Християнска любов към Бог*

Иван Панчовски

Като религиозна проява християнската любов започва с любовта към Бог и без нея не може да се зароди и разкрие, не може да постигне пълнота и съвършенство. Истинският обект на религиозната любов е божественото; следователно нейният пръв, пълен и съвършен обект е Бог. Ако не би имало нищо божествено, не би имало и религиозна любов, а може би и каквато и да е друга обич. Съответно на това, ако не би имало любов към Бог, не би бил възможен никакъв друг вид християнска любов. За религиозната онтология и феноменология Бог и Неговата любов стоят на първо място и обуславят битието и любовта на човека. “Бог е любов” (1 Иоан 4:8 и 16) и “любовта е от Бога”; “всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1 Иоан 4:7). Ние обичаме Бог и ближните, защото Бог по-напред ни възлюби (1 Иоан 4:19), даде ни дара на любовта и ни показа нейния път.

1. Същност, обект и мотив на християнската любов към Бог

Тук не ще бъде обсъждана естествената, извънхристиянската или нехристиянската любов към Бог. Едва ли може смислено да се отрече нейното съществуване. Тя се изгражда върху естествени духовно-нравствени способности и сили на човешката личност като създадена по Божи образ и устремена по самата ѝ духовна природа към нейния Първообраз.

Според думите на апостол Павел от речта му в Атинския ареопаг човеците по създание и природа са предназначени “да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим и съществуваме” (Деяния на светите апостоли 17:27-28). “Човек – казва блажени Августин – е създаден за любов, понеже е създаден за Бога. Любов е това, което води човека към висшето добро. Творецът на вселената я вложи в нас, за да ни привлича към Себе Си[1]”. В широк смисъл всяка любов в крайна сметка е някаква обич към Бога, респективно към по-близкия или по-далечен отблясък на Божията премъдрост и благост върху създанията. Блажени Августин отбелязва: “Съзнателно или несъзнателно бива обичан Бог във всичко, което бива обичано[2]”.

Поради настъпилото вследствие на грехопадението потъмняване на Божия образ в човека напълно естествено и любовта към Бог като природна духовно-нравствена проява претърпяла поражения, които едва ли не я заглушили напълно или най-малкото я извратили. Ала някакъв непонятен копнеж и стихийна любов към “незнайния Бог” (Деяния на светите апостоли 17:23) вълнували езическите сърца и ги подтиквали да търсят истинския Бог, Който чрез духовната Си светлина посветява всеки човек, идващ на света (Иоан 1:9), и чрез светата Си любов дарява спасение и вечен живот. Християнската любов към Бог е съвършено разкритие и пълно осъществяване на естествената любов към Бог, като я освобождава от заблудите ѝ и ѝ сочи истинския обект, като я очиства от користните ѝ елементи и я превръща в нравствено безкористна, възвишена, света обич, като я възпламенява в мощен и неугасващ огън и я прави главен творчески двигател в духовно-нравствения живот на вярващия.

Такава е християнската любов към Бог, понеже не е немощна проява на човешката слаба и греховна духовна природа, а е свръхестествена, благодатна проява на човека, изкупен чрез Голготската саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син, осветен чрез даровете на Светия Дух и станал нова твар (2 Коринтяни 5:17). Без Божията благодат човек е безсилен да се издигне до висотата на нравствено чистата и безкористна любов към Бог. “Никой не може да дойде при Мене – казва Иисус Христос – ако не го привлече Отец” (Иоан 6:44), “ако му не бъде дадено от Моя Отец” (Иоан 6:65).

1. Любовта на Бог към нас и нашата ответна и благодарствена любов към Бог създават най-близко духовно общение между Бог и нас. То може да се сравни с приятелското отношение в нашия ограничен пространствено-временен и подвластен на греха свят. Християнската любов към Бог е такова състояние на човешкия дух, при което той чрез съдействието на Светия Дух цялостно е устремен към Бог, обзет е от Него и общува с Него като приятел с приятел.

Още в Стария Завет отношението между Бог и човека се схваща като приятелство. Там Авраам се нарича “Божи приятел” (2 Паралипоменон 20:7; Исаия 41:8). Според премъдрия Соломон Божествената премъдрост дава на хората възможност да влизат в общение с Бог и да стават “Божии приятели” (Премъдрост Сололомонова 7:14 и 27). Иисус Христос обозначава отношението Си към Своите ученици като приятелство. Той се обръща към тях с думите: “Вие сте Мои приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:14-15). Приятелската любов между Иисус Христос и учениците Му се състояла в пълно доверие, в съвършена преданост и саможертвеност. Иисус Христос открива всичко на учениците Си и се пожертва за тях, а учениците предано Му служат, изпълняват заповедите Му и се пожертват за успеха на божественото Му дело.

За съкровенността на създаваното чрез християнската любов духовно общение между Бог и човека свидетелства не по-малко обозначаването му като бащинско-синовно. В Свещеното Писание Бог се нарича наш небесен Отец, Който в отношенията Си към нас винаги проявява бащинска любов. Пророк Исаия казва: “Само Ти си наш Отец… Ти, Господ, си наш Отец” (Исаия 63:16). Според псалмопевеца Давид Господ милва онези, които Му се боят, както баща милва синове (Псалом 102:13). Премъдрият Соломон разкрива същата идея, като пише: когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си (Притчи 3:12). В Новия Завет назоваването на Бог наш Отец е най-често и характерно. Според израза на Иисус Христос Бог Отец ни обича (Иоан 16:27). Вижте каква любов ни е дал Отец – казва апостол и евангелист Иоан Богослов,  да се наречем чада на Бог и сме (1 Иоан 3:1). Като Божии синове ние трябва да отговаряме на бащинската любов на Бог към нас със синовна обич. Още в Стария Завет хората се наричат Божии синове (Осия 1:10). В Новия Завет това название особено се подчертава (1 Петра 2:10; Римляни 9:26). Чрез изкупителната саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син ние, които се намирахме под клетвата на закона, получихме осиновение. Не сме вече роби, а синове. Поради това Бог изпраща в сърцата ни Духа на Своя Син, Който ни дава дръзновение да се обръщаме към Всевишния с думите: Авва, тоест Отче (Галатяни 4:5-7). Както Единородният Божи Син от любов към Своя Отец не търси и не върши Своята воля, а волята на Отец, Който Го е пратил (Иоан 5:30; 6:38), така и ние, които сме приели в сърцата си Духа на Единородния Божи Син и чрез това сме получили осиновение, трябва да постъпваме като Него, тоест да се изпълваме със синовна обич към Бог и да вършим винаги онова, което е богоугодно (Иоан 8:29; срв. Римляни 8:15 и сл.). Така че християнската любов между Бог и човека е бащинско-синовно отношение помежду им.

Любовта между Бог и човека по-нататък се характеризира като пребъдване на Бог в човека и на човека в Бог, чрез което се създава съвършено мистично-реално единство между тях, без да се извършва обезличаване едната от двете страни. Иисус Христос, казва, че който чрез тайнството на божествената любов се приобщава с пречистите Му тяло и кръв, пребъдва у Него и Той в него (Иоан 6:56). Чрез любовта Спасителят пребъдва във вярващия така вътрешно, че апостол Павел можал да каже: “Вече не аз живея, а Христос живее в Мене” (Галатяни 2:20). И наистина, щом Бог е любов – както пише апостол и евангелист Иоан Богослов, – то “който пребъдва в любовта, пребъдва в Бог и Бог – в него” (1 Иоан 4:16). Обаче това мистично-реално пребъдване на християнина в Бога в никой случай не е едностранчиво съзерцателно преживяване vita contemplativa или amor intellectualis, което напълно откъсва човека от този свят, отчуждава го от братята му и го обрича на безплоден квиетизъм и празно мечтателство. Тъкмо в противоположност на крайната мистика, израснала върху платоническа и неоплатоническа основа главно в Средновековието, в здравото мистично-реално пребъдване в Бог се преживява свързаността на целия свят и на цялото човечество с Бог и се получават мощни импулси за преобразяване света и за служба на всички хора.

2. Християнската любов, като прави вярващия Божи приятел и го поставя в духовно единение с Бог, не е по силите на ограничения човек, който чрез греха в религиозно отношение е “прах и пепел” (Битие 18:27). Тя може да бъде само Божи дар, следователно не е естествена, а е благодатна проява. Тя е проява на изкупения, обновен и осветен човек. Единствено чрез изкуплението, обновлението и освещаването си човек може да влезе в отношение на любов с пречистия и всесвет Бог. Затова и Свещеното Писание казва, че “любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети” (Римляни 5:5). Разбира се, в делото на християнската любов към Бог участват и трите лица на Света Троица, тъй като едната им същност цялостно е проникната от любов и излъчва любов. Все пак християнската любов към Бог е особен дар на Светия Дух. Истинската любов – пише св. Василий Велики – е “дар на Духа[3]”. Чрез Светия Дух Бог пребъдва в нас и ние сме Божи храм (1 Иоан 3:24; 4:13; 1 Коринтяни 3:16). Чрез Него Бог ни открива Своите тайни (1 Коринтяни 2:10). Чрез Него получаваме Божиите дарове (1 Коринтяни 12:8 и сл.). Чрез Него придобиваме осиновение, ставаме Божии чада, синове и наследници, сънаследници на Иисус Христос (Римляни 8:14-17). Чрез Него съзерцаваме Господнята слава (2 Коринтяни 3:18). Чрез Него се удостояваме с вечна утеха (Иоан 14:26; 2 Солуняни 2:16), изживяваме духовен мир и духовна радост (Римляни 14:17), ставаме истински свободни (2 Коринтяни 3:17), умираме за делата на тялото и живеем в Бог (Римляни 8:13). Всички тези дарове са проява на любовта ни към Бог, излята в нашите сърца чрез Светия Дух.

Като се посочва свръхестественият, благодатният характер на християнската любов към Бог, не бива да се остане с впечатлението, като че ли в човека липсва всякакъв естествен, вроден стремеж да обича Бог и като че ли човек не внася нищо от себе си в любовта към Бог, следователно като че ли няма никакъв личен дял в нея. По силата на богоподобието си човек естествено е устремен да обича Бог. Псалмопевецът изповядва за себе си, но то важи за всеки човек, който остава верен на богоподобната си природа и се вслушва в нейния съкровен зов: “Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе” (Псалом 41:1). Св. Василий Велики, който пише, че истинската любов е “дар на Духа”, същевременно заявява, че стремежът да обичаме Бог е вроден в човека[4]. Божията благодат събужда, развива и усъвършенства този стремеж и го насочва към истинския Бог. Както огънят – отбелязва художествено блажени Августин – се издига нагоре, а камъкът пада надолу така тежестта на нашата душа е влечението на любовта, което Бог възпламенява в нас[5]. Божията предваряща благодат витае винаги над нас, за да даде подтик на първия ни устрем към висините и на първата ни съзнателна или несъзнателна молитва. Инициативата и подтикът всякога идват от Бог. “Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец” (Иоан 6:44) – казва въплътилият се Единороден Божи Син. Така че основата, върху която се изгражда християнската любов към Бог, е естествена, човешка. От човека зависи дали и доколко ще се откликне на Божия зов за обич и дали и доколко ще отключи сърцето си за благодатното съдействие на любовта му към Бог. Известно е, че Божията благодат ни се дава по свободно желание и според мярката на нашето усърдие. Божията любов се излива във вярващото сърце (Римляни 5:5) не като в празен съд или като в мъртъв орган. Понеже любовта може да се осъществи в пълнота само в лична среща и отношение, тя като дар на Светия Дух събужда с тайнствените си сили съкровената същност на нашата личност и я прави способна за ответна обич. “Любовта към Бог – пише преподобни Макарий Египетски – се ражда в нас обикновено не просто и от само себе си, а след много трудове и при Христовото съдействие[6]”. Вследствие на това любовта към Бог – според думите на св. Иоан Златоуст – е добродетел, която зависи и от човешкото усърдие[7]. Естествената любов към Бог, както и всяко естествено добро, е несъвършена, но чрез Божието благодатно съдействие се възвисява. Преподобни Макарий Египетски говори в 26-тата си беседа: „Това, което вършиш, сам макар да е добро и приятно на Бог, е все пак нечисто. Например обичаш Бог, ала несъвършено. Но идва Господ и ти дарява любов неизменна, небесна[8]”.

3. Обект на християнската любов към Бога е вселюбящият и всесвят Бог, както Той се е открил в християнското откровение и непрекъснато се разкрива в Своята промислителна дейност. Бог се преживява от християнското съзнание като всесвята, абсолютно ценна трилична същност, която тъй пленява вярващия със Своята свята истина, съвършено добро и пресветла красота, че той копнее за Него, търси Го и намира смисъла, щастието и висшето благо на съществуването си в духовното общение с Него. За вярващия Бог е най-висшият и най-достоен обект на любовта. Той омайва християнина със съвършенството Си и го привлича към Себе Си. Любов само от любов се възпламенява и поддържа. Бог е любов и обича човека безпределно. От Божията любов се запалва човешката любов: “Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби” (1 Иоан 4:19).

Оттук следва, че мотивът на християнската любов към Бог се намира не извън Бог, а у Самия Него: християнинът обича Бог заради Самия Него, заради Неговата всесвята, абсолютно ценна, всесъвършена природа, заради Неговата вечна доброта и безпределна любов, amare Deum in Deo, както се изразява съвременният философ Макс Шелер[9].

Нашето блаженство не е мотив на християнската любов към Бог, а нейно необходимо отражение и последица, тъй като Бог е върховното благо. Вследствие на това който чрез любовта си пребъдва в Бог, той изживява висше блаженство. Ако бихме обичали Бог не заради Самия Него, не заради Неговата абсолютно самоценна природа, а заради нашето блаженство, любовта ни би била себична, евдемонистична, утилитаристична, следователно нравствено малоценна, дори в някои случаи порочна. В истинската любов обектът се обича заради самия него, заради неговата ценност и достойнство, а не заради ползата или изживявана наслада от него. Съответно на това Бог е обект на съвършената християнска любов само поради Своята самоценност, поради Своята всесвята, вселюбеща, преблага природа. Духовната сладост, върховното щастие, неземното блаженство, които изживява християнинът от любовта си към Бог, не са подбуда, мотив и цел на неговото боголюбие. Те са естествена и необходима съставка и отглас на християнската любов към Бог, понеже в нея Бог се открива като висше благо, чрез общуването с Когото човек най-пълно разкрива съкровената същност на духовно-нравствената си природа и най-съвършено осъществява висшето си назначение.

От това става очевидна несъстоятелността на учението на един от най-видните римокатолически богослови, Тома Аквински, за обекта на християнската любов към Бог. Според него същинският обект на тази любов (caritas) е bonum divinae beatitudinis или Бог като предмет на нашето блаженство (obiectum beatitudinis)[10]. Каквито и изкусни опити да правят някои модерни римокатолически томисти, за да спасят учението на своя велик учител за обекта на caritas от дълбоката сянка на егоизма, евдемонизма и утилитаризма, тя остава да тежи върху него. Макар “да обичаме Бог като висше благо, което същевременно е и наше благо, понеже Той притежава съвършенството на нашето собствено битие в най-чиста мярка[11]”, все пак ние обичаме Бог не заради нашето блаженство, което необходимо е включено в него, а заради Самия Него, заради безусловната и вечна ценност на Неговата свята природа. Напълно възможно е да не може да бъде изключена мисълта за нашето блаженство от идеята за любовта към Бог като висше благо. Още по-малък пък може да бъде отстранено нашето блаженство от акта на самата любов към Бог, тъй като нашето блаженство се състои в любовта към Бога, тоест в общението с Бог като първоизвор на вечния живот и на вечното блаженство. Ала мисълта за нашето блаженство, която необходимо е включена в идеята за любовта към Бог като висше благо, не съставлява нейното основно ядро и не стои на преден план в съзнанието на християнина, когато той търси Бог и желае да Го направи обект на любовта си. Духовно издигнатият християнин търси Бог и Го обича, понеже предчувства или познава всичко превъзхождащата истина, красота и съвършенство на Неговата свята и вселюбяща природа. Разбира се, Бог като желан обект на любовта винаги е даден на християнина в светлината на най-чистата и превъзходна духовна наслада от общението с Него, ала тази наслада не е обект или мотив на любовта му към Бог, а само необходима и неотстранима същностна и психологическа съставка от нея. Така че обект и мотив на християнската любов към Бог е Самият Бог поради абсолютно ценната Му природа, а не bonum divinae beatitudinis или Бог като извор на човешкото блаженство.

Като илюстрация на нравствено чистия и възвишен, на безкористния характер на християнската любов към Бог ще е уместно да бъде приведен един цитат от блажени Августин. Той изповядва на Бог: “Господи! От любов Ти си претърпял толкова много за мене и си проявил голямо търпение към мене. Сега ми прощаваш толкова много и запазваш за мене толкова големи блага на небето. Нима мога да не Те обичам? Аз трябва… Но не, о Боже мой! Твоите дарове не са причина на любовта ми. Аз Те обичам в Твоите дарове, понеже в тях познавам моя Бог. О Висше благо, аз Те обичам, понеже Ти Сам по Себе Си си достоен за обич, понеже заслужаваш най-висша любов; аз Те обичам, понеже си Този, Който си. Обичам Те заради Самия Тебе; обичам Те и без Твоите дарове. Аз Те обичам заради Твоята любов и ней искам да отдам всичко – най-висшето и най-доброто, което притежавам[12]”.

В многообразието на християнския живот несъмнено може да се намери любов към Бог, която да не отговаря напълно на изискванията на Божието откровение и на съкровената структура на самата любов, тоест може да се срещне любов, в която Бог бива обичан не заради Самия Него, а заради благата – земни и небесни, които Той дава на обичащите Го. Тази любов  е нисша, несъвършена, защото не е нравствено чиста, безкористна, възвишена. В нея личното  аз и неговото благо се поставят на преден план, а не обектът на любовта заради самия него и заради неговата самоценност. Това не ще рече, че на тази любов трябва да бъде отречена всяка религиозна и нравствена ценност. Тя намира своето място и признание във възходящия път на християнското развитие и усъвършенстване. Човек не може изведнъж да се издигне до съвършената, нравствено чиста, безкористна любов към Бог. За това е необходим дълъг процес на вътрешно очистване и преобразяване и съответно на него все по-засилващо се благодатно съдействие. Поради това този, който е почнал да отключва душата си за Бог и за Неговата абсолютна самоценност дори само като средство за постигане земно щастие и вечно блаженство, стои по-високо в религиозно-нравствено отношение, отколкото този, който е изпълнен с омраза към Бог. При това несъвършената любов към Бог съдържа в себе си възможност да стане съвършена. Чрез несъвършената любов към Бог човек може да отвори сърцето си за Бог, да се вживее в Него и да Го познае като всесъвършено и всесвято същество. И наистина, който е вкусил и разбрал ценността на даряваните от Бог временни и вечни блага, той без друго може да разбере и оцени превъзходната доброта и благост на Бог като техен подател. Така несъвършената любов към Бог лесно издига мисълта на вярващия от ценността на Божиите блага към самоценността на Самия Бог. Достигнал до такова познание, християнинът вече се намира пред прага на съвършената любов към Бог, понеже Божията святост, съвършенство и красота така ще го пленят, че той ще изостави на заден план себе си и своето благо и ще почне да обича Бог заради Самия Него. Ето как любовта към Бог по несъвършени и религиозно и нравствено отношение мотиви открива самоценността на Бог и по този начин върви сигурно по пътя на съвършенството[13]!

Бог не е изолиран от Неговите създания. На религиозното съзнание на християнина Той се открива като обичащ Творец, Промислител, Спасител и Осветител на сътворения от Него свят. От това следва, че любовта към Бог е насочена не само към Него, а и към обичаните от Него създания. Разбира се, пряк, непосреден обект на християнската любов е Бог, но Той включва в Себе Си целия свят като Свое обично творение, за което промисля и го ръководи за постигане последната му цел. Вследствие на това любовта към Бог съсредоточава в себе си всички останали видове християнска любов: любовта към ближните, любовта към себе си и любовта към безличните твари. Споменатите видове християнска любов представляват части, форми, прояви или отражения на любовта към Бог. Прекрасен израз на истината за принадлежността на любовта към Бог и на любовта към всички Божии съзнания е дал апостол и евангелист Иоан Богослов. Според духа на неговото Първо съборно послание, който обича Родилия, той трябва да обича и Родения; който обича небесния Отец, той трябва да обича и чадата Му; който обича Твореца, той трябва да обича и творението Му (1 Иоан 4-та и 5-та глава). Все пак между Бог и Божиите създания като обект на любовта към Бога има някаква разлика: християните обичат Бог заради самоценното Му битие и светата Му личност, а човеците и заради високото достойнство на техните личности и заради Бог, Който ги е създал по Свой образ и ги прави предмет на всестранната Си обич. Вследствие на това християнската любов към ближните не е проста хуманност или филантропия, а нещо много повече: в нея човек бива обичан не само заради самия него, но и заради Бог бива обичан и като човек, но и като обично създание и чедо на Бог и още като член на изкупното човечество, на “мистичното тяло” на Господ.

В християнската любов Бог и човек са неразривно свързани, така че не е възможно да обичаме Бог истински, без заедно с това да обичаме и човеците. Също така истинската любов към човеците лесно насочва сърцето да обича и Бог – техния Творец. Като проява на християнина евангелската агапи е едновременно любов към Бог и любов към ближните: по произход, сърцевина и цел тези два вида любов са същностно едно и неразделно цяло. Св. Василий Велики пише: чрез изпълняването на заповедта за любов към Бог ние преуспяваме в изпълняването на заповедта за любов към ближния, а чрез изпълняването на втората заповед пак се възвръщаме към първата. Поради това който обича Господ, той, разбира се, обича и ближния си. И обратното, който обича ближния си, той обича и Бог, понеже Бог отнася неговото милосърдие към Себе Си[14].

От гледище на християнската онтология и по ранг любовта към Бог наистина има примат, но в етическата сфера и в практическия живот приматът се пада на обоснованата и неразривно свързана с нея любов към ближните. Този примат на любовта към ближния е имал предвид блажени Августин в следната си мисъл: “От гледище на ранг любовта към Бог е първата заповед, но от гледище на дейността първа е любовта към ближния[15]”. Нещо повече, любовта към ближния е пробният камък и доказателство за наличието на истинска и искрена любов към Бог. Колко категоричен в това отношение е апостол и евангелист Иоан Богослов! Според него “който каже: “любя Бога”, а мрази брата си, е лъжец: защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бог, Когото не е видял” (1 Иоан 4:21). Етически любовта към Бог е невъзможна без обич към братята, към ближните, към всички човеци. Затова в Иисусовия отговор на запитването на юдейския законник относно най-голямата заповед според Евангелието от Лука (10:27) като такава е посочена любовта към Бог и към ближните, без да се говори за първа и втора заповед и без да се отделя боголюбието от човеколюбието. Така постъпва и апостол и евангелист Иоан Богослов, като говори за една заповед, обгръщаща любовта към Бог и любовта към ближния: “Ние имаме от Него тая заповед: който люби Бог, да люби и брата си” (1 Иоан 4:21).

Следва…(виж тук)

________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св Климент Охридски”, том ХХ (XLVI), С., 1970/1971. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Augustinus, Nachtgedanken. Ubers. von Dr. W. Arnoldi und Mathias Heufer. 10. Aufl. Regensburh 1923, S. 239.

[2]. Augustinus, Soliliquiorum, lib. I, cap. I. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1877. Tomus 32, col. 869.).

[3]. Basilius Magnus, Epistola 133. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. Tomus 32, col. 569.).

[4]. Basilius Magnus, Regulae fusius tractatae, II, I. (J. P. Migne, PG, t. 31, col. 907.).

[5]. Augustinus, Confessiones, lib. XIII, cap. 9, (J. P. Migne, PG, t. 32, col. 849.).

[6]. Macarius Aegyptius, Epistola. (J. P. Migne, PG, t. 34, col. 425.).

[7]. Joannes Chrysostomus, De incomprehensibili Dei natura. Homilia I, n. I. (J. P. Migne, PG, t. 48, col. 702.).

[8]. Macarius Aegyptius, Homilae, Komilia XXVI, 21. (J. P. Migne, PG, t. 34, col. 688.).

[9]. Max Scheler, Von Ewigen im Menschen. Berlin 1933, S. 490; срв. Zur Phanomenologie und Theorie der Sympathiegefuhlw. Halle 1913, S. 65, 69.

[10].Thomas Aquinas, Summa theologiae, Pars Prima Secundae, Quaestio CIX, Articulis 3. (Editio Marietti. Torino 1963, t. II, p. 532.).

[11]. Prof. Dr. Fritz Tillmann, Die Verwirklichung der Nachfolge Christi. Dusseldorf 1935. Bd. I, S. 154. Срв. Prof. Dr. Joseph Mausbach, Katholische Moral theologie, 7. Aufl. Munster i. W. 1934. Bd. II, S. 103; Paul Tillich, Systematische Theologie. Stuttgart 1966, Bd. III, S. 163 f.

[12]. Augustinus, Nachtgedanken, пос. изд., стр. 30.

[13]. Във връзка с проблема за мотива на християнската любов към Бог уместно е да се спомене за абсолютно “незаинтересованата любов” (l’amour desinteresse), за напълно “чистата любов” (amour pur), за която особено енергично се застъпвала френската мистика през ХVII и ХVIII векове (главно Jeanne Marie de Guyon, Francois de Salignac Fenelon и Jacques-Benigne Bossuet). Това крайно мистическо направление изисква тотално отричане и отхвърляне на човешката личност с всички нейни законни, морално оправдани и осветени права за живота – временен и вечен – и за щастие. Според него ние следва да обичаме Бог дори тогава, ако Той би искал душата ни да бъде обречена на вечно проклятие и подхвърлена на вечно мъчение. – Тази теза очевидно е изкуствено построена и е изградена върху превратното разбиране за Бог и човека. Въз основа както на догматическото учение за Бог и на християнската антропология, така и на обективен феноменологично-етически анализ такава абсолютно “незаинтересована” и напълно “чиста” любов трябва да бъде призната за “мъртва абстракция или дори за фантом” (Viktor Warnach, Agape. Die Liebe als Grundmotiv der neutestamentlichen Theologie. Dusseldorf 1951, S. 454), понеже в пълнотата на всяка истинска любов участва постоянно целият човек, следователно и с всадения в него от Твореца законен и етично  оправдан стремеж към благополучие, щастие и блаженство. Като създадени от Бог по Негов образ и предназначени от Него за богоуподобяване и вечен живот в блаженство ние също принадлежим в някаква степен към Него и се обгръщаме не само от Неговата любов, но и от нашата ответна любов към Него.

[14]. Basilius  Magnus,  Regulae fusius tractatae, III, 2. (J. P. Migne, PG, t. 31, col. 917.).

[15]. Augustinus, In Joannis Evangelium. Tractatus XVII, cap. V, n. 8, (J. P. Migne, PG, t. 35, col. 1531.).

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-88y

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s