Към философията на религията – продължение 1

Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

3. Личността и околният свят

a) Активност. – Духът е самостойно реален, непроизводим. Вярното е обаче, че само в досег с околната действителност се показва неговата активност, проявява се природата му. Ако вътрешно личността е цялостна, външно тя самата се намира всред една цялост, в която всичко се взаимно прониква и в която тя е център на енергия. Всред тока на времето и пространството, всред смяната на най-различни впечатления и противоречиви влияния тя стои единна, цялостна, праволинейна, вярна на себе си, незаменима, критично дистанцираща на всичко, което идва oтвън, организирана вътрешно, непрекъснато растяща и все пак тъждествена на себе си. Колкото по-самостойно, критично се държи към всичко напиращо oтвън, толкова по-силна е личността. Вече самата наша дума „личност“ говори за нещо независимо, отделно. Без увереност всред всички телесни, обществени и природни условия, ориентиране, провеждане цялостна нишка на поведение, няма личност, а тази нишка е възможна благодарение на постоянната активност. Човекът никога не е абсолютна, съвършена личност; той е само постоянно растяща, очертаваща се личност по пътя на самодейността на активното субеутвърждаване. Личността не е ли статична, налична, а е динамично себереализиране, създаване oт себе си ново битие. Тази страна е толкова съществена, че за нея, както за светлината и топлината, можем да кажем, че съществува само дотолкова, доколкото се проявява, действа. Светлина, която не свети, не е вече никаква светлина. Вятър, който вече не духа, не „вее“, не съществува. Така и личността съществува само дотолкова, доколкото „личи“: отличава се, излъчва една особеност, самостойност.

Не бива обаче да се мисли, че активността на личността е нещо преднамерено, съзнателно провеждано. Когато например възприемаме нещо определено, това не значи, че едва в този момент започваме своята душевна активност, като че дотогава личността ни е била бездейна. Наистина има различни степени на активност в различните моменти, има усилване и отслабване, но пълно изчезване няма, така че не е необходимо личността нарочно да се поставя в движение, това тя върши по силата на самото си съществуване.

Дори най-обикновено усещане показва, че личността, съзнанието е активно. Ако в психологията усещането определят като „най-прост психичен акт“, това както вече казахме, произлиза oттам, че не се вземат под съображение отговорът, дейността на душата при всяко усещане, централното личностно възприемане на всичко. Още повече, че такова изолирано свойство на нещата, под чието въздействие се получавало усещането, в действителност не съществува, а свойствата са дадени едновременно и само логически, душевно-творчески се „изолират“. Там стои едно дърво, тук върви и говори човек – това виждаме и чуваме ние. Но какво значи виждане и чуване, ако не дейност на душата по повод на известно раздразнение? Пияният и изплашеният до безчувственост имат очи и уши, отворени понякога дори повече oт нормалното и цяла редица неща могат да ги връхлетят, без  обаче те да усетят нещо. Това е, защото не са достатъчни само органите, а е необходима работата на централната приемателна станция – съзнанието. Още повече личи активността при практическата борба за самозапазване или за запазване на рода, на общността. Личността тук си поставя цели, определя и избира най-подходящи средства и пътища за постигането им, приспособява околното към своите жизнени нужди, рационално прилага натрупан опит, обсъжда планове за бъдещето, премахва пречки и прегради, сама се приспособява към дадени условия и прочее. „Личност – казва големият германски философ на нашето време Николай Хартман, – е съществото, което не само остава трансцендентно, по-високо стоящо oт своите прояви, но което и с цялата си същност е съотнесено и живее в надличното: едно същество, което е вътрешно врастнато в своя жизнен кръг и му принадлежи толкова, колкото и на себе си. То е по самата си основна същност експанзивно същество, което при врастването си в света все пак не се загубва, а напротив, едва там истински се оформя и осъществява. То е затова чисто духовно същество, каквото още не е субектът като субект, нито съзнанието, взето самò по себе си, каквото имат и висшите животни“[9]. Обсегът на неговата активност е много по-голям количествено, а и качествено е друг, поради налични в него нови особености.

б. Свобода.- С активността е неразлъчно свързана свободата.

Личността преодолява само творчески собствената си изолираност и се приобщава към битието не иначе, а в свобода и чрез свобода. Личност без свобода, както и истинска активност без свобода, са невъзможни. Ако човекът нямаше съзнание за лична решимост, следователно и за отговорност за постъпките, които личността му има, чрез които се проявява, това би значило да се самоликвидира и отрече основната ядка на тази личност.

Опитът показва, че човекът навсякъде е обвързан, прикрепен към дадени отношения, сближен и свързан с известни лица, природни условия, собствена телесна природа и така нататък. И все пак виждаме да го съпътства съзнанието за собствено аз, за собствено достойнство и чест, за лична свобода. Самата възможност човек преднамерено да се принесе в жертва за извоюване свободата, или за защитаване честта си, или най-сетне да тури край на живота си, ако види,че не може да запази едното или другото, а понякога и двете заедно – самата тази възможност разкрива интимна, специфично човешка природа в нас, показва нашата автономност относно всички условия. Тук е най-решителното поражение на механизма, който е сляп за възторга oт истината и доброто, а за свобода и чест говори само поради недоразумение. Ако ние не бяхме духовни личности, а само материя и процеси, биха били смешни всички приказки за жертва и подвиг, всички борби за свобода. Затова всеки, който теоретически отрича свободата, но практически призовава към борба за свобода, с това неволно признава и това, че тя е различна oт материалните условия, които протичат механически обусловено, признава, с други думи, една нова причинност, нова мотивировка на проявите, произтичаща oт самата личност и нейното съзнание.

Николай Хартман (1882-1950)

В непрестанния безплоден спор между индетерминизма и детерминизма често oт страна на индетерминистите се защитава една абсолютна, напълно необусловена свобода, равна на пълен произвол, на непредвидим каприз при всеки отделен случай. Няма обаче измама oт такава „свобода“, защото който решава произволно, немотивирано, точно той би издал, че няма вътрешна трайна сила, еднаква линия на поведение, няма своя личност. Такава „свобода“ е свойствена на животните, но тя няма нищо общо с личността и с истинската свобода. Животните именно се управляват не oт вътрешно обсъждане, oт свободен избор и себеконтрол, а oт външните дразнители и обстоятелства, затова реагират най-различно. Човекът напротив, притежава разумна, личностна воля, насочвана към дейност чрез обмисляне и решение с оглед на поставени цели и средства за постигането им. С мислите за тези цели човек превръща целия си живот в нещо непрекъснато, единно, последователно, oт гледище на което се осмислят и определят всички единични прояви. Човешкият живот е личностен, структурен, вътрешно организиран и цялостен, поставен под общ смисъл и предназначение. „Свободно действа този – казва Фридрих Паулсен, – който се самоопределя не чрез външните подбуди oт предизвиканите oт тях минутни желания, а чрез мисли за целите и чрез идеалите, чрез дълга и съвестта; първият се пробужда (agitur), а само вторият истински свободно действа (agit)[10]“

в. Самоопределение. – Истинската свобода е неотделима oт предвиждането и самоопределението, а то е свързано с постигане абсолютни ценности отвъд всякакви пречки и влияния. Всяко животно се подчинява напълно на външната принуда, чуждо е на изисквания и императиви. Само човешката личност има свой път и осъществява свои намерения. Ако осъществява днес едно, утре друго безсистемно, откъснато, ако няма определен жизнен път, а всякога под влияние на различни фактори започва живота като отново, тогава няма място за проявяване на личността.

г. Растеж.- С това достигаме до растенето на личността и на нейната свобода. Свободата не е дадена, а по-скоро зададена величина, която непрестанно расте, благодарение на приемствеността. Като запазва старото и събира така опит, като следва трайно определена линия на поведение, човек непрестанно възраства и свободата му се усъвършенства. Когато народът казва, че човек в живота се калява, той изразява същата мисъл, че волята постепенно се усилва и така свободата се увеличава. Човекът е идеално свободен, доколкото се стреми към свобода, и реално свободен, доколкото фактически осъществява идеала за свободата.

4. Личност и култура

а. Общностна вкорененост. – Очертаната досега личност – активна, възрастваща чрез свобода и самоопределение, осъществяваща свои цели в живота, движена oт вътрешна целесъобразност и назначение – не бива обаче да бъде схваната романтично – просвещенски или анархистично, тоест като откъсната, самодостатъчна, противопоставена на всякакви норми и задължения, антисоциална. Да я схванем така, значи да забравим нейните първични корени, произхода ѝ, както и последното ѝ оправдание и стремежи. Отделната личност никога не е и не може да бъде самозатворена, насочена срещу всички като абсолютен субект, защото в действителност още oт раждането си израства в известно общество, преди още да се оформи като личност, всмуква в кръвта си всичките елементи на тази общност. И понеже тази общност е човешка, тя носи белезите, особеностите на човека в отлика oт животните – носи култура.

Наред с кърменето, пазенето, чистенето, което за малкото дете е почти еднакво с животните, то усвоява неизбежно известна култура. Над люлката му се пеят люлчени песни, каквито се пеят от неговия народ, говори му се на родния език, въвежда се в определени нрави и обичаи, привиква на някакви правни норми, започва да пише, добива научни знания, усвоява технически и художествени сръчности, възпламенява се oт едни или други религиозни обреди, създават му се навици на възпитание и етикеция и прочее. С една дума още oт раждането си детето вече проявява специфично човешки нужди и интереси, именно културни интереси и възможности и те биват – интересите задоволявани, а възможностите развивани. Oт това гледище дори кърменето, пазенето и чистенето на детето биват извършвани не тъй, както у животните, защото и тук човекът използва и прилага своите културни познания и постижения. Нито за момент той не може да действа съвсем като животните, защото родовият му белег, неговата културоспособност е неотделима oт него, така че да действа напълно като животно, би значело насила да пренебрегва, да потъпква тази си способност – своята душа.

Фридрих Паулсен (1846-1908)

Всички културни прояви, усвоявани oт личността, са фактически над личността – имаме предвид отделната личност, те са общностни прояви, плод на множественост. Личността не ги донася със себе си, а ги заварва дадени, готови и преди да бъде творец в тях поне до степен, че да ги използва за себе си, тя следва да ги усвои oт другите, да се възпламени oт тях.

Най-важното е обаче, че не само в своите конкретни прояви, а и по същество културата не е нещо случайно, а е проникната, крепена и определяна oт строга закономерност, oт вътрешна валидност и принудителност, oт строга нормативност. В този смисъл тя надхвърля не само отделните личности, но и отделните колективи, доколкото и те могат да бъдат субективни, анархизирани. Всред тази култура личността има свое място и задължение да постига и осъществява ценности. Тя обаче не би могла да се заснове на общото и да работи културно-творчески, ако в самата нея освен чисто субективно-биологически не лежаха и духовно-културни възможности и предразположения, тоест ако тя не беше способна да осъществява един по-висок смисъл в живота си[11]. 

б. Културата по същество. – По своето естество културата не е нищо друго освен преодоляване разпокъсаността в природата или направо установяване на вътрешните ѝ връзки, надмогване субективните мнения, убеждения и интереси, търсене да се постигне едно обективно битие, не каквото нам се струва, а каквото е самò по себе си и oт себе си, тоест отвъд така наречения наивен реализъм. На това битие човекът се подчинява сетне неизбежно, с желязна необходимост. Най-елементарни примери oт областта на науката, която е oт никого неоспорвана културна област, могат да ни разяснят тази същност на културата. Това, че две и две правят четири, е една научна истина, която не търпи противоречие oт никого, в каквото и положение да е, и тази истина важи за всички неща, oт най-малките до най-големите, важи дори отвъд целия свят за всички мислими неща – тя е безгранична и вечна. Ако сега се запитаме какво нещо е това „две“, с желание да имаме едно „понятие“ за него, ще трябва без съмнение да кажем, че то е четно число. Но четни числа има безброй, освен двойката. Значи, да определим това понятие, ние сме го отнесли към един род, към нещо по-общо, където то не е самичко, а се нарежда с безброй други. Така постъпваме и при всяко понятие – винаги определяме четното, единичното чрез по-общо: „човек“ е такова и такова животно, България е такава и такава държава, перодръжката е такова и такова оръдие за писане и прочее. Поискаме ли сега да определим вторите, по-общи понятия, ние пак търсим по-общи oт тях, търсим родовата им принадлежност. Така продължаваме, докато дойдем до последното най-общо или абсолютно общо, което вече не можем да определяме, защото нямаме към какво да го съотнесем. В самия процес на нашето мислене, с други думи, неотразимо се съдържа отразяване на общественост, свързване, подреждане. Това, което ни се вижда отделно и несвързано, се оказва обединено в класове, в система. Всякакви частни мнения тук са без значение. Постигнатото като истина не се схваща вече като лично, индивидуално постижение и притежание, то добива валидност за всички и тази валидност на научната истина произтича oт това, че в нея се изразява едно обективно, а не само видимо битие. Видимостта ни казва, че слънцето „залязва“ и „изгрява“, че има „зелен“ и „син“ цвят, че пръчка, потопена във вода, изглежда пречупена и прочее. Науката ни казва пък, че слънцето непрестанно грее, че вместо синьо и зелено има толкова и толкова етерни трептения, че пръчката ни се само струва счупена, че това е обикновена оптична измама. Науката по този начин дохожда да ни отключи, да ни изтълкува и в известен смисъл да ни измени света на сетивата, дори когато на всички хора нещо се вижда не тъй, както тя учи. Чрез нея човекът се самонадмогва, освобождава се oт собствените си илюзии, за да се подчини на една фактичност. И тази сила на науката като стремеж към истината независимо oт интересите, мненията и претенциите на отделни люде или на всички в известни моменти, е до такава степен жива в самото същество, в самата личност на човека, до такава степен може да го обхване и възпламени, че да принесе той и целия си живот за нея. Цялото, общото, последното и абсолютно единство се носи в гърдите на човека, движи го като непреодолима сила и го прави герой на науката.

Не по-иначе стои и въпросът с изкуството. Няма изкуство на отделната личност, а има обществено изкуство. Художникът oт самото начало предназначава работата си за въздействие върху другите. За да постигне това, той постъпва не наслуки, произволно, без закон, а се подчинява също на една строга нормативност, надхвърляща частните мнения и мненията на „школи“ и „насоки“. Само пълното закономерно проникване oт художника в неговия обект създава истинското голямо изкуство, което не е нито пасивно подчиняване на външни обекти или тяхно само сляпо фотографно наподобяване, нито пък е самоволие, каприз, субективна приумица: то е пълно сливане на субект и обект за вътрешно разкриване и възсъздаване. Това възсъздаване обаче не би било възможно, ако между субект и обект, а по-сетне и зрител и слушател не съществуваше обща основа, мост за интуитивно проникване. Само така един и същи художник може да се вживее или – както „интуиция“ се превежда – „непосредствено да притежава“ много обекти, или много художници да се вживяват, вътрешно сродят с един и същ обект. Също като учения художникът прониква зад външната видима „действителност“ и долавя други връзки, типични особености, помага ни да погледнем зад определени черти, открива ни душата – на човека или на природата. Нашето око долавя чертите на едно живо същество, но ги долавя само плоскостно наредени, поставени една до друга, неорганизирани вътрешно, непроникнати oт обща връзка. Така се изпуска целта на живота, движението, което блика през чертите, което ги съединява и им придава значение. Художникът пък прониква зад тези черти, вживява се, сродява се с лицето и сетне ни отключва неговата същност чрез подчертаване едни или други особености. Oттам произлиза унесът, съзерцателното проникване, надхвърлянето на всяка груба заинтересованост, когато слушаме хубав концерт, разглеждаме хубава картина, четем хубави стихове и прочее. Отвъд външните черти нашата душа се наслаждава на една духовна същност и цялост. В този смисъл големият френски скулптор Огюст Роден казва, че „великият художник чувства мировата душа да се разкрива пред неговия дух… Не само в душевното, а и във видимо мъртвата природа, в движения и предмети той долавя душата, могъщата сила, ритъма, който ги образува и им придава грация, енергия, любовно очарование или безграничен възторг[12].“ В този смисъл и Бродер Християнсен вижда в изкуството постигане на собствената ни духовна личност, която отвъд всякакви дребнавости и грубости на „реалния“ живот при съзерцанието изживява непосредствено своята неповторима самост, своята тиха съкровеност. Защото изкуството не подражава външната природа, а я символно отключва, както казахме помага ни да проникнем в тока на духа и да се слеем с него, да надраснем себе си[13].

Така и в изкуството е жив същият стремеж към постигане все по-дълбоки връзки на всички с всичко, съзерцаване на непостижими иначе цялости, към преодоляване на всякакви лични вкусове и подчиняването им на идеята за една единна последна красота, също тъй неизразима, неопределима, както е последното най-общо понятие, последната аксиомна истина на науката.

Огюст Роден (1840-1917)

Вземем ли морала и неговото отношение към ползата, удобствата и биологичното запазване на личността, виждаме същото. Невинаги и не навред едно и също нещо се оценява като морално желателно, обаче винаги е съществувало различаването на морално и неморално. Моралното винаги е свързано със закон, дълг и стремеж към достигането му, без оглед на това, дали съответства в даден момент на удоволствието, на ползата и благосъстоянието на някои личности, или дори на по-малки и по-големи общности. Нещо повече, моралната стойност на човека бива толкова по-голяма, колкото повече свои удобства, удоволствия и изгоди е пожертвал, за да постъпи морално. И когато социолози ни казват, че морално било полезното за обществото, дори самият произход на морала отъждествяват с ползата, тогава се забравя, че моралът действително догонва една „полза“, но само ползата на абсолютното, последно общо, а не ползата на тази или онази обособена личност, нито ползата на една или друга общност. Точно обратното: не моралът служи на конкретните общности и личности, а те имат толкова по-голяма цена, толкова са по-издигнати културно, колкото повече служат на морала, въплъщават го в своя живот. Няма по-неморален „морал“ oт този, който се приспособява, огъва според себичните интереси на лица и общности[14].  Но тук именно пред нас изниква един важен въпрос: как така полезното за общото да не бъде полезно и за конкретните общности и личности, а полезното за тях да не бъде полезно и за последното, абсолютно нещо? Това е възможно само затуй, защото в личността, а oттам и в общностите има двоен закон, двойствена природа: една, която я влече към общото понятие на културата, подчинява я на обществените норми и изисквания, и една втора, която я кара да дава гръб на общото, да се самозатваря, да прави себе си център на Вселената – да бъде егоистична. А егоистични могат да бъдат еднакво личностите, както и общностите. Дори може известна личност да извърши най-висок морален подвиг, да се самопожертва в името на една сама по себе си безморална или противоморална общност. Жертвата се извършва погрешно поради незнание например, но и в този случай, както и в случай на истинско морално постъпване – тоест жертване в името на заслужаващи това ценности – самата жертва е възможна само затуй, защото в човека живее сила, която го издига над самия него като биологичен екземпляр, живее законът на живота и го води към подвизи, живее стремеж към последното абсолютно добро.

в. Раздвоение. – За животното не съществува двойственост: неговите гърди не раздират две души, както раздират гърдите на Фауст, не живеят два закона, както у св. апостол Павел, (Римляни 7-ма глава), не се чувства носено oт колесница, в която са впрегнати два несговорни коня – единият лети нависоко, хвърковат и прекрасен, а другият тегне надолу – муден, дебелокож и противен – както е сравнението у Платоновия „Федър“. Животното е цялостно засновано напълно в околното oт света. Самият свят е само свят за него, само „околно“ (Umwelt), на което животното е център и всред което води своята непрестанна биологична борба за самозапазване. Че в тази борба понякога проявява удивителна издръжливост, ловкост, хитрост и съобразителност, това не изменя положението – то никога не се издига да търси един свят, какъвто е той сам по себе си, не се интересува oт обективно битие, не догонва никакво дълбоко проникване в това битие. Затова животното няма наука, изкуство, морал и прочее. Всичките му отношения със света се изчерпват с пряко вземане и даване, непосредствено реагиране и пълно подчиняване или най-малко приспособяване към природната даденост. Човекът обаче чрез своята култура се противополага на тази непосредствена даденост: безплодното прави плодоносно, костеливото и грозно диво прави сочно и красиво, стихиите впряга в турбини и машини. Попитаме ли се как постига това подчиняване, отговорът е, че той побеждава единични, конкретни природни явления чрез това, че сам се подчинява на по-общите закони на самата природа, че долавя кое е по-висше, по-мощно всред природните явления, та него използва срещу другите явления за себе си. С други думи светът тук добива за него дълбочина, иерархичност, централност, която прави възможна и неговата свобода не само по отношение на природата, а и по отношение на другите личности: само като се подчиняваме на един по-висш закон за нас отпадат по-нисшите изисквания и буквални предписания. Ако си послужим с историческия пример на Сократ, ние виждаме пренебрежението му към мотивите на обвинителя и съдиите само за това, защото се беше подчинил на по-висшия глас на своя „демон“, тоест на своята съвест. Съвременното му общество виждаше своята „полза“ и своята „изгода“ в смъртта на философа, а съвестта на Сократ му говореше, че не може да лежи истинската полза на едно общество в увличане по печалби, във взаимни доноси, клевети, грабителство, в избиване будните обществени съвести и прочее[15].

Както виждаме, във всички културни области се показва като догонван идеал едно последно единство, стоящо на върха на иерархическата стълбица и ценностите. Всяка научна истина, всяко художествено произведение и морална постъпка носят в себе си отражение, конкретна реализация на това последно битие. Цялата култура се явява устрем към него. Навред се показва неизбежно надрастване, издигане и надхвърляне на частното, единичното, себичното, навсякъде постепенно освобождаване oт разпокъсаността и противоречията, стремеж към дълбините на жизнения процес, към постигане вътрешната общност отвъд всички форми и явления.

Бродер Християнсен (1869-1958)

Такава е същността на културата, но не бива да се мисли, че така тя бива винаги схващана. Много по-често всичко в нея бива тълкувано утилитарно, като че тя е само оръдие за нашето лично животинско запазване и създаване на удобства, резултат на процеси на производството, на трудови условия. Остават тогава непонятни жертвите на учени, художници, на морални великани и на всички знайни и незнайни герои, които са презирали всякакви изгоди и са принасяли живота си, само за да постигнат истината, доброто или красотата. А точно възможността за човека да създава култура доказва, че идеалът на културата не е само нещо далечно, бъдеще, а е жив като квас, като двигателна сила в самата природа на човека, в личността му. Така и когато признава, и когато не признава, дори категорично отрича, човешката личност се явява устремена към един абсолют. Oттам произлиза и раздвоението, двете души, че едновременно се стреми да се задържи отделно, себично, в затворен около себе си жизнен кръг, а oт друга страна, преодолява всяка частичност и самозатвореност.

Естествено не всички хора чувстват еднакво силно това раздвоение, защото не всички са еднакво културоспособни, тоест способни да се изкачват по иерархическата стълбица на ценностите, та да има какво да противополагат на своята животинска егоистичност. Няма обаче човешка личност без поне елементарни наченки на светоустременост, защото тя не би била вече нито човешка, нито личност. Личността именно не е разнозначна на биологически индивиди, а е постоянно себереализиране, непрекъснато изработване себе си чрез работа над свръхлични ценности. Това ще рече, че няма личност без култура, също тъй, както няма култура без духовната човешка личност. Индивиди ние сме по природа, а личности само постепенно ставаме в зависимост oт това, доколко усвояваме и сами творим човешката култура.

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св.Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[9]. N. Hartmann: Das Problem des geistigen Seins, S. 122.

[10]. Фр. Паулсен: Система на етиката, т. І, стр. 321.  

[11]. Ср. Ed. Spranger: Lebensformen, S. 14, 24 ff.

[12]. Огюст Рoден: Изкуството, София, 1919 год., стр. 103.

[13]. Дим. Бабев: Същността на изкуството според Б. Християнсен, „Учил. Преглед“, 1940 г., кн. 1.

[14].  Сравни Фр. Паулсен: Система на етиката, т. І, стр. 232 и нататък.

[15]. Сравни Платон: Апология на Сократ.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8jH

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s