Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6). 

„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).

„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).

Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].

***

Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?

Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.

Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?

Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).

Въпрос: – Не е ли тази мисъл твърде чудна и дълбока за обикновения човек? Как може Бог, ако Той е всемогъщ, премъдър и всеблаг, да изпраща или допуска споменатите по-горе бедствия и нещастия, които причиняват толкова страдания на човека?

Отговор: – В много случаи човек не може да разбере, как да съгласува страданията с любовта Божия. Все пак ми се струва, че това е естествено и обяснимо. Например, малкото дете не може да разбере, защо родителите му го карат да изпие някое горчиво лекарство или защо те му изстискват някой цирей, с което му причиняват големи болки. То и не подозира, че за родителите му е твърде болезнено да измъчват детето си по този начин и че именно любовта им към него ги подбужда да правят всичко това. Така, колкото е по-голяма разликата между Бога, нашия небесен Отец, и нашите земни родители, в техните грижи тук за децата, толкова много по-различни и несравнено по-чудни са често Неговите промислителни действия или наредби за човека. Те са също понякога горчиви и строги, непреодолими и неотстраними нареждания и определения на Божията всемогъща, премъдра и всеблага воля.

Затова, в този смисъл, те са наречени и в Свещеното Писание „присъди“ или „съдби“. Но на тях християнската душа – без тревога и ужас, а с радостно примирение и увереност – се подчинява, както се казва в 114-ти Псалом и в една църковна песен: „Oт судеб Твоих неуклонихся, яко Ти законоположил ми еси“ (Псалом 118:102). И тя, най-много – с почуда, се прекланя (не като под ударите на някаква „сляпа“ съдба в езически или съвременен смисъл), а само повтаря думите на св. апостол Павел: „О, какво бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища“ (Римляни 11:33)!

Тук, като подходяща илюстрация, ще си позволя да приведа една малка история за сън на пустинник, която нагледно, може би, ще отговори на твоя въпрос.

Един стар пустинник, който преди това живял дълго време в света и се сблъсквал с човешките страдания, често си мислел: „Не мога да вярвам, че Божиите пътища към хората са винаги мъдри и добри!“ И ето, една нощ, като седял още пред килията си и размишлявал за това, му се присънило, че някакъв човек се доближил до него и му казал: „Ела с мене, защото искам да ти покажа Божиите пътища!“ И те тръгнали заедно и навлезли в една гора. Привечер стигнали до една къща. Стопанинът ѝ ги приел много любезно и ги поканил да пренощуват у него. „Защото – обяснил той, – днес за мене е голям празник. Моят приятел се сдобри с мене и в знак на приятелство вече между нас ми подари ей тази златна чаша“. На сутринта, когато си тръгвали, пустинникът забелязал, как спътникът му сложил в торбата скришно златната чаша. Той започнал да негодува, но спътникът му казал: „Мълчи, това са пътищата Божии!“

На следващата вечер те стигнали в друга къща. Обаче стопанинът ѝ – голям скъперник – започнал да ругае неканените гости. И спътникът му казал: „Тук не можем да останем“. Но, преди да си заминат, той подарил златната чаша на стопанина, който се учудил много. Пустинникът попитал в недоумение: „Що правиш ти?“ И пак получил същия отговор. „Мълчи, това са пътищата Божии!“

След това те дошли при един човек, който бил твърде гостоприемен. Той им се оплакал, че нещастието го преследвало: изгубил бил всичките си владения и имущества и сега му останала тази полусрутена къщичка. „Бог ще помогне“ – отвърнал спътникът. Обаче при отпътуването им той взел и подпалил къщата. Пустинникът искал вече да падне пред него на колене, когато оня му казал: „Мълчи, това са пътищата Божии!“

На другата вечер те дошли при един човек, който ги приел също добре, но бил много мрачен и живеел усамотено. Само към своя малък син той бил любезен, понеже той му бил единствено дете, и го обичал много. На следващия ден, на заминаване, мъжът се извинил пред тях, като казал: „Аз не мога да ви придружа и покажа пътя до мостчето, но това ще стори син ми. Само внимавайте за детето ми!“ – „Бог ще го пази!“ – отвърнал спътникът. Когато стигнали до мостчето, под което водата силно шумяла, спътникът казал на детето да мине то първо. И тъкмо по средата на мостчето той хванал детето за кръста и го хвърлил в реката. Вкаменен oт ужас, пустинникът стоял известно време и после му извикал: „О, ти, лицемерни дяволе! Това ли са  пътищата Божии, които искаше да ми покажеш? Ти лъжеш! Махни се с твоите лъжи! Върви си в ада!“

Тогава спътникът веднага се преобразил на ангел, небесен блясък го озарил и пустинникът, ослепен oт светлината, паднал на земята. – „Късогледи и дръзки човече! – казал ангелът, преди да изчезне. – Ти, който не искаше да вярваш, че Бог е любов и че в Неговото безкрайно царство всичко е най-добре наредено, ела и сега аз ще ти покажа, какви са пътищата Божии – златната чаша, която аз взех скришом oт добрия човек, беше напоена с отрова; но скъперникът в отплата на многото си грехове, щеше да изпие oт нея смъртта си. Човекът, чиято къща изгорих, в пепелището ѝ ще намери съкровище, с което ще си съгради нова къща и ще се избави вече oт беднотията си. Мъжът пък, детето на когото хвърлих в реката, беше голям грешник. А детето, което той тъй зле възпитаваше, щеше да стане някога върл разбойник. Сега смъртта на детето ще засегне дълбоко сърцето на бащата и ще го накара да се покае. Самото дете е взето вече там горе, при небесния Отец, Който ме изпрати да ти покажа само една малка част oт мъдростта, благостта и светостта на Неговия промисъл. И запомни: Когато Бог върши нещо, то е добре направено.“

Пустинникът се събудил oт своя чуден сън, мълчаливо влязъл в килията си и коленопреклонно, с дълбоко смирение се помолил на Бога и oт тогава вече никога не се съмнявал в мъдростта, любовта и светостта на Божия промисъл в живота на хората[12].

***

Въпрос: – Накрая, как да се обясни, изобщо, съществуването на самото зло: кой го е създал, ако Бог е направил и държи всичко, като „Вседържител“. По-частно, oткъде са големите злини в нравствения живот на човечеството (измамите, убийствата, войните)?

Отговор: – Този въпрос е важен, затова и не очаквайте лесен отговор, който би могъл да се изрази в две-три изречения. При това аз не мисля да се налагам, опитвайки се да дам колкото се може, по-добър отговор. Все пак се надявам, че вие ще го обмислите сериозно.

Злото съвсем не е „нещо“. Като такова, никой никога не го е направил и не е могъл да го направи.

Въпрос: – Но, тогава, ако изобщо няма зло, как аз мога да наричам нещо „зло“? И не мога ли да върша „лоши“ деяния?

Отговор: – Ние наричаме нещо „зло“, когато то – при дадени условия – не е придобило известни качества, които е трябвало да има. Така под „добра“ ябълка, ние мислим ябълка, която можем да ядем с наслада. „Лоша“ ябълка е или тази, която не е „узряла“, тоест не е достатъчно сочна и сладка, или онази която е вече „презряла“, тоест няма вече своята твърдост, свойствения си цвят или сладост. И все пак всички химически елементи, които я съставят – кислород, водород и така нататък, са всякога съвършено добри. Или, да предположим, че ви давам хартия и молив и казвам: „Нарисувайте един кръг“! Вие правите това и аз казвам: „Това е лош кръг“. В случая аз не мисля, че линията, която сте теглили, сама по себе си не е добра, а – че тя не е придобила качествата, които я правят кръг: тя може да бъде всякакъв вид крива, но не е „кръгообразна“.

Въпрос: – Но има много качества, които аз не съм придобил, и неща, които не мога да направя: например, аз не мога да хвърча като птица, да скачам като коза или да стоя под водата като риба. Но вие не бихте ме нарекли заради това лош човек, нали?

Отговор: – Разбира се, не! Аз не казах, че наричаме нещата „лоши“, защото им липсва някое качество, а – защото им липсват известни качества, които те „трябваше“ да имат. Например, аз не казвам, че вие имате лошо зрение, защото не сте с осем очи – като човешко същество, не е мислимо вие да имате осем очи. Но аз бих казал, че вие имате лошо зрение, ако на вашите човешки очи липсва нещо, което те трябваше да имат, за да ви бъдат надлежно полезни. Например, ако те имат такава форма, че вие не можете да виждате на умерено разстояние, тоест ако те не са получили съответната форма, да правят това, тогава аз мога да кажа, че вие имате „лошо“ зрение. 

Така че „лошотата“ съвсем не е нещо: тя е липса на нещо, което „трябва“ да бъде налице при известни обстоятелства. По този начин Бог не е създал „лошотата“; никой не може да създаде или да направи това, което „не е нещо“. Това е до голяма степен най-важната част oт нашето доказателство; и ако можете да видите това, вие ще можете да видите това, вие ще видите всичко останало.

Но това, за което вие действително се тревожите, не е „лошотата“ на една ябълка или на едно око, а – „нравствената“ лошота; с други думи – лошотата у човеците, у мъже и жени, която е в техните души, макар че може да се проявява в техните решения и действия.

Същият принцип важи и за доброто. Да предположим, че аз вземам един нож и убивам някого, като го пробождам с него. Самият нож е добър, всички мускулни движения на ръката ми са добри и самата ми ръка е добра. Обаче в момента аз не притежавам правилно състояние на духа и волята по отношение на оня човек. Или аз изгоних oт моя ум всякакви мисли за него и себе си – като, например, че е жестоко да го убивам, защото той има жена и деца, зависими oт него, или че е вън oт всяка справедливост да убивам човека, защото излезе срещу мене, когато аз ограбвах дома му; или най-накрая, че аз, като човек, нямам никакво право над живота на моя ближен. В такъв случай аз мога, или да прогоня всичко това oт моя ум, или, както и стана, много яростно да го затъмня, но във всеки случай известни мисли не са в ума ми, когато те трябва да бъдат там.

Въпрос: – Какво ще кажете по друг важен въпрос – за „зло“ – употребата с нашето тяло? Смятам, че той заслужава да бъде разгледан отделно и ясно.

Отговор: – Нашето тяло, както ще видим в следния ни разговор, е част oт Божието творение. То е добро и всички негови инстинкти са добри. Но аз мога да злоупотребя с моето тяло или с тези инстинкти, като изгоня известни мисли oт моя ум. Например, аз мога да употребя тялото си инстинктивно, тоест по силата на инстинкта за продължение на рода, истински така, че да стана баща, когато се оженя, и да създам най-хубавото нещо в света – добър дом и щастливо семейство. Но аз мога и да изгоня всяка идея за това мое, пълно и истинско, предназначение или пък „сляпа“ страст може да ме завладее така, че съвсем да не помисля за това, или най-накрая мога да чувствам, че „не съм в състояние“ да си помогна сам. Тогава аз ще „злоупотребя“ с моето тяло или ще оставя инстинктите да ме „владеят“. Резултатът ще бъде, че аз мога да върша неща, които толкова много „не са присъщи“ на доброто дело, че деянието ми трябва да бъде наречено „зло“.

Всички тези и други „зли“ действия се превръщат най-после в себелюбие. Защото аз изгонвам всички мисли, които трябва да имам, като човек, който живее „социално“ между човеци. И това особено вие виждате във висока степен във време на война или при голяма измама.

Въпрос: – Но защо хората се лъжат и измамват едни други?

Отговор: – Най-вече, защото искат да придобият нещо (пари или власт) само за себе си, без да обръщат внимание на другите, oт които го получават. Така вие можете да срещнете човек, дружество или по-широка организация „да експлоатират“ други човеци… Или вие можете да видите страна или държава (по-точно – политиците ѝ) да казват: „аз имам нужда oт малко територия и oт търговия с нея. Да, аз зная, че тя принадлежи на африканци, но те са прости негри и не могат да ми се противопоставят. Освен това и други силни държави я искат. Затова аз първо трябва да я завзема, а, ако те се опитат да ме изиграят, аз ще им обявя война. Не ме е грижа, колко много животи тя ще струва на едната или на другата страна!“ Така че алчност за земя, алчност за богатство и пари – това е произходът на войните. Не е Бог, Който ги прави. Това съм аз самият, който злоупотребявам, тоест употребявам само за себе си моята интелигентност и моята сила да избирам и решавам. Аз премахвам много неща, за които трябва да мисля и да си спомням, и се съсредоточавам само на моите лични и национални предимства.

Въпрос: – Но не е ли Бог в края на краищата отговорен за това, че е създал човеците способни да изоставят по-добрите и по-широки идеи и да мислят само тясно и егоистично, тоест способни да решават и действат само за удоволствие или полза в такива моменти? Защо Той не ги е създал неспособни да мислят и избират друго освен напълно истинното и справедливото и напълно доброто?

Отговор: – Защото в такъв случай хората съвсем не биха били свободни. Но по-добре е да бъдат свободни – свободни дори да вършат зло, отколкото да бъдат заставени да вършат добро. Ако аз не бих могъл да правя това, което е добро, то бих приличал на машина, която сама не може да си помогне, за да се движи, както ѝ е свойствено, докато надлежно не я раздвижат и докато частите ѝ издържат. Разбира се, по-добре е да бъда човек отколкото машина. Виждате ли? Бог би си противоречил, ако кажеше: „Аз ви давам свободна воля“, и след това веднага застави волята ви само по „един начин“ да решава.

Също така нравственото зло се извършва, в по-голяма или по-малка степен, oт хората, когато те премахват известна истина oт умовете си и след това действат, сякаш това, което те не виждат, не съществува. Бог създава човека и му дава известни сили, но след това човек не използва, както му е свойствено, тези сили. Всякога човекът е, който взема решение да върши нещо, което – при известни условия – може да бъде погрешно. Бог никога не го заставя да прави това и Той не създава „зло“ нещо. И действително ние всички знаем това. Например, вие не можете да намерите, където и да било, човек или човешко племе, които да не правят разлика между „доброто“ и „злото“. Разбира се, хората не виждат разликата на едно и също място; но даже туземецът в сърцето на Африка притежава цял списък oт неща, които смята за „лоши“. Например, той може да мисли, че е много любезно да убие родителите си, когато те са вече стари и болни, но той би помислил, че е лошо да ги убие, докато те са млади и здрави. Това е въпрос на „възпитание на съвестта“.

Въпрос: – Всичко това за нас не е ли много по-трудно, отколкото би трябвало да бъде, да мислим ясно и да избираме правилно? 

Отговор: – Да, защото хората толкова дълго време са вършили зло и толкова много oт тях още вършат зло около нас. Има цял „поток“ oт погрешни понятия (като, например, че парите са единственото ценно нещо, без оглед на това, как сте ги спечелили) и oт лошо поведение (например, несправедливо държане към жените), че човек, който иска да действа правилно, трябва упорито да си пробива път или, така да се каже, да върви срещу течението. Но и тогава, макар Бог да не ви заставя да правите добро – защото Той уважава вашата свободна воля, – Той иска да ви помогне. “За тези, които го обичат, Бог прави всичко да съдейства за добро”, е правилният превод на апостол Павловите думи (Римляни 8:28).

Въпрос: – Но, какво и да казваме, това не е ли много трудно?

Отговор: – Да! Иначе пък не бихте упорствали, имайки нещо обикновено да правите, като бъдещ и добър християнин, нали? Христос става ваш приятел и ваш водач и за вас би било доста лесно да Му кажете: „О, да, аз ще се трудя, но и Ти благоволи да облекчиш труда ми!“[13]. Защото пък в Свещеното Писание е казано: „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи“ (Псалом 54:23)!

Така християнската вяра във всемогъщия, премъдър и всеблаг Божи Промисъл смекчава значително, дори се стреми да отстрани съвсем oт нас тревогата и трагичния характер на представата за „сляпа“ съдба и „ужасна“ наследственост. Но, като ни вдъхва трогателно-проста надежда и увереност в премъдростта и благостта на Божиите промислителни наредби и съдби, действия и пътища, тя ни предпазва да не изпадаме в крайност. Наистина Бог промисля за нас, но с това не ни освобождава съвсем за своите насъщни нужди. Мнозина, като изпаднат в затруднения, обръщат очи само към небето и сами не употребяват никакви усилия, за да подобрят положението си. Те забравят, че на човека са дадени oт Бога сили и способности („таланти“ – Матей 25:14-30, Лука 19:12-26), които трябва да развие за свое и общо благополучие. Иначе да постъпваме, значи да изкушаваме напразно Бога и да искаме да върши чудо там, където биха помогнали и обикновените средства.

По този начин християнската вяра в Божия промисъл изисква, както се казва по-горе, и нашия труд, и нашия дори нравствен героизъм. Той трябва да се прояви, колкото в твърдост и съответни усилия сред опасностите, толкова и в търпение при затруднения, бедствия и нещастия. Така само, въпреки всички слабости, заблуди и пороци в нравствения живот, човекът и цялото човечество ще вървят бавно и твърдо към усъвършенстване.

_____________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том XI (XXXVIII), 4, 1962-1963. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10].  Koch, A., Homiletisches Quellenwerk. 1. B. Fr. i. Br. 1938, S. 100.

[11].  Василий, Велики, св., Творения. Ч. І. М. 1891, стр. 94; вж. „Духовни бисери oт св. отци“, съставил протодякон Г. Ибришимов, С., 1942, с. 94.

[12]. Щудемунд, В., Християнството истина ли е? Превел oт немски Ф. Емин, С., 1911, с. 16-17.

[13]. Martindale, C. C., If. God Made Everything, Who Made Evil? – Вж. сб. „Asking them Questions“. Oxf, Univ. Press. 4-th impr. 1935, pp. 5-9. Виж и моя превод oт английски. На този въпрос и отговор (тук само развити в по-широк диалог)  в  „Духовна култура“, г. 27 (1947), кн., с.

Изображения: авторът протоиерей Христо Димитров (1891-1973), Света Троица и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-8gP