Християнска любов към Бог – продължение 1*

Иван Панчовски

2. Свойства на християнската любов към Бога

Свойствата на християнската любов към Бог се определят преди всичко от възвишеността и съвършенството на нейния обект. Тъй като Той е всесъвършеният и всесвят Бог, то свойствата на любовта към Него са най-възвишени. По своята сила, дълбочина или съкровеност и действеност християнската любов към Бог превъзхожда за вярващия всяка друга обич на човека.

1.Истинската християнска любов към Бог е най-силна в душата на вярващия, понеже нейният обект е безмерен по неземно величие, нравствено достойнство и свето съвършенство. Иисус Христос изисква да обичаме Бог от цялото си сърце, от цялата си душа, с целия си разум и с всичката си сила (Матей 22:37; Марк 12:30; Лука 10:27; срв. Второзаконие 6:4 и сл.; 10:12; 11:13; 13:4; 19:9; 30:6 и сл.), тоест безмерно, безгранично. “Мярката на любовта – пише св. Иоан Златоуст – е безкрайност[16]”. Западният богослов Бернард Клервоски (1090-1153), разпален противник на схоластическата диалектика и на световното владичество на римския папа, се изразява по този проблем в духа на приведената мисъл, като казва: “Мярката на любовта ни към Бог е да Го обичаме без мярка. Любовта, която има за обект Бог, се простира в неизмеримото и безкрайното, понеже Бог е безкраен и неизмерим[17]”. Истинската християнска любов към Бога наистина далеч превъзхожда по сила всякакъв друг вид обич на човека. Преподобни Авва Доротей отбелязва: “Любовта към Бог е по-силна от естествената любов”[18]. Това обаче не означава, че чрез любовта си към Бог християнинът изпада в силно афектно състояние; силата на християнската любов към Бог се изразява най-вече във високото ѝ ценене, в дълбокото убеждение за предимството ѝ пред всяка друга обич.

2.Истинската християнска любов към Бог е съкровена, тоест извира из съкровената дълбочина на човешката душа, из основното ядро на човешкото аз, из богоподобната глъбина на човешкото сърце. Съкровенността на любовта към Бог я прави чужда на лицемерието, притворството и външната показност. В любовта към Бог съкровената ни вътрешност, богоподобното ядро на личността ни общува непосредно с Бог. Затова християнската любов към Бог е чужда на всяка външна сантименталност и никога не се движи само в сферата на блажено упоение или на наслаждаване от своя превъзходен предмет.

Християнската любов към Бог е съкровена, понеже е изява не само на чувството, а на целия човешки дух: в нея участват всички негови функции. Естествено в нея има силни емоционално елементи, без тях тя би загубила същината си и би се превърнала само в интуитивно съзерцание или в “добра воля”.

3.Истинската християнска любов към Бог е постоянна, тоест дълбоко и здраво е вкоренена в душата на вярващия и е негова постоянна проява. Тя не е краткотрайно, мимолетно афектно състояние, което проблясва в съзнанието и потъва в бездната на подсъзнанието или във водите на несъзнателното, без да остави след себе си някаква трайна преобразяваща и творческа следа. Напротив, любовта към Бог е такова трайно състояние на човешката душа, при което последната постоянно, разбира се не с еднаква степен на интензивност, е устремена към Бог и е обзета от Него. Който обича Бог, винаги Го носи в сърцето си, постоянно мисли за Него и всички негови чувства, намерения, желания, помисли и постъпки са озарени от тихото, но нивга не залязващо и за будното око винаги забележимо сияние на любовта му към Бог. Поради силата, съкровенността и постоянството си християнската любов към Бога превъзмогва всяко препятствие, без да отслабне, и е неизкоренима из вярващата душа. Според израза на апостол Павел нищо не може да ни отлъчи от Божията любов: “Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта  Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).

Отците и учителите на Вселенската църква особено настойчиво са подчертавали постоянството на християнската любов към Бог. Преподобни Макарий Египетски изисква от вярващия винаги да си спомня за Бог и да Го обича не само когато влиза в храма за молитва, но и когато се намира на път, и когато беседва, и когато се храни, и при всички други обстоятелства на живота[19]. Според св. Иоан Златоуст искрената любов “постоянно запазва силата си”[20]. “Обичащите се не знаят пресищане, не чувстват излишък”[21]. Поради безкрайното величие на своя обект християнската любов към Бог винаги възраства и усилва постоянството си. Християнинът никога не може да почувства пресищане от любовта си към Бог. Поради това – наставлява този светител – “да обичаме Бог постоянно”[22]. Преподобни Иоан Лествичник говори: “Който обича истински, той непрестанно си представя лицето на обичания и винаги го носи в душата си. Такъв човек дори на сън не може да се успокои от силното желание; той и тогава е обзет от мисълта за обичания. Така става както в телесната, така и в безтелесната природа. Някой, ранен от любов, казал за себе си: аз съм заспал по изискването на природата, но сърцето ми е будно поради изблика на любовта (Песен на песните 5:2)”[23]. Същата мисъл развива св. Исаак Сириец, който между другото пише: “Пребиваващият в Божията любов… и на сън беседва с Бог”[24].

4.Възвишеният обект и вътрешната структура на християнската любов към Бог определят още едно нейно съществено свойство: динамичността, активността, действеността ѝ. В тази любов Бог се открива като най-висше ценностно битие, като свята личност, която излъчва нравствени ценности и отправя морални задължения. Затова преживяването на любов към Бог раздвижва нравственото съзнание на вярващия и го подтиква към непрестанна дейност за осъществяване излъчваните от Бог религиозно-нравствени ценности. Абсолютно ценното, светото битие никога не се задоволява да бъде само предмет на интуитивно-съзерцателно или интелектуално-познавателно отношение. Свръх това то иска да стане сила, която да определя насоката на живота и съдържание на дейността ни, да изгражда смисъла на съществуването ни, да ни вдъхновява към непрестанно усъвършенстване. Вследствие на това любовта към Бог не е някакво пасивно съзерцателно емоционално състояние, което не оказва никакво влияние върху волята на вярващия и не дава насока на дейността му. Любовта към Бог е най-динамичната, експанзивна и дейна сила, която преобразява целия живот на християнина, дава му нова насока, ново съдържание. Тя се отлива в послушание към Бог, в предано изпълняване на Божията воля. Поради това Свещеното Писание измерва истинността, сериозността, дълбочината и чистотата на любовта към Бог според практическото поведение на вярващия, според ревността му да изпълнява Божията воля и според делата на братолюбието и човеколюбието му. Няма и не може да има истинска любов към Бог, която да оставя човека затворен в себе си и самодоволно да се наслаждава от своето богообщение и съвършенство. Любовта към Бог е експанзивна, динамична, дейна сила, която непременно отключва душата на вярващия за света на ближните му: прави го производител на блага и творец на материални и духовни ценности за тях. В истинския християнски живот няма боголюбие без братолюбие. Тази истина превъзходно е изразена от апостол и евангелист Иоан Богослов в знаменитите му слова: “Който каже: “любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е” (1 Иоан 4:20). Същият апостол прави вярната констатация: “Който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си – как пребъдва в такъв Божията любов” (1 Иоан 3:17)? Оттук следва и поуката: “Нека любим не с думи или език, а с дела и истина” (1 Иоан 3:18)! Така че ако вярата без дела е мъртва (Яков 2:17 и 26), то любовта без дела въобще е невъзможна.

Отците и учителите на Вселенската църква не пропускат да посочат дейния характер на християнската любов към Бог. Св. Иоан Златоуст пише: “Не е достатъчно да засвидетелстваш любовта си към Бог на думи; нужно е да я проявяваш в дела, тъй като и Той прояви любовта Си към нас не само чрез думи, но и чрез дела. Така и ти прояви любовта си към Него и на дело и върши угодното Нему”[25]. “Любовта – говори блажени Августин – се потвърждава в делата, на които тя е способна в пречките, които превъзмогва, в бремето, което носи. Ако е силна, тя леко понася целия предмет, на който служи. За обичания тя изравнява неравния път, разхлажда слънчевата горещина, смекчава вледеняващия студ и подслажда страданието. Тя върви уверено посред насочените срещу нея оръжия, отнема болката на раните и дори ужаса на смъртта”[26].

Посочените тук бегло характеризирани свойства на християнската любов към Бог съвсем не обхващат и не изчерпват всички нейни страни и особености. Те обаче са достатъчни, за да отбележат най-характерните структурни моменти в нея: да установят нейния обсег, нейната сила и нейното въздействие. Като любов към абсолютно и всесвято същество тя заема централно място в душата на вярващия, определя цялото ѝ съдържание и дава насока на всичките ѝ прояви. Поради това който обича Бог, денем и нощем размишлява върху закона на Господ и волята му в него (Псалом 1:2; срв. Премъдрост на Иисус син Сирахов 6:36). Той е скрил в сърцето си Божието слово и то го ръководи в живота му, за да не греши (Псалом 118:11), а да върви в пътя на правдата и да преуспява в служенето на ближните.

Следва…(виж тук)

____________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, том ХХ (XLVI), С., 1970/1971. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[16]. Joanes Chrysostomus, In Epistolam ad Philippenses commentarius. Homilia II. n. I. (J. P. Migne, PG, t. 62, col. 190).

[17]. Bernardus Claras – Vallensis, De diligendo Deo, cap. VI. (J. P. Migne, PG, t. 182, col. 983-984.).

[18]. Dorotheus Archimandrita, Doctrina XIX. (J. P. Migne, PG, t. 88, col. 1809.).

[19]. Macarius  Aegyptius, Homilia XLIII, n. 3. (J. P. Migne, PG, t. 34, col. 773.).

[20]. Joannes  Chrysostomus, Epistola CVIII. (J. P. Migne, PG, t. 52, col. 667.).

[21]. Joannes  Chrysostomus, Epistola XXII. (J. P. Migne, PG, t. 52, col. 624.).

[22]. Joannes  Chysostomus, In II. ad Corinthios Epistolam Commentarius. Homilia XXX, n. 3. (J. P. Migne, PG, t. 61, col. 608.).

[23]. Joannes  Climacus, Scala Paradisi. Gradus XXX. (J. P. Migne, PG, t. 88, col. 1156 D.).

[24]. Исаак  Сирианин, Слова подвижническия. Слово 21. (Творения. Изд. III. Сергиев Посад 1911, стр. 106.).

[25]. Joannes Chrysostomus, In II. ad Corinthios Epistolam Commentarius, Homula XXX, n. 3. (J. P. Migne, PG, t. 61, col. 608.).

[26]. Augustinus, Nachtgedanken, пос. изд., стр. 242.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-896

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s