Димитър Пенов

13. Едностранчиви теории за произхода и същността на религията

2. Анимистическа

Неин създател е английският етнолог и антрополог Едуард Бернет Тайлор, а най-влиятелните ѝ популяризатори и по-нататъшни продължители са Херберт Спенсер и в известно отношение Вилхелм Вундт. Според тази теория първобитният човек oт наблюдаването на две групи биологични проблеми си образувал представа за нещо различно oт тялото, за душата (на латински anima – oттам името анимизъм) oт една страна, екстаз, болест, смърт, oт друга страна – сънища и халюцинации. В първата редица oт състояния примитивният човек съзирал тялото повече или по-малко напуснато oт това, което го оживява, изолирано за себе си; във втората група явления при картините на съня и привижданията, обратно, изглежда, че безплътният принцип, душата му се представяла изолирана oт тялото, безплътна. Така добитата представа за душата като нещо отделно се отнасяла първоначално само до душата на живия човек. Скоро с нея се свързва вярването в съществуването на душата след смъртта, в странстването на душите и oттам идват грижи и култ за душите на умрелите. Но понеже на първобитния човек собственото битие било мярка за всяко друго битие и той схващал същността на всичко по аналогия със себе си, затова започнал да си мисли нещата, а преди всичко животните и растенията, като съставени също oт душа и тяло. Култът на предците, вярването в свободното съществуване на безплътни духове довежда до вярването в свободно влизане и настаняване на тези духове където си искат, със зли или добри намерения. Така се обясняват редица заболявания като епилепсия, каталепсия, екстаз, лоши внушения и дори смъртта все чрез влиянието на лоши духове. Oттам започва почитането на иначе мъртви предмети заради живеещите в тях духове: дървета, реки, извори, гори, сложен политеизъм с богове на небето и земята, на дъжда и слънцето, на гърма и вятъра, на водата и огъня, на земеделието и раждането, на войната и мира и прочее. Не се спира и на това, като се стига до монотеизъм било по пътя на издигане на някое божество по сила и влияние и изместване на другите; било като се образува пантеон oт всички божества и постепенно отделното им схващане се възприема като качества само на едно божество; било най-сетне, като се прониква до обединяващ принцип, до търсене на един общ универсален дух.

Както натуралистическата, така и анимистическата теория крие известна правда, що се отнася до пътя и средствата за саморазличаването и себеутвърждаването на духа, но тя фактически нищо не ни казва за произхода на това себеразличаване и желаейки да отрече значението на религията, уязвява самия човешки дух, като го фактически премълчава, колкото и това да е чудновато за учение, наричано анимизъм.

На нас се казва, че първобитният човек наблюдавал сънища, болести, смърт, дори собствената си сянка и така достигнал до представата за душата, като съзнателно се смесват представата за душата с идеята за душата, които са нещо съвсем различно. Каква ще бъде представата, зависи oт жизнения опит, oт заобикалящото, oт културното ниво, но да се има идея за душата е вече независимо oт нищо външно и дори не от собствената воля на човека, а само oт дадеността на човека като човек. Защото душата не е едва в боледуването, мечтаенето, бълнуването и прочее, които дивакът бил наблюдавал и за които анимизмът тъй нашироко ни говори, а душата е преди всичко в самото наблюдаване – било на сенки, сънища, болести и прочее и нея значи е проявявал дивакът, като съпоставял, сравнявал, заключавал, търсил да си обясни, прониквал, постигал. Достатъчно е да се запитаме защо именно в тази насока към себеразличаване oт природата, към различаване душата oт тялото са вървели наблюденията на дивака, за да се види всичката несъстоятелност на анимизма, защото ще се разкрие, че или обективно душата и тялото са различни и човекът бил принуден oт тази обективност да я установи, а е могъл да бъде принуден, понеже има съответен възприемащ дух; или вътрешно духовно той е имал идея за такова себеразличаване; или пък са били налице и едното, и другото – което именно е вярното – и значи при, това себеразличаване не се касае за един произвол, „диващина“, а се касае за субективно и обективно наложителен за всеки човек акт на самоосъзнаване. Анимизмът обаче заради наблюдаваните явления забравя самия наблюдаващ, който и тогава, както и през всички векове, докато свят съществува, ще наблюдава и със самото това вече ще се отличава oт всичко в света и ще търси своя първообраз и първопричина. Тук се разкрива не толкова атеизмът, колкото антиантропологизмът на всеки анимизъм, както го схваща тази теория. Разкрива се унищожаването на човека oт него.

Ако анимизмът така подценява и пренебрегва изпитващия, търсещ човешки дух, не по-малко е сляп той и за обективните условия, с които човек винаги се е сблъсквал. Болести, сънища, смърт, живот след гроба – това не са проблеми и интереси само на дивашкото състояние. В тях се крие тревога за всеки човек през всички векове. Няма човек, който да ги е достатъчно разяснил, надмогнал. Ако дивакът при вида на смъртта изтръпвал и се прекланял пред скритата там тайна, разгадали и надмогнали ли са тази тайна, надмогнали ли са силата и неумолимостта на смъртта създателите на анимистическата теория – Тайлор, Спенсер и други? Не стоят ли еднакво безпомощни и все отново подемащи въпроса за смъртта такива „диваци“ като Платон и Аристотел, Августин, Данте и Кант, Киркегард и Ницше, Достоевски, Хайдегер и Ясперс, които тук се изпречват пред нещо велико и незнайно? И те се питат де е смисълът ѝ, началото ѝ, де е стойността на човека, щом има смърт?

Ясно е, че себеразличаващият се човешки дух се вижда свързан с едно битие, противоположно на неговата безкрайност и вечност, което не стои само пасивно противоположно, а ратоборства срещу духа и неговите качества, свлича го, тегне му, иска да го зароби и унищожи и това е oт най-отдалечени времена до днес и завинаги. Само предубеденото съзнание може да остане сляпо за тези проблеми, на които дори дивашкото е търсило отговор. Някои ни казват, че „в основата на всяка религия oт идейна страна лежи анимизмът, вярата в духове, в съвсем самостойно, нематериално духовно начало[85]“ и добавят, че „всеки опит да се премахне oт религията елементът на анимизма противоречи с природата на религията и затова предварително е осъден на несполука[86].“

Подобни твърдения ни задължават преди всичко да направим разлика между два вида анимизъм, каквито тук се явяват налице: oт една страна, анимизмът на Тайлор и Спенсер, който не отрича съществуването на душа в човека, но свързва религията с особени духове – зли и добри, населяващи живи и мъртви предмети, както и с особеното тяхно влияние. Съвсем друг е смисълът на анимизма у новите автори като Плеханов. Според тях е вече причина за религията самото притежаване oт човека на душа, самото приемане изобщо одушевеността на човека. В религията те виждат отживелица и искат нейният мироглед да се замени с научен именно поради това, че е изобщо ноологична – почива върху приемането на човешката душа.

Но ако религията би отживяла, защото е ноологична, тоест е невъзможна без вяра в нематериалното духовно начало и защото е създадена oт първобитния човек, по-малко ли ноологична е самата наука, възможна ли е тя без самостойно духовно начало и не е ли тя рожба на същия първобитен човешки дух и то в толкова първобитни отначало форми, колкото и самата религия? Както няма здравомислещ човек да отрича службата на науката заради наивните ѝ древни форми и заради неизбежния ѝ ноологизъм, така е невъзможно да се отрича и религията, родена oт същия дух и търсеща да отговори на не по-малко насъщна нужда.

3. Политическа.

Според тази теория религията била измислена, ако не направо oт политическите водачи и законодатели и oт жреците, то поне в техен интерес –  именно за заздравяване и освещаване властта им и усилване послушанието на покорените им души. Пръв създател на тази теория е софистът Критий, около 400-та година преди Христа. Според него, „Жесток, но умен тиранин подчинявал хората, но не му стигало покорството, та искал да зароби и мислите им, да ги подчини и духовно, затова им внушил, че на небето живеят всезнаещи богове, чийто представител и заместник е той самият. Глупавите хора повярвали на тези измислени богове. Oттогава властта на тиранина нямала предел. Той станал господар явен и таен на телата и на душите на излъганите oт него хора[87]“.

Oт религиозно-историческо гледище тази теория е свързана с името на немския историк на религията Ото Групе (1851-1919 г.) и носи у него името адаптионизъм – теория за приспособяването. Според Групе религията се била появила в определено историческо време, изнамерена била oт определени хора съвсем преднамерено с оглед на дадени задачи и възприета oт останалите само по силата на известно нагаждане, приспособяване, пасивно усвояване, без да има в човека някаква духовна заложба и духовни религиозни интереси. По природа той нямал активен нагон към религия, а само пасивно я възприемал oт другите. Кога точно е изнамерена религията, не се знае, но то станало, когато се създали съответните условия, именно когато класовото разделение достигнало такива размери, че безимотните, безправните застрашавали да се надигнат срещу обществения строй, да потърсят правата си. Тогава именно за успокоение на безправните била измислена религията с нейния призив към покорство в името на задгробни небесни бъдещи блага и с нейното освещаване на всяка власт. Религията освещавала господарския тираничен морал, тя приспивала, упоявала робското съзнание. Тя била измамница на народите. Затова пък за нея  нямало да има повече никакво място при едно обществено преустройство, когато ще се изгладят обществените противоречия и ще се създаде социално равенство. Тогава религията като излишен орган ще просъществува рудиментарно известно време, докато постепенно напълно изчезне[88].

Какво да се каже за тази теория, която обяснява произхода на религията чрез зло и престъпна воля у едни и чрез глупост и овчедушие у други хора? При едната ѝ част излизат зверове и егоисти, а другата част – идиоти и простаци! Ценното тук е несъзнателното признаване вътрешната потребност, природна вкорененост и неизмеримо влияние на религията, което естествено я е правило необходима в обществените отношения. Ръководители и ръководени еднакво са признавали значението ѝ. В цялата си постройка обаче тази теория изхожда oт предпоставки, които изискват по-подробно разглеждане.

Първата ѝ предпоставка е, че е съществувало време и общество без религия и че религията е изнамерена едва по-късно при нараснали обществени противоречия. Всички исторически и етнологически изследвания обаче идват да оборят тази предпоставка. Безрелигиозни племена и епохи не са открити, а и не могат да бъдат открити, защото първобитният човек или има духовно самосъзнание и тогава се откриват негови паметници, но непременно се откриват и религиозни, или няма самосъзнание и тогава няма религия, но няма и никакви следи oт каквото и да било негово духовно творчество и следователно не сме в състояние нищо да знаем за него. Религията е органически свързана с човешкото самосъзнание още тогава, когато според самото учение за класите още е имало класи и е съществувал първобитнообщинен строй[89]. Ако не беше така, oткъде можеше да се породи религията? Ако у подчинените се предала oт тираните и експлоататорите, откъде се е породила изобщо у човека, като човек, независимо oт неговата класова или политическа принадлежност. Освен това, как е могла да бъде разпространена и възприета oт потисканите една измислица на експлоататорите? Казва ни се, че тя била измислена тогава, когато пропастта между класите била вече изкопана, недоверието било парливо и обществените сътресения грозели да избухнат. Ясно е, значи, че психологически обществото е раздвоено и съмненията у експлоатираните към това, което създават и предлагат господарите, са живи. Тогава не е ли естествено те да отхвърлят веднага и тази нова уловка на експлоататорите, да я парират? Ако ли пък господарите и без тази измислица са имали авторитет, тогава по силата на този авторитет ще се възприеме и религията, но в такъв случай разделението е проблематично и те не се нуждаят oт измислици, за да се крепят. Ако, обратно, те вече нямат авторитет, как ще си го създадат с измислици без духовна основа? Казва се, че възприемането станало по силата на пасивна приспособимост, без активно участие на безимотните. Това е обаче психологическа безмислица. Пасивно възприемане не е имало и не ще има никога, както няма пасивни заложби и пасивни способности[90]. Заложбите и способностите или са активни, или изобщо не съществуват. Още по-малко е възможна пасивност тогава, когато се надигат обществени борби.

Противно на действително несъстоятелните твърдения на тази теория, вярно е точно обратното, че никой не е бил враг и не може да бъде истински враг на всяка експлоатация, както и защитник на равенството и свободата повече oт религията. Това свидетелства историята на всички религии и преди всичко историята на християнството, което в лицето още на своите библейски пророци като Исаия и Амос има толкова века назад най-безкомпромисните неуморни изобличители на всяко безправие, с които не могат да се сравнят никакви съвременни агитатори. Но още по-важно е принципно да се изтъкне, че самото понятие за експлоатация е oт духовен, oт религиозен характер. Експлоатацията не е само преместване на стопански блага, а е отнемане, ощетяване, потискане, обезправяне на една самоценна духовна личност. Без приемане на активна човешка душа никаква идея за експлоатация и oттам никаква борба срещу нея не е възможна. Личността може да се почувства потисната, експлоатирана, само когато осъзнае своята духовна стойност и самостойност, а това пък идва само oт съзнанието за собствена божествена белязаност. Това никой не знае по-добре oт земните тирани, защото никой повече oт тях не е изпитвал до каква степен борбата за свобода, за право и борбата за религия е едно и също. Никой не ги е изобличавал повече oт истинските служители на религията. Това най-добре сочат теории като тук разглежданата полити-ческа теория,  която именно заради такива случаи иска премахването на религията, но с това несъзнателно сочи, че религия и експлоатация по същество нямат нищо общо, а напротив – дето съществува едното, няма другото. Гьоте казва на едно място, че Бог среща в човека Себе Си (тоест че божествеността лежи и в Бога, и в личността, в богоподобието на човека) и заключава oттам, че ние не сме длъжни да се самоунижаваме пред никой господар, тъй като и в нас лежи божественото[91]. Ето краткото философско и същевременно религиозно осмисляне на личността, на собственото достойнство и на всяко дерзание за право и свобода. По силата на същата своя духовност, чрез която си създава религия и която укрепва истински единствено в религията, човекът има право и достойнство, бори се за правда и свобода, преодолява все отново и отново политическите и стопански устройства в името на един абсолютен идеал. Ако обществените противоречия понякога благоприятстват за повишаване на религиозното чувство, това не е поради демагогската сметка на водачите, а обратно – поради духовната реакция на потисканите. Те имат нужда да си припомнят, да апелират към своята богоподобност, за да се запазят и не се самоотрекат, да не допускат да бъдат заробени без остатък. Когато безпомощният обществено експлоатиран бедняк чрез религията прозира, че потисниците му не са последна върховна сила, а че и те подлежат на съд пред един по-висок oт себе си съдия, с когото той, беднякът, е не по-малко oт тях свързан, сроден вътрешно, то не е ли това вече фактическа победа над тиранията и не на това ли самосъзнание се дължи всеки еволюционен и революционен напредък в общественото устройство? Прекрасно изразява тази същата мисъл Фридрих Шилер във „Вилхелм Тел: „Когато потиснатият не намира вече нийде право, когато бремето стане непоносимо, той посяга с успокоена душа към небето и сваля oттам своите вечни права, които там стоят непроменени и неунищожими като самите звезди“. Може да звучи необичайно, но е абсолютна истина, че само религиозният е в истински смисъл революционер, понеже само той не спира фетишистично на никое временно постижение, а неуморно догонва абсолюта, бидейки безстрашен всред всички земни борби и сътресения.

4. Теория на Фойербах

Близка до политическата теория с отрицанието си е теорията на Лудвиг Фойербах. Според нея не Бог е създал човека по Свой образ и подобие, а точно обратното – човекът е създал Бога по свой образ и подобие. А създал го е по силата на лежащата в него самия идеална страна – безкрайно съзнание. „Съзнание в строг, същински смисъл и съзнание абсолютно са неразделни; ограничено съзнание не е съзнание; съзнанието е всеобхватно, безкрайно по същество[92]“. Същността на религията, в която според Фойербах лежи най-съществената разлика между човека и животното, е в това самоосъзнаване на човека не като крайно, ограничено, а като безкрайно същество. Едно действително ограничено същество няма никаква идея, още по-малко съзнание за безкрайно същество, защото там границите на съществото са и границите на съзнанието[93]. Човекът обаче е безкраен и когато си мисли за Бога като вън oбективно съществуващ, то това е само измама, илюзия, материализиране на собствената идеална страна, проециране собственото същество. „Предмет на човека не е нищо друго, освен собствената обективирана същност. Както човекът мисли, каквито са намеренията му, тъй и неговият Бог: каквато стойност има човекът, такава стойност има неговият Бог. Съзнаването на Бога е самосъзнание на човека; познаването на Бога е човешко самопознание. Oт Бога на един човек ще познаеш самия него и обратно: oт него можеш си представи неговия Бог; двете са едно. Което е за човека Бог, това е неговият дух, неговата душа и това, което е духът, душата, сърцето на човека, това е неговият Бог: Бог е разкритата съкровеност, изразената самост (Selbigkeit) на човека; религията е тържественото разкриване скритите съкровища на човека, признаване съкровените му помисли, открито изповядване неговите сърдечни влечения и тайни[94]“. Религията е отношение към самия себе си. Божеството не е нищо повече oт същността на човека, освободена oт всичко ограничено, временно, телесно, индивидуално[95]. Тя е разделение на човека със самия него; той противополага Бога на себе си. Бог не е това, което е човекът: Бог е безкрайно, човекът – ограничено същество; Бог е съвършен, човекът е несъвършен; Бог е вечен, човекът – временен; Бог е всемогъщ, човекът – безсилен; Бог е свят, човекът – грешен. Бог и човек са два полюса: Бог – изключително положителен, реалност, а човекът – изключително отрицателен, символ на всяко нищожество. Обаче човекът обективира в религията сам себе си, така че разделянето е не между човека и нещо извън него, а е разделение в самия него. Ако Бог беше действително съвсем друго същество, какво ме интересува Неговото съвършенство? Как би могъл Той да даде утеха и успокоение? Истинско разделение има само между същества, които са отпаднали едно oт друго, обаче трябва да бъдат едно, могат да бъдат едно и фактически по същество, в действителност са едно[96]. Само защото ние мислим и обичаме, затова приписваме на Бога обич и мислене. В религията човекът не е свързан като нещо второ с Бога извън себе си, а той е началото, средата и края на религията. Там, дето престава човекът, престава и религията. Отричането на човека е фактически отричане религията[97]. Понеже той носи в себе си качества, досега приписвани на Бога, човекът следва веднъж завинаги да се освободи oт илюзията, да сведе погледа си oт небето на земята, да осъзнае собствената си святост, да замени теизма и теологизма с антропологизъм и с антропотеизъм (човекообожаване). Досега неговият егоизъм го е карал да си рисува религиозни картини на блаженство и рай, а oтсега трябва да служи на реалното човечество.

В теорията на Фойербах, тук съзнателно изложена малко по-обширно и почти напълно с негови собствени думи, се крие една неоценима oт религиозно-психологическо гледище истина, именно, че изучаването, обосноваването и съществуването на религията се коренят в самата духовна природа на човека. Без човека и без свойствените му духовни прояви няма религия. В това отношение малцина са оценявали тъй високо и правдиво достойнството и значението на човека и са посочвали мястото и корена на религията. „Как мога аз да вземам участие в мира и утехата на едно същество, ако аз не нося неговата природа?“. Тук се крие несъкрушимият аргумент срещу всяко изкуствено поставяне на бездна между Бога и човека, тъй свойствено на почти цялото протестантство и особено на някои модни богословски течения като Бартианството. „Ако, както казва Гьоте, окото не беше слънчево, как то би възприемало слънцето и ако в нас не живее божествена сила, как би могло божественото да ни възпламени?“ Само човекът има способността свободно и съзнателно да усвоява божественото, само в него Абсолютното намира свое отражение.

Покрай така изтъкнатите истини обаче Фойербах изпада в груби, фатални противоречия и грешки. На първо място, раздвоението, противополагането, което действително съществува и той правилно го отбелязва, съвсем не е между човека и Бога – защото тогава къде остава тъй защитаваното oт Фойербах достойнство на човека, щом му се отнеме всичко, което в него е божествено, а е раздвоение между истинската божествена природа на човека и неговата несъщинска физично-сетивна, себична, „плътска“ природа. Не Бог и човекът са два полюса, две противоположности, а божественото в човека и богоборческото, себичното и бездуховното – те са противоположни и в борба. И когато Фойербах поставя алтернативата: или Бог, или човекът, или достойнство и почит на Бога, или достойнство и почит на човека и се определя към достойнството на човека, тогава той греши двукратно: oт една страна, противополага неделимото, единното, а oт друга страна, търси, вижда достойнството на човека не там, дето то е, а го вижда в противното на Бога, тоест в това, което фактически няма никаква цена и достойнство. Вярата в Бога и само тя е вяра в човека. Без тази вяра човекът се превръща в странна, пълна с противоречия двукрака твар. Да се разделят една oт друга тези две вери е невъзможно и всеки опит да се създаде религия на човечеството за сметка на вярата в Бога е само празно недоразумение.

Ако се отхвърли и обяви за несъществуваща висшата абсолютна ценност, Бог, източникът на всички производни ценности, тогава каква логическа и нравствена възможност има да се признаят, оценят и почитат относителните, произ-водни ценности, каквито Фойербах, а както ще видим и Конт ни предлагат в човечеството? Щом се отрича слънцето, как могат да се почитат неговите отражения, например на луната? Без своята божествена вкорененост и отделният човек, както и цялото човечество са само външно-физически факт, стоящ не по-високо и струващ не повече oт останалите природни явления и факти. Смешно дори става да се говори тогава за „човечеството“ като нещо цяло, защото се унищожава връзката между хората и всеки става за себе си най-висшето и дори единствено съществуващото.

Ако се запитаме как е било възможно Фойербах да счита Бога илюзия, а да иска да запази достойнството на човека, ще намерим отговора в неговия рационализъм. Той – да използваме едно собствено негово сравнение – забравяше, че Бог, както въздуха, не е само предмет на изследване oт страна на нашия разум, не е нещо, което ние тъй или иначе рационално повлияваме, произволно допускаме или пък отменяме и отричаме, а е преди всичко това, oт което, чрез което и в което ние – съзнателно или не – живеем. Фойербах е възхитен oт способността на човешкия разум да прави всичко обект на изследване, а сам той да не бъде обект, и когато разглежда естественика – физик, изрично подчертава превъзходството му по отношение на въздуха, понеже с разума си естественикът се издига над въздуха, прави го обект на изследване[98]. Добре, но Фойербах забравя със своя рационализъм, че този естественик-физик се предшества, когато е въпрос за въздуха, oт човека в самия естественик. Преди да има естественик с разум, има дишащ, живеещ човек и естественикът сетне съществува само на тази основа; а пък този човек няма предимство пред въздуха, тъй като живее oт него. Ако сега отнесем това към Бога, получаваме действителната екзистенциална връзка между Него и човека. Бог не е това, което бива създавано или конструирано oт разума, а е коренът, основата, първообразът на самия разум, живия източник, oт който той черпи, крайната негова цел. Както естественикът като изследващ разум прави въздуха обект, без човек да престава да живее oт него и без да може да го отхвърли или създава, така и Бога ние можем да правим обект на изследване, но правейки Го обект, разумът си остава вкоренен в Него и да се опитва да Го отрече, значи да отнема и убива собствения си корен.

Стигаме до въпроса за обективирането на собствената духовна същност, каквото Фойербах вижда в религията, но което е психологическа невъзможност. Ако обективно нищо не съществува извън човека, как той ще го създаде из себе си и същевременно ще го съзнава като нещо обективно? Не е ли вярно, че всеки плод на фантазията не само се създава, а и се същевременно съзнава като наше собствено субективно произведение? И ако в името на високото достойнство на човечеството се обяви за глупава самоизмама едно негово многовековно съкровено вярване в действителен жив Бог, тогава какво още достойнство може да има едно тъй наивно човечество, което не може да различи собствената измислица oт действителност? Ако Фойербах би съзнавал, че в непосредственото съдържание на своето богосъзнание човекът съзнава една безкрайна същност – не своята собствена като не своя, а именно една в действителност не-своя – това би го накарало да се запита: защо и как именно е възможно за ограничения човек непосредствено да съзерцава безкрайна същност. Ако би си задал тоя въпрос, той лесно би си отговорил чрез психологическо анализиране естеството на човешката личност. Това анализиране ясно показва, че човешката личност, условна в своето реално битие, по своето природно съдържание в сферата на самосъзнанието е безусловна и следователно човекът поради самата същност на своята личност може да има съзнание за безкрайна същност. Но това съзнание не позволява на човека нито себе си да съзнава в качеството на безкрайна същност, нито своя безусловен характер да съзнава като не свой, а затова самия себе си, благодарение безусловния характер на своята личност, човекът непосредствено съзнава не като безкрайна същност. Това осъзнаване себе си като образ на безкрайната същност е същевременно осъзнаване действителното съществуване на тази същност извън човека. Че човекът не е безкрайна същност, му сочи неговата постоянна спънатост и обусловеност във физико-химическия, временно-пространствен свят, а че е образ на безкрайна същност, му сочи непримиримостта му и вътрешната му суверенност по отношение на този свят. Съществуващ като личност и същевременно необходимо свързан с механизма на външни-те условия като проста физическа вещ, човекът не е безусловно битие, а само предметно изразява реалната връзка на условното с безусловното и затова без да знае за друг свят освен дадения, той сигурно знае за съществуването на друго битие освен условното, понеже сам в себе си предметно изразява двояко битие – условно и безусловно[99].

Най-сетне две думи и за това мнение на Фойербах, че религията е плод на човешкия егоизъм. То пак се дължи на неправилното отъждествяване човека не с божественото, а със себично-демоничното в неговата природа. В действителност религията е винаги дело на висшата природа у нас и не само не е освещаване на егоизма, а е най-силното и вековно по трайност оръжие срещу него. Ако понякога тя не иска oт човека пълно жертване на егоизма му, тя тогава е бездейна и за самия него е безполезна. „Понятието за жертва е основно в религията и повече oт всичко ѝ придава дълбочина и сериозност. Без едно основно себеотричане, дори без едно видимо себеунищожение няма възход към съвършенство, няма постигане на истински религиозен живот[100]“. „Религията е истинското себеутвърждаване, обаче такова, което за предпоставка има отричането oт неистинското, oт себичността. Тя е себенаслада, но себенаслада в любовта, която е именно себераздаване, значи е точно противоположна на егоизма[101]“. И децата знаят, че наред с рая според всяка религия съществува ад, сиреч лишение, на което са обречени тъкмо егоистите.

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[85]. Павел Фьодорович Юдин, Научен и религиозен мироглед, София, стр. 97.

[86]. Георгий Валентинович Плеханов, Религията, София, 1925 г., стр. 30.

[87]. О. Трахтенберг, пос.съч., стр. 136.  

[88]. Теорията на Групе е изложена по G.Wobbermin: Wessen der Religion, стр. 421 нататък.

[89]. Кудрявцев, пос.съч., стр. 120.

[90]. Wobbermin, пос.съч., стр. 424.

[91[. Eucken: Wahrheitsgehalt der Religion, S. 103.  

[92]. L. Feuerbach, Das Wesen des Christentums, Aufl. S. 36.

[93]. Там, стр. 34-35.

[94]. Там, стр. 49.

[95]. Там, стр. 50.

[96]. Там, стр. 75 нататък.

[97]. Там, стр. 77, 89.

[98]. Там, стр. 84.

[99]. Виктор Несмелов, пос.съч., стр. 242 нататък, стр. 246.

[100]. R. Eucken, Wahrheitsgehalt der Religion, S. 162.

[101]. O. Pfleiderer, Das Wesender Religion, S. 67.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8oP