Християнската любов към ближния в служението на Църквата*

Ваня Карчина

Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго.” (Иоан 13:34)  

Християнската любов и трагичните последици от нейната подмяна при отдалечаване на съвременния човек от Бога

Бог е любов (1 Иоан 4:8) и е създал човека от любов и за любов. И човекът, като богообразна личност носи в себе си любовта и е естествено устремен да обича Бога и ближните си. Разбира се, Божията любов е „безпределно по-чиста, възвишена и  могъща, отколкото човешката[1]”. Като последица от грехопадението човешката любов се затъмнила, станала по-ограничена, погрешна и пристрастна, попаднала в плен на събуждащите се страсти[2]. В резултат на грехопадението вместо да насочва любовта си естествено към Бога, човекът я обръща към света и неговата суета и така дарената ни божествена любов се превръща в самолюбие. Отдалечаването ни от Бога води до лишаване от спасителната Божия благодат, която ни дарява дара на любовта[3]. Но без любов човешкият живот губи своя основен смисъл и съдържание и не може да изпълни своето предназначение[4]. Без любовта посоката на движение на човека вече не е нагоре към Бога, към доброто, правдата, истината, светлината и светостта, към Божието царство на любовта, а надолу към злото, неправдата, лъжата, безчестието и пороците, към света на мрака и неговите страдания. Липсата на любов води до цялостно преобразяване и покваряване на човешкия живот, и оттук произлизат всички проблеми и страдания на съвременния човек. „Светът цял лежи в злото” казва св. апостол и евангелист Иоан Богослов преди двадесет века (1 Иоан 5:19), но за съвременния свят може да се каже същото, той „е потънал в блатото на плътските страсти и пороци[5]”, злото започва да доминира в живота ни и всички се сблъскваме с неговите проявления[6]. Св. апостол и евангелист Матей казва, че когато беззаконията и злините се умножават, любовта изстива (Срв. Матей 24:12).

Любовта е причината за нашето съществуване и същевременно последната ни цел. Любовта определя не само земния ни живот, но и вечния, защото „само делата на любовта остават трайни и в този свят, и в онзи[7]”. Главният стремеж на човека в земния му живот е постепенното уподобяване на Бога, а единственото средство, чрез което човек може да достигне до единение с Бога, до пълнотата и блаженството на вечния живот, е любовта, „която е свръзка на съвършенството” (Колосяни 3:14). Само с любов можем да възхождаме и да се доближаваме до Бога.

Но без вяра не може да се роди християнска любов, вярата трябва да се развие и укрепне, за да даде плода на любовта, както казва св. апостол Павел „да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Намаляването на вярата в съвременното секуларно общество и изграждането на живота без Бога е главната причина да изгубим смисъла и да не разбираме истинското съдържание на любовта, защото истинската любов, тази, която ни прави човеци, тази, която дарява и спасява, е християнската любов, която е божествена любов и идва от Бога и тя не е по силите само на ограничения човек. Без Божията благодатна подкрепа, човек  не е способен само със собствените си ограничени и немощни човешки сили на такъв подвиг – да надмогне себе си, да забрави за себе си, да жертва себе си за благото на някой друг[8].

Днешното общество, което тъне в безверие, подменя основните християнски добродетели – вяра, надежда и любов, с неверие, упование в себе си, егоизъм и самолюбие. Отдалечавайки се от Бога[9], светският човек постепенно започва да моделира любовта според земните си представи и нужди, изпълва я с човешки страсти и я приспособява така, че да му е удобна и угодна. Така любовта губи своето божествено съдържание и от всеотдайна, безкористна, възвишена и саможертвена, става егоистична и суетна, от духовна става плътска, нетрайна, безсилна и користна. Вместо да даряваме, се стараем да задоволим преди всичко своите плътски потребности „човек обича ближния си не заради самия него, а заради себе си, тоест доколкото може да извлече от него някаква полза или изгода[10]”. И така християнската любов към ближния с нейния безкористен и саможертвен характер някъде се изгубва, а на нейно място се настанява една по-съвременна, по-модерна и удобна секуларна любов. И понеже е ориентирана към земното и тукашното и е изпълнена със съвременни секуларни „ценности”, в нея няма място за Бога[11]. А щом няма място за Бога, тогава няма да има място и за ближния.

С тази ограничена и тесногръда любов, която е изпълнена с егоцентризъм и индивидуализъм съвременният човек много лесно става жертва на самолюбието.  С нея той толкова лесно върви по широкия път, че неусетно се оказва далеч от Бога и устремен, въпреки добрите си намерения, по пътя към ада: „защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.” (Матей 7:13-14). Но тази по светски егоцентрична любов е много далече от християнската любов, такава, каквато ни дари и разкри в Своето Евангелие и с целия Си земен живот, с делата и Саможертвата Си нашия Господ Иисус Христос, Който ни показа и заповяда – любов от всичкото си сърце, душа и разум, с всичките си сили (срв. Матей 22:37). Не бива да забравяме, „че пробен камък за всяко истинско дело или казана дума е въпросът: от любов ли са вдъхновени? И когато човек не е воден от любовта, напразна, безплодна и суетна е по-голямата част от труда му[12]”.

Служението на Църквата като служение на любовта

Днес повече от всякога, ние имаме нужда да разберем какво е любов и да усетим любовта на дело, а това е възможно единствено в Църквата. Такава любов, която се проявява в делата на човеколюбие и братолюбие, в милосърдие и служение на ближния, наистина в пълнота – милосърдна, човеколюбива и безкористна се проявява в служението на Църквата, защото „животът в Христовата Църква е живот на любовта, в любовта и за любовта[13]”.

Служението на Църквата е съборно дело. То е общо дело на Божия народ, изпълнен с Божията благодатна и снизхождаща любов – на църковния пастир с неговото душеспасително служение като учител-проповедник, свещеник и душепастир и на вярващия народ в неговата пълнота.

Божията любов в служението на Църквата

„Само в Христовата Църква, където вярващите се приобщават реално с Господа Иисуса Христа и получават благодатните дарове на Светия Дух, процъфтява евангелската любов в чистота, пълнота и съвършенство[14]”. Защото там „любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Римляни 5:5), и чрез Него Бог пребъдва в нас, придобиваме осиновение, ставаме Божии чеда, сънаследници на Иисуса Христа. Така Бог ни приема в единение с Божията любов и само с нея можем да победим греха, да придобиваме добродетели, да постигнем съвършенство и спасение. „Църквата винаги снизхожда в грешния свят и действа сред стихиите на света, за да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето[15]” и това е дело на Божествената любов, изпълнение на Божия промислителен план за спасението на човека. Църквата е Божието Царство тук на земята. Само там е възможно възвръщане на естествените отношения между човека и Бога и „възстановяването на онзи пълноценен образ на човека преди изгонването му от Рая[16]”, защото там „човешкото и божественото са свързани по тайнствен начин[17]”. Църквата е благодатна среда за общуване на човека с Бога, а „без общение с Бога царството Божие е невъзможно, а единение с Бога е постижимо чрез единение с Иисус Христос в Църквата[18]”.

Душеспасителното служение на църковния пастир

Божията благодат възпълва и подпомага пастирското служение,  и тя „е не толкова привилегия, колкото отговорност на служението му в общността на Църквата[19]”.  За да се възвисим и доближим до Бога ние имаме нужда от нашия Небесен Отец и от Неговата безгранична отеческа любов и грижа, затова духовният отец като дар на Божията любов „съществува в Църквата като образ и символ на Бога, и се приема като символ на небесното Отчество[20]”, затова пастирското служение е едно безкористно служение, чиято основна мотивация и основна движеща сила е любовта – към Бога и към ближния. Чиято основна цел пак е любовта – да научи своите пасоми на боголюбие и братолюбие, и чрез любовта да се свържат в неразделно единство, в мистичното тяло Христово, и така да ги приведе към единение с Бога. Чиято награда е любовта, защото „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1Иоан 4:16). Християнската любов обхваща цялостното служение на душепастира – като баща и духовен отец, учител, изповедник, лекар и съдия. Това благодатно, но толкова трудно и отговорно душепастирско служение е невъзможно без силата на любовта, която го определя, прави го реално, истинско и действено. На църковния пастир му се дава „харизмата да служи на вярващия народ и едновременно с това харизма да го води и напътства, да му преподава благодатта чрез тайнствата и словото на своето служение[21]”, и няма друго такова човешко служение, защото „духовниците са носителите на Христовото слово, дело, живот и любов[22]”. Най-важната мисия на свещеника е да бъде „посредник между човека и Бога[23]”, и главната задача на душепастира е да приведе душите на вярващите към Бога, към благодатната, снизхождаща Божия любов, която възпълва човешкия недостиг. Защото „първата и най-главна мисия на Христовата Църква в света е да проповядва и насажда сред вярващите дух на човеколюбие, на братолюбие и миролюбие[24]”, и пастирът дотолкова осъществява призванието си, доколкото изпълнява Христовата заповед за любовта и възпитава вярващите на човеколюбие.

Само този пастир, който е воден от християнска любов, може да подтисне собствените си човешки страсти, грижи и несгоди. Да се отвърне от светските съблазни и да не се поддаде на съвременните суетни изкушения. Да помни, че християните са в света, но не са от света, и да не очаква някаква земна награда, човешка похвала или материална полза от своето служение. Да помни, че нищо друго, никакви човешки дарования или притежания, не могат да му принесат такава духовна полза, както любовта (Срв. 1 Коринтяни 13:1-3). Само всеобхватната Божия любов може да победи себелюбието, користолюбието, гордостта и злото.

Предизвикателството, което стои пред всеки душепастир днес, е да не допусне да го завладее светът със своите житейски грижи, страсти и суети[25], и да не приема свещенството предимно като професия, служението – като длъжност, грижата като задължение, за да не се окаже просто един „наемник, който приема да изпълнява това отговорно служение без дух, без ревност, без любов, а равнодушно и студено[26]”. А да го приеме като призвание към служение, на което да посвети целия си живот и сили, за да не се окаже „стена” между Светлината Христова и вярващия народ[27]”. Защото наистина е трудно, когато трябва да се изправиш срещу едно религиозно непросветено, духовно бедно и нравствено деградирало общество и трябва да благовестиш и учиш, но не само с думи, с произнасянето на проповед, а още и с живота и делата си. Когато трябва да изповядваш и вярата и любовта си с целия си живот, защото „нежеланието на част от вярващите към задълбочено изучаване и осмисляне на вярата често се оправдава с недобрия личен пример на духовниците[28]”.

Вярващият народ в служението на Църквата

Важно място в служението на Църквата заемат и вярващите, които „сме членове на Църквата и като такива участваме в делото на нейното служение[29]”. Вярващият народ „определя себе си като Божий народ, избран и призван за служение от Самия Бог[30]”. Служението на християните започва с вярата, молитвата и общението с Бога и помежду им, и продължава с изграждането на една нова общност на любовта – „вярващите, съединени с Христа, се осъзнават като единни и като взаимно действащи образуват общност в любовта[31]”. Това обновено духовно състояние се постига само в Църквата, защото Божията благодат ни преобразява, обръща погледа ни от себе си към другите, от света към Бога, както казва св. апостол Павел „Служим на Бога с обновен дух” (срв. Римляни 7:6). Участието в светотайнствения живот на Църквата прави възможно нашето преобразяване в съответствие с примера на Спасителя[32], защото единствено благодатта на Светия Дух ни преобразява, от грешни ни превръща в нови създания за нов живот, и се променят  желанията, стремежите и приоритетите ни, отношенията ни и начина на живот. Започваме да живеем не по плът, а по дух, „а плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Галатяни 5:22-23). И така християните „започват да осъществяват вярата си чрез своята личност, живот, верност към Христа и Неговия завет – любовта[33]” и започват да осъществяват любовта на дело, първо помежду си, след това и навън, в обществото, като така свидетелстват за доброто, като солта на земята, като светлината на света (Срв. Матей 5:13-14), и така със свидетелството на любовта служат за промяна на света и изграждането на един нов свят, в който има място за Бога, за любовта и за ближния, „изпълнявайки така Божието дело на Спасението в света[34]”. Защото „по това ще познаят всички, че сте Мои ученици – казва Господ – ако имате любов помежду си” (Иоан 13:35), и защото всеки християнин трябва да помни , че „щом любов нямам, нищо не съм” (1 Коринтяни 13:2).

Заключение

Днес в суетния и материален свят на много християни им е трудно да намерят в себе си сили да се изкачват по духовната стълба на нравственото усъвършенстване, да придобиват добродетели, да се стремят към съвършенство, към богоуподобяване и вечен живот. Не намират сили за делата на любовта, защото любовта изисква усилие, но „любовта без дела въобще е невъзможна[35]”. Тя е дар от Бога, но, както казва св. Иоан Златоуст, зависи и от човешкото усърдие, затова тя е и добродетел. Любовта изисква избор – да избереш кого да обичаш – Бога и ближния, или света и суетните преходни блага, да избереш между братолюбието и себелюбието. Избор към какво да се устремиш – дали към светското „благополучие”, което е толкова примамливо или към Бога. Любовта изисква усилие да победиш страстите си, да осъзнаеш измамността на светските стремежи и удоволствия, да спреш и да смениш пътя, защото е по-лесно когато вървиш след другите, сред тълпата, а не срещу нея. Усилие почти непосилно е да смениш посоката, но обърнеш ли се към Бога и приемеш ли Божията любов, вече нищо не е трудно, защото „невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лукa 18:27), и тогава можеш да постигнеш всичко. Всеки християнин трябва да помни думите на св. Иоан Златоуст: „На Страшния Съд ще ни бъде зададен само един въпрос – за нашето милосърдие”, и всеки ще получи заслуженото – или осъждане, или оправдание, защото накрая остават само делата на любовта!               

Библиография

1. Бердяев, Николай. За достойнството на християните и недостойнството на християните. С., 1993.

2. Димитров, прот. Добромир. Служението на лаоса в Евхаристийното събрание на Църквата. – В: Християнство и култура., бр. 1, 2013.

3 . Димитров, Христо. Пастирско богословие. Ч. 1, С., 2005.

4. Йеротич, Владета. Остават само делата на любовта, С., 2017.

5. Мандзаридис, Георгиос. Православен духовен живот. С., 2011.

6. Методий архим. Отец Йоан Кронщадски. В. Т., 1992.

7. Панчовски, Иван. Божията любов. – В : ДК, кн.5, С.,1980.  

8. Панчовски, Иван. Модерният човек и Евангелието. – В: ДК, кн.7, С.,1938.

9. Панчовски, Иван. Принципът на християнската любов: (Етическа генеалогия и аксиология). – В: ГДА, Т. 17(43), 1967-1968. С.,1969.

10. Панчовски, Иван. Християнска любов към Бога. СИ., С., 1971.

11. Панчовски, Иван. Християнска любов към ближните. СИ, С., 1977.

12. Пашев, Г. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот. ГДА, Т. V, С., 1956.

13. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

14. Тонева, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008.

15.  Янев, Иво. Грижа за страдащата душа. С., 2018.

16. Шинев, о. Ясен. Беседа „Огледалото на душата” В: https://www.pravoslavie.bg/ към 5.11.2019.

_____________________________

* Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ: „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 190-199. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Иван. Божията любов. – В : ДК, кн.5, 1980, стр. 20. Тук авторът посочва, че между многото свойства на Бога любовта заема централно място.  Любовта е постоянна и неизменна принадлежност и проява на Божията същност и най-непосредствено изразява непостижимата същност на Божието битие.

[2]. По своята същност грехът е погрешна и пристрастна любов. Според Блажени Августин той е „безредие в любовта“. Първият грях се изразява в погазване и противопоставяне на Божията любов и в горделиво самолюбие. – срв. Киров, Д. Блажени Августин. С., 1993, с.45-50.

[3]. Отдалечавайки се от Бога човекът се лишава от непосредствено общуване с Него и прекъсва своето участие в благодатните действия на Света Троица, лишава се от причастността към Божествената светлина и става чужд на благодатта на Светия Дух, като така се лишава от дара на любовта.

[4]. Висшето назначение на човека е да постигне единение с Бога, за което еп. Атанасий казва: „Човекът е бил сътворен от Бога за обожение и отъждествяване с Бога, за да стане наистина бог по благодат. Обаче обожението и отъждествяването се дават на човека от Бога само с любов, чрез свободно съработничество и съжителство с Него.” – Срв. Еп. Атанасий Йевтич. Духовният живот, видян от православната антропология. ВТ, 2007,стр.18.

[5]. Панчовски, Иван. Модерният човек и Евангелието. – В: ДК, кн. 7, 1938, стр.196.

[6]. Доброто постепенно се замества от злото, което започва да определя постъпките ни, да диктува отношенията ни. То се промъква в сърцето ни и обхваща душата ни, замъглява разума ни и отслабва волята ни, като така постепенно разрушава живота ни. Всички се сблъскваме с неговите проявления – завистта, злобата, неправдата, корупцията, престъпленията, безразличието и студенината в отношенията между хората. Всички страдания в човешкия живот са следствие от злото, а това е грехът, който в своята проява е нарушаване и отхвърляне на любовта – най-здравата връзка между хората и Бога.

[7]. Йеротич, Владета. Остават само делата на любовта. С., 2017, стр. 109.

[8]. Срв. Панчовски, Иван. Християнска любов към ближните. СИ, С., 1977, стр. 14.

[9]. Загърбвайки Бога ние отхвърляме любовта, отхвърляме живота дарен ни от Бога, защото липсата на любов води до пълна катастрофа на човешкия живот. Любовта е сърцевината на живота ни и може да се определи с една дума – живот, няма ли любов – няма и живот.

[10]. Срв. Панчовски, Иван. Християнска любов към ближните. Пос. съч , стр. 14.

[11]. Днес ние не само отхвърляме Бога, ние гоним Бога от живота и душите си, подобно на езичниците, които оплакваха загубата на свинете си, вместо да се радват на спасението на двама човеци (Срв. Мат. 8:28-34). Не разбираме кои блага са по-ценни за нас и предпочитаме временните и земните, пред духовните и вечни небесни блага. Избираме земното благополучие пред Христовото царство на любовта. Не ценим, не пазим и не се грижим за душата си, която е „храмът на личността и тайното обиталище на съкровения Бог”(о. Ясен Шинев. Огледалото на душата.), пренебрегваме я гонейки суетни и преходни псевдо-блага. Не повярвахме в нейното безсмъртие и не се грижим за нейното възвисяване.

[12]. Срв. Йеротич, Владета. Остават само … Пос. съч., С., 2017, стр. 112.

[13]. Панчовски, Иван. Принципът на християнската любов: (Етическа генеалогия и аксиология). – В: ГДА, Т. 17(43), 1967-1968. С.,1969, стр. 84.

[14]. Панчовски,Иван. Принципът на …, Пос. съч., стр. 83. (Проф. Панчовски подчертава, че християнската любов се отличава от всяка друга любов по това, че има за своя основа Иисус Христос, извира от Него, вдъхновява се от Него и се извършва в Негово име и за Негова слава. И само в Христовата Църква вярващите получават изобилно даровете на Светия Дух и така могат да изпълняват заповедта за любовта.)

[15]. Бердяев, Николай. За достойнството на християните и недостойнството на християните. С, 1993,стр. 15.

[16]. Шинев, о. Ясен. Огледалото на душата. В: http://www.pravoslavie.bg

[17]. Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008, ИК Плеяда, стр. 23.

[18]. Стаматова, Клара. Църквата … Пос. съч., стр. 24.

[19]. Срв. Димитров, прот. Добромир. Служението на лаоса в Евхаристийното събрание на Църквата. – В: Християнство и култура., бр. 1, 2013, стр. 19.

[20]. Мандзаридис, Георгиос. Православен духовен живот. С., 2011, стр. 39.

[21]. Димитров, прот. Добромир. Служението на … Пос. съч., стр. 19.

[22]. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – В:ГДА, Т.V(ХХХІ), С, 1956, стр. 155/33.

[23]. Срв. Димитров, Христо. Пастирско богословие. Ч. 1, С., 2005, стр. 39.

[24]. Срв. Панчовски, Иван. Принципът на … Пос. съч., стр. 85.

[25]. Защото това е труден подвиг в съвременния суетен свят, който е твърде погълнат от човека и материалното, и за това свидетелстват думите на о. Йоан Кронщадски: „Де да намеря такъв издигнат мъж, който би презирал всичко земно заради Бога и мъжествено би покорявал на своя ум или на Божия закон всички житейски страсти и пристрастия, който с Божия ревност би се старал за спасението на своите братя съчовеци и би се грижил за тяхното просвещаване, очистване, укрепване във вярата и добродетелите?” – В: Арх. Методий. Отец Йоан Крондщадски. ВТ, 1992, стр.246.

[26]. Янев, Иво. Грижа за страдащата душа. С., 2018, стр.128.

[27]. Димитров, Христо. Пастирско … Пос. съч. стр. 55.

[28]. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018, стр.44.

[29]. Стаматова, Клара. Църквата … Пос. съч., стр. 183.

[30]. Срв. Димитров, прот. Добромир. Служението на лаоса … Пос. съч., стр. 21.

[31]. Стаматова, Клара. Църквата … Пос. съч., стр. 33.

[32]. Новото достойнство на човека и новата му мисия – син Божий в Христа, известява Божият Дух (срв. Рим. 8:16). Той въвежда новия човек в Божието царство, което побеждава плътта, греха и смъртта.

[33]. Бердяев, Николай. За достойнството … Пос. съч., стр. 19.

[34]. Срв. Димитров, прот. Добромир. Служението на лаоса … Пос. съч., стр. 21.

[35]. Панчовски, Иван. Християнска любов към Бога. СИ., С., 1971, стр. 13.

Изображения: авторът Ваня Карчина и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8el

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s