумявама (Евреи 11:3)”.

______________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 1, 1954-1955. Същата стaтия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[15]. Rinkel, A., Die heilige Eucharistie, B “Internationale Kirchl. Zeitshrift”, 1947, Heft, I, 17.

[16]. Casel, O., Die Liturgie als Mysterienfeier, B. “Ecclesia orans”, s. 21 Спасението тук предполага, разбира се, и безсмъртието.

[17]. Mascal Eeic. L. D-r – Eucharistie und Opfer Christi B “Internat. Kirchl. Zeitschrift”. Heft 241, Jannuar-Marz, s. 34.

[18]. Също там, с. 35.

[19]. Също там.

[20]. Hicks, D-r, Masur, E. D., Le sacrifice de Chef, 1932 и II изд. 1940, и Le sacrifice du Corps Mystique, 1950, у Mascal, 40, 98.

[21]. Mascal, цитираното съчинение, 40. Същата мисъл изказва и Maurice de la Taille “Mysterium fidei”, 1915, Mascal, цит. съч. 40.

[22]. Също там, 45-46.

[23]. Цит. съч. 36-27.

[24]. Намерихме думата “онастоящяване” за най-подходяща в случая, макар и тя да няма досега употреба в българския език, понеже, тя, според нас, най-добре изразява в случая мисълта за представяне на едно събитие като сега ставащо.

[25]. Точно изложение на православната вяра – IV гл., Mlgne, PGr, 94, col. 1140, 1141.

[26]. Булгаковъ, Сергей Николаевич, протоиерей, Евхаристическiй догмат, в сп. “Путь” №№ 20 и 21, Париж, 1930.

[27].  Aphraat, у Ghjaukroff, Chr. N., цит. съч. 179.

[28].  Лука 1:35.

[29].  МР Gr., 94, col 1141.

[30]. Vonier A. A., A key to the Doctrine of the Euchaeist, 1925, 52 w Mascal, 44.

[31].  Цит. съч. 45.

[32]. Приведеният пример – това го съзнаваме – не е напълно и във всяко отношение сполучлив, защото се отнася до неща от две различни категории – физическа и метафизическа, до неща превишаващи ограничения човешки разум, но той (примерът) иде само да хвърли макар и бледа светлина върху изясняването и разбирането на поставения въпрос.

[33]. 82-ра омилия от Тълкованието на Евангелието по Матея.

[34]. У Флоровски, Георги Василиевич, Евхаристiя и соборность, в сп. “Путь” № 19, ноябрь, 1929, ст. 5.

Първо и второ изображение: авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981). Източник Гугъл БГ.

Източник на другите изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8tB

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s