Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература. 

Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.

Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.

Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.

Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:

Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?

Прометей: –  Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.

Хор: – А кой управлява необходимостта?

Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.

Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?

Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.

Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?

Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.

Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?

Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3]. 

Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.

Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.

И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма  вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани. 

Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.

***

Подобна концепция за Съдбата не е чужда и на съвременния свят. Както е известно, именитият норвежки драматург Хенрих Ибсен (20.ІІІ.1828-23.V.1906 година) издаде в края на миналия век (става дума за края на 19-ти век – бел. на автора на блога) своята много нашумяла навремето и дори досега неслизаща oт театралната сцена на почти всички културни народи семейна драма „Призраци“. В нея той свързва същото (както, например у Есхил) понятието за Съдбата, като за грозна и неумолима необходимост, действаща дори над волята на боговете, със закона за наследствеността в светлината на новите научно-медицински познания. И тук никакви възпитателни и образователни усилия и филантропично-богоугодни жертви oт страна на майката (Фру Елена Алвинг) не са в състояние да изменят определението на Съдбата, тоест характера, делата и трагичния край на живота на сина ѝ (Освалд), пак заради греховете на бащата.

Така, и според Регина в драмата, „което трябва да стане, не можеш да го избегнеш. Ако Освалд цял прилича на баща си, то и аз съм цяла на майка си“…

Освалд: – И така, знай, че тази умора… тая невъзможност да мисля за работа… това още не е самата болест.

Фру Алвинг: – А в какво се състои самата болест?

Освалд: – Болестта, която ми се падна по наследство, тя (показва челото си и тихо добавя) се намира тук.

Фру Алфинг: – (почти занемяла). Освалд!.. Не, не!

Освалд: – Не викай! Не мога да търпя викове. Да, то се намира тук и само дебне момент. Може да избие навън, когато поиска.

Фру Алфинг: – Какъв ужас!

Освалд: – Само по-спокойно. Такова е моето положение.

Фру Алфинг (като скача): – Това не е истина, Освалд! Това не може да бъде! Не, не, това не е така!

Освалд: – Аз вече имах един припадък. Той премина бързо. Но, когато узнах, какво е станало с мене, обзе ме страх – потискащ, непоносим страх. Той ме и подгони до къщи, при тебе.

Фру Алвинг: – Тъй, значи, страхът…

Освалд: – Да, защото това е толкова отвратително!.. О, ако това беше само обикновена смъртоносна болест… Аз вече толкова не се боя, че ще умра. Макар с удоволствие бих си поживял и още…

Фру Алвинг: – Да, да Освалд, ти ще живееш.

Освалд: – Но това е толкова отвратително. Да се превърнеш пак в безпомощно дете, което кърмят и… Не, това не може и да се изкаже.

Фру Алвинг: – Детето ще го гледа майка му.

Освалд (като скача): – Не, никога! Това именно аз и не искам. Не мога да търпя мисълта, че аз, може би, ще остана в такова положение много години… ще остарея, ще побелея. И ти може да умреш през това време. (Присяда на дръжката на креслото – към майка си). Защото то не непременно веднага завършва със смърт, каза докторът. Той нарече тази болест особен вид размекване на мозъка… или нищо oт тоя род (с мрачна усмивка)[5].

Тъй Фру Алвинг узнава в края на драмата, че син ѝ вече не ще избегне разплатата за греховете на баща си. И тогава тук настъпва заключителният трагичен акорд. Съзнанието, че девойката, в която Освалд е влюбен, е негова сестра и че баща му, чиято памет той толкова е почитал, става главен виновник за неговото нещастие, предизвиква катастрофата, която неизбежно подготвя съдбовната наследственост.

„Безумието изведнъж се проявява и излиза навън – като див звяр, притаил се в тъмнината, за да се хвърли върху жертвата си. Освалд моли майка си да му даде слънце, както детето иска топка… И слънцето, тоя най-прекрасен символ на вяра и надежда, на радост и сила, вечен извор на светлина и топлина, предмета на тежката и болезнена тъга на Освалд през дългите мечтателни дни, най-после се появява… Но лъчите му вече падат върху мозък, който е лишен oт всякаква искра на мисъл… Той се е превърнал в мозък на животно…“ [6].

***

И все пак точно такива ли трябва да си представяме властта или силата на Съдбата върху живота на човека и света, както виждаме тази представа отразена в художествените творби на гореспоменатите и други големи поети и драматурзи на класическия езически и съвременен свят? Тревожният и трагичен характер на въпроса за ролята на Съдбата, ако не се е изменил коренно – все още под влиянието на представите и понятията на езичеството, не трябваше ли да се смекчи и опрости значително oт началото на християнската ера досега – в светлината на Божественото откровение и на евангелското учение? Какви отговори дава християнската вяра на този дълбоко древен въпрос за Съдбата на свързаните с него други въпроси на искащия да се запознае с нея и да я приеме оглашен?

Християнската вяра в Божия Промисъл

Въпрос (на оглашен): – Правилно ли е да се приписват различните бедствия, нещастия и страдания на света на така наречената (oт мнозина все още) Съдба? Как учи християнската Църква, член на която искам да бъда, по въпроса за техния произход? И какво е отношението към човеците в тези случаи на единия Бог, Света Троица, нашия небесен Отец, за Когото ми говорихте и в Когото аз вече вярвам?

Отговор (на огласителя): – На тези въпроси дава най-добър отговор думата „Вседържител“, която, както вече чухте в общите ми уводни думи към нашите разговори, веднага се прибавя към началните думи на първия член oт християнския Символ на вярата: „Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител“… Тя измества и трябва да измества в съзнанието на християнското понятие за грозната и неумолима Съдба, в която волно или неволно мнозина още вярват.

Въпрос: – Но какво трябва да означават за мене, като бъдещ християнин, тези думи – „Съдба“ и „Вседържител“?

Отговор: – Думата „Съдба“**, преди всичко, в собствен смисъл, тъй както са я разбирали още oт най-старо време, означава произшествие или събитие, което необратимо и неумолимо постига човека, без да се ръководи oт някакъв разум. Затова „Съдбата“ се чувства като безлична, безсмислена, сляпа сила, на която човек е предаден безнадеждно***.

За „съдба“ в историята или живота на отделен човек се говори, когато изглежда да липсват предпоставки за целесъобразност. В тази светлина самата мисъл за Съдбата предполага мисълта за „отделен“ бог. Вярата пък в Съдбата се среща у всички народи, които са загубили първоначалната правилна представа за Бога[7].

Сега тази представа християнската Църква възстановява и утвърждава, като прибавя още към началните думи на първия член от Символа на вярата думата „Вседържител“. Тя означава, че само Единият Бог Отец държи всичко, което съществува, в Своята сила и в Своята воля, всичко знае и всичко управлява, тоест за всичко се грижи и промишлява. Той с всемогъщата Си воля поддържа съществуването на света, на всичко в него, на всички закони и на целия ред, които е установил и действат в него, поддържа ги дотогава, докато ще Му бъде угодно.

Въпрос: – Но в какво се състои, още по-точно казано, всичко това?

Отговор: – Този Божи промисъл (prónia, providentia, Провидение) се изразява в това, че Бог поради всемогъществото, премъдростта и благостта Си непрестанно действа, за да пази живота и силите на творенията си, насочва ги към добри цели, подпомага всяко добро, а злото, което произлиза oт отклоняване oт доброто, пресича или го поправя и обръща към добър край.

Въпрос: – Други преди това имали ли са такова разбиране за грижа на Бога в света?

Отговор: – Подобна мисъл, че Бог, в ограничен смисъл, управлява света, не е била съвсем чужда на естественото религиозно съзнание на човечеството. Например, повечето oт езичниците, бидейки дуалисти, гледали на материята като на несътворена и затова съвечна на Бога и по този начин ограничавали Божия промисъл, а други (Аристотел, Цицерон и други), ценейки човека oт гледище на обществото или държавата, допускали само общ промисъл за света и цялото битие, а отричали частния промисъл за отделните същества и човека, като недостоен за Бога.

Въпрос: – Какво казва божественото откровение за това?

Отговор: – То, като отхвърлял мисълта за автономия (самоуправление) на света, понеже Бог го е създал oт нищо и светът се намира в зависимост oт Него, в същото време издига човешката личност до абсолютна ценност[8]. Така че промислителната дейност на Бога се простира върху всички Негови създания: както върху света и общия ход на световната история, така и върху отделните същества и особено върху човека.

„Защото – казано е в Свещеното Писание, – Той е сътворил и малък, и велик и еднакво промисля за всички“ (Премъдрост 6:7); – „Как можеше да пребъдва нещо, ако Ти не искаше? Или как би се запазило това, що не е повикано oт Тебе“ (Премъдрост 11:26)? – „Кой приготвя на враната храната ѝ, когато пиленцата ѝ, скитайки се без храна, викат към Бога“ (Иов 38:40)? А Псалом 103-ти, целия 90-ти Псалом и други са най-хубави картини на особените и много различни действия на Божия промисъл на човека. – „Не е ли Той твой Отец, Който те усвои, създаде те и те уреди“ (Второзаконие 32:5)? – „Пътищата на човека са пред очите на Господа, и Той измерва всичките му пътища“ (Притчи 5:21). – „Предай пътищата си на Господа и Нему се уповавай, и Той ще извърши и ще изведе като светлина твоята правда, и твоята справедливост – както пладнина“ (Псалом 36:5-6). – „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи. Той никога не ще допусне праведник да се поклати“ (Псалом 54:23).

Трогателно – просто и нагледно Сам Иисус Христос ни уверява в истината на Божия промисъл. – „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни oт тях“ (Матей 6:26)? – „И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? – Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда oт всичко това“ (Матей 6:31-32). – „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно oт тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени“ (Матей 10:29-30). – „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Иоан 5:17), тъй като Божията любов се проявява в непрекъсната дейна връзка със света, който наистина е сътворен oт Бога съвършен, но това негово съвършенство е все пак относително ограничено.

И, съгласно с всичко това, останалите книги на Новия Завет също твърдо и определено учат за Божия промисъл. – „Той произведе oт една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:26-28). – „Всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред oт всичко, и всичко чрез Него се държи“ (Колосяни 1:16-17).

Изобщо цялото Свещено Писание, всяка негова книга, може да се каже, всяка глава и всеки стих oт нея свидетелстват, че Бог не изоставя Своето създание на произвола на някаква „Съдба“, а бащински се грижи за него. – „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“ (Исаия 49:15), казва Бог на човека чрез пророк Исаия, представяйки най-беззаветната майчина любов само като слаб отобраз на Своята любов към човеците. И пак: – „ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри деяния, колко повече вашият Отец небесен ще даде блага на ония, които Му искат“ (Матей 7:11)?

По такъв начин Божият промисъл се заключва, първо, в запазване на света и в поддържане на неизменното действие на неговите закони и сили и, второ, в управление на света и  подпомагането му да достигне предварително поставените му цели. И той се простира върху всичко съществуващо в света: върху голямото и малкото, върху невидимия и видимия свят, върху цели световни събития и отделни незначителни прояви в живота, върху целия човешки род и всяко живо същество, върху всеки човек поотделно. 

***

Въпрос: – Но по какви начини и пътища Бог проявява тая Своя грижа за света и човека?

Отговор: – Тук се различават два вида, начини на Божие промислително действие или два вида Божи промисъл: естествен и свръхестествен. Така, когато ние четем в Евангелието, че Бог „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Матей 5:45), или че Той ни праща oт небето дъждове и плодоносни времена и изпълня сърцата ни с храна и веселост (Деяния на светите апостоли 14:17); когато ние виждаме, изобщо, че естествените сили на природата, като действат по неизменни, установени oт Бога, закони, са оръдия на Божията воля и изпълнители на промислителните Му действия; когато също виждаме, че Бог вразумява грешниците, изпращайки им различни беди и нещастия, така подрежда събитията в живота ни, че преживяваните изпитания ни водят до добри последици, – то всичко това са естествени пътища на Божия промисъл. Към свръхестествените начини (пътища), по които Бог се грижи за света и човека, се отнасят онези прояви на Божията сила, премъдрост и благост, извършвани по чуден и необясним иначе, естествено, път, за осъществяване на най-високите Божии планове за управление на света и особено за спасение на човека. Така са всички чудеса, за които ни се разказва Стария и Новия Завет и най-вече чудото за изкуплението на човешкия род oт Божия Син и спасителните действия на благодатта на Светия Дух в светите църковни тайнства.

Въпрос: – Конкретно какви очебийни естествени прояви на Божия промисъл могат да се наблюдават, например, в царството на природата?

Отговор: – Те са безбройно много и на всяка крачка. Преди всичко, по силата на един всеобщ основен инстинкт децата (у птици, животни, у човека) се предоставят на сърдечното и разумно благоволение на техните родители тъй, както ние напълно се доверяваме на грижите или промисъла на нашия небесен Отец[9]. И естествено Бог е вложил в природата тоя инстинкт и е научил, например, пернатите родители на пролет и през лятото изкусно да вият гнездата за своите малки, да събират храна за тях, да ги пазят и, oт своя страна, да ги учат да хвърчат. Също така животните навсякъде – в гората, на полето, в планината и в долината – правят безопасни жилища за своите малки и получават храна, приготвена им oт Бога (Псалом 103:12, 14, 27). Тъй, както без грижата и помощта на Бога, без Божия промисъл, и ние, човеците, за себе си и близките си много не бихме могли да направим…

Въпрос: – В живота на кои лица от свещената история и как Божият промисъл особено ясно може да се проследи?

Отговор: – Цялата старозаветна и новозаветна история е величествена картина на трогателни и промислителни грижи и действия oт страна на Бога, както за отделни люде, като се започне oт Адам, Ной, Авраам, Иосиф, Моисей и се свърши с апостол Павел, така и за целия израелски народ през онова време. Този Божи промисъл в най-сбита форма ярко е описан oт 10-та до 19-та глава на книгата „Премъдрост Соломонова“, като общопозната дейност на самата Премъдрост Божия в историята на този народ. Oт това описание ще приведа само някои стихове.

„Тя е запазила първосъздадения отец на света, който беше сътворен самичък, и го е избавила oт собственото му падение: тя му е дала сила да владее над всичко… Пак премъдростта заради него спаси земята, когато беше потопявана, като запази праведника чрез малко дърво. Пак тя между народите, смесени в единомислие за зло, намери праведника и го завари безукорен пред Бога, и го запази твърд в нежността му към сина. Тя през време, когато загиваха нечестивците, спаси праведника, който избегна огъня, паднал върху пет града… Тя учеше на прави пътища побягналия oт братов гняв праведник, показа му царството Божие и му дарува знанието на светиите, помагаше му в огорчения и обилно награди трудовете му… Запази го oт враговете и го постави в безопасност пред ония, които коварстваха против него, и в силната борба му даде победа, за да знае, че oт всичко най-силно е благочестието. Тя не остави продадения праведник, а го спаси oт грях: тя слиза с него в ямата, не го остави и в окови, и по-късно му донесе царски скиптър и власт над ония, които го угнетяваха, показа, че са лъжци тия, които го обвиняваха, и му дари вечна слава. Тя освободи светия народ и непорочното семе oт народи притеснители, влезе в душата на Господния служител и се опълчи против страшните царе с чудеса и поличби. Тя възнагради светиите за трудовете им, води ги по чуден път; и денем им беше закрила, а нощем – звездна светлина. Тя ги преведе през Червено море и ги прекара през голяма вода“ (Премъдрост Соломонова 10:1, 2, 4-6, 10, 12-18).

„Тя уреди работите им чрез ръката на светия пророк: те минаха през необитаема пустиня и поставиха шатри на непроходни места… Замъчи ги жажда, и те повикаха към Тебе, и дадена им бе вода oт стръмна скала и утоление на жаждата – oт твърд камък“ (Премъдрост Соломонова 11:1, 2, 4,).

„Твоят нетленен дух пребъдва у всичко. Затова Ти малко по-малко изобличаваш заблудилите се и, като им напомняш, в какво съгрешават, вразумяваш ги, та, като отстъпят oт злото, да повярват в Тебе, Господи!… Бидейки праведен, Ти всичко праведно управляваш, като считаш за несвойствено на Твоята сила да осъдиш оногова, който не заслужава наказание. Защото Твоята сила е начало на правдата, и само това, че владееш над всички, Те разполага да щадиш всички… Но, като обладаваш сила, ти съдиш снизходително и ни управляваш с голяма милост, защото Твоето могъщество е винаги в Твоята воля“ (Премъдрост Соломонова 12:1, 2, 15, 16, 18).

Следва…(виж тук)

__________________________

* Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том XI (XXXVIII), 4, 1962-1963. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

*Oт гръцкия глагол horiso – определям, заповядвам, казвам; както латински far-fatum=съдба, отсъдено, уречено; оттук рус. рок oт корена в гл. река; бълг. нареч(е)ници, наръчници.

[1]. Хомер, Илиада. Преведе oт старогръцки в стихове (хексаметри) Николай Вранчев. 2-ро издание (първо издание С., 1938), С., 1942.

[2]. В нея някои християнски писатели, като Тертулиан (160-240), виждат предобраз и пророчество за Иисус Христос и Неговото време, когато ще настъпи краят на вярата в Зевс и езичеството.

[3]. Срв. тоя диалог и в превода (в стихове) на „Прикованият Прометей“ oт Есхил, направен oт д-р Ал. Ничев, „Народна култура“, 2-ро издание, С., 1962, с. 41-42.

[4]. Карагюлев, Кл., Иванов, Йор., Барутчийски, Ив., История на литературата, ч. І, Древни литератури, Пл. 1905, с. 74-75, 83-85.

[5]. Ибсен, Генрик, Привидения, Семейная драма в трех действиях. Полное собраное сочинений. Перевод с датско-норвежского  А. и П. Гансена. СПБ, 1909, т. 3, кн. 10, стр. 138, 141.

[6]. Пак там, т. 2-3, кн. 9, с. 85.

**Тя се нарича различно: oт китаеца – tao, oт индиеца – rita, oт египтянина – mat, oт гърка- tüche, oт римлянина – fatum, oт германеца – ortlog (а oт 200 година насам- Schicksal), и тя е общо достояние на всички времена, раси и земни жители. 

*** Нейно олицетворение са били: у гърците триличните Мири (виж по-горе забележката на първа страница!), у римляните – парките, у нас – орисниците, наречниците или отсъдниците и прочее.

[7]. Bicheroux, H., Vorsehung oder Schicksal, „Zeitfragen“, Nr. 175, S. 1.

[8]. Дюлгеров, Димитър, и Цоневски, Илия К. Православно догматическо богословие, 2-ро преработено издание, С., 1948, с. 115.

[9]. Martin, C., Dictionair de predication. V. 8 – ieme, Paris 1869, p. 286.

Изображения: авторът протоиерей Христо Димитров (1891-1973), Света Троица и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8g4