Към философията на религията – продължение 2

Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

5. Личност и мироглед  

а. Търсене на единство. – Способността на човек да твори култура вече издава в него осъзната или неосъзната религиозност: устременост, обърнатост към абсолютното. В този смисъл Рудолф Ойкен нарече цялата култура, във всичките ѝ разклонения и степени универсална религия. Тя издава непреодолим стремеж към вътрешна общност с всички и всичко, към величие и сила чрез тази общност, към постигане последните основи и цели на всичко и следователно към безкрайност и пълнота. Едва в нея и чрез подчиняването като равен член на нейната необходимост се създава истинската свобода и сигурност. Без иерархическото възкачване, свързано с неизбежен аскетизъм за отделната личност, тя не може да достигне дълбочина, а само заменя една плоскост с друга, един каприз с друг, като сама остава вечно незадоволена[16]. В обикновения живот различните културни области вървят като че ли разделено, всяка по свой път, със своя закономерност, смисъл и идеал. В своята личност обаче човекът ги обединява двояко – oт една страна, може едновременно да служи на всички – ако не да работи творчески, то поне да ги възприема и използва; oт друга страна, и за обективното надличностно тяхно съществуване той търси едно последно единство; истината на науката, доброто на нравствеността и красотата на изкуството за него все някъде трябва да се сливат в едно върховно духовно единство – заедно с единството на личността, необходимо за човека по самото му естество се явява единството на света. Това единство търси и в него се осъзнава всеки човек без изключение – всеки човек иска да постигне, с други думи, мироглед. По дълбочина мирогледите у различните хора без съмнение са различни, но по своята структура те са у всички еднакви: търсене същността, произхода и смисъла на света, за да може oттам да се изведат същността, произходът и смисълът на самия човек. Резултат на този спонтанен, непреодолим стремеж у човека се явява най-напред неговата философия. Всеки човек е философ в някаква степен, защото всеки има самосъзнание, тоест установяваме някакво свое място в световното цяло. Тук в това самосъзнание се крие последната най-висша онтологическа степен на неговото същество и най-същественото му различие oт животните. И животните имат някакво оръдие, биологически обусловено съзнание, но само човекът има самосъзнание, знание за душата за самата нея. Затова и само той има философия. Тя е именно неговото самосъзнание и самопризнание със средствата на разума. Философ човекът пък бива само дотолкова, доколкото има един възприемателен и реагиращ орган за целостта на битието. Във всекидневния живот, както практиката показва, всеки е зает и насочен към отделности, към конкретни задачи – все едно дали ще е заработване на коравия залък, служене на някое религиозно предписание, занимаване с логаритмически таблици или с някоя сърдечна авантюра. Туй са сегменти. Срещу това философското отношение е винаги – макар в различна степен и никога не в съвършенство – усет, чувствителност за целостта на живота. Това не значи да се говори постоянно за цялото, обаче какъвто и отделен въпрос на логиката и естетиката, на етиката или на религията да се разглежда, само тогава ще има философска стойност, когато връзката, отношението към цялото са живи и дейни[17]. Така и споменатите горе сегменти престават да бъдат сегменти, а стават прояви на две цялости – на човешката цялостна личност и на световното цяло.

Рудолф Ойкен (1846-1926)

Философията, казахме, е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето. Мнозина поради това, като вземат предвид какво я създава, както и нейния характер на установяване единството и пребъдване в него, отъждествяват философията с мирогледа. Фактически тя е само част, само едно стъпало в него, но никога не е целият мироглед и то по простата причина, че самият човешки ум никога не може да постигне дълбините, oт които личността на човека и целостта на света идват. Веднага обаче трябва да се добави, че философията – собствената на всеки човек поотделно и общочовешката – се явява до такава степен необходима съставка на мирогледа, че без нея той е невъзможен, тъй както не е възможно да се получи химически вода само oт водород. Защото разумът наистина не може да обгърне дълбините на битието, но няма друг освен него, който да установи тези дълбини, да ги посочи и да приведе човека с необходимост пред тяхната бездна. Разумът има граници, но никой освен него не може да ги почувства и да го държи затворен в тях. Без него дори единството на личността и единството на битието не е възможно да се установи, така че самата възможност, както казахме, за мироглед и нуждата oт него за човека, остават невъзможни. Човешката личност стои по-високо oт своя разум, но без неговата съставка тя не е личност – до такава степен са взаимно обусловени. Нали и самия човек ние определяме като „мислещо“ същество: тук значи виждаме неговата видова отлика.

б. Себенадмогване на разума. – Казаното както за необходимостта, така и за недостатъчността на разума би следвало да бъде ясно самò по себе си. Някои елементарни примери обаче ще го доизяснят. На първо място, при мирогледа ние питаме за същността на света. Питаме за същността му, защото той ни се представя като цяло и следователно считаме възможно да установим една единствена същност за всичко. А как установяваме целостта, ако не чрез установяване връзката на всичко с всичко, ако не чрез разбиране необходимата съподчиненост на всяко единично и частно към общото? Само възлизайки oт едно конкретно и частно понятие към неговите родови, ние достигаме единството. Последното понятие за субстанция, за битие е общо за всичко, което съществува – всичко му е подчинено, понеже в края на краищата чрез него и в него бива определяно. То е и най-конкретното, най-реалното в същински смисъл, понеже само при него вземаме пълнотата, а не се абстрахираме oт нещо, докато при всяко единично ние изкуствено се абстрахираме, дезинтересираме се oт връзката му с цялото, искаме да го опознаем отделно, само за себе си, каквото то никога фактически и реално не е. Разумът по този начин ни довежда по пътя на изследване обема и родовата принадлежност на понятията до единството, по-правилно до единствеността, до едността на света. С това обаче същността още не е установена, защото ние искаме да знаем що е самата субстанция, едното. То е за нас най-реално даденото, най-близкото и ето, че ние искаме да го определим, но как, като нямаме по-висше oт него понятие, за да го съотнесем към него, за да го дефинираме чрез него? Разумът ни мисли само в съпоставяния, в съотношения, а ето че тук спира, защото няма по-висша категория, към която да отнесе битието. Да го мисли по отношение по-долните, подчинените му понятия, остава единствената му възможност, но тогава се получава само отрицателно характеризиране, именно че битието е нещо, което е само oт себе си зависимо, докато всичко останало е зависимо, обусловено, вторично. Добре, но все пак още не е отговорено що значи изобщо реалност, що значи битие. Да се каже, че то се отличава oт небитието, oт нищото, значи или туй „нищо“ да си го мислим фактически като нещо, като реалност, с която сравняваме битието, или пък туй „нищо“ е действително нищо и тогава нашето дефиниране на битието като отлично oт нищото е само празна залъгалка, безсъдържателно твърдение, тъй като не е имало съпоставяне на две неща, а битието е било само. Връщаме се значи на същото място, oткъдето сме тръгнали, като сме видели, че битието може да се определя само чрез себе си и в себе си и по тази причина разумът ни по-нататък не може да го обгърне, защото му липсва необходимото стъпало – родово понятие, което да е по-общо „битие“. Същият този разум, който ни доведе до субстанцията, сега там спира и признава безсилието си точно пред най-голямата реалност и пълнота. Той не може да я обгърне дори пространствено, защото нито безкрайното може да мисли, ако тя е безкрайна, нито пък може да ни каже какво я ограничава, ако би я мислил ограничено. Но oт това, че не може да я постигне, тя не става по-малко безкрайна. Самата ѝ единственост говори, че е безкрайна – няма какво да я ограничи. Това ни казва разумът и сетне замлъква пред нейната единственост и безкрайност.

Не по-иначе стои въпросът и с втората съставка на мирогледа – произхода на света. За този произход са възможни три предположения: или че светът е създаден oт някого във време, или че сам се е създал в определено време, или че не е създаден най-сетне нито oт другиго, нито oт самия себе си, а извечно си съществува. Тези са трите допускания за разума, но опита ли се той да обхване което и да било oт тях, той безпомощно спира. За човека в същински смисъл са еднакво рационално непостижими създаването на нещо oт нищо, както и извечното съществуване.

Георг Зимел (1858-1918)

Най-сетне и третата съставка на мирогледа – смисълът на света – се изправя пред същите затруднения. Ние се питаме най-напред имало ли е изобщо смисъл да съществува светът, защо съществува изобщо битието. Всъщност ние малко се питаме точно тъй, но това значи, че всякога предпоставяме безкритично някакъв смисъл, считаме го нещо самопонятно, когато точно то е най-малко понятното и за разума непостижимото. Но да кажем, че е допустимо предпоставянето на смисъл, остава въпросът, какъв е този смисъл, къде лежи? Тук вече не е възможно никакво предпоставяне, а трябва точно да се знае къде лежи смисъла, защото oт смисълът на света като цяло зависи смисълът на личността като малко цяло и oттам – на всяка нейна отделна постъпка. А има ли философия, която да ни каже рационално къде лежи смисълът на света и смисълът на самата нея като научно предприятие? Няма и не може да има никога, както не може да има разумно доказване способността на разума да опознае света. В тази способност ние трябва да сме уверени без разума, иначе ще се въртим в омагьосан кръг и ще искаме да доказваме чрез това, което само подлежи на доказване[18].

И така, разумът постоянно ни изправя пред въпросите за същността, произхода и смисъла на света, разкрива ни най-дълбоката реалност, която стои пред нас, но същевременно ни разкрива смирено и своята безпомощност да я обгърне и изрази рационално, освен само в нейното отношение към единичното и отделното[19].

в. Съдбоносна решимост. – Тук спира разумът, но не спират жаждата и стремежът на човека. Доведен до една бездна, той иска да надникне в нея, защото това не е случайна, чужда бездна, а е тази, oт която извира и на която се крепи разумът му, както и цялото му същество – тази, която единствена му придава някакъв смисъл. Едно oт двете: или някак ще трябва да се проникне в тази бездна, за да се постигнат тайните ѝ относно човека и да се осмисли животът, или пък тоя живот остава едно безплодно лутане в покрайнините, едно водене на слепци oт слепи, сляпо натрупване на къртичини пръст.

Дойде ли се до този предел, oттук нататък водят вече само два пътя, два изхода: път на живота и път на смъртта. Без смисъл не може да се живее. Всичко наоколо се изпразва oт съдържание, опротивява. Каквото по-рано е било най-близко до сърцето, най-примамно, сега изведнъж се чувства като непоносима измама – толкова по-горчива, колкото е била по-близка и скъпа. Самата постановка на живота се вижда погрешна. Разклащат се напълно устоите, всичко става като без дъно, включително и целият свят. И това състояние настъпва толкова по-внезапно и неотразимо, колкото времето е по-динамично, катастрофично. При спокойно време много неща външно се задържат по-дълго, по-лесно измамват и стават кумир. В смътни времена, при разклатени устои, се изпитва истинската жизнена стойност на идеалите и на идолите. Пробуденото съзнание по-лесно вижда реалната стойност на нещата. И както ако сме покачени на дърво в буря, ние сме по-сигурни и по-запазени по-близко до дънера, така и раздрусаното човешко съзнание неизбежно изоставя всичко единично, отделно, за да търси обща опора в целостта и чрез целостта. Всичко друго се представя нищожно: наследствени предимства, природни заложби, обществено положение, скъпи доспехи, културни постижения и имотно състояние, красота и кариера – всичко става до болезненост безполезна суета. Кризата е на своя връх.

Харалд Гьофдинг (1843-1931)

Естествено не всички я прекарват с еднаква сила и трагизъм, но без изключение всички хора изживяват тази пределност и завой – тази решимост за целия живот. И ето тук става разделянето на двата пътя: пътят на живота, който значи приемане в човека и в света нещо по-висше oт разума и смирено прекланяне пред великата тайна на живота – пътят не вече на универсалната, а на същинската, на историческата богооткровена религия; другият път е на смъртта, при което не се признава нищо по-висше oт разума и понеже ясно се вижда, че разумът не постига тайната и смисъла, остава само умопобъркването или физическото самоубийство поради безсмислието на живота: „не заслужава да се живее“. Този е единственият логически завършек на абсолютния песимизъм. Всички други, които остават да живеят и се борят, търпят несгоди и лишения – те дори тогава, когато се обявяват за „абсолютни“ песимисти и живота обявяват за „абсолютно“ безсмислен, все пак носят в себе си – макар несъзнателно – oт оптимизма на вярването в някакъв неясен за тях смисъл – те са религиозни. За нормалния здрав човек с пробудено самосъзнание, който не води животинско съществуване ден за ден, смиреното благоговейно преклонение пред непостижимото е абсолютна потреба. Чрез своето осъзнаване на Абсолютното човекът именно се очертава като човек – в това е същността на неговия дух, на свободата му; тук намира реализация върховният стремеж на неговата личност. Ако обаче всички без изключение се преклонят през Абсолютното, съвсем не значи, че всички вършат това еднакво, че всички еднакво високо се издигат до разбиране същността му. Никому не е дадено пълно, адекватно постигане на Абсолютното. Важното е обаче, че при търсенето и създаването на свой мироглед човекът необходимо се изправя пред Абсолютното, все едно дали ще признае смирено това, или пък самомнително ще го отрича. Никой човек няма избор по въпроса, дали да се насочва към Абсолютното или не, понеже самата му личност е създадена обърната към Абсолютното, интенционално е насочена към него. В това собствено лежи нейната последна съкровена мирогледо-творческа същност, така че няма истинска антропология без изследване вкоренеността на човека в Абсолютното, точно тъй, както няма изследване същността на религията и нейното значение, без изследване висшите ценности и копнежи на човека и неговата личност.

Б. Същност на религията

6. Етимологично и предметно значение на думата „религия“

а. Етимологично значение. – Върховната самост на човека, интимното му себеосъзнаване го поставя във връзка и отношение към Абсолютното. Пробуденото съзнание установява съществуването на тази връзка и oттук произтичат цяла редица следствия, чийто сбор именно представлява историческата, същинска религия.

Самата дума „религия“, добила гражданственост в целия културен свят, е oт латински произход (=religio). Цицерон я образува oт глагола relegere, който означава да се отдели нещо настрана oт постоянната употреба, отдаване на нещо на особено внимание и почитание. Според това Цицерон определя религията като благоговение пред нещо тайнствено и неизразимо, а религиозни нарича онези люде, които основно и многократно са обсъждали и обмисляли онова, което се отнася до почитането на боговете.

Лактанций образува думата религия oт глагола religare=свързвам, съединявам и оттам я определя като съюз, връзка на човека с Бога, отдаване справедливото и необходимо почитание на създаващия ни Бог, насочване само към Него внимание, следване Него. Тези прояви ни съединяват с Бога.

Блажени Августин (354-430)

По-друго значение придава на думата блажени Августин. Той я образува oт глагола reeligere=възсъединявам, възстановявам нарушена връзка. „Бог, казва той, е източник на нашето блаженство, цел на всичките ни стремежи, затова когато Го намерим, особено след като сме го загубвали, ние с любов се стремим към Него и в Него намираме успокоение[20].“

Всички тук дадени определения не се изключват взаимно, а се допълват. Защото в религията ние намираме действително нещо неделнично, а тържествено, благоговение пред нещо тайнствено, но това благоговение е вече и връзка, съюз с тайнственото, пребъдване в неговата атмосфера. И тъй като пребъдването не е постоянно еднакво силно, а често се отслабва или дори прекъсва oт центробежни сили, затова повторното му постигане се изживява като върховно успокоение и блаженство. Отбелязаният oт блажени Августин път на загубване и възстановяване единството е особено важен елемент на всяка религия.

б. Космическо чувство. – Така етимологичното изследване ни дава основните белези в значението на думата. Към по-голяма пълнота и точност обаче ще се доближим след определяне и по същество на религията. За тази цел трябва добре да помним постигнатото при изследване личността, именно, че тя в себе си носи дух, постоянно надхвърлящ всичко конкретно, търсещ чрез културата и отвъд културата да постигне мироглед и да намери собствената си опора и корен. Преливането на този дух oт частното към общото, по-право установяването, че няма частно без общото, че то нито може да съществува, нито може да се опознава, без него го довежда зад пределите на разума към дълбочините на битието, които единствено обясняват и осмислят всичко единично. В тях самата личност се намира закотвена и вкоренена. Общението с абсолютното начало служи за нейно реално допълване[21].  Религията според Вильям Джемс се състои именно в това реагиране на цялата човешка личност към целостта на битието и на живота. Пълното реагиране е различно oт случайното и частичното точно тъй, както всеобхватните преживявания не приличат на обикновените и навичните. За да се постигнат такива преживявания, трябва да се спуснеш oт повърхността на живота и да се вглъбиш във възприемане целостта на Космоса като предвечно битие – благосклонно или враждебно на човека, вдъхващо ужас или радост, любов или омраза – възприемане, което в една или друга степен е достъпно на всекиго oт нас. При него се създава преживяване на нещо величаво, значително и умиляващо, тъй като се изправяме пред една предвечна, всеобхватна, абсолютна реална същност, към която можем да се отнасяме само тържествено, без проклятие и насмешка. Тази Същност именно ние наричаме Бог[22]. Във всички религии под това име хората са разбирали винаги последното, абсолютно непроизводимото, реално даденото, към което са отнасяли всички и самите себе си[23]. Докато в обикновения живот човек с болка изживява препятствията и борбите по пътя към истината, доброто и красотата, при религията той постига тяхната ненакърнена пълнота, като влиза в общение с последния им източник и носител – Бога. Чрез Него и самият свят се преосъществява, и човекът се обхваща oт светло тържествено космическо чувство на всеединство.

Като космическо чувство определя религията още Шлайермахер. Според него тя е пребъдване духовно в обятията на вечността, сливане на личността с Абсолютното, „вкус към безкрайност“, „интуиция за вечността“. В противоположност на всяка друга проява, свързана с временни и условни ценности, религиозността е непосредствено съзнание и чувство за абсолютната зависимост на всичко единично oт общото, което в своята пълнота и неизповедимост е Бог. Всичко ограничено съществува само в безкрайното. Религията е търсене и намиране въздействието на безкрайното и вечното, на Бога, като мирова душа, във всичко, което живее и се движи, във всяко растене и изменение, във всяка дейност и страдание. Тя е преживяване на собствения живот като такова пребъдване в безкрайното, издигане пробуденото съзнание до всеобщия миров живот, идващ oт Бога и чрез Бога[24].

Няма човешки живот без осъществяване на някакъв смисъл, някакви ценности, но те пък извират oт дълбочина, където прониква само религията, затова тя единствена се явява пълна „вярност, непрекъснатост в битието“, върховно запазване на ценностите]25]!  Така също и смисъл нашите постъпки получават не сами по себе си, а само във връзка с пълния смисъл на личността ни, която също няма свой собствен частен смисъл, а го получава oт общия космически смисъл. И ето, религията е именно съотнасяне на всяка конкретност, осъзнаване на всяка единичност oт гледището на един последен абсолютен смисъл в живота[26]; потъване в пълнотата на битието, трайно пребъдване в цялостния смисъл, устременост към все по-непосредствено постигане пълнотата и смисъла, готовност и отвореност на личността за сили и внушения, идващи oт Бога, като абсолютна основа на всичко – това е религията.

Фридрих Шлайермахер (1768-1834)

в. Грях. – Ние обаче не ще да сме осъзнали вътрешно-динамичния характер на религията, ако към самата ѝ същност не схванем и отнесем това, което се нарича грях. Грехът е точно противоположното на религията. Ако тя е пребъдване смирено в обятията на мировия Творец и върховен смисъл, върховна ценност – Бога, грехът се явява отпадане, отдалечаване, съзнателно отчуждаване oт тази основа, oт този смисъл и тази ценност, придаване друг порядък на ценностите, оставане в безкоренната отсамност, забравяне зависимостта, поставяне кумири и идоли на мястото на Абсолютното. Грехът е по този начин преди всичко съзнателно отричане истината за битието, фалшифициране на порядъка, изместване центъра на битието. Престава космическото чувство, престава възторжеността и на мястото ѝ идва иронията и надсмешката. Бог не се поставя над всичко, настъпва пълна екзестенциална самоизмама: човекът обожествява себе си и няма съзнание за своята ограниченост. Отпадането oт центъра разхвърля света на съставни елементи и oт Космос изведнъж го прави хаос. Слънцето, което е греело oт центъра, не престава да хвърля лъчите си навред, но обърнатите гърбом към него остават лишени oт светлината му. Безсмислие обхваща всичко и човекът загубва своята духовна независимост сред раздробения свят. Собствените му постижения и дела се изтръгват oт него и вместо за усъвършенстване му служат за смърт. Откритията му, техниката му, богатствата му служат за взаимно изтребление.

Но сред хаоса на живота човекът не престава да носи своята висша богоустремена духовност, копнежа си за истинска пълнота и смисъл, стремежа си да пребъдва духовно в центъра, жаждата си да бъде при извора на живота. Колкото по-страхотен и безсмислен се явява лабиринтът на живота, толкова повече той се вкопчва в своята ариаднина нишка, която го води към Бога. Oт дълбочините на греховното състояние издига поглед нагоре и в своята болно осъзната безпомощност се обръща със зов към Бога, търси отново връзката с Него, тоест търси религията. Колкото по-непоносимо е било отчуждаването, толкова по-стоплящо е сега възстановеното единство, постигнатата пълнота, светлата космичност.

Ето в този смисъл, понеже в човека непрекъснато се борят търсенето на Бога и стремежът да се отдалечи oт Него, да скъса връзката с Него, религията се явява и постоянно възсъздаване на тази връзка. Но и тогава, когато не проявява стремеж към отчуждаване, човекът поради своята природна ограниченост си е вече отдалечен oт божественото, неспособен сам да го достига, а това го кара да се чувства захвърлен като в някаква мрачна долина на безсмислени сенки и на горчиви сълзи. Оставен сам, той и при най-големи усилия не е в състояние да намира пътеките към Бога – толкова много са слепите пътища и фалшиви ценности. И тук пак религията се явява негова водачка и възстановителка на единството – спасителка.

Уилям Джеймс (1842-1910)

Стремежът към спасение като изтръгване oт непоносимия мрак и раздробеност на живота и като постигане отново смисъла и пълнотата на битието е толкова основен за религията, колкото и самата връзка с Бога, защото ако връзката е идеал, то отчуждеността, грехът е онази реалност, която постоянно се преодолява чрез връзката и без чието преодоляване не е възможна религията. Това никой не е чувствал по-добре oт блажени Августин, който и лично беше избродил пътеките на греха, преди благодатно да се обърне, затова и подчертава колко съществен е за религията моментът на възсъздаване, отново постигане единството с Бога и чрез Него – със света.

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св.Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[16]. Rud. Eucken: Wahrheitsgehalt der Religion, S. 178 f.

[17]. Georg Simmel: Hauptprobleme der Philosophie, S. 12.

[18].  Архим. Евтимий: Кратък наръчник по християнска апологетика, София, 1942 год., стр. 13-14.

[19].  Max. Scheler: Vom Ewigen im Menschen, Bd. I, Halbbd. 1, S. 72 ff.

[20]. Н. П. Рождественский: Христ. апологетика, т. І, Спб. 1884, стр. 132-135.

[21]. Н. М. Малахов: Същина на религията, София, 1915 г., стр. 23.

[22]. Вильям Джемс: Многообразие религ. опыта, стр. 30, 33.

[23]. Fr. Brunstadt: Die Idee Der Religion, 1922. S. 5.

[24]. Фр. Шлайермахер: Речи о религии, Москва, 1911, стр. 36, 44, 51.

[25]. Г. Геффдинг: Философия на религията, Спб. Стр. 6, 9, 96, 131.

[26]. Spranger: Lebensformen, S. 41, 56, 58 ff.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8kc

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s