За отношението ни към „Авторитетът“ – политически, религиозен и църковен

(в контекста на собственото „Аз“, обществото, държавата и Църквата)

Дилян Николчев

Трагичните събития в Европа и света през последните месеци повдигат много тревожни въпроси, един от които е за авторитета – меродавен, справедлив, съжителстващ със свободата и гарантиращ нашето мирно благополучие – тук на земята. Но, „Очаквахме мир, но никакво добро не дойде. И време за изцеление, но, ето, смущение!“ (Иеремия 14:19). Войни, атентати, хиляди невинни жертви, живот под страх, живот постоянно и в стрес озъртащ се и търсещ авторитет над авторитетите, който да спаси собственото „аз“, обществото, държавата, цялото човечество. Какво представлява всъщност авторитета?

***

Терминът „авторитет“ има латински произход , в основата на който стои глагола augere, имащ значение на увеличавам, уголемявам, подсилвам, подпомагам. От същия глагол произлизат латинското производно auctor, toris, което има много значения:

1.творец, издател, основател, родоначалник;

2.инициатор, подбудител, съветник;

3.поръчител, гарант, защитник;

4.образец, пример.

Събирателно, Auctor е преди всичко онзи, който увеличава, умножава, обогатява, подсилва, подпомага, гарантира – със своето знание, със своята сила, със своето могъщество и съвършенство. В древния период на римската република с думата auctoritas се обозначавал съвета, който давал сенаторът на запитващия го магистрат при по-важни държавни въпроси. Този съвет не бил принудително обвързващ, но бил фактически задължаващ, поради важността на лицата, които го дават. Така, той бил всъщност една способност да се упражнява меродавно влияние върху решенията и действията на другия, естествено, не във формата на заповед, но при все това другият се чувствал не само пълномощен, но и в известна степен и задължен да следва указаното мнение. Такъв auctoritas (авторитет) можело да притежава както отделно физическо лице, така в някаква степен и юридическо тяло, доколкото такова съществувало под някаква архаична правна форма за римското право. Собственото ръководство на държавните работи в Рим по време на републиката лежало в ръцете на сената, под чиято зависимост – не юридически, а по-скоро морално – стоял магистратът, тъй като сенатът бил summa auctoriatas (върховен авторитет). Системата на републиканското устройство и управление била изнесена чрез принципа на авторитета, тоест чрез живеещото в народа чувство да бъде обвързан с влиятелния, меродавния свят на съответното малцинство превъзходни люде, на които се поверявал политическия разум и чувството за отговорност.

Вървейки от епохата на републиката към по-късно време – тази на принципата, виждаме думата auctoritas да се употребява в смисъл на господство, сила, власт над душите, над разума и над волята на другите. Далеч превъзхождащите всички останали притежавали най-голямо внимание и респект, тоест авторитет, и затова били признавани за princeps-си (първи; първи в списъка). Така например Макс Емилиус Скарус, когото Цицерон многократно обозначава като princeps между своите съвременници, имал такова голямо внимание, че с „едно сбръчкване на веждите си управлявал цялата вселена“ (Pro Front. 24). Катон, като споменава Павел, Сципий, Максим и други, казва, че те имали такова влияние над съвременниците си, че понякога нямало нужда да говорят: „знакът на техните вежди вече говорел“. Авторитетът в дадените примери произтичал от самата личност като нещо, създавано от самата нея, в нея живеещо и с нея отиващо си, като нейно лично качество. Личността тук – със своите превъзходни качества – импонира и респектира другия и го принуждава към подчинение, преданост и следване. Това подчинение не противоречи на свободата, защото не по длъжност или поради страх или насилие се подчиняват, а доброволно – по свое решение, по собствено съображение и убеждение. Всеки момент самоподчиняващият се можел да се откаже от това признание, подчинение и следване, щом изчезне убедеността  в нейните превъзходни качества и свойства, щом изчезне обаянието от нейното съвършенство. В този смисъл авторитетът стои над всяка власт или заповед, той няма нищо общо с potestas или imperium, а в юридически смисъл изключва и едното, и другото. Той, авторитетът, е една стояща над тях по-висока категория и е по-скоро някаква непосредствена власт над душите, умовете и сърцата, предлагаща тяхната заплетеност от превъзходното, прекрасното, съвършеното, силното, тяхната отдаденост на идеала.

Това е всъщност генезисът и същината на авторитета в първичната фаза на неговото развитие. Всеки човек, съзнавайки себе си като ограничен и несъвършен, чувствал нужда от помощ и покровителство, от ръководство и водачество, и непринуден от никого, но прелъстен от идеала, доброволно се поставял под зависимост от чужда воля, под властта на по-съвършения по знание и сила, тоест на превъзхождащия – заради собственото си битийно утвърждаване и пребъдване, за постигане на по-висока степен на собствена битийна пълнота и съвършенство. Или, ако материализираме това теоретично измерение, необходимостта от опора и помощ и нуждата от собствено самоукрепване и самоусъвършенстване ни принуждава към свободно и доброволно включване в разни професионални съюзи, съсловни и класови общества, политически партии и други колективи. Чрез подчинение на ръководещите и общото осъществяване на поставените в тях цели, ние се отърсваме от нашата ограниченост, обсебваме силата на дадената личност, и, даже нещо повече – „присвояваме си“ силата, могъществото, съвършенството на целия колектив, съюз, общество и прочее. Защото изложеността на човека на различни ограничения, условности, опасности и необходимостта от охрана, спокойствие и развитие на собствения му живот, а също нуждата от помощ за постигане на важни и най-високи материални и духовни ценности го е принудила инстинктивно да потърси връзка със силната личност и с по-близките или по-далечни околни, и така да създаде по съвсем спонтанен ирационален път различните по-малки или по-големи колективи, а накрая – обществото, най-добре подсигуряващо опеката, най-силно гарантиращо сигурността, най-ефективно подпомагащо постигането целите за всеки един поотделно и на всички вкупом, тоест държавата. Ето защо истинският авторитет си съжителства със свободата на стоящия под него, и подчинението, което стоящият под него му оказва, никога не е сляпо подчинение, подчинение в страх и трепет, като че ли на някаква фатална сила. Това подчинение е вътрешно изключващо принудата и насилието, то е съзнателно-отговорно съгласие на индивида, въз основа на онова, което решава собствения му разум, собствената му воля и съвест, и още в по-голяма дълбочина – собствения му инстинкт за живот. Затова в своята последна и първична онтологична същност авторитетът е в действителност нравствено-религиозен, дори още по-открояващ се религиозно-мистичен феномен на непосредствено обаяние на ума, на сърцето и волята от силното, прекрасното, превъзходното; той е акт на свободна очарованост и заплененост от образцовото, съвършеното, святото; той е непосредствено господство на идеала, покорил и запленил жадната за идеално съвършенство човешка душа.

Описаното дотук най-съществено и есенциално ядро на авторитета е в действителност първичният, онтологичният корен на всяка власт и право, на всяка protestas и imperium, защото психологическа и социологическа закономерност е превъзходните, съвършените, идеалните качества на личността (било то физическа или юридическа), която представлява от себе си образец, критерий, мярка на нещата – да се въздигат от запленените, очарованите нейни последователи; в по-широк смисъл – от обществото, в степен на общозадължителни, траещи и принудително налагащи се норми, които заради частното (тоест на всекиго поотделно) общото (тоест на всички вкупом) благо, добро, полза, сигурност и така нататък, трябва да се следват от всички, всякога и навсякъде, дори пряко и противно на волята на някои физически или юридически лица. Така се поражда феноменът на властта и правото. Застиването и втвърдяването, кристализирането на идеала, на критерия и мярката, тоест на „меродавното“ поведение, мнение, влияние, добродетел или качество на авторитетната (физическа или юридическа) личност, чрез въздигането им от очарованите, прелъстените, покорените и отдалите ѝ се, и изобщо от социалността – в смисъл и в степен на осезаема и дори принудително налагаща се при нужда емпирична действителност, е всъщност процесът на качественото преминаване и превръщане на авторитета от религиозно-нравствен в юридически феномен, тоест в един качествен скок на авторитета в сферата на правото, където вече potestas и imperium се превръщат материално в най-жизненото, най-есенциалното, най-същественото, най-респектиращото явление. В този свой юридически аспект и изява авторитетът е вече власт и е основен принцип на принудителното правно-организирано общество – на държавата. И обикновено в това общество, колкото по-ефективна в своята екзекутивност е държавната власт и правото, което тя създава и ползва за постигането на личните и обществените цели, толкова по-авторитетни се смятат те. Ние им се подчиняваме не толкова поради страх (макар това повърхностно погледнато вероятно да е точно така), а защото в някаква онтологична степен те изразяват нашите екзистенциални интереси, благо, полза и така нататък, които гарантират нашето съществуване. Те, всъщност, реализират онова, което ние сами, лично или посредством нашите най-добри представители – тези на нашия профсъюз, партия, колектив, общество или народ, сме счели и считаме за „меродавно“, тоест за образцово, за идеално, за такова, което трябва да бъде. Но най-ефективното право и най-могъщата държавна власт са само дотолкова вътрешно силни, здрави, законни и оправдани, доколкото са правомерни, тоест доколкото отговарят на онова, което нашата и обществената съвест – ние и обществото – сме възприели като мярка, като критерий, като образец, като идеал, като авторитет. Когато липсва тази съгласуваност, тоест тази вътрешна правомерност, мотивираност, оправдание, такава авторитетност, дори и най-силната и най-екзекутивната власт се възприема и преценява като неправомерна, безправна, безавторитетна, тоест тирания и сатрапщина, а също и най-съвършеното и ефективното право се чувства и понася като безправие и беззаконие – summum jus – summa injuria (върховен закон – върховна несправедливост).

И затова, както пише Георги Марков в документалната си проза „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, „неслучайно една от главните теми на днешния живот в България“ е тази за създаването на безспорен и категоричен авторитет. Убитият от комунистическите тайни служби дисидент сравнява метафорично авторитета с диригент и критично го ситуира в българската политическа действителност като диригент, който „не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфония-какафония“. Оттук, според автора, се получава заменяне на авторитета с авторитарност – „когато няма авторитет, има авторитарност“. За комунистическия свят това означава, че „колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност“. Написаното от Георги Марков е относимо към времето отпреди демократичните промени в страната ни, но, както се изразяват някои мислители, „миналото е пролог“, в което ново поколение трябва да се справя с проблемите и да засява реколтата за бъдещето[1]. Проблемът на днешна България, разчетен през призмата на миналото и в контекста на темата за авторитета е, че народът ни е все още в състояние на новопосветен в умението си за разкриването и утвърждаването на авторитета – на този авторитет, обществен – политически – държавен, който ще го изведе от пустинята, подобно на спасяването на еврейския заробен народ от Моисей след 40-годишно скитане.

Както обаче споменах в текста, авторитетът е в своята същност и нравствено-религиозен, и религиозно-мистичен феномен. В тесен смисъл той не е политически, разбира се, но в дълбочина и в заобикалящата ни среда той е именно такъв. Молитвите, паленето на свещи от вярващите за по-добро благополучие, просперитет, или дори култовите заклинания и действия на невярващите, преследвайки същата цел, ни водят до екзистенциалния въпрос на всеки християнин: кой е Абсолютния Авторитет? „Аз за това се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37) ни разкрива Бог – разкрива всъщност Сам Себе Си и в пълнота; Абсолютният авторитет=като абсолютно знание, абсолютна мощ, абсолютна благост и любов към нас – все свидетелства в лицето на Господ Иисус Христос[2]. Христос е абсолютната благост и любов към нас: Той даде Себе Си изкупителна жертва за нашето спасение, но не поради наши заслуги, а от снизхождение и милост към нас. Като възкръсна със Своето тяло, в което и ние (и даже и целия космос се съдържаме – срв. Римляни 8:21-23), Той увековечи нашата природа в битието и обожестви потенциално целия човешки род, защото човечеството в лицето на Неговата човешка природа, единосъщна на нашата (освен в греха), е възнесено на висотата на божеството и пребивава с Него навсякъде и всякога во веки веков[3]. Така нашата човешка природа е приобщена с вечното знание, власт и сила, тоест благодат, и е станала „едно с Бога и Бог“, както се изразява св. Иоан Дамаскин[4]. Така „всичко е Нему покорено“ (1 Коринтяни 15:27), и Той е абсолютен Глава, Владетел, Началник на живота, на битието, тоест първият и последният, абсолютният Авторитет[5]. Той всъщност е основният гарант не само за националната ни сигурност, но и за сигурността на цялото човечество – и то не само антропологически и социологически, а преди всичко в есхатологична перспектива. Без каквото и да e било насилие или принуда, за нашето собствено благоденствие ние се поставяме под абсолютната разпоредба на Неговата воля: защото „за мир ни е повикал Бог“ (1 Коринтяни 7:15), и „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). „Господи, Ти ще отредиш мир за нас, защото си извършил за нас и всичките ни дела“ (Исаия 26:12).

_________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2017, кн. 1, с. 7-13. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дж. Сартори, Теория на демокрацията, кн. 2: Класически проблеми. София: Център за изследване на демокрацията, 1992, с. 358.

[2]. За това пише и доцент архимандрит д-р Сергий (Язаджиев), използвайки обаче словосъчетанието-определение „абсолютното съвършенство“ за Христа като Син Божи. Вж. Сергий, архим. Тълкувание на посланието на св. апостол Павел до евреите, София, 1969, с. 29.

[3]. Срв. Сергий, архим. Цит. съч., с. 39 сл.

[4]. Виж Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 3, 12 (56); 17 (61); 4, 18 (91); срв. Димитър Дюлгеров, Догматическо богословие, София, 1936, с. 163.

[5]. Срв. Радко Поптодоров, Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата през първите три века (историко-каноническо изследване), София, 1995, с. 14.

Изображения: авторът Дилян Николчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8pY

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s