Иван Панчовски

5. Ценност и значение на християнската любов към Бога

Християнската любов към Бог е най-висшата религиозно-нравствена ценност преди всичко поради това, че поставя вярващия в духовно общение с Бог – върховното битие и висшето благо. Никое друго религиозно преживяване не е в състояние така да възвиси човешкото аз и да го издигне до неговия божествен Първоизвор, както любовта. Чрез нея вярващият постига най-висше сублимиране на духовно-нравствената си природа, най-съвършено преображение на душевно-духовните си сили, най-голямо доближаване до идеала на усъвършенстването, най-пълно осъществяване на висшето си назначение. Освен това в християнската любов към Бог ограничената човешка личност не се претваря и не изчезва в безграничната божествена личност, както се изисква от пантеистическата мистика в нейните разновидности[55]. Напротив, чрез нея личното битие и достойнство на вярващия се утвърждава и укрепва, увеличава и възвишава. Според християнската догматика и етика човек е сътворен от Бог като лично битие и е надарен с лично достойнство. Тези онтологични и аксиологични дадености се зачитат и се издигат високо в любовта между Бога и човека. Тук се намира най-висшата тайна и същевременно най-голямото величие на Божията любов и благодат: макар да е безгранично, всемогъщо и всепроникващо същество, все пак чрез любовта и благодатта Си Бог не подтиска и не унижава човека, а го освобождава и възвишава, открива му безграничен простор за творческо проявяване на неговите сили, за непрестанен възход. Вникнал много дълбоко в тайните както на научната, така и на божествената сфера, Пиер Теяр де Шарден отбелязва в противоположност на прелъстяващия пантеизъм: “Нашият Бог подтиква диференцирането на тварите, които Той като средоточие обединява около Себе Си, до краен предел. В най-висшата степен на пълната всеотдайност избраните намират у него осъществяване личното си съвършенство. Затова само християнството спасява заедно с правата на мисленето съществения стремеж на всяка мистика: да се съединим – тоест да станем други – и все пак да останем в себе си”[56].

Ценността и значението на християнската любов към Бог са били предмет на поетическата боговдъхновеност на апостол Павел в неговия прекрасен и безсмъртен химн на любовта – тринадесета глава от неговото “Първо послание до коринтяни”. Според почти всеобщото признание на екзегетите този химн принадлежи към най-скъпоценните перли на религиозното поетическо творчество през всички времена. Той е превъзходна песен не само по възвишеното си съдържание, но и по чудните изразни средства, изящните езикови форми и по художествените обрати на речта. Особено блестящите противопоставяния са в състояние да раздвижат всеки ум и да пленят всяко сърце. Тук се говори за любовта въобще и се разбира преди всичко любовта към ближните. Ала както според цялото Свещено Писание, така и според посланията на апостол Павел, християнската любов към ближните е неотделима от любовта към Бога и е безсилна без нея. В края на химна става напълно ясно преливането на любовта към ближните в любовта към Бог, тъй като преди всичко любовта към Бог ще пребъде вечно – дори и тогава, когато вярата и надеждата ще отпаднат.

Ценността на любовта въобще и по-специално на любовта към Бог стои неизмеримо по-високо от тъй много търсените от някои първи християни дарове да се говори език, да се пророчества, както и от чудотворната и саможертвена вяра. Нещо повече, всички тези дарби са нищо, нямат ценност пред Бог и не ще ползват човека, ако не са проникнати от любов. Така че любовта като основна и върховна духовно-нравствена ценност придава значимост на всички дарби и добродетели на човека. Ето безсмъртните по дълбочина на съдържанието и по художественост на израза думи на самия апостол: “Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползва.”

Протестантските богослови, следвайки Мартин Лутер, често подчертават първостепенното значение на вярата, като обичат да повтарят думите от “Аугсбургското изповедание” (чл. 20): “Sola fide” – “само чрез вяра”. Християнската вяра действително отключва човешкото сърце за Бога и му Го посочва като върховен обект на неговата любов. Обаче съвършенство и спасение не се постига единствено чрез вяра. Без любов вярата ще остане теоретическо убеждение, което не упражнява творческо и спасително въздействие. “И бесовете вярват и треперят” (Иаков 2:19). “Дяволът вярва – пише блажени Августин, – но не обича[57].” Бесовете вярват, но тяхната вяра е безплодна, понеже не може да се издигне до любовта и не действа чрез нея. Поради това те оставaт духове на отрицанието и противоречието.

Дори най-силната вяра – тази, която може планини да премества – не придава никакво достойнство на човека, ако не се съпътства от любов. Вярващият човек, ако не обича и не проявява дела на любов, е нищо в очите на Всевишния. Значи вярата е истинска и има обновителна и спасителна сила, когато пробужда любов, прониква се от нея и намира своя венец в нея. В Христос Иисус има сила само “вярата, която действа чрез любов” (Галатяни 5:6). Ала не само вярата но и всяка друга християнска добродетел получава сила, дава плод и постига съвършенство чрез християнската любов към Бога. Според думите на апостол Павел “целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5).

Но не е достатъчно само да се каже, че любовта превъзхожда всички други дарби, ценности и добродетели или че последните придобиват значимост от нея и чрез нея. Трябва същевременно да се покаже в какво се състои същността на любовта, какви са нейните действия, за да може чрез нейното положително съдържание да бъдат разбрани ценността и значението ѝ. Апостол Павел наистина показва това предимно чрез отрицания, ала зад тях се крие  безспорно положително съдържание. И действително, не може да се отрече положителната ценност на качествата и действията, които са приписани на любовта. По-нататък в своя възторжен химн на християнската любов апостолът казва: “Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина.”

С тези качества и действия християнската любов не изчерпва превъзходното си съдържание. Тя блясва в своето от нищо ненадминато нравствено величие и изтъква своята всеобхватна религиозна и нравствена ценност и значимост, като се прибави, че “всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”.

От това съдържание на любовта следва нейната вечна ценност и непреходна валидност. Другите дарби имат временно, преходно значение: те са само пътища към светото съвършенство и към блажената вечност, ала не са самото съвършенство и самата вечност. Поради това, когато човек се удостои да влезе в светилището на светото съвършенство и в чертозите на блажената вечност, другите дарби ще отпаднат, ще станат ненужни. Обаче любовта и тогава ще остане, тъй като без нея няма свято съвършенство, няма блажена вечност. Според блажени Августин същинската добродетел на civitas Dei, на civitas Jerusalem е любовта[58]. И наистина, може ли да има свято съвършенство и блажена вечност, лишени от любов? Не, самото свято съвършенство и самата блажена вечност се състоят в любовта: нелюбящо съвършенство е безсмислие; нелюбяща вечност е кошмарна, мъчителна, адска безкрайност. И така, само любовта свързва с Бог и дава възможност да пребъдваме у Него, Който е светото съвършенство и блажената вечност. Извън Бог няма пълно съвършенство, няма и блажена вечност. Следователно който няма любов, не пребъдва в пълното съвършенство и в блажената вечност. Но ето с нищо незаменимите в това отношение думи на апостол Павел: “Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но когато дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне… Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, и тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.”[59].

В заключение се установява, че любовта към Бог е тайнствената сила, която свързва вярващите с Бога още на земята, дава им възможност да вкусят мигове на вечността още във времето, приближава земята към небето и вгражда времето във вечността. Който обича така, както трябва да обича – казва св. Иоан Златоуст, – “той живее като че ли на небето, като се наслаждава винаги на спокойствие и си изплита хиляди венци”[60]. Много, безброй блага дарява християнската любов към Бога, но най-великото благо е самата тя. Св. Иоан Златоуст настойчиво изтъква ценността на любовта сама по себе си. “Представи си – говори той – колко прекрасна е любовта сама по себе си, колко радости принася, колко удоволствия доставя на душата; това е предимно не и свойствено… Любовта изменя самата същност на нещата и принася неразлъчно със себе си всички блага; тя е по-нежна от всяка майка, по-щедра от всяка царица; трудното прави леко и удобно, добродетелта представя привлекателна, а порока – отвратителен.“ При това удоволствието, което доставя християнската любов, е нравствено чисто: “Нищо не е изпълнено с такова чисто удоволствие, както истинската любов”[61]. Напълно до същото становище е достигнала съвременната ценностна философия чрез феноменологичния анализ на любовта. Видният неин представител Макс Шелер твърди: “От всички добри неща най-доброто е любовта. Не една предметна ценност, но една ценност на преживяването, ценността на любовта само като любов – не това, което тя предизвиква или постига, а това, че всички постижения важат единствено като символи и познавателни основи на нейното битие в лицето – е summum bonum[62].”

В опита да се даде най-кратка скица за ценността и значение на християнската любов към Бога ще е потребно накрая да се посочи, че тя е сърцевината на всяка друга християнска добродетел, нейната майчинска основа и вътрешен извор на мощта ѝ. Няма християнска добродетел, която в някаква форма и степен да не е поставена в отношение на зависимост от любовта към Бога, да не е нейно своеобразно частично разкритие[63]. Така че всички християнски добродетели са устремени към любовта към Бога и са дотолкова съвършени добродетели, доколкото я въплъщават в себе си по своеобразен начин. Някои богослови са искали да изразят това основоположно значение на любовта към Бога по отношение на останалите християнски добродетели, като са я наричали forma ommium virtutum[64], тоест вътрешно формиращо начало на всички добродетели. Оставяйки настрана проблема за сполучливостта на този израз и за неговите аристотеловски тенденции, не може да се отрече, че той загатва за една несъмнена истина, именно че без отношението си към любовта към Бога всяка друга християнска добродетел лесно губи почва под краката си, избледнява в съдържанието си, лишава се от устойчивост и динамика, става плоска, куха, празна, немощна. Последната цел на всяка християнска добродетел е да постави християнина в духовно общение с Бога. Тази цел се постига в съвършенство само в любовта между Бога и човека. Следователно всяка християнска добродетел е дотолкова добродетел и дотолкова осъществява последната си цел, доколкото е изява на любовта към Бога и доколкото я съдържа в себе си.

Всички отци и учители на Вселенската църква са съгласни, че любовта към Бога е основната и върховна добродетел на християнския живот. Това особено се подчертава от блажени Августин. Според него само най-висшата любов към Бога е същинска християнска добродетел: в нея се състои и върху нея се основава цялата християнска нравственост. Поради това всички други добродетели, които заслужават това название, са разкритие на любовта към Бога. Така на първо място вярата бива подтиквана към добри дела от любовта – затова “действа чрез любов” (Галатяни 5:6)[65]; надеждата е вид любов – любов към това, което трябва да дойде: небесното блаженство като чиста обич към Бог, като пълна невъзможност да се греши, като наслаждаване от Бог, а не вече само като стремеж към Него[66]. На второ място истинската любов към себе си и към ближните е обич към човешката богоподобна личност, към Божия образ в човека. Поради това ние следва да обичаме човека не сам по себе си и не заради самия него, а в Бог и заради Бог. Извън любовта към Бога любовта към себе си и към ближните лесно наклонява към себелюбие и може да се превърне в егоизъм[67]. И накрая, въздържанието е любов, която запазва себе си неповредена и неразвалена за Бога; мъжеството е любов, която понася всичко леко заради Бог; справедливостта е любов, която служи единствено на Бог и пoради това управлява добре всичко, което е подвластно на човека; мъдростта е любов, която различава насърчителното и спъващото по посока към Бог[68].

Съвременната християнска етика предпазва от някои увлечения в това отношение. Според нея висшата ценност и основоположното значение на любовта към Бога за християнската нравственост не означават, че светски добродетели не са възможни и че всички християнски добродетели загубват собственото си съдържание и са обречени на унищожение. Що се отнася до християнските добродетели, те имат особен предмет, собствено съдържание и относителна самостоятелна ценност, макар тяхната съкровена двигателна пружина и последна цел да е любовта към Бога. Много вярно отбелязва блажeни Августин, като тълкува думите на апостол Павел “Целта на поръчването е – да се породи любов” (1 Тимотей 1:5): Апостолът “говори за една цел на заповедта, не като че ли заповедите чрез нея загиват, но понеже чрез нея се усъвършенстват, а не унищожават”[69].

И така, любовта към Бога прониква вътрешно всяка християнска добродетел, насочва я към нейното съвършено разкритие и към постигане последната ѝ цел. Основната и върховна религиозно-нравствена ценност е любовта към Бога; в нея се намира последната основа и висшата цел на целия християнски живот. Тя е решаващият фактор и същинският мащаб на целия християнски нравствен живот. Затова според израза на блажени Августин “започващата любов е започваща праведност; напредващата любов е напредваща праведност; голямата любов е голяма праведност; съвършената любов е съвършена праведност. Любовта превъзхожда всички други дарби; така че без нея всичко, голямо както и малко, е нищо.”[70].

Следва…(виж тук)

____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св Климент Охридски”, том ХХ (XLVI), С., 1970/1971. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[55].  Мистическото направление особено много се засилило в западния християнски свят под влияние на Иоан Скот Ериугена (около 810-877 година). Според него целта на човека е да се освободи от материалното си съществуване, чрез мистическо съзерцание или virtute contemplationis да се възвърне към Бог и да се влее у Него. Върху тази основа по-късно се развила мистиката на квиетизма. В съчиненията на Франц фон Салес (1567-1622), главно в “Theotimus” (“Любов към Бога”), се изисква религиозност, която достига “до вливане и разтапяне душата в Бога”. (Цит. по Dr. Chr. Ernst Luthardt, Kompendium der theologischen Ethik. 3. Aufl. Leipzig 1921, S. 159). Квиетистичната мистика се развила главно под влияние на Miguel de Molinos (1628-1696) от Испания. Според него “вярващият трябва да се превърне в нищо и да унищожи душевните си сили, за да се загуби напълно в Бога, понеже Последният иска единствен да действа” (Вж. Dr. Chr. Ernst Luthardt, пос. съч. стр. 159; P. Dudon, Le quieteste espagnol Miguel de Molinos. Paris 1921). Главен представител на това мистическо направление е Jeanne Marie de Guyon (1648-1717). Тя проповядва като единствена добродетел абсолютната преданост към Бога; според нея Бог е море, в което се вливат и загубват планинските потоци на душевния живот (цит. по Dr Chr. Ernst Luthardt, пос. съч., стр. 159). Това направление е взело формата на своеобразен мистически нихилизъм у Ангелус Силезиус (1624-1677), който достига до пълно подтискане на човешката личност и до обявяване нищожеството на цялото творение. Този мистик заявява открито: “Аз съм нищо, Бог е всичко” (Цит. по Dr. Chr. Ernst Luthardt, пос. съч., стр. 159). У бележития съвременен римокатолически учен Пиер Теяр де Шарден (1881-1955) също се долавят някои характерни мистически тонове, на които той полага големи старания да отрече пантеистическия характер. Бидейки очевидно склонен да схване основното желание на любовта “да се загуби в обичания и все по-дълбоко да проникне в обичаното”, той се моли “да се загуби в Непостижимото, да се потопи в Неизчерпаемото” (Pierre Teilhard de Chardin, Der gottliche Breisgau 1966, S. 150 и 159).

[56]. Pierre Teilhard de Chardin, пос. съч., стр. 131-132.

[57]. Augustinus, In Joannis Evengelium, tract. LXXXIII, сар. (J. P. Migne, PL, t. 35, col. 1846).

[58]. Augustinus, Enarratio in Psalmum XLVII, 13; Psalmum CXXII, 12. (J. P. Migne, PL, t. 36, col. 541; t. 37, col. 1639).

[59]. Прекрасен екзегетически и етически анализ на християнската любов въз основа на 1 Коринтяни 13-та глава е направил известният съвременен римокатолически учен Romano Guardini (“Diechristliche Liebe. Eine Auslegung von 1 Kor. 13”. Wurzburg 1957).

[60]. Joannes Chrysostomus, In Epistolan I. ad Corinthios. Homilia XXXII, n. 6. (J. P. Migne, PL, t. 61, col. 272).

[61]. Joannes Chrysostomus, In Epistolam I. ad Corinthios. Homilia XXXII, n. 6. (J. P. Migne, PL, t. 61, col. 272-273).

[62]. Max Scheler, Vom Umsturz der Werte. Leipzig 1919. Bd. I. S. 111.

[63]. Audustinus De Moribus Ecclesiae catholicae, lib, I. cap. 15, n. 46. (J. P. Migne, PL, t. 32, col. 1330).

[64]. Petrus Lombardus, Collectanea in Epistolam ad Romanos. (J. P. Migne, PL, t. 191, col. 1324 B). Thomas Aquinas, Summa theologiae, II, 2 du. 23 a 8.

[65]. Augustinus De Correptione et Gratia, cap. VII, 13. (J. P. Migne, PL, t. 44, col. 924).

[66]. Augustinus De Correptiones, lib. VII, cap. 11. (J. P. Migne, PL, t. 32, col. 724).

[67]. Срв. Albert Knudaon, The Principles of Christian Ethics. New York 1943. p. 128.

[68]. Augustinus De Moribus Ecclesiae catholicae, lib, I. cap. 15, n. 25. (J. P. Migne, PL, t. 32, col. 1322).

[69]. Augustinus, Enarrationes in Psalmos. Enarratio in Psalmum XXI. (J. P. Migne, PL, t. 36, col. 261).

[70]. Augustinus, De Natura et Gratia, cap. LXX, 84. (J. P. Migne, PL, t. 44, col. 290).

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-8c6