Външното развитие на Църквата през първите три века в други азиатски страни – продължение и край*

Камен Динков

За развитието на църквата в Сирия през разглежданата епоха говорят твърде много и появилите се там еретически (гностически) учения, както и мъчениците, които дала Антиохийската църква през време на гоненията[73]. Кои обаче градове и села и до каква степен са били християнизирани, не може да се установи. Към края на трети и началото на четвърти век числото на християнизираните заселища ще да е било значително. Това може да се предполага с голяма вероятност, като се има предвид факта, че лютият кесар Максимин Даза (305-313) разпоредил, неговият едикт против църквата да се оповести във всички градове[74]. Това ще рече, че освен в Антиохия и Дамаск християни ще да е имало и в други градове. Такива неопределени данни за християнизирани заселища в Сирия се срещат и в други извори. Още в книгата Деяния на светите апостоли например се загатва за християни и вън oт Антиохия[75]. Св. Игнатий Богоносец (107-116) споменава за църкви около Антиохия, начело на които стояли епископи (Филадeлфийци, 10). Към тези църкви ще да е принадлежала и Селевкия, която в Деяния на светите апостоли 13:4 се нарича пристанище на Антиохия. Дионисий Александрийски пише, че Римската църква изпращала често помощи на сирийските християнски общини[76]. В Антиохийското съборно послание oт 269 година се говори за „епископи oт близките села и градове“ около Антиохия, на които епископ Павел Самосатски разрешавал да беседват с народа[77]. Евсевий Кесарийски свидетелства, че през времето на антиохийския епископ Серапион в Росус имало християнска община, до която той написал послание, за да запази oт заблуда някои нейни членове, които попаднали под влиянието на Апокрифното евангелие oт Петър[78]. Какво голямо число клирици е имало в Сирия в началото на четвърти век (около 303), когато излязъл Диоклециановият едикт за арестуване и хвърляне на иерархическите лица в тъмницата, се вижда oт следното известие на Евсевий Кесарийски: „Тогава се открило зрелище над всяко описание. На всяко място се подхвърляли на затваряне хиляди християни. Тъмниците, първоначално определени за човекоубийци и злодеи, които ограбвали гробищата, навсякъде се препълнили през това време с епископи, презвитери, дякони, четци, заклинатели, така че не останало място в тях за осъдени злодеи[79].“ За силата, която представлявало християнството в Сирия, говори безспорно и обстоятелството, че след несполучливия опит да срази Лициний (311-312), Максимиан Даза прекратил гоненията против църквата и издал един едикт, с който позволявал богослужебните събрания, строежа на християнски домове и нареждал да се върнат на християните обратно всички имоти, отнети им по-рано[80]. С този факт трябва да сe обясни и подигнатото oт Лициний гонение против църквата (около 316 година), след като отношенията между него и Константин се влошили. Нямайки доверие на християните, които се ползвали с покровителството на Константин и се радвали на неговите успехи, той започнал да ги преследва. Очистил двора си (значи и в него имало християни!) oт християни и пристъпил към уволнение на онези войници, които не принесли жертва на езическите богове. Много християни били затворени в тъмници, където ги държали гладни. Били заплашени със същото наказание и онези, които си позволявали да носят храна на затворените християни[81]. През първата четвърт на четвърти век в Сирия имало доста епископски катедри. За това свидетелстват техните представители на Първия Вселенски събор. Според Харнак въз основа на вече споменатия списък на Никейските отци на събора присъствали представители на следните епископи: Антиохия, Селевкия, Лаодикия, Апамея, Рафанея, Иерапол, Германика (Мараш), Самосат, Долихе, Валанса, Табула, Зойгма, Лариса, Епифания, Аретуза, Кир, Тиндар, Арбокадама и Габала[82]. Тези градове са разположени главно по крайбрежието на Средиземно море, долините на реките Оронт и Ефрат и областите на север oт тях. Oт тях стара епископия била Лаодикия. Евсевий Кесарийски съобщава за двама нейни епископи oт средата на трети век. Те са били Телимидор[83] и неговият наследник Хелиодор[84]. След Хелиодор в Лаодикия свидетелствали Сократ и Евсевий, който бил роден в Александрия, но се преселил в Лаодикия поради делото на Павел Самосатски. След свършване на това дело сирийските християни не му позволили да се завърне вече в Александрия, защото го обичали силно заради неговото необикновено благочестие. След него начело на Лаодикийската епархия застанал друг просиял в благочестие архипастир, Анатолий[85]. Древни били също епископиите в Аретуза и Самосат, oткъдето бил известният динамистически монархиянин Павел, който не е известно дали е бил oт детинство християнин. Епископът на Росус не присъства на Първия Вселенски събор(325), макар в този град да е имало епископско седалище още oт началото на трети век. Във Верея (Алеп) съществувала през четвърти век и юдеохристиянска община[86]. Според Мелитон Сардийски епископското седалище в Лаодикия водело началото си oт втората половина на втори век (170 година), когато там свидетелствал епископ Сагарис, който загинал мъченически на самия ден Възкресение Христово по време на гонението при Марк Аврелий (160-180)[87].

Обръщането на Савел край Дамаск

3. В Кипър

Географското разположение на остров Кипър – близостта му с Финикия, Сирия и Палестина, го поставяло в неразривни  стопански и културни връзки с тези страни. Както и във Финикия броят на юдеите в Кипър е бил голям. Юдеите представлявали подходяща среда за започване на евангелска просвета и тук. Между най-ранните иерусалимски християни имало и един левит, който бил роден в Кипър и се наричал Иосия. Апостолите обаче го нарекли Варнава, което значи „син на утеха[88]“. За пръв път християнството било проповядвано на кипърските юдеи oт иерусалимски християни, напуснали свещения град поради избухналото против тях гонение (около 37-ма година)[89]. Между тези иерусалимски християни имало някои oт Кипър[90]. Въпреки това, християнски общини в кипърските градове Саламин (Констанция) и Пафос били основани едва 45-46 година. Тук проповядвали с успех Евангелието св. апостол Павел и Варнава. При това посещение на острова двама апостоли успели да обърнат към Христос управителя на същия, Павел Сергий[91]. След Апостолския събор (51) Варнава и Марк пак посетили Кипър с мисионерска цел[92]. Какви били резултатите oт това второ посещение на острова oт Варнава, първоизворът не сочи. Първоизворите не споменават нищо и за по-нататъшната дейност на Варнава. Мълчи по този въпрос и строгото предание. Късни предания гласят, че след като основал църквата в Медиолан (Милано), св. апостол Варнава се върнал пак в родното си място, дето и завършил живота си като мъченик за Христос[93]. През втората половина на втори век, след като бил отлъчен oт Римската църква, където стоял до времето на римския епископ Аницета (154-166), еретикът Валентин отишъл в Кипър и там разработил своето еретическо гностическо учение[94]. Според св. Епифаний Кипърски Валентин проповядвал в Кипър до края на живота си[95]. През време на гонението при Диоклециан (между 303-305) в кипърските рудници били изпратени на принудителна работа много християни[96]. Към времето на Първия Вселенски събор (325) в остров Кипър имало три епархии, оглавявани oт отделни епископи. На събора присъствали епископите на Саламин, Пафос и Тримитунт. Изглежда, че на Първия Вселенски събор са присъствали всички кипърски епископи. В житието на св. Спиридон – епископ в Тримитунт, се споменава и за Трифил, епископ на Ледра[97]. Сведения за живота на св. Спиридон намираме в църковните истории на Сократ и Созомен. Св. Спиридон бил голям земеделец и овчар. Той си останал такъв и след като бил ръкоположен за епископ. Неговият събрат, обаче, Трифил бил образован архипастир. Той следвал право в Бейрут[98]. Има основания да се мисли, че през първата четвърт на четвърти век в Кипър имало повече епископи. Историкът Созомен например пише, че в Кипър имало и селски епископи[99]. На Сардикийския събор (343) вече са присъствали не по-малко oт дванадесет кипърски епископи[100]. Не е известно oткога датират претенциите на Антиохийската църква. На Третия Вселенски събор (431) обаче представители на Кипърската църква поддържали, че те още през апостолско време придобили правото да бъдат независими в църковно отношение[101]. В писмото си до Инокентий І антиохийският епископ Александър съобщава, че Кипър се откъснал oт Антиохия за пръв път през време на ариaнския смут (IV век)[102]. Фактът, че в Кипър е имало и хорепископи, свидетелства за проникване на християнството и сред селските слоеве. 

4. В Едеса, Месопотамия, Персия, Партия и Индия

Център на източното християнство изобщо бил в най-старо време град Антиохия. Влиянието на Антиохийската църква като апостолска и църква на най-големия, богат и културен град в източните владения на Римската империя, се простирало чак до Месопотамия, Персия, Партия, Армения, Грузия и Индия. Поради това християнството проникнало в тези страни на Ориента oт Антиохия. Епископът на този град залагал да запази чистотата на източното християнство oт появилите се еретически заблуждения. След време обаче влиянието на Антиохийската църква на Изток било отслабено. Географските, битови, икономически и културни фактори наложили да се издигне нов християнски фар за източните страни. През трети век християнската мисия се насочвала вече oт два мощни центъра. На Запад действал гръцко-християнският център Антиохия, а на Изток – сирийско-християнският, Едеса (днес Урфа)[103]. Едеса била главен град на Осроенската държава, която се намирала между реките Тигър и Ефрат. Тя била обърната в римска провинция през времето на римския император Каракала (211-217).

Събор на дванадесетте апостоли

Според древно-сирийско предание християнството в Едеса било насадено oт Тадей, един oт седемдесетте Иисус Христови ученици. Изпратен тук oт Юда, именуван още Тома, Тадей започнал  да изцерява всякакви болести и недъзи, с което обърнал вниманието на едеския цар Авгар Ухама. Той поканил Тадей в двора си, където заедно с Авда (вероятно велможа) били излекувани oт измъчваща ги болест. Когато Авгар изявил желание да чуе нещо за живота на Христос, Тадей произнесъл чуствена реч пред всички едески граждани[104]. Според Евсевий Кесарийски oттогава именно, та до негово време (340), град Едеса „щателно пазил изповядването на Христовото име[105].“ Историческата стойност на това предание, както и предложението за кореспонденция между Иисус Христос и едеския цар Авгар, едва ли би могла да се поддържа основателно, макар Евсевий да не се съмнява в  това. Едно обаче не може да се отрече основателно – че през втори век християнството взело значителни размери в Едеса. За това сочи фактът, че към края на века бил покръстен едеският цар Авгар VІІІ Бар Ману (189-216). С този акт християнството било признато за официална религия в Остроенската държава. В началото на трети век (228 година) бил построен в Едеса хубав християнски храм, какъвто съществувал тук и oт по-рано, но бил разрушен[106]. През време на споровете за празнуването на Пасхата (около 190-та година) става дума за „църкви, които се намирали в Остроене и тамошните градове“. Тези църкви, които празнували Великден в неделя, взели на събор, чието място не е известно, особено становище по спора кога да се празнува Пасхата и съобщили писмено това свое мнение на римския епископ[107]. Според едеско предание антиохийският епископ Серапион (192-209) ръкоположил Палута за епископ на Едеса[108]. „Славната Едеска църква – пише Болотов,-  съществувала oт последното десетилетие на втори век. С имената Палут, Абшелама и Барсамия се открива непрекъсваемият списък на епископите, приемствено свидетелствали на Едеския епископски престол[109]“.

През втората половина на втори век в Едеса действал ученикът на Юстин Мъченик – Тациан и еретикът поет Вардесан. Тациан бил по произход асириец и oтначало служил вярно на Православието. След смъртта на св. Юстин (165) той изпаднал в ереста на гностика Валентин и основал сектата на енкретитите (въздържателите) или хидропарасистите. На него принадлежи книгата Евангелска хармония, тоест съгласувано изложение на съдържанието на четирите Евангелия. На гръцки това съчинение било наречено „Евангелион диатесарон“. Тациановият Диатесарон бил съставен в гностически дух, но служил на православни и еретици, защото представлявал отражение на Евангелските повествования[110]. Вардесан също бил последовател на Валентин, но противник на Маркион. Той бил сирийски християнски поет. Неговите религиозни песни и съчинения, написани на сирийски и преведени на гръцки език, били силно разпространени в Едеса и Месопотамия[111]. Oт началото на трети век православни (палутияни) и вардесанисти водели ожесточена словесна и книжовна борба помежду си. Вероятно в Едеса, а така също и в Келесирия, се появил сирийският превод на Библията (Пешито) за пръв път през втората половина на първи век[112]. Около 300 или 301 година в Низибия бил поставен за епископ на тамошната църква Баву. Той бил пръв епископ на Низибийската църква. След неговата смърт, последвала около 308 или 309 година, епископското седалище минало в ръцете на Яков. Яков, един oт 318-те отци на Първия Вселенски събор, умрял на 15 юли 338 година, бил втори низибийски епископ. В диптихите името на Яков е поставено пред това на Баву, защото последният не бил митрополит[113].

В 325 година освен в Низибия християнски църкви имало още в Резайна (Resaina), Мацедонопол, който се намирал на Ефрат, западно oт Едеса, и Перса (Persa) или Перра (Perra), защото техните епископи присъствали на Първия Вселенски събор (325)[114]. Oт Остроене (респективно Едеса) християнството проникнало чак до Северна Месопотамия по пътя на търговските сношения. Дионисий Александрийски (около 260 година) пише за добре уредени църкви в Месопотамия, които се намирали в живо общение с другите църкви[115]. Евсевий пише за мъченици, които пролели кръвта си в Месопотамия през време на гонението при Диоклециан (между 303-305)[116]. През трети век действали във Вавилон (Източна Месопотамия) елкезаити и евионитски гностици, които се задържали около Мъртво море (Палестина) чак до края на четвърти век[117]. През същия век действал в Месопотамия и Персия и Манес, който бил роден във Вавилон oт родители персийци и възпитан в духа на религията на Мугтазил, на мандаити и сабеи или елкезанти. Той загинал мъченически в Персия около 276 година[118]. Според откритата в Арбела (Arbela), град в Месопотамия, хроника, в Асирия и Вавилония имало през първата четвърт на трети век (225) около седемнадесет епископски седалища [119]. И в Персия християнството ще да е проникнало през трети век. Това се предполага: 1) oт факта, че псевдовардесановият диалог „За законите на страните“ oт трети век бил значително разпространен в източните области на Персия; 2) oт писмото на Константин Велики до цар Сапур (Sapur), комуто той пише: „Радвам се, понеже чувам, че и в Персия без изключение най-важните места са украсени oт присъствието на християни“[120], и 3) oт голямото гонение на християните в Персия през първата половина на първи век, времето на цар Сапора ІІ[121]. Още персийският цар Сапор І (Sapor I, около 241-272) взел голямо число пленници (християни) при походите си в Сирия и ги закарал в Персия. В 256 година той отвел в плен и антиохийския епископ Диметриан[122]. Положително имало християни преди 325 година в следните заселища: Амида (Диарбекир), Селевкия – Ктезифон, Ватана (Batana), Харбат, Глал, Керкук, Саргерт, Дара и Лазон. В Кашкар също имало християнска община преди Първия Вселенски събор[123]. Евсевий Кесарийски съобщава едно Оригеново известие, според което св. апостол Тома проповядвал в Партия, а Андрей в Скития[124]. През първата половина на трети век ще да е имало християни в Партия, щом Ориген съобщава за апостолска проповед в страната. В Индия, тоест в пограничните на Партия области oт царството на Гундафор (Gundaphoras) проповядвал също така св. апостол Тома, както това се вижда в северо-западната част на днешна Индия. Според споменатите актове Тома получил мъченически венци през време на цар Маздай (Mazdai) в Каламин (Kalamine), а според други версии – в Майлапур (Mailapur) при Мадрас. Костите му били пренесени по-късно в Едеса. Чрез него получили християнството си и така наречените Томови християни, които живеели покрай малабарските брегове на югозападна Индия. Това предание се поддържа в най-ново време oт Y. Dahlmann[125] и A. Vart[126].      

Събор на дванадесетте апостоли

Тези автори се позовават на: 1) обстоятелството, че Гундафор бил историческа личност и 2) на факта, че още през първи век между Сирия и Индия съществували оживени търговски отношения[127]. Според Билмайер вероятност за апостолска мисия съществувала, но действителността на такава мисия не могла да се установи. Той допуска, че християнството е достигнало до южните индийски области (Малабар) за пръв път през втори век oт Сирия. Негови разпространители ще да са били персийски или арменски пътници. Според него сигурно свидетелство за съществуване на християнска община в Индия се среща едва oт първата половина на шести век. Косма (Kosmas) Индикоплевст в свое съчинение oт около 530 година пише за добре уредена християнска община в тази отдалечена, но богата страна[128].

5. В Арабия

Обширната област, която се простира на юг oт Палестина, Сирия и Месопотамия, се наричала Арабия. Тази област, като се изключат страните източно oт река Иордан и южно oт Мъртво море, останала вън oт властта, влиянието и  експлоатацията на римляните[129]. Може да става смислено дума за християнизиране само на споменатите области, завладени oт римляните, където се издигали градове с гъсто арабско, гръцко и латинско население, което стояло на забележителна културна висота. Вероятно св. апостол Павел след обръщането си към Христос (около 37-ма година) отишъл тъкмо в тази част на Арабия, тоест в областта на юг oт Дамаск, а не в пустинните области[130]. Тук обаче той едва ли би могъл да търси, намери или проповядва на юдеи. Какво е правил св. апостол Павел в Арабия, дали е проповядвал, не е известно. Тези части на Арабия лежали близо до християнизираните палестински градове Пела и Кохаба[131]. В Южна Арабия ходил към края на втори век александрийският катехен Пантин. Той намерил там (около 190-та година) първото Евангелие (според Матей), написано на еврейски (тоест арамейски, сирийски) език.  Вярвало се, че то било занесено там oт св. апостол Вартоломей, който проповядвал в тази част на Арабия[132]. По това време имало положително християни там. През първата половина на трети век (около 244-та година) в Арабия съществували вече доста епископи. За това сочат свиканите там два събора, на които присъствали значително число епископи. Първият събор бил свикан в 244 година по повод на изпадането на бострийския епископ Берил в монархианска еретическа заблуда. Той започнал да учи, че Господ до въплъщението Си нямал лично битие, или особена, отделна oт тази на Отца, ипостас. В Иисус Христос само обитавало Божеството на Отец. В спора с Берил взели участие „много епископи“. Бил повикан Ориген, който успял да върне Берил към Православието[133]. Своята благодарност Берил изразил в специално писмо до Оригена[134]. Не много след това в Арабия избухнал нов спор относно съдбата на човешкото съзнание след смъртта на човека и разложението на тялото му. Някои започнали да поддържат, че заедно с тялото след смъртта на човека се разлага и съзнанието. По тoзи случай бил свикан нов голям събор, на който бил поканен и присъствал пак и Ориген. Той успял публично пред целия събор да обърне към Православието психопанихитите (хипнопсихитите)[135].  

На този събор според папската книга Libellus Synodicus присъствали 14 епископи. Мястото на събора не е посочено в изворите[136]. Двукратното поканване на Ориген и неговото отиване в Арабия сочи, че името на този голям църковен учител било известно там oт по-рано. Евсевий Кесарийски свидетелства, че около 215-та година тоест около три десетилетия по-рано, Ориген посетил Арабия по покана на „управителя на тази страна, за да беседва с него“[137]. През трети век между Арабската църква и Римската църква съществували оживени отношения. Дионисий Александрийски (около 264) съобщава, че Римската църква оказвала материална подкрепа на Арабската църква[138].

Събор на дванадесетте апостоли

През първата четвърт на четвърти век съществувала положително християнска община в арабския град Кариатайм, който се намирал на североизток oт Мъртво море[139]. На Първия Вселенски събор присъствали епископите oт Филаделфия, Есбус (Esbus), Содом и Бостра. Между епископите, взели участие на събора, се споменава и арабският епископ Сопътер oт Веретанея (Beretaneus). Къде се е намирало това заселище не е известно. Според не напълно сигурно предание, на Първия Вселенски събор присъствал и епископът на арабския град Цанаата (Zanaatha), който се намирал на 18 мили югоизточно oт Петра[140].

Християнството ще да е проникнало през разглежданото време главно сред населението в северните части на щастлива Арабия (днешен Иемен), защото арабските племена сабеи и хомерит, които живеели в южна щастлива Арабия, останали непокръстени. Тяхното преминаване към църквата започнало едва прeз времето на император Констанций (337-361)[141].  

____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том ХІІ (ХХХVІІІ), 7, С., 1962-1963. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[73]. Вж. факти по този въпрос у професор Иван Снегаров, пос. съч., І, с. 108-113.

[74]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІХ, 9.

[75]. Глава 15:23.

[76]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 5.

[77]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 30.

[78]. Пос. съч., VІ, 12.

[79].Пос. съч., VІІ, 6.

[80]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІХ, 10.

[81]. Пак там, Х, 8.

[82]. Пос. съч., ІІ, с. 673.

[83]. Пос. съч., VІ, 46.

[84]. Пак там, VІІ, 5.

[85]. Евсевий Кесарийски., пос. съч., VІІ, 32.

[86]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 671.

[87]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІV, 26.

[88]. Деяния на светите апостоли 4:36.

[89]. Деяния на светите апостоли 11:19.

[90]. Пак там, 30.

[91]. Деяния на светите апостоли 13:4-6.

[92]. Деяния на светите апостоли 15:39.

[93]. Вж. Евсевий Попович, Обща п. История, І, 211, 212.

[94]. Вж. Робертсон, История христ. церкви, І, с. 47.

[95]. Haer. 31, 7; вж. повече сведения у Билмайер, пос. съч., І, с. 145

[96]. Mart. Pal., 13, 2 (у Migne, Patr. gr., том col. 1516-20).

[97]. Вж. Созомен, Църковна История, І, 11 (у Migne, Patr. gr., том 67, кол. 888). 

[98].Пак там; и у Сократ, Църковна история, І, 12 (у Migne, Patr. gr., том 67, кол. 104-5).

[99]. Пос. съч., VІІ, 19.

[100]. Athanas., Apol., c. Aryan. 50.

[101]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 667.

[102]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 677.

[103]. Вж. Билмайер, пос. съч., І, с. 65, точка 9.

[104]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., І, 13.

[105]. Пак там, ІІ, 1; Харнак смята това съобщ. на Евсевий за заблуда (пос. съч., ІІ, с. 679).

[106]. Вж. Снегаров, пос. съч., І, стр. 107; Евсевий Попович, пос. съч., І, с. 236.

[107]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 23; Хефеле, пос. съч., І, с. 101, (е).

[108]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 680, заб. 2.

[109]. Вж. Християнское чтение, 1900 г., с. 69 и 90.

[110]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., І., 28, 29; срв. Снегаров, пос. съч., І, с. 20, ІІІ и 112.

[111]. Пак там, ІV, 30.

[112]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, стр. 682; Срв. Снегаров, пос. съч., І, с. 116.

[113]. Вж. Болотов, Християнское чтение, 1900 г., с. 72 нат. 

[114]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 683, 691, заб. 1.

[115]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 5.

[116]. Пак там, VІІ, 12.

[117]. Вж. Евсевий Попович, пос. съч., І, с. 344.

[118]. Вж. Функ, История на християнската църква (руски превод), Москва, 1911, с. 445.

[119]. Вж. Билмайер, пос. съч., 1, с. 66.

[120]. Vita Constantini, IV, 8, 13.

[121]. Вж. Функ, пос. съч., с. 107.

[122]. Вж. Билмайер, пос. съч., І, 66.

[123]. Вж. Harnack, Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunderten, Leipsig, 1902 год., с. 443 и сл.

[124]. Пос. съч., ІІІ, 1.

[125]. В съчинението му Die Thomas legende, 1912 година.

[126]. В съчинението му Der heilige Thomas, der Apostel Indoens, 1925 година.

[127]. Вж. Билмайер, пос. съч., І, с. 66.

[128]. Пак там.

[129]. Срв. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 699.

[130]. Вж. Галатяни 1:17; Деяния на светите апостоли 2:10.

[131]. Срв. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 700.

[132]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 10.

[133]. Пак там, VІ, 33; Евсевий се ползвал oт актове на тези събори.

[134]. Вж. Хефеле, пос. съч., І, с.109.

[135]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., V, 37.

[136]. Вж. Хефеле, пос. съч., І, с. 110.

[137]. Пос. съч., ІV, 19.

[138]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 5

[139]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 701.

[140]. Вж. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 702.

[141]. Вж. Болотов, пос. съч., ІІ, с. 262-63.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8df

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s