Към философията на религията – продължение 6

В. Произход на религията

Димитър Пенов

11. Положително учение за произхода на религията

1. Исторически и психологически произход

При религията, както при философията например, ние говорим за произход в исторически и в психологически смисъл. Исторически ние се питаме кога за пръв път се е появила, къде, в какви форми, при какви условия и прочее. Психологически се питаме по силата на каква вътрешно-духовна особеност или необходимост, по какви поводи и  подбуди произлиза всеки път. При разглеждане на конкретни случаи историческото и психологическото изучаване неизбежно вървят заедно, защото ние не бихме могли да проследим исторически развитието на религията, ако не ни е вече известно какви и кои психологически прояви следва да се нарекат религия; така и обратно, ние не бихме могли да изучаваме психологически религията, ако не знаем как исторически е вървяло нейното развитие и какви фактори са му влияли.  

За историческия произход на религията има различни теории, но те никога не могат да установят положително този произход в самото начало, тъй като той лежи в древността, която е недостъпна за историческото изучаване. Древността ни е достъпна само тогава, когато ни е завещала културни паметници и следи, но щом ни е завещала паметници, тя неминуемо ни завещава вече и дадени форми на религия. Има ли история, има паметници, а има ли паметници, между тях вече са и религиозните паметници, така че всеки опит научно да достигнем до произхода ѝ е вече априорно обречен на неуспех. Вместо това се правят само предположения, допускания и догадки, които нито могат да претендират за положителност по изтъкнатата причина, нито могат сериозно да бъдат оборени пак по същата причина. Взети поотделно, всички тези предположения са крайно едностранчиви, тъй като вземат обикновено под внимание само някоя отделна страна и особеност на религията. Само взети заедно и взаимно допълващи се, те ни приближават до същинския произход и до реалната същност на религията. Иначе хипотетичният им характер им дава положителен резултат единствено чрез това, дето доказва, че религията е изначална, прадревна проява още на предисторическия човек.

Изучаването психологически произхода на религията също се изправя пред немалки трудности. Често за тази цел прибягват към изследване душевния живот на сега налични диви племена. Но освен общите затруднения при вникване в душата на дивака, тук изниква и принципният въпрос: доколко сегашните диваци приличат на първобитния човек – са ли те останали само в първобитност, или са по-скоро един отпадък, едно странично обособено явление, което не може да ни отключи душевния мир на първобитния човек. С подобни затруднения се сблъсква и изучаването душата на децата, защото тя е неповлияна културно само в първоначалните си, неуловими научно прояви, а стават ли уловими, те са вече културно обусловени.  Така че и тук малко може да се проследи психологически зараждането на религията, въпреки това, че все някакви аналогии, сравнения и хипотези ни дава и изучаването на диваците, както и на децата.

Предвид тези затруднения на историческото и психологическота изследване, налага се въпроса за произхода на религията да разглеждаме не в светлината на първоначалните наченки в първобитния човек, не с помощта на етнографски отпадъци и черупки, а чрез анализиране духовния мир на съвременния културен човек и да видим как и до ден-днешен произлиза духовно религията. При това да го анализираме не в ранно детство, а тогава, когато е вече културно способен и творец на културата – в неговата зряла творческа възраст. С други думи не толкова наченките, колкото върховете на културата трябва да ни дадат ключа за разбиране на религията, защото едва тук тя изпъква ясно в своята особеност и сила. Ако тук се окаже жизнено необходима, етнографските свидетелства ще добият само второстепенно значение, ако пък ли се окаже излишна и дори вредна, тогава никаква археологичност и стародревна всеобщност не ще ѝ помогне. Религията или има действително сегашно значение и оправдание, или иначе занимаването с нея се явява излишно, макар да е исторически интересно. 

Ернст Трьолч (1865-1923)

2. Априори и духовна личност

Така ние достигаме до принципния въпрос: дали религията е случайно, временно, исторически обусловено явление, или пък спада към естествено свойствените, необходими прояви на човешкия дух, както са изкуството, науката, нравствеността и прочее. Мненията по този въпрос, както и може да се предполага, са коренно различни: според едни тя е временно преходно явление не само излишно, а дори пакостно за съвременния културен човек; според други в нея се проявява вечен, неизкореним копнеж на чoвешкия дух, вечна потребност на човешкото същество. Тук именно предстои да се разгледат поотделно цяла редица мнения oт двете гледища, като разглеждането започваме с въведения oт Ернст Трьолч принцип за религиозно apriori.

Понятието априори съществува още от Аристотел. Той именно различавал два вида познания – едно, което изучава нещата по техните причини и предпоставки, наречено именно познание априорно, и друго, което изучава нещата по техните прояви и действия; него нарича познание апостериорно. Лайбниц задълбочава смисъла на понятието за априори, като подчертава, че познаването на нещата по техните причини само тогава е пълно и действително априори, когато продължи да възхожда до последните, крайни причини, наречени oт него „вечни истини“. Апостериорно е за него пък всяко емпирическо, опитно познание. Така че априори у Лайбниц е свързано с онтологическа основа и води до последните основи на битието. 

Друг повече гносеологически характер придава на това понятие Кант. Когато именно изучава същността на познанието, Кант установява, че за него са необходими два фактора, с две страни; oт една страна, сетивни възприятия и oт друга страна, възприемащ разум. За да може да съществува какъвто и да било опит на познанието, у нас трябва още преди всякакъв опит да са налице още oтнапред дадени, не придобивани, независими oт опита категории или чисти форми. Тях ние притежаваме предопитно (a priori), но само във време на опита установяваме тяхната наличност и дейност, само при него те добиват съдържание и конкретност. Основни и единствени белези на тези категории са всеобщност и задължителност. Тези форми или категории са временността и пространствеността. Те не съществуват обективно вън oт нас, на външните предмети или самостойно, независимо oт тях,  а съществуват само като априорни особености на нашия собствен дух, който чрез тях възприема всичко. Най-ясен пример, че има познание априори, са математическите истини, които ние извличаме не oт някакъв опит, а oт особеностите на собствения ни разум и затова те не се влияят oт изменчивия опит, а остават общовалидни и се налагат необходимо[63].

Ернст Трьолч пръв поиска да използва Кантовото учение за априори във философията на религията. Целта беше да се потърси и гарантира някаква физическа основа за преодоляване психологизма и историзма в самата религия, тоест да се избегне субективирането и историческото релативиране на религията, да ѝ се придаде рационална убедителност, да се докаже нейната всеобщност и необходимост наред с априорността на логическите, естетическите и етическите категории. Това идеше да улесни въпроса за нейния произход, щом се докаже, че корените ѝ лежат дълбоко в самата духовна природа на човека и са неунищожими.

Имануил Кант (1724-1804)

Ценното в опита на Трьолч да използва учението на Кант беше в това, че религията преставаше да се схваща като нещо исторически обусловено по същество. Исторически и индивидуално, емпирически  остават обусловени само нейните конкретни форми, нейната сила на проявление, но не се засяга същността ѝ, нито може да се изкорени oт човека потенциалната надареност за нея. В това отношение тя остава общовалидна и задължителна, както са общовалидни и задължителни временността и пространствеността; тези са резултатите oт нейната априорност[64].

Но пита се, в какво се изразява самата априорност на религията, какво именно я прави предопитно дадена? Нейната априорност лежи в същността ѝ, като отнасяме всичко към вечността, към Абсолютното.

Във всички отделни културни области се догонват и осъществяват някакви ценности, постига се валидност, приема се нещо за истина, добро или красота. Но вече самото понятие за важене, за ценност, за валидност, съдържа в себе си една надсетивна предпоставка. Когато ние приемаме нещо за валидно, било познание, постъпка или каквото и да било, ние вече го издигаме над условностите и влиянията на сетивния опит, над временно-пространствените ограничения. Което приемаме за истина, ние не го считаме истина само сега, тук, за нас, а го считаме истина за всички и завинаги. Само на тази надвременност се гради историчността, както и изобщо всяка научна работа. Предпоставката да важи нещо се крие в това, че то се издига над времето и пространството. Обаче тази предпоставка, върху която се изгражда цялата история, култура и общественост, е oт религиозен характер, защото се отнася към областта на вечното и абсолютното, за което именно религията е нашият орган, нашият усет. Само чрез религията ние долавяме вечността, монтираме собственото си същество и всичко останало в нея, обясняваме всичко чрез и с нея. Затова категорията на вечността е основната трансцендентална, априорна форма, в която и чрез която се реализира всеки конкретен религиозен опит. Религията може да бъде еднобожна или многобожна, може дори да се спори дали приема определено божество, както е примерът с будизма, но не може да има изобщо религия без каквото и да било отношение към вечността, без поглеждане на всичко sub speciae aeternitatis. Религия не е възможна тогава, когато сетивната действителност се взема като единствена и достатъчна, окончателна.

Така разбрана, религиозната априорност всъщност добива характер на единствена същинска априорност вече в по-дълбокия смисъл, както я взема Лайбниц, защото само религията обяснява нещата oт последните им, абсолютни причини, oт вечността. Може да се спори дали времето и пространството са само категории на нашия разум, както учеше Кант, или съществуват извън нас обективно. Не може обаче да се спори дали се налага необходимо изследване на последните причини, oтнасянето на всичко към Абсолютното, защото без Абсолютното всичко изгубва реалния си битийствен характер. Без Абсолютното не е възможно познание, както и съществуване изобщо.

Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716)

Ако сега се запитаме как се отнася априорността на религията към същността на човешката личност, има ли някаква близост до тях, ние изведнъж виждаме, че туй, което наричаме априорност на религията, не е нищо друго освен самата битийствено насочена духовна самост на личността. Априорността на религията, това са най-съкровените идеали на личността, жаждата ѝ за вечно, неизменно битие, копнежът ѝ за истината, доброто и красотата, търсенето последната абсолютна причина, последното достатъчно основание. Ако цялата култура е рожба на този стремеж у човека, не по-малко е характерен той и за цялата му личност, която е безусловна по същество. Той не може да установи точно научно дали съществува друг свят освен сетивния, но че в границите на сетивния съществуват не само материята и временно-пространствените отношения, но и една свръхсетивна ядка на личността му, надхвърляща време и пространство, това той положително знае oт себепознание. Дали човек може да съществува някъде без условията на физическия свят, това той научно не може да знае, но че личността му още сега надхвърля свободно това физическо битие, това знае oт себепознание, защото бидейки личност, той винаги взема себе си като свободно битие. Това точно е и е безусловно битие, което е oт себе си, за себе си, в себе си и над всякакви ограничения. Доколкото е личност, именно човекът притежава свободата на самоопределение. Идеите за безкрайност не са празни абстрактни понятия, получени по пътя на отричане всякакво сетивно съдържание, а те са действителни, реални определителности на личността в нейната основна свръхсетивна природа.

3. Противоречията в битието

По своята съкровена природа човекът търси абсолютното, Бога, без това да е още религия в същинския характеристичен смисъл на думата. До нея той достига едва тогава, когато сам осъзнае и почувства богоустремеността на своя дух, когато я противопостави на всичко, което не е Бог, а това става, когато се сблъска с ограничеността и противоречията на битието без Бога. Както горското цвете особено силно показва природата си и издава своята миризма, когато бъде стъпквано или иначе някак смачквано, така и богоустремената човешка духовност показва особено силно свойствата си, когато в пещта на страданията ѝ опротивее целия свят, та потърсва своя първоизвор Бога. Това именно става при сблъскване на личността с действителните условия на битието, при изпъкване непреодолимото противоречие между условно и безусловно в нея. Тогава по закона за контраста духовната ни природа стига до напрежение, постига най-голям ръст, бива доведена до себесъзнание и себепознание, търси основата на своята същност, въздига се към своя първообраз. Тук именно произлиза религията в това преодоляване на противоречията чрез надхвърляне всяка видимост и всяка действителност, която не е последна, абсолютна действителност.

Oт писъците на новороденото дете, та до последните едва чути стенания на агонизиращия старец, животът на човека протича в страдание, в тревога. Физически и душевни болки, гносеологически и главно етически тайни раздират съществото на човека, раняват го дълбоко и го хвърлят безпомощно на земята. Гранични ситуации, пределности отвред го ограждат. Космически, исторически, биологически, икономически и прочее фактори се пресичат в него и го детерминират. Съществува не oт себе си, намира се вече създаден, когато се осъзнае не знае отгде е, що е и къде отива. При обикновено, навично занимание и животуване още нищо не го тревожи: денонощно се бори, преодолява пречки, страда, но всичко покрива с неосъзнатата вяра в някакъв смисъл, в стойността на това, което върши. Но ето, идва промяна, настъпват обществени смущения, разклаща се спокойствието наоколо, загубва скъпи лица или блага и изведнъж става всичко пусто, безсмислено и жалко. Без опора и без цел се озърта тогава човекът безпомощно.

Ако не беше духовно същество, човек не би познавал мъката на раздвоението, не би изживявал никакви ограничения. Границата само тогава се чувства като граница, предел, когато имаме способност да надникнем мислено отвъд нея. Без духовността всичко би било цялостно, еднозначно и просто. Също ако обладаваше абсолютна свобода да осъществява духовни ценности в себе си и в света, и тогава човекът не би изживявал раздвоение. И в двата случая не би могла да се породи религията, която никога не е праволинейно развитие на нашата духовност към Бога, чрез света, а носи рязко дуалистичен и диалектичен характер: колкото по-дълбоко и болезнено се почувства непълнотата и несъвършенството на всичко, което ни заобикаля, както и на самите нас, толкова по-силно е устремяването към Бога. Когато интелектуалните ни постижения, художествените и етичните способности, физическите сили и всичко най-скъпо oтблизко и далече опротивее, изпразни се oт съдържание, защото духът ни го надхвърли и търси нещо повече, тогава отвъд всичко това става срещата му с Бога и тогава произлиза религията. „Религията – казва Рудолф Ойкен – никога не би могла да спечели човека за един нов свят, без той да се откъсне oт стария, без да му се вгорчи и опротивее всичко, каквото досега го е привличало и завладявало. Никакво насочване към свръхестественото не е възможно без скъсване с околния свят, без дълбоко да почувства неговото нищожество и мизерност. Не само едно или друго, а изобщо светът като цяло трябва да отпадне; не само да се изживява болка и страдание в него, а и цялото му щастие да не е за нищо; човек да се почувства не само външно притеснен и застрашен, но и вътрешно, до най-съкровената си същност разтревожен и наранен. Само едно пълно разтърсване на околния и близък живот може да създаде истинска и непреодолима жажда за религия, и само при такава жажда може да се породи в душата на човека истинска религия[65]“.

Рудолф Ойкен (1846-1926)

На това схващане противоречи наглед постигането на религиозен екстаз по пътя на съзерцаване красотата на природата и нейната хармония. Някой би казал, че не само противоречията в битието, а и неговата целесъобразна устроеност довеждат до религия. Всъщност тук има психологически скок, тъй като ние никак не бихме могли да изживеем чувството за красота, ако преди това по пътя на религиозно възпитание не бихме вече имали идеята за Бога като Творец и Създател. Без това каква би била тази красота и целесъобразност, която ни довежда до празнота и безопорност? В това отношение произходът на религията прилича на произхода на философията. Още Платон и Аристотел бяха казали, че началото на философията е учудването[66]. Обаче това учудване не е само възторг и възхищение, а е преди всичко заглеждане тревожно в бездната на една тайна, хвърляне в съмнение, разпукване пласта на всекидневието, разклащане дотогавашната самоувереност и „яснота“, събуждане на съдбоносни въпроси и проблеми. Собствено произходът на философията и на религията е психологически един и същ, само че докато философията е спиране насред път, тъй да се каже, очакване да се постигне всичко чрез разум, религията е истинско радикално надхвърляне и на самия разум, за да застане направо пред Твореца, Който е творец на разума.

4. Активизъм

Пътят за това надхвърляне – всичко е активното прилагане на своите сили във всички области и изживяване болно тяхната недостатъчност. Само онзи, който като теоретически работник искрено, неуморно, до отмаляване търси истината и вижда, как тя като синята птичка на Метерлинк се изскубва oт ръцете неуловима, недостъпна, но все по-примамна; само онзи, който носи в ръцете си хармонията на цветове и багри и копнее да види навред образа на красотата, а вместо това го посрещат пипалата на медуза, безобразието и ехидната усмивка на цинизма – само те могат истински, не фалшиво да свидетелстват за силата, както и за безсилието на човешките способности, само те до дъно могат да изживеят трагизма на раздвоението и да зажадуват за религията. „Религиозното чувство – казва Харолд Хьовдинг – предполага стремеж към утвърждаване на ценности в нас и извън нас, стремеж, който се натъква на съпротива. Дори в сферата на най-дълбокото и най-интимното човек чувства, че е зависим и не цялостен. Звяр, който е завързан за верига, ще почувства своята зависимост само тогава, когато се помъчи да отиде по-далече, отколкото е дълга веригата. Чувството на зависимост е нещо по-друго и нещо повече oт безсилието на уморения – то предполага достигане границата на волята. Лъвът в клетката, който напира ту на една, ту на друга страна, достига предела и чувства своята зависимост. Ако спокойно би стоял в дъното на клетката, той не би чувствал никаква зависимост и животът би му се представял хармоничен и прост. Но за да възникне религиозно отношение, още не е достатъчно да се достигне предела на волята. Желанието за запазване на ценностите следва да бъде живо на самата граница и въпреки нея. Трябва да се създаде и оформи представа за света на ценностите и убедеността в неговата реалност не бива да угасва поради това, че мисленето и способностите на човека били достигнали своите граници. Трябва да възникне мисълта, че светът на ценностите е в края на краищата тъждествен с първопричината на битието – с други думи, следва да възникне мисълта, че Този, Който ни позволява да открием в битието ценности, Той същият прави това битие понятно[67]“.

Харолд Хьофдинг (1843-1931)

В този цитат oт Хьовдинг е казано всъщност всичко относно произхода на религията. На върха на нашата активност, когато болно изживяваме безсилието си пред задачите и тайните на битието, нашата духовност потърсва примамващия я и въздигащ към Себе Си Творец, Който е творец на самите ценности и на стремежа към тях, и в Неговото подножие намира своето върховно успокоение. Така са налице и трите фактора за произхода на религията:

а) човешката духовност с нейната богоустременост,

б) противоборстващите на нея и по този начин довеждащи я до себесъзнание външни сили и подбудители и

в) свръхчовешката, божествена духовност, без която е напразна и безсмислена човешката богоустременост, а не би и съществувала изобщо, защото не ще има кой да я вложи в човека.

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[63]. Димитър Пенов, Мироглед, дух, религия, стр.179 нататък.

[64]. E. Troeltsch, Psychologie u. Erkentnistheorie in d. Religionswissenschaft, 1905.  

[65]. R. Eucken, Wahrheitsgehalt der Religion. S. 1.

[66]. Платон, Теетет 155 Д; Аристотел, Метафизика, І, 2, 982 в.

[67]. Г. Геффдинг, Философия религия, стр. 112-113.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8n5

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s