Иван Панчовски

6. Дълг за събуждане и развиване християнската любов към Бог и грехове против нея

От изтъкнатата истина за необходимостта, ценността и значението на любовта към Бога следва християнският дълг да събуждаме, развиваме и преумножаваме в себе си тази добродетел и да се предпазваме от всички грехове, които я увреждат или изкореняват из нашата душа.

1. Християнската любов към Бог, макар да е благодатен дар, същевременно е наша проява, която трябва да бъде съзнателно-свободно търсена и насърчавана от нас. За да получим този благодатен дар, по-рано трябва да събудим естествената предразположеност и устременост на душата си да обича Бог. Нея притежава всеки човек по силата на богосъздадената му богоподобна духовна природа, от една страна и благодарение на безмерните блага, с които Бог непрекъснато го обсипва, от друга страна. Величието на Бога като наш Творец и най-велик благодетел е толкова превъзходно, че достатъчно е по някакъв начин да бъде открито на човешката душа, за да се събуди вложената в нея способност и насоченост да обича Бог. Вследствие на това средствата за събуждане вярата в Бог в края на краищата са средства и за събуждане любовта към Него. От тях да споменем поне най-важните: изучаване природата с нейните тайни, сили и красоти; самопознание и вдълбочаване в собствената си богоподобна духовна природа и жизнена съдба; извършване добро и възпитаване в себе си добродетели и накрая проникновено четене или слушане Свещеното Писание. Понятно е, че не е достатъчно само да бъде събудена в човешката душа вярата в Бог, за да се възпламени в нея искрата на любовта към Него. Бог трябва да бъде представен пред човешката душа живо с цялото Му безпределно съвършенство, за да може тя непосредствено да почувства неговото превъзходно и своето величие и да усети топлотата на Неговата бащинска обич. Тогава всички пластове на човешкото сърце се раздвижват и из самата му съкровена глъбина лумва неподозираната или подтискана в него искра на синовна обич към Бога – нашия Създател и небесен Отец. Благовестителите на Бога Христос трябва подобно на св. Василий Велики да полагат всички старания, за да пробудят “скритата във всеки човек искрена любов към Бога”[71].

Щом е почувствал Бога и е възпламенил в себе си искрата на любовта към Него, вярващият трябва да положи специални грижи и старания, за да подготви душата си да се излее в нея благодатният дар на боголюбието. За тази цел е потребно той да се очиства от всякакви грехове и да възвисява духа си от видимия свят към незримата светлина на духовния свят, на Бога. Човек не получава никой висш дар на Божията благодат, без съзнателно-свободно да го желае и търси, без пламенно да копнее за него и без усърдно да се подготвя за приемането му. Това важи особено за християнската любов към Бога – най-висшия дар на Светия Дух, тъй като пречистият и всесвет Бог пребъдва в пълнота единствено в чисто сърце. “Който желае да възлюби Бога повече от всичко – казва св. Исаак Сириец, – той трябва да се грижи за чистотата на душата си”[72].

Получилият дара на християнската любов към Бог не трябва да се отпуска и разслабва духовно, не следва да демобилизира духовните си сили и да предоставя лениво всичко на Божията благодат. Дарът на християнската любов към Бог не действа магически или механически отвън, а се претваря в човешката душа и действа отвътре чрез нейните духовно-нравствени сили. Отношението между Божията благодат и естествените сили на човека е отношение на постоянно взаимно проникване и съдействие. Затова подвигът на любовта към Бог не е възможен нито без Божията благодат, нито без човешките усилия. От голямо значение тук е да се посочи, че именно апостол Павел, който е писал, че Божията любов се излива в нашите сърца чрез дадения нам Свети Дух (Римляни 5:5), същевременно е изтъкнал, че “целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Значи любовта към Бога, макар да е благодатен дар, същевнеменно е и наша добродетел, тоест поражда се в нас въз основа на съзнателно и свободно желание, искане, решение и усилие. Само като добродетел, тоест като зависeща от нас, любовта към Бог може да носи нравствените качества, които ѝ приписва апостол Павел, тоест да бъде любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра. Самопонятно е, че нашият, а не благодатният дял в любовта към Бога може да бъде от чисто или нечисто сърце, от добра или зла съвест, от нелицемерна или лицемерна вяра. И така, християните са длъжни да залягат за любовта към Бог, като не занемаряват дадения им дар (срв. 1 Тимотей 4:14), а го пазят и преумножават.

Вярващите преумножават дара си на християнската любов към Бог, като я правят все по-дълбока, по-съкровена, по-чиста, по-възвишена, по-действена. Апостол Павел се моли, щото нашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко (Филипяни 1:9). Това преумножаване дара на любовта към Бог и изобилието на неговите плодове нямат граница както от обективна, така и от субективна страна. Пълнотата на Божията благодат е безпределна и се излива върху всеки човек според мярката на неговата способност да я възприема и оползотворява. Но не само от обективна, но и от субективна страна любовта към Бог няма граници: човек е предназначен за непрекъснато усъвършенстване, за непрестанно богоуподобяване, тоест за все по-голяма, по-силна, по-съкровена и по-действена обич към Бог.

2.Всеки грях в една или друга степен е противоположен на любовта към Бога и е несъвместим с нея, понеже чрез него се нарушава Божията света воля, следователно проявява се незачитане на Бог и непослушание към Него. Все пак малките грехове, извършени от нехайство или от моментна слабост и увлечение, но изкупени чрез сълзите на сърдечно разкаяние, не са в състояние да накърнят същностно и още по-малко да изкоренят любовта към Бог от душата на вярващия. Обаче големите, тежките грехове, които биват извършвани съзнателно и пускат дълбоки, и здрави корени в душата, които се превръщат в пороци и изцяло поробват волята, които правят човека неспособен да се разкае сърдечно и да се облее с очистващите струи на тайнството покаяние, отслабват и значително обезсилват любовта към Бог, пропъждат даряващата я благодат на Светия Дух, създават безразличие дори враждебност към Бог и към вярата в Него.

Като непосредно и пряко насочен против любовта към Бог грях се посочва ненавистта или омразата към Бог. Обаче относно възможността и структурата на такава проява в религиозния живот се изказват различни становища, някои от които стигат до пълно отрицание. Най-малкото такова душевно състояние и насока на волята трябва да бъде признато за извънредно загадъчно и неизяснено явление както от религиознопсихологическо, така и от религиознофилософско гледище. Християнинът и богословът тук се изправят пред трудните въпроси: как въобще е възможна ненавистта към Бог от страна на човека, който е създаден по Божи образ и поначало е устремен да обича Бог и да Го почита? И по-нататък, как може човек да ненавижда Бог, ако е познал неговата същност и съвършенство и вижда в Него абсолютното добро и святата любов? Нима човек може да ненавижда абсолютното добро, което е достойно единствено за обич?

Може би по такива и други основания Бенедикт Спиноза отрича въобще възможността на ненавист към Бога[73]. Другите основания за него произтичат от философската му система, която отъждествява Бога със субстанцията, към модусите на чиито атрибути принадлежи и човекът с психо-физичната си природа. Следователно не само от религиозноетическо, но и от религиознометафизическо гледище ненавистта към Бог не е възможна, тъй като чрез нея в края на краищата би следвало човек да мрази не само абсолютното добро и висшето благо, но и битието въобще, следователно и себе си. Но и на християнска основа ненавистта към Бог изглежда вътрешно невъзможна, понеже Бог се открива на християнина като небесен Отец, като свято съвършенство, като пълнота на всяко добро, като висше благо и като изпълнение на всички копнежи на вярващото сърце, следователно може да бъде само обичан.

Някои вторични форми и нисши степени на ненавист към Бог, в които последната прозвучава само като страничен, неосъзнат напълно и повече импулсивно проявен момент, може би се дължат на недостатъчна вяра в Бога или на погрешна представа за Него.

Не е напълно основателно да се говори за същинска ненавист към Бога, когато Той бива считан само за въображаем образ, който хората сами си създават и обоготворяват. Отрицателните чувства по отношение на този образ се отнасят всъщност към мненията, схващанията и постъпките на религиозни хора или представители на една или друга религия, които главно чрез недостатъците на своя религиозно-нравствен живот и на обществено-политическата си дейност, чрез безгрижието си за изкореняване социалните злини и за въдворяване социална справедливост повече закриват истинския лик на Бог, отколкото да го откриват и представят в сияйната му чистота и в превъзходната му възвишеност (вж. Исаия 52:5; Иеремия 36:20; Римляни 2:24).

Отрицателните чувства към неверни и недостойни образи на Бога, изваяни от несъвършена и порочна човешка ръка, при степенуване биха могли да вземат формата на ненавист. В тях обаче има оправдан протест и морално благородство, понеже чрез тях се осъжда и отхвърля една фалшиво разбрана, лицемерно проповядвана и безчестно проявявана религия. Разбира се в такова отрицание, продиктувано от чисти и възвишени морални и социални подбуди, има голяма доза положително съдържание, далеч превъзхождащо лицемерната набожност, която изцяло е пропита от корист, използва религията за постигане личен интерес или по-точно, злоупотребява с нея.

Някои своеобразни прояви в религиозния живот се доближават до демонизма, в които заради порочни влечения и обладаност на волята от зло се идва до омраза на светлината и истината във всичките ѝ измерения. За тях могат да бъдат отнесени думите на Иисус Христос: “Всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към нея, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши” (Иоан 3:20).

***

В края на това религиозно-философско и богословско-етическо обсъждане християнската любов към Бог се разкрива като висша добродетел, която притежава превъзходна религиозно-нравствена ценност. От религиозно гледище тя е върхът на духовното съвършенство и извор на непреходна радост и вечно блаженство. Според старозаветното и новозаветното откровение “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Коринтяни 2:9; срв. Исаия 64:4). Извънредно дълбоко е вникнал в тайната и във висшата религиозно-ценностна структура на любовта към Бог св. Исаак Сириец. Според прекрасните му думи “раят е Божията любов, в която се съдържа насладата от всички блаженства… Дървото на живота е Божията любов, от която отпаднал Адам; и от това време не го срещала вече истинска радост… Който е намерил любовта, той всеки ден и час вкусва Христа и чрез това става безсмъртен; защото казано е: “Аз съм живият хляб, слязъл от небето: който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е моята плът, която ще отдам за живота на света… Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха манната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки” (Иоан 6:51 и 58). Блажен е вкусващият от хляба на любовта, който е Иисус. А вкусващият любовта, вкусва Христос, Който е Бог над всички, свидетелства апостол Иоан, който говори: Бог е любов (1 Иоан 4:8 и 16)… Любовта е царството”[74]. От религиозно-етическо гледище любовта към Бога изпълва душата на вярващия с най-възвишени нравствени чувства, активизира волята му за всеотдайно добротворство и му дава благодатни сили за предана служба на ближните, за жертвено братолюбие. “На ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро” (Римляни 8:28). Любовта към Бог е неразривно свързана с любовта към ближните и необходимо се отлива в дела на братолюбие и миролюбие. “Както душата без тялото не се нарича човек, а също така и тялото без душата – пише св. Иоан Златоуст, – точно така и любовта към Бога не е истинска обич, ако не се съпровожда от любов към ближния[75].” Ако извиращата от любовта към Бога обич към ближните би била навсякъде в изобилие, “тогава нямаше да има нужда нито от закони, нито от съдилища, нито от изтезания, нито от наказания и от нищо подобно.

Ако всички биха обичали и биха били обичани, тогава нямаше никой никого да обижда, нямаше да има убийства, нито спорове, нито борби, нито възмущения, нито грабителства, нито користолюбие, никакво зло и самото име на порока би било неизвестно[76].” Познавайки превъзходната религиозно-нравствена ценност на любовта към Бог, блажeни Августин се обръща към Всевишния със следните думи: “Не искам да търпя в сърцето си нищо друго освен Твоята неоценима любов. Ти, о сладко и тихо доверие към Любимия, запази сърцето си и ако мрачна мисъл се промъкне в него, кажи ѝ: отстъпи, понеже любовта го притежава и изпълва изцяло[77].”

____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, том ХХ (XLVI), С., 1970/1971. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[71]. Basilius Magnus, Regulae fusius tractatae, II, 1. (J. P. Migne, PL, t. 31, col. 907).

[72]. Св. Исаак Сирианин, Подвижническия наставления, 141 (“Добротолюбие”, Изд. II, Москва 1896, т. II, стр. 692 и сл.).

[73]. Спиноза казва: “Никой не може да мрази Бога” и “Любовта към Бога не може да се превърне в омраза” (B. Spinoza, Ethik, V Teil, 18 Lehrsatz. Ubers. von J. Stern. Verlag von Philipp Reclam jun. Leipzig, S. 364-365.

[74]. Исаак Сирианин, Слова подвижническия. Слово 82. (Творения. Изд. 3. Сергиев Посад 1911, стр. 397-398).

[75]. Joannes Chrysostomus, Ecloga de Dilectione, Homilia I. (J. P. Migne, PL, t. 63, col. 569).

[76]. Joannes Chrystomus, In Epistolam I. ad Corinthios. Homilia XXXII, n. 5. (J. P. Migne, PL, t. 61, col. 271).

[77]. Augustinus, Nachtgedanken, пос. изд., стр. 159. За осветление на християнската любов към Бога има голяма литература. Някои, използвани тук изследвания, са посочени под черта. Повечето съчинения са указани у Bernhard Haring (Das Gesetz Christi. Moraltheologie. Munchen 1967. Bd. II, S. 122-124). Към тях да прибавя още изворната поредица: “Quellen zum chrislichen Verstandnis der Liebe, zur Geschichte der Caritas und sozialen Fragen”: Bd. I. Richard Volkl, Botschaft und Gebot der Liebe nach der Bibel. Freiburg i. Br. II. R. Volkl, Fruhchristliche Zeugnisse zu Wesen und Gestalt der christlichen Liebe Freiburg i. Br. 1963.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-8cu