Борис Маринов

В подвижническата литература съм чел такъв случай[83]:

Младеж, ученик на християнски отшелник, се обърнал към учителя си с молба: да му разреши да иде да благовести и защитава сред народа Христовата истина.

– Ти искаш да отидеш да утвърждаваш другите в Христовата вяра. Но знаеш ли, – рекъл отшелникът, – че там ще срещнеш студенина и враждебност? Хората са груби и жестоки. Те ще се надсмеят на твоите най-сърдечни речи. Какво ще правиш ти, когато, в ответ на твоята защита, те ще отговорят с важност и със смях?

– Аз ще се отнеса към тях с благодарна обич! – казал ученикът. – Ще си мисля, че те все пак са добри хора: те биха могли да ме хулят, а те само важничат и се смеят.

– Е, ами ако за твоята проповед и защита започнат и да те хулят?

– Ще помисля за тях: ето добри люде – те само ме хулят, а ако биха поискали, можеше и да ме набият!

– И това може да се случи! – отвърнал учителят. – Като не се смутиш от тяхната важност, от техния смях и от техните хули и продължаваш да вършиш твоето дело, те, раздразнени, ще те набият: с юмруци, с тояги, ще хвърлят камъни. Как тогава ще постъпиш?

– Аз ще им благодаря с обич: те биха могли да ме мушкат с ножове, да ме секат със саби, биха могли, накрай, да ме убият, а те само ме биха!

– Очаквай и това! Човешката злоба не знае мярка. Колкото са по-болни очите, толкова им е по-неприятна светлината на слънцето. Колцина пророци проляха кръвта си!… И тебе може да постигне същата участ! Какво ще кажеш ти тогава, когато за твоята проповед и защита блесне меч над главата ти?

– С благодарна любов ще отправя взор към небето и ще изрека: Боже, Ти призоваваш мене, недостойния, при Себе Си! Велик и благ си Ти! Покажи Твоята милост и над тези хора! Нека моята кръв, пролята тук за Твоята истина, да допринесе за изгряването на новия истински живот в техните сърца!

Учителят прегърнал ученика си, благословил го и му рекъл:

– Иди, сине мой, сам изпълнен с обич и готов на всичко, иди, призовавай към спасение другите!

“Любовта познахме по това, че Той (Иисус Христос – в скоби мои) положи за нас душата Си”, – казва св. апостол и евангелист Иоан Богослов[84]. “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”, – заявява Спасителят[85]. Св. апостол Павел пише на коринтяни: “На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви[86]”. И той действително се пожертва[87]!…

“Религиозната вяра в нейната свещена глъбина и истинност се измерва, – както право отбелязва Иван Александрович Ильин, – не с множеството фино резониращи трактати и не с дисциплината през благополучни епохи… Мярката за вяра е смъртта (Мера веры есть смерть – курсива мой)”[88].

Църквата може да има много учени богослови – кандидати, магистрати, доктори, да е пребогата с дебели научнобогословски трудове, да поразява с желязната дисциплина у духовенството в епохи на мир и безопасност… Но колцина в час на изпитание ще отидат на мъки и смърт за вярата? Когато ти се предложи: “или вярата, или живота!” и ти предпочетеш вярата пред живота, това вече е знак, че ти наистина вярваш и имаш “вера любовию споспешествуема”[89].

Бащата на църковната история Евсевий Кесарийски пише за мъчениците в Тиваида: “Ние сами бяхме в тия места и видяхме мнозина, които… претърпяха или отсичане на главата, или наказание с огън;… мечове се претъпяваха, изтъняваха и пречупваха, и самите убийци, изморени, сменяха се след един други… Вярващите… с радост, с усмивка и с добродушие приемайки окончателната смъртна присъда, до последно издихание възнасяха към Бога…  песни и благодарност”[90].

Ето образец на християни, изпълнени с вяра и любов!… Девиз на апологета трябва да бъде заявата на св. апостол Павел: “Мен не ме е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господ Иисус, да проповядвам евангелието на Божията благодат”[91]. “Аз съм готов не само да бъда вързан, но и да умра в Ерусалим за името на Господ Иисус”[92].

Онези, които биха желали да прочетат елементарен урок за упражнение в обич, отпращам към статията “Неприятни човеци”  от проф. д-р Фр. Фьорстер, напечатана в списание “Духовна култура”, 1951 г., кн. 4, с. 27-28.

***

4. Апологетът трябва да се въоръжи с търпение.

Руският художник Дмитрий Егорович Жуков в картината си “Споровете” – Третяковска галерия – и чрез изражението на лицата, и чрез позите, пък дори и чрез обстановката – нагледно и поразително живо и вярно е предал една общопризната истина, именно тази: че споровете около вярата и въобще по мирогледните въпроси са най-горещите, най-разпалените, най-бурните, най-несдържаните, най-напрегнатите, най-острите. Защо са такива? – Защото в случая се засяга нещо “свято”, скъпо, свидно нам; нещо тясно, органически свързано с нашия живот.

Онзи, който е водил спорове за вярата и въобще по мирогледните въпроси, опитно е изпитал правдивостта на дадената по-горе характеристика на тия спорове.

Следователно, на апологета е пренеобходимо търпение, и то – голямо търпение: той трябва да е многотърпелив и дълготърпелив.

Наистина колко търпение се изисква, за да изчакваш другите да се изказват, за да изслушваш, за да се води и протече беседата по най-висши и жизнени въпроси спокойно и да бъде тя в края на краищата положително резултатна!

Само при наличност на търпение може правилно да се схваща, вярно да се преценява, смислено да се обсъжда и разсъждава, леко да се съобразява и сполучливо да се отговаря. “У търпеливия човек, – казва Писанието, – разум много, а лютият изказва глупости[93]”; “дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове”[94].

Апологетът не бива да забравя: че Бог е “Бог на търпението[95]”; че “Господният раб” трябва “да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив”[96]; че проповядване, изобличаване, увещаване трябва да се вършат “с голямо дълготърпение[97]”.

С думи на св. апостол Павел на апологетите би могло да се каже следното: “Търпение ви трябва”[98], “бъдете дълготърпеливи”[99]. Защитавайте вярата, “като се търпите един други с любов[100]” и като понасяте “един другиму теготите[101]”. Мислете “за Оногова, Който претърпя от грешниците такова над Себе Си поругание, та да ви не дотегне и да не отпаднете душевно”[102]. “Господ да насочи сърцата ви към любов Божия и търпение Христово[103]”.

Сам апологетът казва за себе си: “Всичко търпя (курсивът мой) заради избраните, та и те да получат спасение в Иисус Христос с вечна слава”[104].

Отворете книгата “Деяния на светите апостоли” и прочетете 24-та глава!

С какво търпение св. апостол Павел изслушва обвинителната, пълна с неправди, реч на ритора Тертил. Никакво прекъсване, никакво апострофиране! Няма викове: “Не е тъй!”… “Не е вярно!” Спокойно, търпеливо апостолът слуша и чака да му дойде ред да говори. И в речта му: никакви нападки, никакви обиди, никакви остроти!…

Любовта към Бога и ближния е почвата, въздухът и слънцето на търпението. Всеки признава, че майката е въоръжена с търпение. Тя слуша всичко, в продължение на часове слуша; поток от въпроси, често пъти смешни и глупави, я залива; тя безкрай отговаря, обяснява; цели нощи бди до леглото на болното дете; понася обиди, скърби, страдания, лишения… Но всичко туй е възможно само поради нейната голяма обич към рожбата. “Любовта е дълготърпелива… всичко претърпява”[105].

Очевидно е, “колко е погрешно да бъде сравнявано търпението с овчедушие, което всичко понася. При овците това съвсем не е търпение, а – глупавост и безпомощност, защото ако овцата действително беше търпелива, тя нямаше да блее и при най-малкия повод”[106]. Не, истинското търпение е велика сила, и блажен е, който я има!

Човек трябва да се упражнява в търпение още от младини, като почне с най-дребното. Ще си послужа с прости примери[107].

Когато вечер събуваш обувките си и установиш, че връзките са силно стегнати на възел, ако започнеш да нервничиш, да въздишаш и да проклинаш и най-сетне вземеш ножа и прерязваш връзките, знай, че това е едно предварително указание, че ти и по-късно в живота не ще можеш да напреднеш и не ще имаш сила да се бориш, когато попаднеш в тежко положение. А всъщност развързването на връзките при лош възел е удобен момент за упражнение в търпение. “Кажи ми, как развързваш връзките на обущата си, и аз ще ти кажа, какво ще стане от тебе”, – тъй би могло въобще да се рече. Направи опит съвсем кротко и спокойно да развържеш връзките на обувките, без да изпадаш в истерия, и при това си тананикай някоя весела мелодия. Ако сполучиш в тоя опит, тогава можеш да се поздравиш. В това време се е насъбрала в тебе голяма сила, не тая, която експлоадирва, но тихата гигантска сила на търпението, която ни коронясва да владеем живота. Или ако при писане попадне косъмче в перото, или конецът не влиза в ушите на иглата, и ти си готов да изругаеш и подскочиш; или ако чуеш шум, и настръхваш, просто ще излезеш из кожата си; или пък някой те дразни, и ти се гласиш вече да избухнеш, – знай, че търпението ти не е достатъчно. На всички тези предизвикателства ти трябва да гледаш като на поводи за обучаване в търпение. Разбира се туй са дреболии, обаче по този път човек може да се движи към великата сила – търпението, да я обладае и постави в своя служба.

***

5. Апологетът трябва да живее според вярата.

“Живеенето според вярата” е истинска апология на вярата, и  лошият живот  на вярващите е най-опасният ѝ враг. Сам Спасителят сочи добрите дела като на средство за обръщане към Бога[108]. Св. апостол Петър също подчертава, че добрите дела могат да накарат езичниците да прославят Бога[109], и че чрез поведението, чрез чистия богобоязлив живот могат да бъдат спечелени непокорните на словото[110]. Св. Юстин Философ, в първата си Апология, съобщава факта, че мнозина са се изправили, като били повлияни и победени от светия живот на християните[111]. Ориген, в полемическото си съчинение “Contra Celsum” (Против Целс) се изразява за непорочното житие на християните от негово време така: “То говори по-красноречиво и по-убедително, отколкото всичко друго, и то поразява всички порицания и клевети (курсива мой)[112]”. В града N. тежко заболял един образован и известен богаташ. Знаели, че той отдавна е престанал да вярва в Бога.

Посетил го енорийският свещеник. Но болният не приел утешението и грижата на Църквата.

– Късно!… – казал той. – В мене няма вяра!

– Че как сте стигнали до такова състояние на неверие? – попитал свещеникът.

– Затова аз ще Ви напиша, но само ако ми обещаете, че ще дадете гласност на написаното.

Свещеникът обещал.

Болният починал. Домашните му устроили богато погребение, с църковно опело. На опелото се стекъл много народ. В края, когато свещеникът се готвел да каже реч, дали му писмо, а той, – според както обещал, – го прочел на всеослушание. “Аз не вярвам, – така започвало писмото, – понеже видях вас, вярващите. Аз… се съмнявах; вие говорехте за себе си като за пазители на вярата. Но с какво се отличава вашият живот от моя? – Вие живеете, както и аз, като че у вас няма и мисъл за съд Божи; вие живеете, както и аз, – така, както може да се живее, не мислейки за бъдещ живот… Както навсякъде, тъй и у вас – вражда; както навсякъде, така и у вас няма любов. И аз си помислих: какво е преимуществото да бъдеш вярващ, ако тази вяра върви покрай живота? Помислих още и отсъдих, че и вие също не вярвате. Не могат да живеят така хора, които вярват във всезнаещ и праведен Бог… И аз престанах съвсем да вярвам, наблюдавайки живота на вярващите![113]”.

Писанието казва: “Заради вас името Божие се хули между езичниците[114]”. Заради нашият лош живот се хули името Божие; заради нашето нехристиянско поведение хората загубват вярата си; заради порочното ни живеене нашата защита на вярата не хваща място. “Заради Никола – и свети Никола!”

В статията си “Манастири и монаси на Балкана”, поместена в швейцарския седмичник “Feierabend”, Adolf Osthaus пише: “В Прилеп имах по-дълъг разговор с мюфтията, тоест Съдията от Духовния мюсюлмански съд.

Този благороден и високообразован мъж между другото ми поясни: Най-голямото препятствие за приемането на Евангелието от страна на турците са християните на Балкана, които чрез своето нехристиянско поведение правят християнската религия презрителна в очите на мюсюлманина (курсива мой) [115]”.

“Който изпълни и поучи”[116], той най-добре служи на вярата, той най-убедително я защитава, той солидно гради Царството Божие на земята, “той, – по думите на Христа Спасителя, – велик ще се нарече в Царството небесно”[117].

Иисус Христос “поучаваше като такъв, който има власт[118]”, “словото Му беше с власт[119]”. Защо? – Защото “грях в Него няма[120]”: “Той не стори грях, нито се намери в устата Му лъст[121]”. Затова и можеше смело[122] да се обърне към юдеите с въпроса: “Кой от вас ще Ме укори в грях?[123]”.

Съдията Пилат Го нарече “Праведник[124]” и заяви: “Не намерих у Тогова Човека никаква вина от онова, в каквото Го обвинявате[125]”. И самият ученик-предател изповяда: “Съгреших, че предадох невинна кръв[126]”.

Апологетът трябва да е “образец за всички вярващи[127]”, “образец… в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота[128]”. Да може да каже на другите като св. апостол Павeл: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа[129]”; “подражавайте, братя, на мене и гледайте ония, които постъпват по образец, какъвто имате в нас”[130]; “което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете[131]”.

Особено пастирът не бива никога да забравя, че: “Vita clerici evangelium populi” – животът на духовника е евангелие за народа

***

6. Апологетът трябва да се отличава с всегдашно молитвено разположение [132], да пребъдва в молитва[133], в своята работа винаги да се осланя на Бога, на Божията благодат, от Бога да проси помощ. Защото “нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте[134]”. Спасителят казва: “Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо[135]”.

И Бог действително подкрепя Своите дейци, и особено дивно – в трудни и решителни моменти.

Моисей бил мъж учен и подготвен. За него в книгата “Деяния на светите апостоли” се казва: “Когато беше хвърлен (в река Нил – в скоби мои), прибра го фараоновата дъщеря и си го отгледа като син. И научен беше Моисей на всичката мъдрост египетска, и беше силен на думи и дела[136]”.

В Мадиамската пустиня, когато той пасял стадото на тъста си Иотор, Мадиамския свещеник, Бог го призовал да отиде в Египет и да изведе оттам евреите. Моисей Му рекъл: “О, Господи! Аз не съм речовит (курсива мой)”[137]. Господ му отвърнал: “Върви, и Аз ще бъда на устата ти и ще те науча какво да говориш (курсива мой)”[138]. Онова, което не достига, Божествената благодат, “всегда немощная врачующи и оскудевяющая восполняющи”, го дава.

Бог призовал пророк Иеремия и го пращал при царете на Юда, князете, свещениците и народа. Иеремия казал на Господ: “О, Господи Боже! не умея да говоря (курсива мой)”[139]. Господ му отговорил:  “Не бой се от тях; защото аз съм с тебе, за да те избавям…”[140]; “ето Аз сложих Моите думи в устата ти (курсива мой)”[141]; “те (тези, при които го пращал – в скоби мои) ще воюват против тебе, ала не ще ти надвият; защото Аз съм с тебе, за да те избавям”[142].

Спасителят обещал на учениците Си: “Аз ще ви дам уста и премъдрост (курсива мой), на която не ще могат противоречи нито противостоя всички ваши противници”[143]. И ние виждаме това да се изпълнява. “… Някои от синагогата, тъй наречена синагога на либертинци, и от тая на киринейци, александрийци и на тия, що бяха от Киликия и Асия, влязоха в препирня със Стефана; ала не можеха да противостоят на мъдростта и духа (курсива мой), с който той говореше”[144].

Св. апостол Павел, макар да бе се учил в училището на “най-отличния и правомислещ от равните в онзи век“ Гамалиил[145] и да притежавал в пълнота образованието, което тогава било достъпно за евреите; макар да бил запознат и с гръцката писменост, което се вижда от неговото майсторство в гръцкия език, от разискванията му с гръцки философи и от цитирането из гръцки поети[146], и макар да поразил със своята ученост юдейския управител Порций Фест, та той извикал с висок глас: “Полудял си, Павле! Многото учение те докара до лудост”[147], – смирено изповядва: “С благодатта на Бога (курсива мой) съм това, което съм, и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички… се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене (курсива мой)”[148].

При защита на вярата, апологетът трябва да се моли тайно в себе си: Бог да му внуши, какво да говори[149]. Нашият народ казва:

“И аз мога

и кон може,

ала Господ

не поможе!”

Затова не се е успяло.

Когато Симон, Яков и Иоан цяла нощ сами хвърляли за ловитба мрежите си в Генисаретското езеро, нищо не уловили. Но, щом хвърлили мрежата по Божия повеля, по думата на Господ Иисус Христос, уловили много риба, та и мрежата им се раздирала, и тъй напълнили двата кораба, че щели да потънат[150].

Апологетът трябва да се моли на Господ Той да отвори сърцето на събеседника и слушателя[151] и “вратата на вярата[152]”. Защото “никой не може да нарече Иисус Господ, освен чрез Свeтия Дух”[153]. Вярата не е само дело на човека, а и дар Божи. “Никой не може да дойде при Мене, – казва Спасителят, – ако не го привлече Отец[154]”.

Апологетът трябва да се обръща и към своите близки, приятели и съмишленици с молба: и те да се молят на Бог за успеха на неговата работа. Св. апостол Павел пише на колосяни: “Молете се… и за нас, за да ни отвори Бог врата на словото да разгласим Христовата тайна, заради която съм и в окови, та да я открия, както ми подобава да говоря (курсива мой)”[155].

Към всички християни и особено към защитниците на вярата – апологетите – Спасителят отправя тия предупреждения: “Не бойте се![156]” “Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши[157]”; “вярвайте в Бога и в Мене вярвайте”[158]. “Няма да ви оставя сираци”[159]. “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света[160]”. “В света скърби ще имате; но дерзайте, Аз победих света[161]”.“Ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят [162]”. Не бойте се, но говорете и не млъквайте, защото аз съм с вас![163].

***

Въоръжен със знания, вяра, обич, търпение, образцов живот и молитва, апологетът ще бъде “достоен безукорен (курсива мой) работник[164]”, “силен и да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят [165]”; “добър воин Иисус Христов”[166], снабден с оръжия, “силни да разрушават твърдини”: с тях ще унищожава “замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие”, и ще пленява “всеки разум, за да бъде покорен на Христос”[167].

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том І (ХХVІІ), С., 1950-1951. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[83]. Предавам го свободно и по памет.

[84]. 1 Иоан 3:16.  

[85]. 2 Иоан 15:13.  

[86]. 2 Коринтяни 12:15.          

[87]. 2 Тимотей 4:6.

[88]. Иван Александрович Ильин, Путь православия. Журналь “Хлеб небесны”, Харбин, 1941 г., № 4, с. 29 и 30.

[89]. Галатяни 5:6.

[90]. Сочинения Евсевия Памфила, перевод с греческаго при Спб. Духовной Академии, Т. І, VІІІ кн., гл. ІХ. Спб. 1848, с. 441.

[91]. Деяния на светите апостоли 20:24. 

[92]. Деяния на светите апостоли 21:13.   

[93]. Притчи 14:29.

[94]. Притчи 16:32.     

[95]. Римляни 15:5.      

[96]. 2 Тимотей 2:24.      

[97]. 2 Тимотей 4:2.

[98]. Евреи 10:36.     

[99]. 1 Солуняни 5:14.         

[100]. Ефесяни 4:2.                   

[101]. Галатяни 6:2.

[102]. Евреи 12:3.      

[103]. 2 Солуняни 3:5.         

[104]. 2 Тимотей 2:10.        

[105]. 1 Коринтяни 13:4 и 7.

[106]. Проф. д-р Фр. Фьорстер, Най-великата сила, списание “Духовна култура”, 1951, кн. 4, с. 30.

[107]. Примерите са из цитираната статия на проф. д-р Фр. Фьорстер, с. 30 и 31. Предавам ги свободно.

[108]. Матей 5:16.

[109]. 1 Петра 2:12.                                

[110]. Петра 3:1 и 2.

[111]. Апология І, 16 (Migne,  Patr. gr., t. VI, col. 352-353).

[112]. У Хр. Лютардт, Апология на християнството. Превeл М. Д. Балабанов. Т. ІІІ, София 1899 г., с. 197.

[113]. По: “Церковь”, 1913, № 21, с. 498. Гледай у: протоиерей Александр Введенский, Религиозныя сомнения нашихъ дней. Т. І, Одеса 1914, с. 24, 25.

[114]. Исаия 52:5; Иезекиил 36:20; Римляни 2:21-24.

[115]. “Feierabend” Munstingen, № 19, 47. Band, 1936, S. 150.

[116]. Матей 5:19.              

[117]. Матей 5:19.

[118]. Матей 7:29; Марк 1:22. 

[119]. 2 Лукa 4:32.               

[120]. 1 Иоан 3:5.

[121]. 1 Петрa 2:22.      

[122]. “Праведникът е смел като лъв” (Притчи 28:1).

[123]. Иоан 8:46.          

[124]. Матeй 27:24.          

[125]. Лукa 23:14.

[126]. Матeй 27:4.

[127]. 1 Сол. 1:7.      

[128]. 1 Тимотей 4:12.    

[129]. 1 Коринтяни 11:1; 4:16.

[130]. Филипяни 3:17.   

[131]. Филипяни 4:9.     

[132]. 1 Солуняни 5:17.         

[133]. Деяния на светите апостоли 6:4.

[134]. 1. Коринтяни 3:7.     

[135]. Иоан 15:5.     

[136]. Деяния на светите апостоли 7:21 и 22.

[137]. Изход 4:10.      

[138]. Изход 4:12.

[139]. Иеремия 1:6.      

[140]. Иеремия 1:8.           

[141]. Иеремия 1:9.             

[142]. Иеремия 1:19.

[143]. Лука 21:15.  

[144]. Деяния на светите апостоли 6:9 и 10.

[145]. Речник на Свещеното Писание. Цариград 1884, с. 364, срв. Деяния на светите апостоли 22:3.

[146]. Арат – Деяния на светите апостоли 17:28; Менандър – 1 Коринтяни 15:33; Епименид – Тит 1:12 – Речник на Свещеното Писание, с. 365.

[147]. Деяния на светите апостоли 26:24.            

[148]. 1 Коринтяни 15:10.             

[149]. Матей 10:19.           

[150]. Лука 5:4-7.

[151]. Деяния на светите апостоли 16:14.    

[152]. Деяния на светите апостоли 14:27.         

[153]. 1 Коринтяни 12:3.          

[154]. Иоан 6:44.

[155]. Колосяни 4:3 и 4.    

[156]. Иоан 6:20.             

[157]. Иоан 14:27.            

[158]. Иоан 14:1.

[159]. Иоан 14:18.        

[160]. Матей 28:20.              

[161]. Иоан 16:33.          

[162]. Матей 16:18.

[163]. Деяния на светите апостоли 18:9 и 10.  

[164]. 2 Тимотей 2:15.       

[165]. Тит 1:9.             

[166]. 2 Тимотей 2:3.

[167]. 2 Коринтяни 10:4 и 5.

Източник на изображенията, Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-86o