Светата Евхаристия като жертвоприношение*

+ Макариополски епископ Николай (Кожухаров)

Идеята за жертва лежи в основата на светата Евхаристия. Сам Господ още при учредяването на това тайнство му е придал жертвен характер с думите: “…това е Моето тяло, за вас преломявано…” (1 Коринтяни 11:24; “… това е Моята кръв… която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Матей 26:28). Тази същата мисъл Спасителят изказал и по-рано в проповедта си за небесния хляб – “… Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света”. Изразът “ще отдам” очевидно съдържа в себе си жертвен елемент. Светата Евхаристия според православното разбиране е жертвоприношение. Това разбиране се основава не само върху приведените по-горе думи на Господ, но както ще се изтъкне по-нататък – и върху множество древни литургически паметници и свидетелствата на светите отци и учители на Христовата Църква. Каква, обаче, е по същина и характер евхаристийната жертва? В какво се изразява тя и какво, собствено, се принася при това особено по своя ритуал новозаветно жертвоприношение? И може ли да има място за жертва в Новия Завет, след като Христос вече принесе Себе Си в жертва за всички ejfavpax = веднъж завинаги (Евреи 9:12; 10:12; 1 Петра 3:18; Римляни 6:9-10)? – Ето въпросите, които ще бъдат предмет на изяснение в настоящата студия. Жертвата[1] и жертвоприношението е съществен и характерен елемент в култовия живот на народите. Тя означава нещо ценно, (обикновено – животно или плодове), което се обрича, посвещава и принася на Бог било като дар за благодарност, било за спечелване на благоволението Му или като изкупление и възмездие за сторен грях. Жертва в смисъл на дар са принесли на Бог Каин и Авел; първият принесъл земни плодове, а вторият – от първородните на стадото си и от тлъстината им (Битие 4:3-4). След щастливото избавление от потопа Ной принесъл на Бог благодарствена жертва (Битие 8:20). Жертва е била позната и на древните езически народи. Жертви са принасяли у тях особено при по-важни случаи от частния и обществения живот. Гърците, например са правили и по-големи жертвоприношения, наречени хекатомби (сто вола). Жертвата най-често, обаче, е израз на съзнание за грях и вина, за лична или обща виновност пред Бога (Евреи 10:2) и на заместничество, изкупление (satisfactio) на сторен грях и на умиване, очистване от него[2]. От най-дълбока древност съществува вярата в изкупителната сила на кръвта, вярата в това, че насилнически пролятата кръв само с кръв се измива (Матей 23:35-36; 27:25) и че “без проливане на кръв прошка не бива” (Евреи 9:22). Жертвоприношението заема централна част в старозаветното богослужение. Жертви са се принасяли сутрин и вечер при редовното ежедневно богослужение, както и при установените в закона празници и случаи из частния и обществен религиозен живот. Жертвите в Стария Завет са били кръвни и безкръвни, а по отношение на целта и предназначението им – всесъжение, мирна жертва и жертва за грях или вина. Старозаветните жертви, особено тези за грях и изкупление, не са имали абсолютна и самостоятелна сила и валидност (Евреи 10:4). Те са имали сила дотолкова, доколкото са били свързани с мисълта за бъдещата всеобща изкупителна жертва на Месия (Евреи 9:14; 10:1). Затова старозаветните жертви са били предобраз на изкупителната Христова Саможертва.

Най-характерен предобраз на Христовата жертва е юдейската пасха. Тя е установена в спомен на избавлението на еврейския народ от египетското робство. Колко наистина е голямо сходството между тази пасха и Христос! Пасхалното агне, както по-горе се изтъкна, означава избавлението на един народ (юдейския) от едно робство (египетското). Христос – нашата “Нова Пасха” (1 Коринтяни 5:7) – е също Агне, което взема върху Си греха на света (Исаия 53:4, 7, 10-11; Иоан 1:29; Матей 20:28; Марк 10:45; 1 Иоан 2:2; 1:7). И твърде забележително е, че Агнецът-Христос пострадва за нас тъкмо в деня, когато трябвало да се заколи пасхалното агне (Лука 22:7); в това пък, че войниците не пребили пищялите на Господ, разпнат на кръста, св. евангелист Иоан (19:36) вижда изпълнение на Писанието, отнасящо се до пасхалното агне “Кост Негова няма да се строши” (Изход 12:46). Към това можем да добавим, че в ритуала на пасхалната вечеря, в молитвите и чинодействията ѝ, се долавя един месиански, есхатологически елемент[3]. Той се състои в това, че в пасхалните хагади от по-късно време се прави спомен (зикарон) не само за миналото, когато Иехова с крепка ръка и висока мишца извел Своя народ от страната на робството, но се хвърля лъч на светлина и към бъдещето, напомня се за царството на Месия. Вратата на залата, в която се празнувало пасхата, например, била отворена. Това не било без значение – да дойде и влезе очакваният Месия. Половината от преломения безквасен хляб, наречена “афикомен”, била оставяна все със същата цел[4]. От изложеното дотук, връзката между юдейската пасха и Тайната вечеря, респективно Голготската жертва, е очевидна. Юдейската пасха, следователно, се явява наистина предобраз на тайната вечеря и на истинската пасха, която е Христос[5].  Затова и, както вече се спомена, св. апостол Павел основателно нарича Христос “наша нова пасха” (1 Коринтяни 5:7). Затова и Православната църква в прекрасните свои пасхални песнопения прославя Христос като наше избавление: “Пасха – Христосъ – Избавитель!”

Тайната вечеря

На Тайната вечеря Господ Иисус обезсили и отмени старозаветната юдейска пасха, като, бидейки Сам истински пасхален Агнец, антиципира (предознаменува, предварително извърши) Своята изкупителна за целия човешки род саможертва. И Той извърши това по един особен начин – “Взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Матей 26:26-28). След това Господ добавил: “Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19). Привеждайки това Господне поръчение, св. апостол Павел пояснява: “Защото, колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Коринтяни 11:26).

Ясно е оттук, че на Тайната вечеря Господ установил едно свещенодействие, известно от най-дълбока църковна древност и до днес под името Евхаристия, тоест благодарствена служба, жертва[6]. Евхаристията в своята същност съгласно поръчението на Господа, е същото това (touto), което сам Той извършил на Тайната вечеря, тоест Голготското жертвоприношение, с тази само разлика, че на Тайната вечеря Голготската жертва е била антиципирана (предизвършена) по един, както ще видим по-нататък, сакраментален начин, а в светата Евхаристия същата тази жертва – пак по сакраментален, тоест мистико-реален начин – се извършва post factum.

Така е била разбирана Евхаристията още от най-дълбока църковна древност. Нейният жертвоприносителен характер е бил засвидетелстван и ясно подчертан още в най-ранните християнски литургически паметници. Тъй св. Игнатий Богоносец (+ 107-109 г.), един от най-ранните християнски писатели след светите апостоли, в Посланието си до ефесяни пише: “Никой да не се заблуждава: който не е при жертвеника (курсива наш), той се лишава от хляба Господен”. В Посланието си до магнезийците пише: “Всички се стичаме към един храм, към един жертвеник (курсива наш). А в Посланието му до тралийците четем: “Който е вътре при жертвеника (курсива наш), той е чист”. Очевидно е, че щом се говори за жертвеник, жертвата се предпоставя. А кое може да бъде жертва за християните, ако не светата Евхаристия? В 14-та глава на Дидахи Didach; tw`n dwvdeka ajpostovlwn – учение на дванадесетте апостоли, произхождаща по всяка вероятност от края на първия и началото на втория век след Христос, светата Евхаристия е наречена жертва. В посочената глава, като се говори за светата Евхаристия, между другото се казва: “… щото вашата жертва (курсива наш) и прочее.” А в съчинението си “Разговор с Трифона юдеина” 117-та глава св. Юстин Мъченик (+ около 165 г.) пише: “От всички жертви, (курсива наш) прочее, които се принасят в името на Иисус и които стават по предписание на Иисус Христос, тоест за евхаристийната жертва (курсива наш) от хляб и чаша, която се извършва от християните…”

Св. Ириней Лионски (+около 202 г.) в 4-та книга на своето съчинение Против ересите… пише: “Но давайки съвет и на Своите ученици да принасят Богу начатъците от неговите творения, не като да се нуждае Той от това, но за да не бъдат самите те безплодни и неблагодарни, Той взе хляба, който е от творението, и въздаде благодарност, казвайки: “Това е Моето тяло”. Подобно и чашата… той изповяда (обяви) за Своя кръв и показа новото приношение на Новия Завет, което Църквата, възприела го от Апостолите, принася по целия свят Богу, Нему, Който ни доставя храната, начатъците на Своите дарове в Новия Завет, за който Малахия, един от 12-те пророци, така е предзнаменувал: “не че Бог се нуждае от жертви от наша страна, а защото онзи, който принася (жертва) сам бива прославян чрез онова, що принася, ако дарът му бъде приет.

Иполит Римски (+235) в откъслек от едно тълкувателно съчинение пише: “… и приготви своята трапеза, посветена на Света Троица; и Неговото пречисто и непорочно тяло и кръв, които всеки ден се принасят в жертва (курсива наш) върху тайнствената и божествена трапеза за възпоменание на незабравимата и първа трапеза…” В друг откъслек на негово съчинение, като говори за някакво посвещение на вдовици, св. Иполит изтъква, че това посвещение не става с ръковъзлагане, понеже те, вдовиците, не извършват жертвоприношение (Sacrificium). На друго място се казва, че след избора си епископът трябва да принесе жертва. Ясно е, че под думата “жертва” трябва да се разбира светата Евхаристия.

Св. Игнатий Богоносец (35-108)

В Апостолските постановления (около 250-300 г.) мисълта за жертвения характер е ясно изразена в 8-ма глава, в забележителната анафора (в анамнезата) с думите: “Като спомняме така Неговото страдание и смърт… принасяме (курсива наш) на Тебе, Царя и Бога, според Неговото установление, този хляб и тази чаша и (в епиклезата) Те молим, щото милостиво да погледнеш върху тези предлежащи пред тебе дарове… та причастилите се с Него (Христа)… да се удостоят с прощение на греховете си…”

Св. Киприан (+258) ясно и направо нарича светата Евхаристия жертва (Sacrificium): “… Христовата кръв не бива принасяна, ако в чашата липсва вино, и Господнята жертва (курсива наш) бива извършвана (чествана) със законно освещение само ако нашето приношение и жертва (курсива наш) съответства на страданието (Господне – в скоби наши)”, “… Защото ако нашият Господ и Бог Иисус Христос, Който Сам е и върховен първосвещеник на Бога Отца и пръв принесе Сам Себе Си в жертва (курсива наш) на Отца, и заповяда това да става в Негово възпоменание, тъй и онзи, който подражава онова, що Христос е извършил, изпълнява наистина жертвата (курсива наш) подобно на Христа, и принася тогава в Църквата истинска и пълна жертва (курсива наш) на Бога Отца, ако се залавя да я принася така, според както вижда, че Сам Христос я е принесъл.”

Едно запазено вероопределение на Първия вселенски събор гласи: “На божествената трапеза не трябва да виждаме предложен прост хляб и чаша, а, като се издигнем мислено, трябва с вяра да разбираме, че на свещената трапеза лежи Агнецът Божий, Който взема греховете на света, Който се принася в жертва (курсивът наш) от свещениците…[7]

Отците от Третия вселенски събор приели посланието на св. Кирил Александрийски, гдето се казва: “Ние извършваме в църквите безкръвна жертва (курсивът наш)…”[8].

В определението на Седмия вселенски събор се казва: “Никой от тръбите на Светия Дух, тоест светите апостоли и преславните ни отци не е наричал безкръвната ни жертва (курсивът наш) (разбирай Евхаристията, скоби мои) образ на христовата плът…” А в “Посланието на патриарсите на източно-католическата църква за православната вяра” от 1672 година се казва: “Вярваме още, че тази е истинската умилостивителна жертва (курсивът наш), принасяна за всички благочестиво живеещи и умрели…”

Църковното разбиране за светата Евхаристия като жертва е изразено и в приетите и сега още прилагани в употреба чинове на светата Литургия според св. Яков брата Господен, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст. В общата за тези три литургийни чина молитва на проскомидията “Боже Боже нашъ, небесный хлебъ…” се казва: “… самъ благослови предложенiе (в смисъл на жертва) сiе, и прiими е въ пренебесный Твой жертвеникъ (курсивът наш)…” В молитвата след ектенията за оглашените “Благодаримъ тя, Господи Боже силъ…” (по чина на св. Иоан Златоуст), след като свещеникът благодари на Бог, че се е добил да застане пред светия жертвеник, се моли да бъде удостоен и да принесе безкръвната жертва за всички люде. В същата молитва, според чина на св. Василий Велики. (Ты Господи, показалъ еси намъ…”), е прокарана същата мисъл. Тук безкръвната (според св. Иоан Златоуст) жертва е наречена “хвалебна” жертва (… жертву хваленiя…”), принасяна за нашите грехове и незнанието на народа. В така наречената херувимска песен на Василиевата литургия “Ныне силы небесныя” се казва: “Се жертва (курсивът наш) тайная совершена дори носится”.

Св. Ириней Лионски (130-202)

Жертвена мисъл още по-ясно е изразена и в молитвата след Великия вход “Господи Боже Вседържителю…” (според чина на св. Иоан Златоуст) и особено пък в молитвата “Господи Боже нашъ, создавый нас…” (според чина на св. Василий Велики). В последната свещенослужителят се моли да бъде удостоен да принесе достойно тази словесна и безкръвна жертва за нашите грехове и за незнанието на вярващите люде и да я приеме в Своя свят наднебесен духовен жертвеник, както е приел даровете на Авел, жертвите на Ной, всеплодието на Авраам и мирните жертви на Самуил. Още по-нататък се изтъква и друга една характерна особеност на евхаристийната жертва. На призива на дякона – да принесем в мир светото възношение (жертва), народът отговаря: “Милость мира, жертву (курсивът наш) хваленiя.” С тези думи се определя наистина духовният характер на светата Евхаристия като жертва. Тя не е кръвна жертва в буквалния смисъл на думата. Господ не се разпъва действително отново, а само мистически. Нашата жертва е наистина словесна и хвалебна, тоест плод на устните, които прославят Божието име (Евреи 13:15). Вярно е, че заедно с това ние принасяме на Бог и веществени дарове, но те ни най-малко не увреждат на духовния характер на евхаристийната жертва. Ето, например, кадилният тамян е също жертвено приношение, но неговото значение е одухотворено. Това е съвършено ясно от молитвата за благословението на кадението: “К садило Тебе приносимъ, Хрiсте Боже нашъ, въ воню благоуханiя духовнаго (курсивът мой)…” А хлябът и виното като евхаристийни жертвоприносителни елементи са само “вместообразия” на Христовото тяло и кръв.

Във връзка с това уместно е да се спрем накратко на схващането на Ветер[9] и Литцман[10] върху произхода и характера на светата Евхаристия.

Ветер, принадлежащ към либералните протестантски богослови, е известен в богословската литература най-вече като изследовател на светата Евхаристия – на нейния произход и изначален характер. След като изследвал много от познатите древни литургически паметници, Ветер установява два литургийни компонента – юдейско-християнски с подчертан дароприносителен характер и друг – елинистически с подчертан сакраментален (мистериен) характер, изявен от Христофания, тоест в явяване и присъствие на Христос във и чрез еврахирстийните дарове (хляба и виното). Идеята за претворяване на хляба и виното в тяло и кръв Христови, казва Ветер, е сравнително по-късна. В най-древните литургически паметници Ветер намира молитви, в които се говори за наченки на земни плодове като жертвени дарове. Такива елементи Ветер намира и в западните литургии, в които се говори за dona, munera, sacrificia. И Ветер идва до смелото заключение, че учредителните евхаристийни слова на Господа, казани на Тайната вечеря, не били изначални. В подкрепа на това свое заключение Ветер се позовава още и на една находка при разкопките на една стара църква в Аквилея от първото десетилетие на четвърти век. Находката представлява подова мозайка, изобразяваща тържествено жертвоприносително шествие. В средата била изобразена победата с палма и корона, пред нея – кошница с хляб и един голям съд, навярно с вино и наоколо се виждали по-малки човешки фигури, носещи различни приношения: вино, хляб, грозде, цветя и птици. И Ветер смята, че тази картина вярно изобразява една съвременна християнска евхаристийна дароприносителна процесия, като прави довод, че най-характерен за това време и оттук – изначален евхаристиен елемент е именно принасянето на дарове.

Св. Киприан Картагенски (200-258)

Доводите на Ветер, основани и изведени от споменатата находка, са неубедителни. Преди всичко, дори да се приеме, че тази находка произхожда от началото на четвърти век – не може с пълна сигурност да се докаже, че находката в Аквилея има чисто християнски произход. В нея не виждаме подчертани християнски елементи. По това време езичеството още е била официална религия и по всяка вероятност мозаичната картина е представлявала едно чисто езическо жертвоприносително шествие, начело с богинята на Победата. Вероятно впоследствие този езически храм е бил превърнат в християнски. Но дори и да има чисто християнски произход, въпросната композиция съвсем още не доказва, че по това време (четвърти век) светата Евхаристия е имала само жертвоприносителен (в смисъл на принасяне само на земни плодове) характер, че тя не е била тайнство в днешния смисъл. Сакраменталният характер на Евхаристията е достатъчно изтъкнат в най-древните литургически паметници. В I-ва Апология, 66-та глава, на св. Юстин Философ, например дословно се казва: “Защото ние приемаме това (светата Евхаристия, скоби мои) не като обикновен хляб или обикновено питие; но както Спасителят Христос, чрез Словото Божие, се въплътил и приел плът и кръв заради нашето спасение, тъй и тази храна, над която е извършено благодарение чрез молитвата на Неговото слово (курсивът мой) и от която чрез уподобление нашата кръв и плът е, както сме научени – плът и кръв на въплътилия се Иисус. Защото апостолите в написаните от тях повествования, които се наричат евангелия, предали, че така им било заповядано: Иисус взел хляб и благословил и казал: това правете за Мой спомен, това е Моето тяло; по същия начин взел чашата и благодарил и казал: това е Моята кръв и им подал. Това същото злите демони, подражавайки, научили да се прави и в мистериите на Митра: защото, както вие знаете или можете да узнаете, при посвещение на встъпващия в тайнствата, там се предлага хляб и чаша с вода”. Особено знаменателна е последната бележка, от която се вижда, че на Евхаристията св. Юстин гледа като на тайнство, противополагано на тайнствата (мистериите) на Митра[11]. Сродно на схващането на Ветер е и това на Литцман, бивш професор в Берлинския университет. Литцман също различава два типа Евхаристия – единият източен (иерусалимско-александрийски, представен главно в анафората на Евхологона на Сепарион епископ Тмуитски (живял в четвърти век) и другият западен (“Павлов”) представен в църковния устав на Иполит Римски (живял в трети век). Първият тип имал за основа употребата на хляб и вода, а вторият имал за център спомена за Христовата смърт, при който евхаристийните елементи – хлябът и виното – благодарение на елинистично влияние, започвали да придобиват значение на мистична жертва и така Евхаристията се оформила като тайнство. Заслугата за това била на апостол Павел. С течение на времето този Павлов тип се наложил над иерусалимския и бил възприет от цялата Църква. Схващанията на Ветер и Литцман върху изначалния характер на светата Евхаристия са подложени на основна критика от Арнолд[12], който е изтъкнал тяхната несъстоятелност. Същият Арнолд казва за Одо Казел, един от най-добрите познавачи на древноезическата и християнска мистериология, че той – Казел – е привел цял облак свидетели, за да покаже колко живо е била проникната християнската древност от схващането за Евхаристията като изобразяване на Христовата Саможертва. А големият наш православен богослов професор д-р Николай Никанорович Глубоковски в капиталния си труд “Благовестiе св. апостола Павла” по този въпрос казва: “Християнската вечеря била възпоменание за самата жертва на Господа и я отразявала в себе си[13]” . По-нататък същият учен казва: “Апостол Павел хранел отвращение към всичко езическо и съвсем не е бил склонен към съзнателно взаимстване”[14].

Жертвеният характер на Евхаристията е подчертан с акта на яденето и пиенето – израз и средства за приобщаването на вярващите със своя Изкупител и Господ. Евхаристията е в известен смисъл, следователно, жертвена софра.

Св. Иполит Римски (170-235)

Жертвени софри са били устройвани при някои жертвоприношения у езическите народи и у Израиля. Словото Божие нарича тези гощавки “ядене пред Господа” (Изход 18:12; Второзаконие 12:18; Амос 2:8). Значението на тези трапези е било да се поддържа чрез тях (чрез самото ядене и пиене) общение на вярващите с Бога, респективно – божествата (у езичниците), и на общение на самите вярващи помежду си. Ядейки жертвата, ядещите стават с това и участници в жертвеника (1 Коринтяни 10:18-21), получават благословението на жертвата, тоест постигат онова, в името на което последната е била принесена – здраве, сполука, умилостивление, примирение, очистение и прощение на греховете. Тази идея е била още по-силно подчертана особено при мистериите.

Следва…(виж тук)

___________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 1, 1954-1955. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. На еврейски išeh от aeš = огън и minta = дар, на гръцки ϑusiva от глагола ϑuJw = убивам (коля), на славянски от глагола жрьти = изгарям.

[2]. Марковски, Иван Спасов, Библейска археология, II изд., София, 1948, с. 415.

[3]. Arnold August, Der Ursprung des xhristlichen Abendmahls im Lichte der Neuesten liurgiegeschichtlichen Forschung, Freibur im Breisgau, 1937, S. 55.

[4]. Ibid., 57.

[5]. Афраат, древен сирийски църковен писател от четвърти век в своята омилия върху Пасхата, смята древноюдейската пасха за предобраз на Тайната вачеря, която пък той нарича “истинска пасха”. Виж Ghiaouroff Chr. N., Le Jour de Sainte-Cene, в “Annuaire de l’Academie de Theologie”, Sofia, tom III (XXVIII), 1951-52, p. 179.

[6]. Това наименование се среща за първи път още у св. Игнатий Богоносец.

[7]. Gelsasius Cyzicen-Commentar in Acta Consil. Nic, c. XXXI Diatyp 5.

[8]. Conil Ephes, p. II, Act. 1.

[9].  Wetter, G. P.m- Altchrisliche Liturgien I II; Das christliche Opfer, “Neue Studien zur Geschichte des Abendmahs”. Арнолд в посоченото по-горе съчинение е направил обстоен критичен приглед върху схващането на Ветер.

[10].  Lietzmann, H., Messe und Herrenmahl, Bonn, 1926.

[11]. Гръцката дума musthvrion, в латински е минала mysterium значи тайнство.

[12]. Цитираното съчинение, с. 165.

[13]. Благовестие св. апостола Павла, 1185.

[14]. Също там, 1188.

Първо изображение: Авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981). Източник Гугъл БГ.

Източник на другите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8t3

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s