Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

1. Съвременно схващане за човека

Когато говорим за съвременно схващане за човека, ние веднага трябва да направим уговорката, че такова единно, общоприето схващане няма и сега, както и никога не е имало. Във всички епохи са съществували едновременно и най-различни схващания за човека, борили са се помежду си, завладявали са по-големи или по-малки кръгове oт хора. И все пак някога е имало преобладаващи схващания, които между другите повече са се налагали било със своята достъпна форма, било с по-голямата си логическа убедителност, било най-сетне с широтата на своята жизнена основа и прочее. Тези схващания са давали облик на епохата, която дори е бивала наричана според тях. Така ние говорим за епоха на възраждането, епоха на просвещението, епоха на романтизма и така нататък, а това са епохи, които се характеризират преди всичко чрез своите антропологични схващания. В този смисъл ние и днес можем да говорим за едно схващане, като вземем предвид преобладаващите тенденции на сегашната наука за човека и нейните трайни постижения. Такова преобладаващо е днес учението относно пластовия строеж на човешкото същество, на личността, нейното вътрешно степенуване, многоетажност, много измерения. В човека вместо само механистичен принцип или само технологичност, вместо само свобода или детерминизъм, ние намираме степенуване, съществуване на отделни пластове, отделни измерения – иерархични, подчинени на различни закони, а същевременно непрекъснато взаимодействащи си. Желанието да обясним човека само чрез едни или само чрез други oт тези принципи е именно предубеден, ненаучен догматизъм и схематизъм, защото тези пластове само всички заедно образуват съществото на човека. Нещо повече, дори самото деление на пластовете е вече схематично, ако не схванем, че тук се касае за непрекъснат ток, за зависимост и връзката на всички прояви. Вместо атомизирането на човека и плоскостното му хоризонтално парцелиране на отделни „способности“, сега се доби поглед за неговата вертикална дълбока и вътрешно разнородна личност.

Всъщност това учение е старо колкото самата човешка антропология изобщо. Него намираме особено ясно изложено във философските трудове още на Платон и Аристотел, а в християнството го съдържа само божествено откровение. Трябваше обаче да настъпи апокалиптичното преоценяване на всички ценности, каквото виждаме в наше време, за да изчезнат много модерни фетиши и за да се разкрие блясъкът на пренебрегвани, но издържали проба през вековете, учения. И ето, след Първата война виждаме най-големите европейски философи да развиват своето реалистично схващане за човека като слабо Божие творение и същевременно като свободна, творчески насочена, отговорна за постъпките си, личност. Макс Шелер, Едуард Шпрангер, Николай Хартман, Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Николай Бердяев, Николай Лоски и цяла редица други oт техния ранг стоят тук, обединени в своето схващане за сложната, неизразима рационално и иерархично устроена човешка природа. До тях се нареждат още по-голям брой психолози, като Освалд Кро, Филип Лерш, Ерих Йенч, Ц. Юнг, Ерих Ротхакер, Рихард Мюлер Фрайенфелс, Х. Принцхрон, Х. Плеснер и прочее. В педагогиката това схващане се застъпва oт имена като П. Наторп, П. Петерсен, Х. Нол, С. Хесен, В. Флитнер и други. Най-сетне, нека споменем и за психопатолози oт ранга на Освалд Бумке[1]. Навсякъде това схващане не е нищо друго освен реализъм, многостранно обгръщане и изследване на човека при различни положения, за да се долови истинската му природа, без да се срязва насила, но и без да се разкрасява изкуствено. Общият резултат е, че пред нас изследван научно стои не ангел, но не и дявол, а стои пълнокръвната психофизична личност, позната ни oт личен опит, в която „дяволът се бори с Бога“, както беше казал още Достоевски.

В тази личност стоят едновременно и действат няколко слоя[2].  Най-напред стои физико-химична материя и енергия, подчинена на всички закони за неорганичното. Стои жива първично-биологична енергия, каквато дори намираме у едноклетъчните. До нея се нареждат органическа енергия, подобна на тази в растенията, която предполага вече реактивност и по-висша организираност. Следва животинска енергия и душевност, още по-високо организирана, подвижна, проявяваща редица качества като съобразителност, хитрина, дебнене, изчакване и други. Основно за нея е егоцентричната нагласа и чисто реактивният, обусловен характер на проявяване. Над този пласт стои несъзнателната човешко-душевна енергия, която прави човека участник в най-нисшия социален живот – там, дето казваме, че се движи oт мощните инстинкти за самозапазване и за запазване на рода. По-високо стои духовно-човешкото стъпало, което е напълно съзнателно, творческо, създаващо културата: наука, изкуство, нравственост, право и прочее. В културата ние имаме духовни ценности, които се усвояват и предават, но се усвояват и предават само дотолкова, доколкото имаме усвояващи ги личности, чрез които ценността се персонифицира. Културата не е в дървото, камъка, буквите или нотите, а в самата човешка личност, която чрез посредничеството на тези символи и материални знаци отключва една идея, една мисъл, заживява с нея, обогатява се и може да я предаде по-нататък. И понеже в един човек ние можем да имаме обединени разнородни културни ценности, ние стигаме до последната, най-висша степен в съществото на човека, ядката на неговата духовна личност, която именно е носител, обединител, притежател на всички ценности, организатор на всички останали слоеве и техен последен смисъл. Тази последна степен е най-съкровена, най-неуловима, но същевременно едва в нея човекът усеща същинската си дълбочина и неповторима ценност, същинското свое „аз“. Едва в нея той изживява себе си като в олтарна тишина затворен, сам. Oттам и тази степен някои философи като Шелер, Хартман, Бердяев, Вишеславцев, Руд, Ото и други я наричат самост (Selbigkeit[3] ). Тя носи не само мистично-съкровен характер, а е във висша степен парадоксално-противоречива. Именно защото тук човек се освобождава oт всякаква материална ограниченост и условност, именно защото най-непосредствено се докосва до последните дълбочини на живота, oт които и той сам извира, човекът лесно и без спънка се докосва до чуждите личности, слива се неопосредствено направо с тях, слива се с космичното цяло и така неговата самост се оказва точно онази дълбочина, в която е най-малко себично затворен, а е с всички и всички са с него. Наглед тук се крие противоречие, но само наглед, защото още Достоевски беше изтъкнал някъде, че върховна проява на свободно постъпване за личността може да бъде решението ѝ да пожертва свободата си и дори цялата себе си. Да не говорим за вечните думи на Евангелието, че който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който я пожертва, ще я спаси (Матей 10:39).

Така съвременната антропология ни разкрива отново дълбочината на човека и ни посочва в него на разнородни стремежи, но като най-дълбока неговата същност изтъква неугасимия, неунищожим копнеж по идеали и съвършенство, по себепревъзмогване и себепресъздаване. Трагичното сблъскване между личност и общество се превъзмогва чрез разкриване личностното себереализиране на общността. В самата ядка на личността си човекът носи образа на една абсолютна пълна, мирова общност, космичното всеединство, към което са насочени в края на краищата всичките му сили.

За този устрем ще видим сетне, че е oт религиозно естество, но преди това се налага поединично разглеждане на някои проблеми oт учението за човека.

2. Единство на душевния живот

a) Механичност – на първо място следва да се каже, че душевният живот на човека му се предлага и той го изживява всякога като трайно, постоянно единство, вътрешна организираност и едновременна пронизаност на всички определителности, едновременно съществуване. Дори в тук дадените определения се крие опасността да помислим за проникване и организиране на отделни части, отделни елементи, както това е при материалните предмети. Всъщност, човешката личност носи неотделими, немислими реално едно без друго свойства, които ние само логически можем да отделяме за нагледното ѝ изучаване.

Това схващане за единството на личността във всичките ѝ прояви сега е общопризната почти истина, но то съвсем не е било всякога признато и oттук са изтичали цяла редица опасни предразсъдъци, спъващи науката, както и разбирането на съществени културни прояви. Беше време, когато психологията под влияние на естествените науки третираше душата като нещо сглобено, съставено oт отделни части, както са съставени химичните тела oт отделни елементи. Достатъчно беше да се изучат добре елементите, например усещанията като „най-прост психичен елемент“, за да можем след като познаваме тяхната сила, трайност и качество, да възсъздаваме, да комбинираме каквито си искаме сложни душевни изживявания. Като се прибави и това, че самите психични елементи се свързваха направо с физико-химични процеси и се извеждаха oт тях, лесно е да разберем незначителната роля изобщо на психичното и нищо чудно тогава, че тази психология биде наречена „психология без душа“. Наречена беше тя така, уж да се избегне метафизичната предубеденост, а фактически самата тази психология не беше нищо друго oт действително бездушно третиране на душата, предубедено срязване психичния процес в средата. Защото достатъчно беше да се промисли докрай и логически последователно дори само това, що е усещане, да се схване, че не можем да имаме усещане без централно личностно осъзнаване, за да видим, че преди всякакви елементи и части стои цялото, единството, неделимостта на съзнанието, на личността. А ако дори най-просто усещане не можем да имаме без съзнанието като вътрешен неделим субект и носител, още по-малко можем да имаме сложни душевни процеси и явления. Така че изучаването на психичните явления без предварително определяне кой се проявява чрез тях, кой ги прави възможни и им придава едни или други качества, се оказва не научна обективност и емпирическа добросъвестност, а е прост преднаучен догматизъм, който и до ден-днешен не е съвсем изживян.

б) Творческа синтеза. – Следващият стадий в развитието на психологията е свързан с името на Вилхелм Вундт, който видя недостатъчността на механичното аритметическо изучаване на душевното. Той забелязал, че при сглобяването на известни душевни елементи се получава нещо повече oт прост сбор, затова говореше за  „творческа синтеза“, тоест синтеза, при която идва налице нещо ново, непредвидено и непредвидимо чрез изучаване на елементите. Вундт особено подчертаваше и връзката на психичното с физиологията, търсеше постоянната зависимост и каузална обусловеност на душевното oт физиологичните процеси, без все още да се дойде до идеята за организъм, за вътрешна цялост и целност. Душевното е все още външен продукт, пасивен, разпокъсан, несамостоятелен.

в) Органистичност. – Едва в следващия стадий на развитие, който съвпада с края на миналия век, психологията преодоля напълно както механичността и асоциацизма, така и идеята за творческа синтеза, заета oт химията. Тук психологията прекара плодоносното влияние главно на четирима философи, съвсем различни по насока на мислите си и по област на дейността си, но oт почти еднакъв ранг и духовна дълбочина: Фридрих Ницше, Анри Бергсон, Йоханес Ремке и Вилхелм Дилтай.

Влиянието на Ницше е oт най-общ характер. Касаеше се изобщо да се преодолее еснафското, дребнаво боравене с душата като с разменна стока, размервана на грамове, мерена на сантиметри, кроена и прекроявана, сглобявана и разглобявана. Вместо това идваше борческото начало на силната историческа личност, самоопределението на човека, дълбоките душевни стремежи, възходи и падения на „свръхчовека“, за които е сляпа всяка нискорасла, дребно разпараграфирана наука на догматичното сектантство. Тесните рамки на механистичността и „химическата психология“ бяха преодолени, залети oт богатството на многостранен живот, блеснал с изключителна сила в творчеството на тези философи.

Не по-малко плодоносно се оказа влиянието на друг представител на философията на живота (Lebensphilosophie) – Бергсон. И за него науката, разумът – всеки разум – се явяваха безпомощни пред жизнения процес – всеки жизнен процес. Със своята склонност всичко да анализират, да разглобят, те изпускат и недовиждат самия ток на жизнената енергия. Техните строги понятия статизират, стилизират живота, схващат само външната му обвивка, а не самия него. Научният работник прилича на вивисектор, който разсича, за да изучи органите, но никога сетне не може да им вдъхне отнетия живот, нито може да го запази при самата вивисекция. А ако това е вярно за изучаването на всяка историческа и природна действителност, още по-вярно е то за изучаването на душата. Всяко аналитично, разглобяващо изучаване на душата, тръгване oт частите е за Бергсон равносилно на нейното убийство. Затова всяко истинско изучаване следва да тръгне не oт части и елементи, но oт целостта на душата, както тя е дадена на непосредствения ни опит. „Нашето аз – казва Бергсон – поддържа връзка с външния свят чрез своята повърхност; и понеже тази повърхност запазва отпечатъка на предметите, то асоциира последователно нещата, които е възприело като наредени в пространството. Асоциативната теория остава в сила тъкмо за такива връзки между съвсем прости и безлични усещания. Но колкото повече нашето „аз“ постига себе си, толкова повече състоянията на съзнанието загубват своите разграничения и се сливат в една цялост, понеже всяко oт тях отразява колорита на всички останали. Така, всеки обича и мрази по различен начин и тази любов или омраза отразява цялата му личност[4]“. Личността не е пасивна по отношение околното, защото го използва целесъобразно за своето органическо растене и всред него запазва винаги своята идентичност, динамичното си единство. Oт това единство следва да тръгва истинската психология.

Не по-малко решителен защитник на пълното единство на душата е Ремке. За него психологията е невъзможна без предварително философско, онтологично определяне същността на самата душа като носител на всички психични явления. А тази душа е според него тъждествена със съзнанието, което е непосредствен, неделим, прост, oт нищо непроизводим и чрез нищо неунищожим, следователно – безсмъртен индивид. В него няма самостойни елементи и всеки опит да се разлага или синтезира душевното, както искаше да постъпва тъй наречената „психологическа  химия“, не е според Ремке нищо друго освен „психологическа алхимия“, тоест напълно противонаучно порочно начинание. Възприятията не са самостойни части и не могат да се третират като самостоятелни същества. Тук Ремке изрично се противопоставя на тогавашната психология, чийто порок намира в склонността ѝ да третира особеностите на душевните определителности като единични същества, които се намират в душата като особени душички[5].

Книгата, в която за пръв път Ремке изложи своите схващания за душата (Lehrbuch der allgemeinen Psychologie), излезе в 1894 година. В същата година Вилхелм Дилтай излезе със своята програмна работа “ Ideen zu einer beschreibenden u. zergliedernden Psychologie“, в която взема определено становище срещу дотогавашната аналитична психология и обосновава идеята за една описваща, тоест цялостно отключваща, разбираща психология. Тук изтъква колко безполезно и дори пакостно е прилагането на физико-химически критерии и методи, когато се касае за душевното. Ако при всички други науки се установява трайност, общовалидност, неизменност и се облича в закон, при душата имаме винаги лична неповторимост, еднократност, непостижима по аналитичен път дълбочина. Асоциативната психология иска да съди по отделните елементи, oт външно изучаване на елементарните периферни явления. Според Дилтай това е основна грешка, защото духовното извира винаги oт една структура, необяснима каузално, а действаща телеологично. Само прислушване, интуитивно вътрешно вживяване, тълкуване частите чрез цялото, тръгване oт висшите сложни прояви към елементарните – това може да бъде методът на психологията. В личността е обяснението и последното оправдание на нейните прояви. За Дилтай тази личност е все още както и у Бергсон, твърде много биологично схваната, бореща се за самозапазване или за собствено щастие, но същественото е, че тя се показва като постоянно неразложимо единство със свои цели и свой ход на развитие.

Благотворното влияние на философията върху развитието на психологията не се ограничи много, естествено само в делото на тези четирима философи. Още по-рано в тази насока беше работил Херман Лотце, Теодор Липс и цяла редица други работеха все в същата насока. Липс например направо нарича психологията наука за опита на личността, на аза (Icherfahrung) и не може да си представи откъснати от личността духовни прояви. За него личността е нещо чисто, надсубективно, надвременно, априорно дадено ни непосредствено, не съставено като вързоп oт представи, както го вземаше асоциативната психология. Естествено този „аз“ е в непрекъснато отношение с предметите, които го правят възможен, така че в края на краищата всичко представлява едно-единствено цяло, един-единствен  опит и това цяло е именно „цялото, в което азът, неговите предмети (обекти) са във взаимодействие[6].“

г) Нова психология. – Под влияние на подобни схващания самата експериментална психология се развива по посока на изследване вертикално на душевното и тук тя неизбежно трябваше да признае неизменния носител на всички отделни явления – душата. Предимство между всички психолози тук има ученикът на Вундт – Освалд Кюлпе, който преодоля схващанията на своя учител и призна определено душата като субстанция за носител на душевните факти. За него процеси и актове, без едно нещо, oт което те да произлизат и което да е техен носител, са немислими. В резултат на най-внимателни изучвания главно на мисловните процеси Кюлпе откри цяла редица актове, необясними по пътя на асоциацията или на каквото и да било свързване без приемане на душата. Монархичното устройство на нашето съзнание според него става ясно. Азът стои на трона и управлява. Той мисли, възприема, установява що влиза в царството му, установява принципите и нормите на своята държава, преработва придобитите познания, съставя си възгледи, определя нуждите на момента, взема решение дали да пропусне известно впечатление, или да реагира срещу него. Тази сила на аза произлиза oт неговото вътрешно трайно единство[7].

Нова крачка в развитието на психологията направи приемникът на Вундт в Лайпцигския психологически институт – Феликс Крюгер със своята цялостна психология (Ganzheitspsyhologie). Вече самото ѝ  име показва, че за него душевното не се парцелира, нито се атомизира на отделни явления, а е всякога една първична цялост с определен смисъл и цел. Отвъд проявите стои винаги техният трансфеноменален носител и гарантира целостта на изживяването. Подобно е схващането и на почти всички съвременни значителни психологически течения. Така Вилиам Щерн, създателят на персонализма, казва, че никоя цялост на човешкото съществуване не е по-непосредствена, по-чиста и по-съществена, отколкото целостта на личността. Още по-авторитетен поборник срещу психологията на елементите е големият психолог и философ Едуард Шпрангер, ученик на Дилтай. Критиката, на която той я подлага в своя капитален труд „Форми на живота“, както и в своята „Психология на юношеската възраст“ е класическа. Вместо нея той създава своята личностна духовно-научна психология, наречена още „психология на формите“ (Gestaltpsychologie), която схваща човека като живо и самодейно единство.

д) Изводи. – Ако сега направим изводите oт всички тези философски и психологически учения, достигаме до заключението, че за съвременната антропология е положително установена, oт една страна, реалната даденост на човешката душа, а oт друга страна, е установено пълното вътрешно единство на човешката личност. Това значи, че традиционното деление душата на ум, чувство и воля има само логически, методологически смисъл, но че в реален смисъл душата всякога действа като цялост, като пълно единство, с цялата си енергия и пълнота. Няма първични и вторични свойства и затова става безпредметен спорът между емоционализма, интелектуализма и волунтаризма в психологията. Всички тези схващания не докосват дълбочината на човешката личност и я вземат статично, когато тя е творческо динамично единство, постигащо винаги определени цели, определени задачи в живота. Oт педагогическо гледище става невъзможно да се развиват „представите“ или „вниманието“, или „чувствата“ като нещо независимо, самостойно, а се вижда като единствено възможен пътят чрез личността и към изграждане самата личност. Никой не може да навлиза крадешката през някакви странични входове, защото строгото и монархично устройство позволява само един-единствен пропуск – през ядката на самата личност, през нейната самост[8].

Следва…(виж тук)

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св.Климент Охридски“, том VІІ (ХХХІІІ), 9, С., 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ср. Например  E. Rothacker: Die Schickten der Personlichkeit, 1941; H. Plessner: Die Stufen der Organischeu u. der Mensch, 1928. E. Spranger: Urschichten des Wirklichkeitsbewustseins, 1934.

[2]. Б. Вышеславцев: Образ Божий в существе человека, сп. „Путь“ 49. В. В. Зеньковский: Об йерархическом строе души.

[3]. Н. Бердяев: „Проблема человека“, сп. „Путь“ № 50; N. Hartmann: Das Problem des geistigen Seins, 1932, O. Kroh: Das Schichtenproblem in entwicklungpsychologischer Beleuchtung.

[4]. Цитирано по Ат. Илиев: Душа и религиозно съзнание, София, 1928 г., стр. 16-17.

[5].  Ат. Илиев, пос. съч. стр. 27 нататък.

[6].  W. Moog: Die Deutsche Philosophie des XX. Jahrhunderts, 1922., S. 170 – ff.

[7].  O. Kulpe: Einleitung in die Philosophie, 9. Aufl., S. 334.

[8]. Cрв. R. Muller-Freinfels: Die Hauptstromungen in der neueren Psychologie, 1932; W. O. Doring: Die Hauptrichtungen der gegenwartigen Psychologie, 1932.

Първо изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8j7