Иван Панчовски

Много трeвожни въпроси смущават духа на религиозния човек в пътя му към Бога. Ала въпросът за съществуването на злото в света, наред с добрия и свят Бог, е най-тревожен за него. Съществуването на злото в света и на поражданите от него страдания и мъки с право се счита от съвременния човек като главна пречка във вярата в Бога, като главен довод в полза на безбожието. И действително, трудно е за повърхностното мислене да примири съществуването на Бога, на всеблагия и всемогъщ Промислител, със съществуването на злото, толкова силно и властно в този свят. Този аргумент е станал класически и единствено сериозен, дори по признанията на прочутия съвременен философ Николай Бердяев. Хората изгубват вярата си в Бога и в божествения смисъл на света, понеже се срещат с тържествуващото зло, понеже изпитват безсмислени страдания, породени от злото[1].

Чуйте какви слова се изтръгват от устата на Женевиева, героиня от романа „Пладнешкият дявол“ от Пол Бурже, член на френската академия: „…Скръб съществува. Аз съм я срещала навсякъде и всякога. Никога, разбирате ли, никога не бихте ме накарали да допусна, че един добър Бог, че един справедлив Бог е създал света, в който скръбта е самата същност на живота. Аз не вярвам в Бога, не вярвам“[2].

Въпросът за злото стои в центъра не само на християнството, но и на всяко религиозно съзнание. Злото в една или в друга форма стана все по-натрапчиво и като че ли обхваща в себе си цялото многообразие на живота. Той като че ли не се движи под знаменателя на доброто, а на злото. Зло цари навсякъде – в личния и обществения, в народния и международния живот. С напредъка ни в наука и техника ние, вместо да разширяваме границите на царството на доброто, като че ли все ги стесняваме в полза на царството на злото. Всесилността на злото, което оплита в своите безкрайни мрежи целия свят, става почти непребродима пречка в пътя на съвременния човек към Бога. Ограниченият и рационалистически настроен разум на модерния човек не може да примири същствуването на всеблагия и всемогъщ Бог със съществуването на злото, което е издигнало толкова неразбиваеми крепости по фронта си с доброто.

Как се е породило злото? Не е ли в края на краищата Бог виновен за неговата поява? Корените му не се ли намират в битието на Бога? Неговите първоизвори не изтичат ли от недрата на единия Бог, от Когото всичко е произлязло? Когато произнесем словото Бог, ние мислим за абсолютното добро. С това слово ние мислим също и за Твореца, за единствената и последна причина на всичко съществуващо.  Злото не може да произлезе от Бога, то, обаче, не може и от никъде другаде да дойде[3]. Заради това, въпреки нашето нежелание, въпреки противенето на сърцето ни, остава само една възможност: злото се корени в Бога, в Когото се намира последната основа на всяко битие.

В тази точка като че ли има пълна съгласуваност между добри и зли. Дори някои богослови, които искат да останат докрай верни на разума си, признават, че Бог е първоизворът на злото. Против Бога въстават не само злите, но и добрите, които не могат да се примирят със съществуването на злото. Безбожието е пуснало своите корени не само в злото, но и в доброто. Прудон, известният френски социалист, е тип на човек, който въстанал против Бога в името на доброто, справедливостта и правдата[4]. Злите ненавиждат Бога, понеже им пречи да вършат зло. Добрите пък са готови да ненавиждат Бога, понеже допуска съществуването на злото. Самото различие между добро и зло, съществуването на две царства – добро и зло – води към безбожие, към отричане на абсолютния и добър Бог.

Така може да се разсъждава, когато нямаме вярно понятие за Бога като творец и за Неговото отношение към сътворения свят. Човешкият евклидовски разум, който не е проникнал в страниците на Свещеното Писание, за да познае Бога, иска светът да бъде без зло и страдания, да бъде свят напълно рационалистически. И този човек не може да разбере със своя ум, защо Бог не е създал безгрешен, блажен, неспособен към зло и страдания свят.Този човек, обаче, не може да разбере, че „добрият“ човешки свят би се отличавал от „лошия“ Божи свят с това, че в него не би имало свобода и че човекът би бил само „добър“ автомат. Отсъствието на свобода би направило невъзможно злото и страданията. Обаче този евклидовски, рационалистически човешки свят, в който не би имало зло, би царувало най-страшното и най-непоносимото за човека зло – отсъствието на свободата, изтребването на свободата на духа без остатък. Напротив, сегашният Божи свят е изпълнен със зло, но в неговата основа е вложена свободата на духа, най-голямото благо, знакът за богоподобието на човека[5].

При създаването на човека Бог пожелал да даде живот на същество, което да носи Негов образ и подобие. Той поискал, наред с царството на минералите, растенията и животните, където властва необходимостта, да създаде и царството на човеци, на духовни същества, където да властва свободата. Заради това Той създал човека с несравнен по висота и ценност дар, със свободна воля, за да не бъде робски подчинен на природните сили и закони, а да бъде техен господар. Бог не искал оковани във вериги роби, не искал човеци, които да бъдат зависими от природата и от Него. Обърнете внимание каква величествена мисъл ръководила Бога при създаването на човека! Той го създал свободен, с възможност дори да въстане против своя творец. Бог не желае това, но то се подразбира. Бог създал човека със съзнание, че той е самостоен и независим в действията си.  Той му дал възможност свободно, непринудено от никого и от нищо да върви по път, който сам си избере. Чуйте какви слова влага в устата на Твореца Pico della Mirandola: „В средата на света те поставих, за да можеш свободно да гледаш към всички страни. Аз не те създадох нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да бъдеш ти сам според твоята воля и чест свой собствен майстор и художник и да се оформиш от материята, която ти поверих. Така ти си свободен да слезеш на най-ниската степен на животинския свят, обаче, ти можеш също да се издигнеш до най-висшите сфери на божеството“[6]. Пренесъл се в дните на светотворението, устремил целия си дух към Бога, превърнал се цял в слух, Pico della Mirandola такива слова доловил да отправя Бог към първия човек. Бог го създал чист и невинен, с добър и мощен разум, със силна воля за творчество. Разкрил пред него двата пътя на живота: показал му красотите и необятните предели на съвършенството, което води към пълен живот, към лъчезарна радост и блаженство поради близостта с Бога; показал му също бездънната и страхотна бездна на небитието, която се разкрива пред краката му, ако се отдели от Бога. Най-великото в случая е, че човекът сам е властен да тръгне по единия или по другия път, да се устреми към пълния живот в недрата на Бога или към тъмната бездна на небитието. Тук същевременно се заключава и най-голямата опасност и отговорност на човека: той сам става зидар на собствената си съдба.

В така създадения човек се породила богоборческа мисъл сам да бъде всичко, сам да бъде „бог“. В този акт на самоутвърждаване поради гордостта се породило първото явление на злото. Духът, който се помислил за бог и гордо се превъзнесъл в небесните висини, за да седне върху божеския престол, паднал в самата низина на битието. Злото се породило тогава, когато свободният човек дал отрицателен отговор на Божия зов и на Божията любов към него. Тогава човекът встъпил в пътя на самоутвърждение и на затвореност в себе си, в пътя на ненавист към Бога и на разрив с Бога.

В началото нямало грях. Тогава зло не съществувало в света. Изворът на злото не лежи в Бога. Бог не създал греха и злото. А кой друг би могъл да ги създаде? Нали извън Бога нищо друго не съществува? Как тогава да разберем появата на злото, какъв е изходът от тази дилема? Проблемът за злото може смислено да се разреши само във връзка с проблема за свободата. Извън свободата той е неразрешим. Изворът на злото не е и не може да бъде в Бога, нито в друго някое битие, защото такова не съществува извън и наред с Бога. Злото е изтекло из недрата на свободата, заради което не е самостойно и първично битие. То няма свой вечен извор и няма положителен характер. То винаги носи отрицателен характер. То не строи живота и личността, а ги руши. Същността на злото е в отрицанието и в разрушението. За този характер на злото са учили много отци и учители на Църквата. Той се разкрива и в нашия опит. Всяка злина е отрицателна и разрушителна и води към небитие. Злобата, завистта, отмъщението, егоизмът, ревността са насочени против живота на другите, но същевременно рушат физическите и духовните сили и на техния носител. Всяка зла страст пресушава жизнените сокове на личността и не е нищо друго освен постепенна смърт. Напротив, добрините утвърждават живота, както на другите, така и на техните носители.

Злото се породило тогава, когато човекът противопоставил своята воля на Божията воля. Този момент на злоупотреба със свободата е най-съдбоносният в историята на човечеството, който дал нова насока на световния живот. До този миг човекът свободно вървял по пътя, определен от Бога. От деня на греха той тръгнал по своя път, който често пъти вървял в противна посока на Божия път и отвеждал хората в бездната на тъмнината и небитието, защото светлината и животът са при Бога. Вижте как картинно изобразява падението на човека пророк Исаия! Той говори за вавилонския цар, ала словата му подхождат за всеки човек, за целия човешки род. Всяко човешко сърце, поради дадената му от Бога самостойност, носи в своите тайници залежи на гордост, спотайва желание за обожествяване. Но чуйте какво говори пророкът:

„Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърцето си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете. Ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния… Но ти си свален в ада, вдън преизподнята.Които те виждат, вглеждат се в тебе, думайки си за тебе: тоя ли е човекът, който земя разклащаше, царства раздрусваше, вселената в пустиня обърна и разрушаваше градовете ѝ, пленниците си не отпущаше по домовете им?“ (Исаия 14:12-17).

Мнозина твърдят, че понеже човекът е Божие творение, то в края на краищата Бог е виновен за неговия грях и падане и че Той, следователно, е изворът на злото. Бог го създал с възможност да греши и ако тази възможност станала действителност, то значи, че Бог нямал нищо против тази действителност и че я пожелал. Следователно, за злото, което се породило в света отговорността пада върху Бога[7]. Прекрасен отговор на тези възражения дава Жан-Жак Русо в своя Емил. Той пише:

„Ако човекът е деятелен и свободен, той действа сам от себе си. Всичко, що върши със свободната си воля, не принадлежи на установения от Божия Промисъл ред и не може да се приписва на този Промисъл. Той не желае злото, което върши човекът, като злоупотребява с дадената му свобода. Той го създал свободен, не за да върши зло, а да върши добро по свой свободен избор. Някои негодуват против Бога, че не спирал извършването на злото, укоряват Го, с други думи, че надарил човека с владетелска природа, че го направил способен за добродетел! Как!? Мигар Бог, за да въздържи човека от злото, трябваше да го ограничи, като вместо с творческа и разумна свобода го надари с инстинкт и го направи просто животно?“

Тази справедлива бележка на Жан-Жак Русо изразява много дълбока истина. Бог не е виновен за човешките грехове и за породеното от тях зло, защото те са напълно независими и свободни от Него. Бог нито е желал, нито е създал злото. Бог, безкрайната, есенциалната добрина не може да бъде и не е изворът на злото в света. Изворът на злото изтича от недрата на свободата. Човекът пожелал грях и го извършил. Тъй се вмъкнало злото в света и го облива със своите кървави потоци до ден-днешен. Злото по самата си природа е насочено против Бога, в Когото се намира изворът на живота и навсякъде руши живота и носи смърт. Заради това то по същина е различно от Божията природа и, следователно, не може да произлезе от нея. Бог е извор на живота и е съвършен живот. А злото е извор на смъртта и навсякъде носи разрухи и гибел. Бог е безкрайна доброта и не може да съвместява в Себе Си или да поражда от Себе Си отрицанието на всяка добрина – злото. Следователно, изворът и коренът на злото не се намира в Бога, а в свободния човек, който насочил стъпките на живота си в противна на Бога посока. Който върви по пътя към Бога, той се движи към доброто и светлината, въплътява ги в себе си и се приближава към съвършеното и абсолютно добро – Бога. А който тръгва по обратния път, който се отдалечава от Бога, той се отдалечава и от доброто и светлината и все повече и повече затъва в противната област – в злото и тъмнината. Пътят на доброто води към живот, защото Бог е пълният живот, а пътят на злото води към смърт, към небитие, защото всичко извън Бога е небитие. Така че злото не е самостоятелно, независимо и утвърждаващо живота битие. То не ще съществува вечно, защото по самата си природа води към смърт и небитие. Не съществуват две самобитни и самостойни начала – царство на доброто и царство на злото, както си представяла това Зороастровата религия. Заради това и Господ, когато говори за последната съдба на хората при страшния съд, за добрите казва: „Дойдете вие, благословени от Отца ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Матей 25:34). Значи, царството на доброто е приготвено от създание мира от самия Бог. А когато говори за грешниците, не казва, че ще отидат в царството на злото, а в огън вечен, приготвен от създание мира. От това се вижда, че Бог не е замислял да създава царство на злото и че не го създал, а че то самò се утвърдило от свободните духове, които не пожелали доброто, а се отклонили от него, които се отдалечили в „далечна страна“ (Лука 15:13) от Бога и образували отделно царство – царството на злото. Това царство навремето възникнало и във времето ще изчезна. Всичко, което не е от Бога, не ще пребъде вечно. Вечно е доброто, понеже е вечен първоизворът му – Бог. Временно е злото, понеже първоизворът му – свободният човек – е временен в тази форма на съществуване. Ще дойде време, когато, по видението на св. Иоан Богослов, ще настъпи „ново небе и нова земя“, когато предишното небе и предишната земя с грешните и слаби в доброто човеци ще преминат. Тогава ще настъпи „новия Иерусалим“ – новото човечество, в което ще живее самият Бог, и то ще бъде Негово човечество. Тогава Бог ще отрие всяка сълза от очите на хората и смърт не ще има вече, понеже злото, изворът на смъртта, не ще властва в новата форма на човешкия род. Новото небе и новата земя ще обитават добрите. На тях не ще има храм, понеже Бог ще живее сред хората. „Новият Иерусалим“ не ще се нуждае нито от слънце, нито от луна, за да светят в него, понеже Божията слава ще го осветява и Агнецът Божи ще му е светило. Него ще обитават чистите и добрите, устремените към Бога, записаните в книгата на живота при Агнеца, ще настъпи „втора смърт“ (Откровение 21:8). Първият човек пожелал сам да бъде всичко, пожелал да устрои живота си независимо и извън Бога. Обаче, извън Бога няма нищо, освен небитие. Поради това първата последица от пораждането на злото в сътворения от Бога човешки свят са страданията, които причиняват физическа смърт. Злото породи смъртта на тялото. Това е само първата му стъпка от живота към небитието. С нея не се изчерпва неговото отрицателно и разрушително въздействие. То е устремено с всички сили към пълно небитие. Заради това, след смъртта на тялото, то неудържимо влачи обхванатите от него към пълно унищожение. Последната му стъпка в напъна му към небитие е „втората смърт“, пълното угасване, съвършеният заник на личността, умъртвяването на духа, потопяването му в бездната на небитието.

Добрият Бог е изворът на живота и на битието. Той е Алфа и Омега, начало и край, първият и последният (Откровение 22:13). Той е създал света и човека за вечен живот. Но породилото се в тях зло ги отклонило временно от това им назначение. Обаче времето неудържимо се стреми към великия ден на новото небе и новата земя, гдето самото време ще изчезне, гдето зло не ще царува, а Бог ще бъде всичко във всички (1 Коринтяни 15:28).

___________________

*Публикувано в Духовна култура, 1939, кн. 1 и кн. 2, с. 5-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Николай Бердяев, Философия свободнаго духа, ч. I, с. 230-231, Париж, 1927.

[2]. Пол Бурже, Пладнешкият дявол, с. 149-150.

[3]. Виж prof. Hans Duhm, Der Weg des modernen Menschen zu Gott, S. 30, München, 1931.

[4]. Виж неговата книга “De la justice dans la revolution et dans l’Eglise”.

[5]. Виж Николай Бердяев, Философия свободнаго духа, ч. I, с. 232-233.

[6]. Pico della Mirandola, Ausgewaehlte Schriften 1905.

[7]. Срв. prof. Hans Duhm, Der Weg des modernen Menschen zu Gott, S. 24, München, 1931.

Първо изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8r0