Ангел Карадаков

Биографични данни

Неврокопският митрополит Борис  се ражда на Димитровден през 1888 година в село Гявато, Битолско. Живее скромно и бедно с родителите си. „Времето, в което Вангел Симов растеше като дете, юноша и младеж, бе пълно с опасности и страдания за македонското население“, казва за него духовният му син и впоследствие Български патриарх Кирил[1]. Основното си образование получава в родното си село, а след това завършва Одринската гимназия[2].

За напредъка на българското църковно дело в Македония Екзархията открива духовна семинария в Цариград, „в която се възпитават бъдещите църковни служители на македонското население“.

През 1910 година Вангел Разумов (светското име на митрополит Борис) завършва Цариградската духовна семинария[3], като в паметно слово за него патриарх Кирил допълва, че Вангел Симов растял „под обаянието на екзарх Йосиф“. Именно в духовното училище бъдещият митрополит Борис се оформя като идеалист, вдъхновяван от възторжените блянове на Македония, като интелектуален тип, за когото проблемите на живота през целия му  живот ще получават  по-висш духовен и разумен смисъл.

Същата тази 1910 година се оказва преломна в живота на бъдещия митрополит. Той бива постриган в монашество от Неврокопския митрополит Иларион в желязната църква „Св. Стефан”[4]. И както сам екзарх Йосиф отбелязва в своя дневник: „Вангел Симов се съгласи да стане монах“[5]. За една година той работи като  чиновник и дякон в екзархийския параклис[6]. През 1911 година заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет през 1914 година. Патриарх Кирил отбелязва, че йеродякон Борис бил изпратен с други възпитаници на Цариградската духовна семинария в Черновиц[7], за да завършат тамошния богословски факултет, защото „нуждите на църковно-народния живот в Македония изисквали добре подготвени църковни и училищни служители“.

През време на своето обучение там той получава и стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от неговото примерно и смирено поведение. Щом се завръща в България става преподавател в Бачковското свещеническо училище, а след това и в Пловдивската духовна семинария[8].

През 1915 година, отива във Виена, за да следва философия и по същото време става и доктор по богословие на Черновицкия университет[9]. След като през 1917 година[10] йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и усъвършенстване. До 1922 година йеромонах Борис е в Будапеща, където създава тамошната българска църковна община. „С неговото отиване в Будапеща се създава църковно-училищна община и за пръв път се откриват българска църква и училище в столицата на Унгария“[11]. Именно заради тази си дейност той привлича вниманието на висшите църковници, които съответно го извикват в София и го отличават с офикията „архимандрит“[12] и послушанието протосингел на Софийския митрополит [13], началник на културно-просветния отдел при Светия Синод и председател на храм-паметника „Св. Александър Невски“[14], а от 1926 до 1931 година той е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Като ректор на Софийската духовна семинария бъдещият митрополит Борис проявил ценни педагогически похвати и умение, като успява за кратко време да издигне духовното училище и да го направи едно от най-елитните в страната[15]. През същия период от време Борис е член на Висшия учебен съвет при министерството на Народното просвещение, бил е ръководител и лектор на ежегодните курсове за опресняване и разширяване на знанията на свещениците и изпълнявал други църковни служения[16].

На 14 декември 1930 година „за неговата усърдна църковна служба… архимандрит Борис бива ръкоположен в епископски чин с титлата Стобийски епископ“[17]. Ръкоположението бива извършено в храм-паметника „Св. Александър Невски“.

От 23 ноември  същата година до деня на избора му за Неврокопски митрополит е секретар на Светия Синод.

Във всички свои длъжности Неврокопският митрополит Борис е изпълнил с рядка добросъвестност и преданост. „Беше голям поддръжник на реда, дисциплината, като архиерей сред своите клирици и като ректор на семинарията”[18]. А патриарх Кирил отбелязва: „Митрополит Борис бе известен като човек на верния дълг и не се оставяше в това отношение да бъде разколебан от съображения и влияния, които нямаха нищо общо с правилните интереси на служението“[19].

През 1932 година Светия Синод на Българската православна църква изпраща делегация в Йерусалим, водена от митрополит Борис за провеждането на предварителни, неофициални и поверителни разговори с йерусалимския патриарх за създаване на канонически връзки между Българската църква и Цариградския патриарх[20]. „Благодарение на неговата рядка вещина в уреждане на спорния въпрос впоследствие в 1945 година, вече като митрополит и синодален член, заедно с блаженопочившия сега Търновски митрополит Софроний и Велички епископ Андрей, можа да подготви при преки преговори с Цариградската патриаршия епохалното дело по вдигането на схизмата, което се увенча с неочакван успех”[21].

На 24 март 1935 година епископ Борис Стобийски е канонически избран за Неврокопски митрополит. Изборът се състоял в синодалния параклис „Св. Цар Борис-Михаил“[22].

Посрещнат е с голямо въодушевление в епархията от хиляди благочестиви християни[23]. Почти веднага след встъпването си в длъжност като митрополит дядо Борис изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което той определя десет основни длъжности на свещеника. На следващия месец ­септември, митрополит Борис изпраща окръжно послание до учителите в Неврокопска епархия. В него той се обръща със сърдечна любов към учителите в градовете и по-малките селища в епархията. Отправя молба към учителите, като казва: „Отправям ­ в името на общонародното добро ­ сърдечен зов и настойчива молба към всички учители в югозападните покрайнини на нашето единно отечество (Неврокопска епархия): Да образуват във всички училища православни християнски дружества и да се грижат усърдно за тяхното преуспяване. Да взимат участие в православните християнски братства. Да образуват църковни училищни хорове. Да дават ­ където им е възможно ­ своето ценно съдействие на нашата родна Църква и на нашите свещеници, за да могат те да изпълнят по-добре своята мисия сред нашия народ„[24].

След събитията от девети септември 1944 година, когато насилствено е завзета държавната и местна власт в България с помощта на въоръжени сили и се осъществява преврат с частична окупация на територията на страната от части на Червената армия, в цялата страна започват репресии срещу аристокрация, общественици и най-вече духовници. 

По-осезателно обаче репресиите срещу духовенството се засилват след 1945-46 година, когато десетки православни енорийски свещеници и монаси са осъдени от народния съд, безследно изчезнали са или пък са осъдени задочно – убити, мъчени и заровени в общи гробове. Положението на Неврокопска епархия, която по това време духовно се управлява от Неврокопския митрополит Борис, не остава по-назад от останалата част от диоцеза на Българската православна църква. За положението на Неврокопска епархия след промените от 1944 година разбираме от писмо на самия митрополит Борис изпратено до Българския екзарх Стефан, който по това време е председател на Светия Синод.

В писмото си от 3 юни 1947 година митрополит Борис дава обстоен преглед на историята и съвременното положение на Неврокопска епархия. „Неврокопска епархия, която между годините 1941 и 1944 бе значително уголемена, след септември 1944 година остана пак най-малката епархия, с най-малко и най-бедно население в сравнение с другите епархии, и с най-голяма разпокъснатост на енориите поради планинския характер на областта. При тия крайно неблагоприятни условия управлението и наглеждането на Неврокопската епархия, особено от отдалечения и откъснат град Неврокоп, е много трудно, и понякога то става съвсем невъзможно“[25], казва в писмото си митрополит Борис. 

Според сведенията дадени от митрополит Борис, населението на Неврокопска епархия към онзи момент е 214 044 православни християни. По същото това време в Неврокопска епархия функционират няколко фонда за финансиране на семинаристи и студенти по богословие, защото както сам изтъква митрополит Борис: „Още от встъпването ни на Неврокопската катедра най-голяма грижа ни е създавал свещеническият кадър. Повечето от заварените свещеници се оказаха с прогимназиално образование и почти нито един с висше богословско образование… За преодоляването на този недъг в епархията ни, полагали сме и продължаваме да полагаме всички усилия и да правим всякакви жертви, за да се подготвят просветени и достойни кандидати за свещеници“, казва още в същото си писмо до екзарха митрополит Борис. 

И ако цифрите показват увеличаване на свещенството, инициативите  на Неврокопска митрополия до 1944 година започват да дават осезателен напредък в духовно и административно отношение, то след настъпването на Деветосептемврийския преврат нещата в епархията започват да стават все по-лоши, като към края на 1948 година, властите започват открити заплахи за саморазправа дори с Неврокопския митрополит Борис, който бива убит през ноември 1948 година. 

„И в Неврокопска епархия пострадаха невинно и станаха невинна жертва достойни и предани служители на Църквата и народа. Без никаква вина, без разследване, без проверка, без съд биде грабнат през октомври 1944 година насилствено отличният архиепейски наместник и енорийски свещеник в град Разлог – свещеник Петър Дивизиев, и погубен жестоко на незнайно място.

Властта издала на неговата злочеста презвитера смъртен акт и по този начин е признала неговата насилствена смърт“[26].

В документа митрополит Борис дава и подробен списък с имената на осъдени свещеници веднага след Деветосепремврийския преврат. Така той споделя за отведени на Народен съд свещеници от град Неврокоп, село Лъки, село Годлево, село Лешко, село Белица, град Горна-Джумая, село Горна Рибница, село Добрилаки и други селища. Някои от свещенослужителите са осъдени на доживотен затвор, като свещеник Петър Мехаджиев. Митрополит Борис свидетелства дори и за присъда без съд направена от правителствените власти, като говори за съдбата на отец Петър Павлов от град Неврокоп, който бил задържан и веднага пратен в затвор, защото продавал жито на по-високи цени.

Митрополит Борис свидетелства и за още един ужасен факт – насилствено властта влиза в сградата на Неврокопска митрополия в град Неврокоп, в митрополитския дом в Горна Джумая и митрополитския дом в град Свети Врач. Владиката пише в документа, че неколкократно са се опитвали да му припишат политическа активност и борба срещу едната власт и подкрепа за другата. Нещо, което митрополит Борис собственоръчно опровергава. „Ако това става открито, какви ли могат да бъдат показанията, които се изтръгват на тъмно чрез невъобразими и непоносими изтезания? Колцина злочести люде, сломени и полумъртви са се съгласявали на край да дадат неверни и гибелни показания дори и против себе си, само и само да спрат жестоките мъчения над тях. Колко по-леко биха се съгласили такива измъчени люде да дадат неверни показания против други невинни човеци!“[27].

Мисионерска и социална дейност

Неврокопският митрополит Борис, след като встъпва в длъжност, като архипастир на Неврокопската епархия създава или продължава дейността на няколко различни фонда, които подпомагат както деца за обучението им в Софийската духовна семинария и Богословския факултет, така и жени и деца на свещенослужители, които след политическите промени биват пратени в лагер. Например в Неврокопска епархия функционират следните фондове:

– Фонд „Енорийски църковни нужди”, учреден на 15 юли 1929 година. Годишният приход на фонда през 1946 година е 2 703,449 лева. Общият капитал на фонда е 6 356,219 лв.

– Фонд „Атанас п. Петров”, учреден през 1934 година. Капиталът на този фонд към 1946 година е 14,000 лв.

– Фонд „Митрополит Макарий”, учреден през 1934 година, неговият капитал към 1946 година е 90,012 лв[28].

Фонд Атанас п. Петров

През юли 1929 година дарителят за този фонд дарява на Светия Синод 250 хил. лв. за образуване на благотворителен фонд, който да носи неговото име и това на съпругата му[29]. 6/10 от средствата да послужат за отпускането на една пълна стипендия за Духовната семинария на благочестив младеж с добър успех, родом от село Либяхово (днес село Илинден, Гоцеделчевско) или от Неврокопска епархия. Финансовата подкрепа се предоставя за завършване на пълен учебен курс, след което стипендиантът трябва да стане свещеник в селото или в епархията.

Фонд „Митрополит Макарий”

На свое заседание, състояло се на 2 юли 1934 година, Светия Синод приема дарението и образува фонд на името на дарителя. Приходите са предназначени и се предоставят за осигуряване на стипендии за следване в Софийската духовна семинария и за помощи за семинаристи. Фондът прекъсва благотворителната си дейност след 1948 година[30].

По времето, в което митрополит Борис съобщава на Светия Синод състоянието на фондовете за подпомагане на ученици и семейства на свещеници, духовниците в Неврокопска епархия са 121. По онова време едва 23% от енорийските свещеници са с висше и средно образование, а останалите 77% са със средно незавършено и основно образование.

Според свидетелствата на Българския патриарх Кирил митрополит Борис „положи голямо и строго дисциплинирано усърдие за подготовка и подбор на свещенослужители, кандидати за каквито в Неврокопска епархия по-малко се намираха отколкото за другите епархии. Той обаче съумя да подбере младежи  от пределите на епархията и да ги подготви, като им се даде и богословско образование за скромното служение на енорийски свещеници“[31].

През 1935 година митрополит Борис изпраща окръжно послание[32], от което става ясно, че в град Горна Джумая се открива от 1 ноември безплатен 4-месечен църковно певчевски  курс. За курсисти се приемат само тези, които имат развит музикален слух. Целта е да се развие повече църковното пеене в епархията и свещениците да бъдат подпомогнати в тяхното служение. Същата година митрополит Борис издава и още едно окръжноц[33], в което приканя благоговейните свещеници „редовно след свършека на всяка учебна година, най-късно до 15 юли, да представят в митрополията списък на всички момчета от всяка енория, които са свършили III клас най-малко с добър успех и примерно поведение, като същевременно дават сведения за общественото положение, материалното състояние и религиозно-нравствените качества на техните родители; да проучат внимателно през течението на учебната година всички момчета, които следват в III-тия клас на прогимназията, и да увещават най-добрите, най-способните и най-добродетелните от тях да постъпват в духовните семинарии, като изтъкват грижливо големите предимства на обучението, образованието и възпитанието, което се добива в тия духовно-учебни заведения”.

Веднага след политическите промени от 1944 година настъпват тежки времена за вероучителната дейност на Неврокопска митрополия. „Скоро след 9 септември, когато още съществуваше ред и закон за вероучение, молитва и други религиозни прояви в училището, нарочни пратеници на Министерството на Просветата дойдоха и в пределите на Неврокопска епархия и наредиха на училищните директори и учители занапред да не се отслужва никакъв молебен в началото на учебната година, да не се чете никаква молитва в началото и в края на учебните занятия, да не се преподава никакво вероучение на учениците и да не се оставят никакви свещени образи (икони) в училищата. Започна едно истинско гонение против всичко верско и свято и против всички вярващи (учители и ученици) в училищата“[34]. 

Митрополит Борис настоява пред местната власт да оставят поне като факултативна форма на обучение предмета Вероучение. Не само, че властта не се вслушва в думите на митрополита, но дори забранява на свещенослужителите да държат каквито и да било беседи и разговори за вярата с деца и ученици. Неврокопска митрополия прави опит да започне свои вероучителни курсове и да създаде неделни училища, но и тогава властта продължава да спира опитите на митрополията да води своята мисия. „Започна едно безогледно преследване на вероучителната дейност всред децата и вън от училищата – дори и тогава, когато са извършва и в малкото църковни помещения, които се намират само тук-таме по някои градове“.

Властта дотолкова се ядосва на инициативите на Неврокопска епархия, че се отправят открити заплахи за живота на свещенослужителите – вероучители, както сам ги определя митрополит Борис. „Закани за посегателство върху живота са били отправяни не само към свещеници, но и към по-високопоставени духовни лица в епархията, заради тяхната усърдна пастирска и вероучителна дейност“, пише още митрополит Борис. Атеизмът до токолкова влиза в българското училище, че сам митрополитът свидетелства за това как учители късат кръстчетата от вратовете на своите учиници, както и иконките, които те носят. Преследвани обаче са не само учениците от светските училища, но и още повече дори, младежите, които желаят да постъпят като възпитаници на духовните семинарии и институти на Българската православна църква. 

„Преследва се не само живото Божие слово, но се спъва и разпространението на религиозно-нравствената книжнина. Заплахи се отправят и към ония църковни служители, които се опитват да разпространяват такава книжнина, и към ония християни, които искат да я имат и да я четат. А пълна свобода и неограничена подкрепа се дава на друга книжнина, на други писания и на друг род беседи, които са гибелна опасност за истинската възвишена вяра и за съвършената християнска нравственост!“, казва в писмото си до екзарх Стефан митрополит Борис.

През почти четиринадесет годишното си служение митрополит Борис успява да обедини около себе си хора, които ревностно да служат на Църквата и на Бога. Той организира неделниучилища, след като държавата забранява вероучението в българското училище.

„За тази дейност настъпиха най-тежки условия. Както е известно, скоро след 9 септември, когато още съществуваше ред и закон за вероучение, молитва и други религиозни прояви в училището, нарочни пратеници на Министерството на Просветата дойдоха и в пределите на Неврокопската епархия и наредиха на училищните директори и учители занапред да не се чете никакъв молебен в началото и в края на учебните занятия, да не се преподава никакво вероучение на учениците и да не се оставят никакви свещени образи (икони) и училищата. Започна едно истинско гонение против всичко верско и свято и против всички вярващи (учители и ученици) в училищата”[35].

Митрополит Борис и Светия Синод правят опит да не бъде забранено вероучението в училище. Те дори предлагат предметът да стане факултативен, но както само той пише: „заглъхна като глас в пустиня”[36].

Митрополит Борис се опитва и да помага на семействата на убитите свещенослужители, като неколкократно моли Свeтия Синод да му помогне със средства, които фондовете на Неврокопска митрополия не могат да покрият. Осигурява помощи за вдовици и многодетни майки, както и стипендии за обучението на децата им. Само за четири години след политическите промени жертва на тоталитарния режим става и самият митрополит Борис.

Завършек на земния път

На 8 ноември 1948 година в село Коларово, Петричко, след току-що извършената св. Димитровденска служба секва „неожидано животът на тоя голям Божи човек“, пише патриарх Кирил. Извършено е нечувано в историята на Българската православна църква злодейско покушение[37]. Към 2 часа следобед до групата свещеници (които съслужили на митрополит Борис) се приближил бившият свещеник Илия Стаменов, низвергнат (разпопен) неотдавна поради криминални престъпления, битово разложение и пиянство, осъждан и лежал в затвора за кражба, известен под името „Хърсовският поп“. Той поискал обяснения от митрополита за своето разпопване и настоял да му бъдат възвърнати правата. Митрополит Борис отклонил това негово искане[38]. Пред множество богомолци низвергнатият от духовен сан свещеник Илия – бивш хърсовски поп, стреля пет пъти[39] в Негово Високопреосвещенство митрополит Борис, който не издава звук, а само вдига лявата си ръка и произнася думите: „Синко, спри, че вършиш грях!” По свидетелски разкази обаче нито капка кръв не пада от тялото на блаженопочившия митрополит.

„Населението на Коларово бе потресено, Неврокопска епархия бе съкрушена от скръб, цялата Българска църква  бе дълбоко нажалена“[40]. На 11 ноември тялото на покойния митрополит Борис било положено в непосредствена близост до църквата „Въведение Богородично“ в град Благоевград.

__________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 36-46. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Църковен вестник, бр. 3, 1969 г.

[2]. Църковен вестник, бр. 47, 1930 г.

[3]. Църковен вестник,бр. 13, 1935 г.

[4]. ДАА. Ф.1514 – 1 а. е. 13

[5]. Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 746

[6]. Църковен вестник, бр. 47, 1930 г.

[7]. По онова време намиращ се в Австро-Унгария

[8]. Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.

[9]. Пак там.

[10]. На 25 ноември. Ръкоположението извършва Пловдивският митрополит Максим.

[11]. Църковен вестник, бр. 47, 1930 г.

[12]. На 22 юли 1922 г.

[13]. От 15 май 1923 г. до 1 септември 1924 г.

[14]. От 1 септември  1924 до 1 септември 1926 г.

[15]. Църковен вестник, бр. 37-38, 1948 г.

[16]. Църковен вестник, бр. 47, 1930 г.

[17]. Пак там.

[18]. ДАА. Ф.1514 – 1 а.е. 13

[19]. Църковен вестник, бр. 3, 1969 г.

[20]. Църковен вестник, бр. 37-38, 1948 г.

[21]. ДАА. Ф.1514 – 1 а.е. 13

[22]. Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.

[23]. Карадаков, Ангел; НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС – 125 години от рождението и 65 години от мъченическата му смърт, Църковен вестник, бр. 19, 2013 г.

[24]. Окръжно № 2651/2. X. 1935 г.

[25]. Изложение за състоянието на Неврокопска епархия към 1 юни 1947 г., Неврокопска митрополия №960, ДАА № 1225

[26]. Пак там. л. 8

[27]. Пак там. л. 9

[28]. ЦДА. Ф.1318 к, л. 8 гр.

[29]. Стоянова, Р. „АТАНАС И НИКОЛИНА ПОППЕТРОВИ“ – http://daritelite.bg/atanas-i-nikolina-popp%D0%B5trovi-3/ (посетен на 16.06.20 г.)

[30]. Стоянова, Р. „СВЕТИ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

“ – http://daritelite.bg/sveti-sinod-na-balgarskata-pravoslavna-tsarkva/ (посетен на 16.06.20 г.)

[31]. Църковен вестник, бр. 3, 1969 г.

[32]. Окръжно № 810/8. X. 1935 г.

[33]. Окръжно № 1638/21.VI. 1935 г.

[34]. Изложение за състоянието на Неврокопска епархия към 1 юни 1947 г., Неврокопска митрополия №960, ДАА № 1225, л. 13

[35]. ЦДА. Ф. 1318к, 13-л.

[36]. Пак там.

[37]. к.и.н. подп. Димитър Йончев. . „Свободен народ”, брой 147, София, петък, 9 ноември 1990 г. 

[38]. Убийството на Неврокопския митрополит Борис, вестник Изкрев, 10 ноември, 1948 г.

[39]. По свидетелски разкази.

[40]. Църковен вестник, бр. 3, 1969 г.

Изображения: авторът Ангел Карадаков и +Неврокопски митрополит Борис (1888-1948). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-87K