Протоиерей Христо Димитров

І.

Вяра в Бога или в случая

Оглашението в Църквата някога и днес

(Вместо предговор)

“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…

Из “Литургията на оглашените“

Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).

А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.

В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:

а) за Бога – като баща на всички човеци,

б) за човека и неговата безсмъртна душа,

в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и

г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.

И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други). 

След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).

А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20). 

Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.

Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.

Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…

Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:

Маргарита: – А в Бога вярваш ли? 

Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо? 

Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори? 

Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]

Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.

Уводни въпроси и отговори

Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си? 

Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.

Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.

Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.

Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).

Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.

Въпрос: – Къде накратко са изложени основните истини на християнската вяра, които, като православен християнин, трябва да зная и изповядвам с живота и делата си?

Отговор: – Те са предадени в най-кратка форма в Символа на вярата, съставен от светите отци на Църквата на първия (Никейския през 325 година) и втория (Цариградския през 381 година) вселенски събори и затова наречен „Никео-цариградски“. Тук той е бил приет за неизменен образец на вярата и е заменил всички древнохристиянски (на светите апостоли, св. Ириней, Тертулиан, Ориген, св. Григорий Чудотворец и на отделни частни църкви символи на вярата, употребявани дотогава и легнали в основата на новия символ. Всички те били съвършено сходни помежду си и се различавали само по обема и по някои изрази).

По своя състав Символът на вярата се разделя на дванадесет части или членове. В тях са включени най-главните истини на православното християнско учение за Бог Отец, Сина и Светия Дух, за Църквата, тайнствата, свършека на света и бъдещия живот. Символът на вярата се чете:

Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо;

И в единия Господ Иисус Христос, Сина Божи, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бога истиннаго, роден, несътворен, единосъщен на Отца, и чрез Когото всичко е станало;

Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек; И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и биде погребан;

И възкръсна в третия ден, според Писанията;

И възлезе на небесата, и седна отдясно на Отца;

И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и на Когото царството не ще има край; 

И в Духа Светаго, Господа, животворящия, Който от Отца и изхожда, Комуто се покланяме и Го славим, с Отца и Сина наравно. Който е говорил чрез пророците.

В едната света, вселенска и апостолска църква. 

Изповядвам едно кръщение за опрощаване грехове. 

Чакам възкресението на мъртвите и живота на бъдещия век. Амин.

Въпрос: – Преди да бъдат тъй кратко и сбито изразени в Символа, откъде са взети тези най-главни истини на православната християнска вяра? 

Отговор: – Те са почерпани от божественото откровение, наречено така, защото Сам Бог е откривал неговите основни начала (принципи) по различни поводи и начини, чрез избрани човеци (като Адам, Ной, Авраам, Моисей, Илия и други пророци), за да могат всички правилно да вярват в Него и съответно да Го почитат. Това откровение в пълнота и съвършенство донесе на земята въплътилия се Син Божи, Господ наш Иисус Христос, а след това го разпространи между всички народи чрез Своите ученици и апостоли. Затова апостол Павел казва: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните дни говорѝ ни чрез Сина“ (Евреи 1:1). Също евангелист Иоан пише: „Бог никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). А Сам Иисус Христос говори: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец, и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27). 

Въпрос: – Как, къде и кои от тези богооткровени истини са се пазили и пазят до днес?

Отговор: – Най-напред те, естествено, устно и с пример са предавали един на друг, по-старите на по-младите и родителите на децата, учението за вярата в Бога, закона Божи, тайнствата и свещени обреди, тоест чрез Свещеното Предание. После, за да се запазят по-точно и неизменно те са се предавали и писмено, чрез книги, написани от Божия Дух чрез осветени от Бога човеци, пророци и апостоли, тоест чрез Свещеното Писание или светата Библия (петдесет книги на брой в първата ѝ част или на Стария Завет и двадесет и седем книги на брой във втората ѝ част или на Новия Завет). Едните и другите се пазят и до днес с любов от светата Църква, която за това е наречена „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15). „Защото в нея – обяснява св. Ириней, – както в някакво богато скривалище, апостолите напълно са сложили всичко, което се отнася до истината, така че всеки, който желае, може да получи от нея питие за живот[5]”.

Въпрос: – Но, освен това божествено откровение, няма ли познание за Бога по друг начин? 

Отговор: – Човек може още да познае Бога, като разглежда Неговите творения: земята, небето и всичко в тях; всемира или космоса и величествената хармония и строга закономерност в него; дори своето тяло, сърце, око, кръв и други, които са тъй чудно устроени… Това познание за Бога е за всички човеци достъпно, но не може да бъде пълно и съвършено. То може да бъде само добра подготовка за вярата в Бога или като помагало за познаване на Бога от Неговото откровение. Затова така нареченото „естествено откровение“ апостол Павел пише на римляните: „Онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римляни 1:20). За същото той говори пред ареопага и на атиняните: ”Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него,… Сам дава на всички живот и дихание и всичко. Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:24-28).

Вяра в Бога или в случая?

Въпрос: – Бидейки дотук запознат общо с християнската вяра с нейната необходимост и с изворите ѝ, сега се запитвам по-конкретно, какъв смисъл имат началните думи от първия член на Символа, а именно: „Вярвам в единия Бог Отец“?

Отговор: – Преди всичко трите думи „вярвам в Бога“ означават: имам чувство на жива увереност, че има Бог или че Бог съществува. Тъй, както и апостол Павел пише: „…Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6).

Въпрос: – А какви основания специално ни се предлагат от естественото и божествено откровение за разрешаване в положителен смисъл на този основен, капитален и тъй важен въпрос за съществуването на Бога, който от векове занимава и държи в напрежение?

Отговор: – По този въпрос един учен пише така: „Никога не бих си блъскал главата да търся доказателства за съществуването на Бога, защото такива аз нося в джоба си. Ако само разгледам сложната машина на моя часовник, как всяко колелце е направено и поставено, там и то, за да допринася за правилния ход на цялото, никой не може да ме убеди, че той е дело на случай или че той е станал без участието на един творчески дух, без работата и усилията на един художник. А вселената е нещо много повече от всеки часовник. Как чудно е устроено всичко в нея! Гледайте, как правилно се сменят времената – ден и нощ, лято и зима, пролет и есен! Как едно царство служи на друго по-долното на по-горното, минералите и растенията – на животните, всички – на човека! Накратко – кой не би се почудил на величествен ред, на чудесната хармония, която цари във вселената[6]“?

Но къде се намира пружината на този чудесно нагласен гигантски часовник – на всемира или космоса? Къде е лостът, който е давал и дава тласък на неговите тъй правилни и безспирни движения? От хилядолетия и милиони, може би, години нещата си остават едни и същи, а машината продължава своя мълчалив ход със същото постоянство. Гигантският часовник (космосът) работи със същата точност и съвършенство. Най-после, да погледнем особено чудното устройство и на самия човек! Той има такова съвършено тяло и такъв висок ум! С него той не само може да изучава и разсъждава за обкръжаващата го природа, и да я покорява и да прониква все по-дълбоко във вселената-космос като използва всички чудесни елементи или стихии в нея – въздуха, водата и огъня. Неговите отношения създават семейството, общество, отечеството и човечеството, в които той развива толкова много умствени и морални, стопански и политически сили и способности. Каква тайна представляват тези хиляди, милиони и милиарди човешки същества, които живеят, движат се и се борят за личния и класов, обществен и общочовешки живот на това малко земно кълбо, което невъзмутимо следва своя ход в космическото пространство!… Всички тези чудеса не могат да съществуват сами по себе си, нито са произлезли случайно, а имат една причина вън от тях.

И наистина видимият свят, който ни заобикаля, е величествено откровение на Бога. Затова Иов съветва човека: „Попитай животните, те ще те научат; попитай и птиците небесни, и те ще ти кажат; поговори със земята, и тя ще ти отговори; и рибите от морето, и те ще ти кажат все едно и също: кой не знае, че всичко това е наставила ръката на Господа?“ (Иов 12:7-9).  Ясно е, че във всички тези чудесни и строго закономерни дела трябва да се допусне участието не на някакъв случай, а на едно върховно Същество, на един Законодател, на Бога.

Въпрос: – Всичката тази работа не е ли могла да бъде извършена чрез силата на природата, благодарение на една серия от трансформации и еволюции, бавни и прогресивни?

Отговор: – За да може цялата грандиозна работа за създаване и уреждане на света във всичкото му величие и разнообразие от растения, животни и човеци, трябва пак да се допусне, че тя е била инспирирана и насочвана закономерно и целесъобразно от един върховен и безподобен Разум. Иначе е абсурдно да се помества този върховен разум в грубите сили на земното кълбо, каквито са били те отначало, в масата от физически и химически елементи, която е съществувала преди появата на живите същества. И всеки здравомислещ човек, подобно на Иов, се чувства задължен да допусне този върховен разум в едно върховно Същество, което не зависи от света и владее над света, тоест в Бога. При това не по-малко абсурдно е да се отдаде формирането на живите същества на самите природни сили; защото тогава би трябвало да се приеме, че не само растенията, а и животните, с всички техни видове, и човеците с всички техни умствени, естетически и морални способности, са произлезли чисто и просто от земната маса, точно тъй, както са произлезли – грубият камък и инертният пясък, които се тъпчат с краката. Поради това трябва да се приеме, че появата на живите същества на земята, тъй хармоничната организация на растенията и животните, най-после чудесната направа на човека, с интензивния живот на неговия ум и сърце, способни да проникват в тайните на природата и вселената, както и да се въодушевяват и жертват за обществени интереси и общочовешки идеали, изискват съществуването на един върховен Разум, на един Бог[7].

Въпрос: – Защо още всичко, така величествено-прекрасно и строго закономерно произлязло в света, не може да се отдаде на случая, или да се мисли, че Бог и природата (светът) са едно и, следователно, естествените науки днес трябва все повече да изместват вярата на Бога ?

Отговор: – Защото какво собствено е „случайност“ ? – Когато двама човеци се срещнат неочаквано, това те наричат „случайност“. Обаче двустранното, независимо едно от друго, постъпване (действие) трябва естествено да води към известен резултат. И този „относителен“ случай има своето пълно основание. „Абсолютният“ случай (случаят в абсолютен смисъл), напротив, би бил действие, което би произлязло без основание и причина; затова „абсолютен“ случай съвсем не може да има, понеже нищо не съществува без достатъчно основание и нищо не става без достатъчна причина. Човек признава два закона с безусловно значение и които не търпят изключения. Първият гласи: „нищо не е без основание“; а вторият: „нищо не става без причина“. Например, да се твърди, че човек произлиза от животно, е невъзможно. Защото това, което животното няма, не може и да даде; следователно, това обяснение на произхода на човека, е без достатъчна причина. И „случаят“ тук трябва да замести липсата (недостигащото). Животното не може да произлезе от растението, както и растението не може да произлезе от мъртвия камък. И всеки, който така иска да обясни произхода на животното и растението, съзнателно или несъзнателно се хваща за случая. А това – да се обяснява светът със „случайност“, тоест без разум (Бог), както и да се обяснява светът с неговия собствен разум (отколкото е причината на света) – не е никакво разумно обяснение. Затова естественикът Дюбоа-Раймонд признава честно и казва поне: „ignoramus“, тоест ние (от името на естествените науки) не знаем, не можем да обясним света, следователно, не можем и да изместим вярата в Бога[8].

Въпрос: – В този ред на мисли за причината (първопричината) на света разумно ли е да се върви до безкрайност и да се пита: “А кой създаде Бога?“.

Отговор: – Това е често задаван въпрос, на който – мнозина смятат – е много трудно да се отговори. Но нека видим, как може ние да отговорим на него. – Преди всичко, от своя страна, и ние можем да запитаме, дали изобщо този въпрос (“А кой създаде Бога?“) има някакво реално значение. Защото, ако той няма никакво значение, ще бъде лесно и да се отговори на него. В такъв случай спомнете си за много въпроси, които нямат никакво значение. Ето, например, един такъв въпрос: защо се върти вретеното, когато преде?… Но той няма по-голямо значение, отколкото отговорът, който получаваме: колкото едно нещо е по-високо, толкова то е по-малко. Така че някои въпроси могат да бъдат съвършено без значение. И въпросът: „А кой създаде Бога?“ е един от тях. Защото, ако ние размислим какво означава думата „Бог“, веднага се вижда, че тук имаме същия случай. Какво възниква в ума ни, когато произнасяме това велико име?… Тук Символът на вярата ясно ни показва това. В него ние намираме описание на Бога като „Отец, Вседържител, Творец на небето и земята“. А това ни говори, че Той е създал всичко, което съществува. Но, ако Той е създал всичко, което съществува, не е лесно да се разбере как пък нещо от това „всичко“ би могло да се издигне над Бога, то да създаде Бога. Защото всичко, за което би могло да се каже е създало Бога, би се оказало, че то вече е било създадено от Бог и е едно от нещата „на небето и земята“.

Затова тук можем да се спрем на три положения или по-скоро да изложим едно положение по три различни начина:

– Първо, ако кажем „А кой създаде Бога?“, ние даваме да се разбере, че някой и нещо съществува преди Бога и има сила да Го извика към битие. Нека наречем този „някой“ или това „нещо“ е Х. У. (хикс-игрек)? Сега всичко ни се вижда добре установено: ние знаем, кой създаде Бога. Това е Х. У. (хикс-игрек). Но, ако кажем това на приятеля си, той незабавно ще отговори: а кажи ми, кой създаде Х. У. (хикс-игрек)? И, ако сме готови с отговора си и кажем, че това е А. Б., той веднага ще запита: а кой създаде А. Б.? И така ще се продължава постоянно. Ние все ще се въртим в един кръг, без някакъв резултат. Всички тези въпроси и отговори ще остават там, откъдето сме започнали.

– Второ, ако казваме: „а кой създаде Бога“, това дава да се разбере, че можем наистина да си съставим идея за „създаден“ Бог. Но „създал” и „Бог“ са просто несъвместими думи. Те са като зехтинът и водата, които не се смесват. Пък и не всяко прилагателно подхожда за всяко съществително. Например, аз мога да говоря за пронизителен звук, но не  мога да кажа „зелен звук“. Когато говоря за сладък вкус, вие ме разбирате напълно, но няма да ме разберете, ако ви говоря за квадратен вкус. Защото квадратен вкус изобщо нищо не означава. По същия начин и „създаден“ Бог нищо не означава. Това прилагателно и това съществително веднага се разхвърчават, щом се опитаме да ги свържем едно с друго. Дърво, направено от желязо, не е действително дърво. И създаден Бог не е истински Бог.

– И, трето, когато кажем, „А кой създаде Бога?“, това, което имаме в ума си, не е идеята за Бога, а идеята за идол. У езическите народи днес, както в библейските времена, селският дърводелец прави идол или малък бог от дърво. А, когато идолът е направен, той изгаря останалата част от дървото и си сготвя обяд. Всичко това ние ще намерим описано с ирония в 44-та глава на книгата от пророк Исаия. Но такъв идол не е Бог. Идолът е нещо, което човеците захвърлят в праха, когато той ги е разочаровал. А Бог е Този, Който ни е създал и спасил чрез Иисус Христос.

Въпрос: – Всичко това е така, но искам още да запитам: защо пък ние би трябвало да приемем факта, че не може да се отиде по-нататък от Бога и да се казва, че Той е бил създаден?

Отговор: – Защото, както в науката, така и в религията, ние просто трябва да приемаме някои неща. Например, днешните учени ни уверяват, че във вселената или космоса не може да има по-бързо движение от движението на светлината. Бързината на светлината е 300,000 км в секунда. Но защо това да е най-бързото движение, възможно в света? – Никой не знае защо. Но това е така.

Въпрос: – Какво би казал Иисус Христос, ако ние бихме отишли при Него и бихме Го попитали: „А кой създаде Бога?“.

Отговор: – Аз мисля, че Той би се усмихнал, с приятелска усмивка, разбира се. Но, ако Ние бихме прекарали един ден с Него, само след един или два часа бихме почувствали вече, че понятието за „създаден“ Бог не би могло да влезе в Христовия ум. Когато Той каза: “Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята“, Той мислеше за „вечния Бог, Господ и Творец на всички краища на земята“. Следователно, Бог съществува преди всички неща и съществуват за Негова радост[9].

Въпрос: – Защо в началото на Символа не се казва само „вярвам в Бога”, а се добавя: „Вярвам в единия Бог“? 

Отговор: – Защото от всекиго, който иска правилно да вярва в Бога, се изисква да отхвърли езическото многобожие и почитанието на тварите вместо Бога, както и самата мисъл, че има много богове. Тъй както е учил и апостол Павел: “Други бог няма, освен Единия Бог. Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята, ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него“ (1 Коринтяни 8:4-6).

Въпрос: – Как трябва да разбирам и другата добавка тук, тези думи от Символа, а именно: „Вярвам в единия Бог Отец“?

Отговор: – Те трябва да напомнят за тайната на Света Троица. Защото Бог е един по същество, но троичен в лицата: Отец, Син и Дух Свети, Троица Единосъщна и неразделна. За нея Сам Иисус Христос изрично говори в последните Си заветни думи към апостолите: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). За нея се загатва и в Стария Завет със следните думи на прослава у Псалмопевеца и у пророк Исаия: „Чрез словото на Господа са отворени небесата и чрез Духа на устата Му – цялото им войнство“ (Псалом 32:6); „и (серафими) викаха един към друг и думаха: „Свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава“ (Исаия 6:3). 

Въпрос: – Все пак, как да разбираме това: ако има един Бог, защо казваме “Света Троица“? 

Отговор: – Наистина има само един Бог. И ние, които вярваме в Света Троица, също не казваме, че има повече от Един Бог. Това, което се опитваме да вложим в думите, е истината относно Бога, доколкото сме способни да я разберем, като размишляваме върху начина, по който Бог е открил Себе Си. Защото светът не може да се обясни сам по себе си. Той се нуждае от Бога, за да бъде обяснен. И, понеже има само една вселена, може да има само един Бог. Според вярванията на много народи в различните части на света е имало „много богове и много божества“. Но такива религии не издържат критика: модерната научна и философска мисъл с разпространението си е на път да ги унищожи. Единствената религия, която може да надживее в съвременния свят, трябва да бъде религия, която твърдо поддържа, че Бог е Един. 

Въпрос: – Но какъв е Бог по същество? Може ли Той да Се познае? Прави ли Се Сам познаваем? Може ли да Му се покланяме? И какви са Неговите свойства? 

Отговор: – Това са все въпроси, които религиозната мисъл задава. Светият апостол Павел твърди, че „онова що е невидимо у Него сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира, чрез разглеждане на творенията“ (Римляни 1:20). С това той искаше да каже, че Бог се открива до известна степен в природата, та поне вечната Му сила и Божеството да могат да се познаят от делата Му. И това е само начало. Бог се открива не само в природата. Според християнската вяра Той разкрива Себе Си и в историята. А главно Той откри Себе Си чрез Своето Слово. Така по-специално Бог откри Себе Си във и чрез религиозната и национална история на израелския народ, както пророците и други старозаветни писатели обясняват това. Тя е доста сложна история и трябва да се изучава внимателно, за да се разбере добре. Но в нея Бог се откри. Той Сам откри Себе Си в Стария Завет като вечен, личен, деен, свят и справедлив Бог. Той се открива на Своя народ. Сключва клетвен завет с него за верност и държи за неговото изпълнение, като изисква от тези, които Му се кланят, да бъдат “свети“, както Той е „свят“. А Старият Завет води към Новия. И в Новия Завет процесът на Божието откровение продължава. Бог, Който „в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците“, според думите на апостол Павел, сега още по-пълно Се откри и стана познаваем чрез Сина Си. Сам Господ Иисус Христос, разглеждан като историческа личност, се явява и предявява най-необикновени претенции за Себе Си. Такива са не само случаите, когато Той от време на време говорѝ за Себе Си като за Син или когато Той обикновено мисли и говори за Бога като за Свой Отец. Още по-силно впечатление прави в някои отношения начинът, по който Той, от една страна, показва през целия Си живот пълно неизменно послушание и подчинение на Божията воля и, от друга призовава човеците към Себе Си, за да Го следват, и изисква от тях, както за Себе Си, така и за делото Си, същата неизменна верност, каквато само може да се отдава по право на Бога. Той винаги говори в цялото Си учение със сигурността на абсолютен духовен авторитет. Например, има много доказателства, че Той еднакво говори и мисли за Себе Си като за последен Съдия на човечеството. И тези и подобни на тях претенции поставят проблемът за Личността на Иисус Христос.

Въпрос: – И наистина каква е тази Личност, която говори и се държи по този начин? Какво е Неговото действително отношение към Бога и към човека? 

Отговор: – Още тук трябва да се отбележи, че Той е представен в целия Нов Завет като носител на религиозно спасение и че е определен след смъртта Си да се яви отново като Победител на смъртта. Също така „покаянието за прощение на греховете“ се обявява като блага вест от Бога в Негово име. 

Въпрос: – Ясно е, че трябва да приемем, че Иисус не е измамник, а тогава кой е Той?

Отговор: – Тук християнската Църква трябваше да отговори на този въпрос и тя наистина отговори по следния начин. От една страна Христос, Който Сам отправя и за Когото се предявяват такива необикновени претенции, е в истински и пълен смисъл на думата Човек с истинско, а не мнимо, човечество. В същото време, обаче, и от друга страна, с оглед към основната тайна на Неговата личност, Той Сам е в действителност и от вечността Бог. Той Сам е истински обект на поклонение. Той Сам е в същината на Своето битие едно с вечния Отец, Когото Той открива и провъзгласява. Иисус Христос (както това се потвърждава) е по същината на Своето битие Вечното Слово – самооткровението Божие, както то беше въплътено в Човек, станал “послушен до смърт“ заради човечеството. В Господ Иисус Христос, особено в Него като разпнат на кръста, се прояви най-високото самооткровение на Бога. В Господ Иисус Христос, Бог откри Себе Си като свята изкупителна любов. 

Въпрос: – Но тук няма ли нещо повече?

Отговор: – Да, има! Църквата, която почита Бога в Христос и чрез Него се покланя на Отца, познава заедно с това и Светия Дух, духовен, деятелен и личен Посредник, Който е едновременно Вдъхновител и Водач към всеки истински духовен живот, Извор и Подател на всички свръхестествени дарове на божествената благодат. Описван в Новия Завет като Свети Дух, Той е познат по Своите плодове (Галатяни 5:22 сл.). Тези „плодове“ на Духа – любов, радост, мир и така нататък – могат да се видят в новото необикновено чудо на християнския и подобен на Христовия характер. Неговото постоянно проявление където и да се проповядва Евангелието и където християнската Църква живее истински в Бога, е действително свидетелство за непрекъснато присъствие, действие и сила на Светия Дух в живота на Църквата.

Въпрос: – Отец, Син и Светия Дух – нямаме ли тук, наистина, доколкото се касае за действителен факт, „троичност“ в Божието самооткровение? И не трябва ли троичността в начина на Божието самооткровение, щом то е действително, да показва тайнствената троичност у Бога, както Той Сам се явява в Себе Си?   

Отговор: – Християнската църква, която учи за Света Троица, съвсем не изопачава представата за Бога, когато изповядва, вместо едно, три лица у Него. Напротив, това, което Църквата прави, е от една страна, желание да се отдаде справедливост на троичността на Божието самооткровение и още, от друга, да поддържа през всичкото време основната истина за единство у Бога. И все пак – възкликва Църквата, – няма три бога, а има само Един Бог! Затова ни учи още в началото на Символа да изповядваме: “Вярвам в единия Бог Отец“…

Въпрос: – Как собствено единият Бог е в три лица?

Отговор: – Ние не можем да постигнем тази вътрешна тайна на Бога, обаче вярваме в нея, съгласно с неизменното свидетелство на словото Божие: „Кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, Божият Дух”(1 Коринтяни 2:11). 

___________________________

Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том XI (XXXVII), 7, 1961-1962. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Heine, Heinrch, Buch der Lieder. Leipz. Univ. Bibl. 2231-2232, S. 242.

[2]. Гьоте, Йохан Волфганг; Фауст. Трагедия I и II част. Преведе в стихове Д. Станков, С., 1958; с. 203-204.

[3]. Гьоте, Йохан Волфганг, пак там.

[4]. Православен и християнски катехизис и посланието на източните патриарси за православната вяра. Издава на Светия Синод на Българската Църква, С., 1930, с. 3, заб. 1.

[5]. Ириней, св. Послание към ефесяните, кн. III, гл. 4; виж „Пространый христ. катехизис за Правосл. съб. восточна черква. Превел Христо Г. Данов, 2-ро издание, Пловдив 1869, с. 8

[6]. Rathgeber, Alf. Mar., Mir strahlet der Himmel. Ein Lebensbuch fur Dorfjugend uber den Glauben. Fr. i. Br. 1921, S. 51, 1921, виж превода в „Правосл. пастир“, 2, III (1926) кн. 2, с. 25.

[7]. Лепен, М., проф., “Има един Бог, Създател на света!“ – виж Църковен вестник”, 1932, бр. 31, с. 356.

[8]. Brors, Fr., X; Modernes A=B=C. Kurze Antworten auf die zahеreichen Angriffe gegen die kath. Kirche. 9. Aufl. Kevel. 1923, S. 622-625.

[9]. Mackintosh, H. R. Prof., D. D., D. Phil., Who Mаde God? – виж сб. ”Askin them Questions”, Oxt. Univ. Press., 4-th impr, 1935 рр. 2-4; виж и моя превод от английски в “Духовна култура“, година двадесет и седма (1947), кн. 2 и 3, с. 64-65.

Изображения: авторът протоиерей Христо Димитров (1891-1973), Света Троица и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8f7