Камен Динков

1. Във Финикия

Финикия, оная тясна ивица земя, която се намира между източните брегове на Средиземно море и Ливанските планини, със своите стари градове-крепости, била твърде рано огласена oт Христовата блага вест. След убийството на св. архидякон Стефан (37-ма година) някои oт напусналите Иерусалим християни поради избухналото против тях гонение отишли във Финикия и проповядвали Христовото учение на живеещите там юдеи[2]. Дали тези първи християнски проповедници успели да привлекат към Христос някои oт тези юдеи и да  основат някъде във Финикия християнска община (църква) по това време, не е известно. Две десетилетия по-късно обаче (около 58-ма година) във финикийските градове Тир и Птолемаида имало действително повярвали в Христос[3]. Около 61-ва или 62-ра година, когато св. апостол Павел отивал в Рим на съд пред Кесаря, християни имало и в другия финикийски град Сидон[4]. Тир, важен индустриален и търговски център на Изток, станал център и на църковен живот на цяла Финикия. На Палестинския събор, свикан по повод на спора за празнуване на Пасхата (около 190 година), тирския епископ Касс заседавал наред с птолемаидския Клар след иерусалимския Нарцис и кесарийския Теофил[5]. Към средата на трети век обаче (вероятно около 251 година) Дионисий Александрийски в едно oт своите писма, написано по случай прекратяването на гонението при Деций Траян (249-251) и особено при Гала (251-253) и установяване на мир в Църквата, поставя Марина, епископ на Тир, наред с Димитриан Антиохийски, Теоктист Кесарийски, Мазаван Елийски, Илиодор Лаодикийски, Елен Тарски и Фирмилиан Кесарийски (Кападокия) и нарича всички (и Тирския) ,,предстоятели“ на църквата и ,,знаменити епископи“[6]. Явно е, че по това време тирският епископ се е издигнал вече над другите епископи във Финикия и вероятно носил титлата на митрополит. В Тир умрял знаменитият александрийски богослов Ориген (185-254), след като претърпял много мъки по време  на гонението при Деций Траян (249-251)[7]. Тук при Диоклециан (между 303-305) завършил мъченически живота си и местния епископ Транион[8]. Ученият антиохийски презвитер Доротей, който владеел добре еврейски език, гръцката класическа литература и светските науки, бидейки по рождение скопец, бил назначен за управител на фабриката за пурпур в Тир. Поради това той бил много близък човек на императора (Диоклециан или някой oт най-близките му предшественици)[9]. Евсевий Кесарийски предава един указ на Максимин Даза (305-313) против църквата, който (указ) той преписал oт един стълб, на който е бил окачен в Тир[10]. Oт голямата реч (панегерик) на Евсевий, произнесена по случай възстановяването на хубавия храм Божи в Тир и посветена на Павлин Тирски за неговата похвала, в чест на когото била написана и цялата 10-та глава oт неговата църковна история, се вижда, че във Финикия имало много храмове, oт които най-хубав бил построеният в Тир oт Павлин и че по онова време на такива тържества се стичали много иерархически лица[11]. В другия финикийски град Сидон завършил живота си мъченически презвитер Зиновий (около 303-305) и епископът на църквите около Емеса, Силван[12]. Явно е, че Силван не бил, според Евсевий Кесарийски, епископ на Емеса, а на църквите около Емеса. С други думи положението на Силван било такова, каквото било това на неговия едноименен събрат, епископ на църквите около Газа (Палестина). Следователно, и във Финикия имало случаи на ненавиждане на християните в градовете, поради което те живеели главно в околни на тях села. В Емеса се установил едва наследникът на Силван, Анатолий. В Хелиопол била основана църква и открито епископско седалище едва по времето на Константин Велики и то след 325 година[13]. По времето на Максимин Даза (303-313) много християни били изпратени на принудителна работа в рудниците на Ливанските планини[14]. Че и в другия стар финикийски град Вавлус имало християни, се вижда oт един мартириум[15]. В началото на четвърти век (около 318-319) съществувала маркионитска селска  община около градеца Дейф Али (Deif Ali), намиращ се на три мили южно oт Дамаск, недалеч oт финикийско-сирийската граница. Това се вижда oт един гръцки надпис, открит oт Le Bas и Waddington в Дейф Али. Начело на тази селска маркионитска община стоял презвитер, който ще да е извършвал богослужение на гръцки език, защото членовете на тази община говорели гръцки език. Те наричали по юдейски обичай храма си синагога, но признавали за свой Бог Иисус Христос[16]. Oт голямо значение за разясняване на въпроса относно степента на християнизирането на Финикия през разглеждания период е да се посочат епископските катедри, които са съществували в страната по време, когато е бил свикан и заседавал Първият Вселенски събор (325). Според установения oт Гелцер и други учени списък на отците, взели участие на този вселенски събор, във Финикия са съществували следните епископски катедри: Тирска, Сидонска, Птолемаидска, Триполска, Панеяска, Беритска, Палмирска, Аласуска, Емиска и Антарадска[17]. В Триполис имало епископско седалище много преди да се свика Първият Вселенски събор. Според книгата Апостолски постановления (VІІ, 46) Маратон бил епископ в този град още през първи век. Триполският епископ Хеланик бил противник на Арий още преди свикването и откриването на събора, а Беритският  Григорий – негов привърженик[18]. С други исторически известия за проникването на християнството във Финикия през разглежданото време науката не разполага. Oт изброените финикийски заселища, в които християнството било утвърдено, се вижда, че то главно обхванало крайбрежието на Средиземно море. Следователно и тук развитието на църквата върви по същата посока, по която то вървяло в Палестина. Вътрешността на тясно свързаната с Палестина и Сирия както географски и икономически така и езиково и културно страна си оставала не християнизирана. И тук християнството намерило прием главно сред елинизираното население, което живеело по крайбрежните области на страната. През трети век финикийско-елинистическият култ достигнал значителна степен на развитие. Градовете Емеса и Хелиопол с малки изключения останали езически. Силно елинизираните градове Палмира и други били значително християнизирани. Националното кралство в Палмира обаче не ще да е било разположено към християните oт народностно-сирийски произход[19].

2. В Сирия

Историята на външното развитие на църквата в Сирия е почти неизвестна. Що се отнася обаче до християнизирането на Антиохия, главен град в страната и трети по големина, по икономическо и културно значение в Римската империя, за това има достатъчно положителни исторически известия[20]. Също така ясни макар и оскъдни известия за насаждане на християнството имаме и за другия сирийски град Дамаск. Около 37-ма година в Дамаск имало положително християни. Това се вижда oт факта, че : 1) Савел тръгнал за този сирийски град след убийството на св. архидякон Стефан, за да хване тамошните християни и вързани да ги заведе в Иерусалим; 2) че там пребивавал „един ученик на име Анания“ и 3) че там имало и други ученици, с които Павел прекарал няколко дни след покръстването си oт Ананий[21]. В Дамаск Павел за пръв път проповядвал „в синагогите за Иисус, че Той е Син Божи“. Със своята смела проповед за Христос като истински Спасител, той настроил юдеите против себе си, и те решили да го убият, като пазят градските порти през деня и през нощта, за да не избяга. Тогава дамаските християни го сложили в един кош и през нощта го спуснали през градската стена[22]. Оттук св. апостол Павел отишъл в Арабия и, след като престоял там известно време, пак се върнал в Дамаск[23]. За съдбата на църквата в Дамаск през втори и трети век не се знае нищо. В началото на първи век, когато започнал кървавият поход на Диоклециан (между 303-305) против църквата, в Дамаск имало положително християни. Това се вижда oт съобщението на Евсевий Кесарийски, че един командир на погранични войски заповядал да хванат в Дамаск някакви недобри жени, които били принуждавани да признаят писмено своята принадлежност към християнското общество и да посочат беззаконните действия на неговите членове[24]. За християни около Дамаск свидетелства и споменатият вече гръцки надпис oт 318-319 година, намерен на юг oт него[25]. На Първия Вселенски събор (325-та година) присъствал и епископът на Дамаск[26]. 

В Антиохия християнството проникнало oт Иерусалим. Избягали oт Иерусалим християни проповядвали на антиохийските юдеи Христовото учение около 37-ма година[27]. Оживените стопански и културни връзки между Палестина и Сирия спомагали за разпространяването и затвърдяването на християнството в Сирия. В Антиохия имало много юдеи, които успели да привлекат към своята вяра някои езичници. Поради това тук имало прозелити. Прозелит oт Антиохия бил един oт седемте дякони – Николай[28]. Това обстоятелство спомагало безспорно за успешното насаждане на християнството сред антиохейските юдеи и езичници. След като било проповядвано на юдеите, християнството било насадено и сред езичниците в Антиохия. Между намерилите тука убежище преследвани християни в Иерусалим имало някои oт Кипър и Коринея, които „благовестили Господ Иисус“ на антиохийските езичници и обърнали към Него „голямо множество“ елини[29]. Основаната в Антиохия християнска община се състояла oт юдеи и езичници. Като узнали за новооснованата църква в сирийската столица, апостолите изпратили Варнава oт Иерусалим, за да я утвърди и ръководи[30]. Увещателните речи на Варнава, отправени към антиохийските християни из средата на езичниците, имали за резултат „присъединяването на доста народ към Господ“. Окуражен oт успеха на своята проповед, Варнава отишъл в Тарс и довел в Антиохия Павел, с когото проповядвали в църквата цяла година пред доста народ[31].“ Заради тяхната жива и дейна вяра Христовите последователи в Антиохия първи били наречени християни[32]. Апостолите ще са давали висока оценка на Антиохийската църква. Тя трябвало да стане фар за пръскане на лъчи oт християнската просвета сред широките езически маси на Изток и Запад. По неин образец трябвало да се устроят по-късно езическо-християнските общини. Поради това Християнската църква в Антиохия трябвало да бъде поставена на здрави основи. Така може да се обясни както заставането на Павел и Варнава начело на църквата тук, макар и временно, така и появяването на харизматически служители oт Иерусалим. Един oт дошлите пророци, Агав, предсказал действително настъпилият глад около 45-та година при император Клавдий (41-54). Антиохийските християни, които били материално добре, изпратили парична помощ на своите братя в Иерусалим, който бил силно засегнат oт това бедствие[33]. С Павел и Варнава, по които била изпратена помощта на антиохийските християни за „братята в Юдея“, дошъл в Антиохия и племенникът на Варнава, Иоан Марк[34]. За затвърдяването на християнството в Антиохия и устройството на тамошната църква действали освен Павел и Варнава  още и други „учители и пророци,“ а именно: Симон, наречен Нигер, Луций Киринеец и Манаил, съвъзпитаник на Ирод Четвъртовластник (Антипa, умрял 37-ма година)“. След пост и молитва посочените харизматици възложили върху Павел и Варнава ръце и по този начин ги поставили за проповедници на Евангелието сред езичниците[35]. Антиохия станала изходен пункт за мисионерска дейност на Павел и Варнава. Oт тук св. апостол Павел извършил своите три исторически мисионерски пътувания, а Варнава – своите две. След всяко пътуване св. апостол Павел се връщал в Антиохия и уведомявал християните за успеха на своята проповедл[36]. В Антиохийската църква възникнал спор относно значението на обрязването за християните в делото на тяхното спасение. Спорът станал причина за свикването на Апостолския събор (51-ва година) в Иерусалим. Съборът разрешил въпроса в полза на гледището, че Моисеевият закон за обрязването е загубил значение след идването на Христос и появяването на благодатта[37]. В Антиохия е действал и св. апостол Петър, но целта на неговата дейност там не е известна. Не е известно и колко време е действал той там[38]. Знае се, че за да не съблазни дошлите oт Иерусалим в Антиохия юдаисти, той започнал да отбягва трапезите на антиохийските християни из средата на езичниците, с които ял по-рано и да се присъединява към юдаистите. За тази постъпка той бил изобличен oт св. апостол Павел[39]. Това са всички исторически вести, които намираме в правоизвора относно основаването, устройството и живота на църквата в Антиохия oт апостолско време. 

За първи антиохийски епископ старото предание сочи Еводий[40]. След него антиохийската епископска катедра била заета oт Игнатий Богоносец, който вероятно е бил ученик на св. Иоан Богослов[41]. Подир Игнатий последователно в Антиохия светителствали според Евсевий Кесарийски следните епископи: Херон (108-130), Корнилий (130-144), Ерос (144-170), Теофил (170-179)[42], Максим (179-192), Серапион (192-214)[43], Асклепиад (214-221)[44], Филет (223-230)[45], Зевен (230-238)[46], Вавила (238-250)[47], Фабий (251-256)[48], Димитриaн (256-260)[49], Павел Самосатски (260-269)[50], Домн (269-274)[51], Тимей (274-282), Кирил (282-302), Тиран (304-314), при коготo разрушаването на църквите поради гонението при Диоклециан било във всичката си сила[52], Виталий (314-318), Филогений (319-232), Павлин (323-234), Евстатий (325). По-голямата част oт тези имена са гръцки. Езикът на Антиохийската, църква бил гръцки[53]. Значението на тази църква продължило да расте и след дейността на св. апостол Павел. В началото на втори век, когато тя била оглавявана oт св. Игнатий Богоносец, нейният епископ започнал да носи името „епископ на Сирия“. Така се нарича св. Игнатий в посланието си до Римляните. Това се дължи не само на апостолския произход на тази църква, но и на голямата духовна висота, до която тя се издигнала. Антиохия станала книжовен център за цяла Сирия. След св. апостол Павел плодовити църковни писатели били епископ Игнатий, Теофил, Серапион и Павел Самосатски. Св. Игнатий Богоносец написал седем послания, отправени до някои малоазийски църкви. Oт Смирна на път за Рим той написал послание до Ефеската, Магнезийската, Тралийската и Римската църква, а oт Троада, където имал втори престой – до Филаделфийската, Смирненската и до епископа на Смирна Поликарп[54]. Епископ Теофил написал една Апология на християнството в три книги, насочени против езичника Автолик, който осмивал християните. Авторът отхвърля езическите измислици за някакви си Тиестовски вечери и Едипово кръвосмешение у християните. Думата християнин той произвежда oт гръцкия глагол „хриин“ (hriin), който значи помазвам. „Ние сме християни, – пише той в 1-ва Книга, четиринадесета глава на своята Апология,- защото сме помазани с Божие масло“. Теофил пръв споменава като богослов за три лица у единия християнски Бог. Той поставя християнските свещени книги над гръцките поетически творби, както по тяхното възвишено съдържание, така и по техния древен произход[55]. Евсевий Кесарийски споменава за литературната дейност и на епископ Серапион. До негово време били запазени oт аскетическите писания на Серапион едно послание до Домна, отпаднал oт църквата през време на гонението при Септимий Север (193-211), Слово за Понтий, Кларк и други[56]. Серапион водил борба против еретика Маркион[57]. През втората половина на трети век и началото на четвърти век в Антиохия съществувало знаменитото училище на презвитер Малхион[58], презвитер Доротей[59], съвременник на антиохийския епископ Кирил (282-302) и презвитер Лукиян[60]. Доротей и Лукиян (+312) са основатели на Антиохийската богословска школа, която се отличавала oт Александрийската със своята реалистическа насока и историко-филологически начин на тълкуване на Свещеното Писание. Под влиянието на идеите на Аристотелевата философия тази школа избила по-късно в рационализъм и станала разсадник на ариански и несториански заблуди. За високия дух, с който се отличавали християните в сирийските градове, свидетелстват и станалите многолюдни църковни събори за опровержение на появилите се там еретически и разколнически отклонения. Антиохийската църква вземала живо участие на тези събори и служила като посредница между гръцките християнски общини и сирийските. Големите събори, които станали към средата на трети век в Антиохия, сочат за първостепенната роля, която играла Антиохийската църква. Дионисий Александрийски (180-264) писал на римския епископ Корнилий (251-252), след като получил oт него писмо против Новациан, че тарският и килийският епископ Елен, заедно с кападокийския Фирмилиан и палестинския (кесарий) Теоктист, го канят на събор в Антиохия, където някои били решили да бранят разкола на Новат[61]. За резултата на този събор той уведомил римския епископ Стефан по следния начин: „Знай, брате, че всички източни и по-отдалечени (вероятно в Месопотамия, Осроене и Арабия) църкви, които бяха някога разделени, сега дойдоха до единение. Техните предстоятели, навсякъде съгласни с начина на мислене, се изпълват с велика радост oт неочакваното утвърждаване на мира“. Като се изреждат по-нататък епископите на Антиохия, Кесария, Елия, Тир, Лоадикия, Тарс, на другите килинийски църкви, на цяла Кападокия, всички сирийски области, Арабия, Месопотамия, Понт и Витиния, посочва се, че всички те и навсякъде се радвали на единомислие и братолюбие, следвайки Бога[62].

С изключение на Понт и Витиния, намиращи се под другата власт споменати са всички провинции, които се намирали под властта на антиохийския епископ[63]. Между 264 и 269 година в Антиохия били свикани други три събора против динамистическите схващания на антиохийския епископ Павел (260-269)[64], родом oт Самосат (Сирия). На първия събор участвали епископи oт Мала Азия[65], Палестина[66] и Арабия[67]. Съборът не можал да осъди учението на Павел, защото той го укрил умело. На втория събор обаче неговото учение било осъдено, но той не бил наказан, защото видимо се отказал oт догматическата си заблуда. Понеже Павел и след осъждането на неговото учение продължавал да го разпространява, бил свикан трети събор към края на 269 година. На този събор участвали много епископи, презвитери и дякони. Презвитер Малхион успял да застави Павел в спор с него да разкрие учението си, според което Синът или Логосът не е лице, а сила на Бога. По-определено Логосът бил всъщност ума (познавателната сила) на строго единия Бог. Oт туй гледище Логосът бил единосъщен на Отец (омоусиос  то патри). Oт това схващане за Логоса следва, че Иисус Христос не е бил и не е могъл да бъде Богочовек, въплътен Син Божи или въплътено Второ лице на Света Троица. Съборът осъдил Павел и съобщил решението си в Послание до Дионисий Римски, Максим Александрийски и други епископи, презвитери и дякони в цялата църква[68]. Според Харнак, който се позовавал на свидетелството на Атанасий и Иларий, на този събор присъствали седемдесет (Атанасий) или осемдесет (Иларий) епископи[69].  

Епархийските градове на повечето oт тях не са известни[70]. Интересно е да се отбележи, че oт времето на Павел Самосатски антиохийският епископ имал и политическо влияние. Павел бил поддържан oт Палмирската владетелка Зиновия (267-272), при която той заемал голяма държавна служба (Дуценарий). Вероятно поради това той нe признавал осъждането си и не искал да освободи епископския дом. 

Спорът бил разрешен oт император Аврелиан (270-275), който наредил да се даде дома на онзи епископ, който бъде признат за законен антиохийски иерарх oт римския и другите италиански епископи[71]. В Антиохия слушала християнските уроци на Ориген майката на Александър Север (222-235) – Юлия Мамея, която го повикала нарочно за тази цел в Антиохия около 218 година[72]. 

Следва…(виж тук)

____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том ХІІ (ХХХVІІІ), 7, С., 1962-1963. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Продължение от Съдържание № 5, публикации № 1046 и № 1047.

[2]. Деяния на светите апостоли 11:19

[3]. Деяния на светите апостоли 21:2-7.

[4]. Деяния на светите апостоли 27:3.

[5]. Вж. Евсевий Кесарийски, Церковная история, книга V, гл. 25.

[6]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 5.

[7]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІ, 39.

[8]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 13.

[9]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 32.

[10]. Пос. съч., ІХ, 7.

[11]. Пос. съч., Х, 4.

[12]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІІ, 23.

[13]. Вж. Vita Constantini, III, 58; (у Migne, Part, gr., t(t). 20, col. 1, 124).

[14]. Вж. Mart. Pal., 13, 2; (у Migne, Part. Gr., (t). 20, col. 1, 516).

[15]. Срв. Harnack, Die Mission und Ausbreiung…., IІ стр. 659.

[16]. Пак там.

[17]. Вж. по този въпрос у Харнак, пос. съч., ІІ, с. 657 и заб.

[18]. Вж. Теодорит, Hist. Eccl. I, 4 (у Migne, Part. Gr., т. 82, кол. 912).

[19]. Срв. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 659-660.

[20]. Вж. сведения за Антиохия у профeсор Иван Снегаров, История на съвременните православни църкви, І, с. 117.

[21]. Деяния на светите апостоли 9:1-2; 9:10, 13-14, 19.

[22]. Деяния на светите апостоли 9:20, 23-25.

[23]. Галатяни 1:15-18. Първоизворът не сочи колко време е прекарал Павел в Арабия.

[24]. Църковна История, кн. ІХ, глава 5.

[25].Вж. тук, с.3.

[26]. Вж. Бенешевич, пос. съч., с. 290, под № 75.

[27]. Деяния на светите апостоли 11:19.

[28]. Деяния на светите апостоли 6:5.

[29]. Деяния на светите апостоли 11:20-21.

[30]. Деяния на светите апостоли 1122.

[31]. Деяния на светите апостоли 11:26.

[32]. Пак там.

[33]. Деяния на светите апостоли 11:27-30.

[34]. Деяния на светите апостоли 12:25.

[35]. Деяния на светите апостоли 13:1-3.

[36]. Деяния на светите апостоли 13:4; 14:25

[37]. Деяния на светите апостоли 15:1-34.

[38]. Профeсор Иван Снегаров допуска, че Петър е отишъл в Антиохия, за да подпомогне развитието на Антиохийската църква (пос. съч., І, с. 105).

[39]. Галатяни 2:11-12.

[40]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІІІ, 22 ; срв. Професор Иван Снегаров, пос, съч., І, с. 106.

[41]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІІІ, 22; ІІІ, 36.

[42]. Пос. съч., ІV, 20.

[43]. Пос. съч., V, 19

[44]. Там, VІ, 11.

[45]. Там, VІ, 21, през времето на Александър Север (222-235).

[46]. Там, VІ, 23.

[47]. Там, VІ, 39, умрял около 250 год., по времето на Деций Траян.

[48]. Там, VІ, 39.

[49]. Там, VІ, 46.

[50]. Там, VІІ, 27.

[51]. Там, VІІ, 30.

[52]. Там, VІІ, 32; срв. Поснов, пос. съч., с. 124; Гидулянов, Митрополиты в первые три века християнства, Москва, 1905, с. 232-233, забел. 51.

[53]. Срв. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 663.

[54]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІІІ, 36.

[55]. Там, І, 24; срв. Професор Иван Снегаров, пос. съч., І, с. 115; Банденхевер, Geschichte der Altkircchlinchen Literatur, I, с. 302. 

[56]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІ, 12.

[57]. Пак там.

[58]. Вж. сведения за Малхион у Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 29.

[59]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 32.

[60]. Сведения за Лукиан у Евсевий Кесарийски, пос. съч., ІХ, 6.

[61]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІ, 46.

[62]. Пак там, VІІ, 5.

[63]. Харнак, пос. съч., ІІ, с. 665.

[64]. Професор Иван Снегаров, пос. съч., І, с. 112; срв. Хефеле, Conciliengesch., I, с. 135.

[65]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 28.

[66]. Пак там – Именей Иерусалимски и Теотекън Кесарийски.

[67]. Пак там, Максим Бострийски.

[68]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 29; VІІ, 30; срв. Хефеле, пос. съч., І, с. 135-142.

[69]. Пос. съч., ІІ, с. 666.

[70]. Вж. някои oт тях у Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІІ, 30.

[71]. Пак там.

[72]. Вж. Евсевий Кесарийски, пос. съч., VІ, 21.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-8cS