Борис Маринов

В своя труд “Der westostliche Diwan”, в статията “Israel in der Wuste” (Израил в пустинята), Goethe казва: “Истинската, едничката и най-дълбоката тема на световната и човешка история, на която са подчинени всички други, остава конфликтът между неверието и вярата (курсива мой)”[1].

Който изучава философски историята, не може да не се съгласи с тая констатация на най-големия немски поет, бележит светски мислител и учен.

Още началните страници на светата Библия (Битие, глава 3-та) живо ни предават горчивия опит на първата човешка двойка (Адам и Ева) да сe откъсне от Бога. И оттогава до днес “вяра” и “неверие” се борят помежду си, и тази борба като червена нишка пронизва живота на човечеството.

През някои епохи условията особено способстват да възникнат всевъзможни религиозни съмнения, да се шири неверие, да се появят разни суеверия и заблуди, да се подновят и умножат възраженията и да се засилят и зачестят нападките срещу вярата, против религията, и понякога дори да се предприеме гонение срещу нея.

Това са епохи, през които Божият съработник[2] може да пише на своите близки нещо подобно на онова, което апостолът на езичниците[3]. Св. Павел писал на колосяни и коринтяни: “Желаете да знаете, в каква голяма борба съм…”[4]; “…за мен се отвориха големи врата за много работа, и противниците са много”[5]. Туй са епохи, през които, почти на всяка стъпка, от вярващите се иска сметка за тяхната надежда.

Християните са длъжни, – не само през подобни епохи, но всякога, – да бъдат готови да отговарят всекиму, който би поискал от тях такава сметка[6]. Ала най-вече това задължение имат пасторите и богословите. На първо място те са призовани да бъдат апологети на християнската вяра и то – добри апологети: не само да умеят вярно да излагат християнското учение по даден въпрос, но – и успешно да прогонват съмненията, да опровергават възраженията и да отбиват нападките, да бранят вярата, да я защитават, както и – да спечелват противниците, като ги подпомагат да достигат до познание на истината[7] и да застават на пътя към вярата.

Налага се да запитаме: с какво трябва да се въоръжи апологетът, какво трябва да притежава, за да бъде той добър апологет? – Тоя въпрос са ми поставяли неведнъж пастири и студенти-богослови. Чрез тази си статия аз давам гласност на моя отговор, понеже съм убеден, че въпросът вълнува и други, и то не малцина, извън стените на Духовната академия.

И тъй: с какво трябва да се въоръжи апологетът на християнството, – имам предвид предимно ония, които по-специално са се посветили или възнамеряват да се посветят на тая служба, – за да бъде добър апологет?

***

1. Той трябва да се въоръжи със знания: да е знаток във вярата[8] – основно да я познава.

Как ще излага и ще защитава нещо, което не познава? А да познава основно вярата си, ще рече: да я знае из корен, издълбоко, задълбочено, обосновано; да знае в какво вярва и защо вярва, да знае основанията “за” вярата; да знае и известните възражения и нападки срещу вярата от името на науката и философията, да каже за себе си като св. апостол Павeл: “В знанието (курсива мой) не съм” прост[9]; “зная (курсива мой) в Кого съм повярвал[10]”, и въобще да знае как трябва да отговаря всекиму[11].

Само така солидно подготвен, апологетът не ще бъде младенец, люлеен и увличан “от всеки вятър на лъжливо учение”[12], а ще бъде пълнолетен по ум[13], със “слово здраво, безукорно[14]”, способен вярно да преподава словото на истината[15] и да научи други[16].

В едно от произведенията на датския писател Skovgaard-Petersen е описан следният интересен случай:

В една ютска[17] протестантска религиозна община дошъл нов пастор. Той забелязал, че богомолците, при влизането си в молитвения дом, се покланяли към дясната страна на вратата. Полюбопитствал да узнае: защо правят това. Никой от запитаните не могъл да му обясни. Тогава пасторът повикал прислужника и го запитал:

– Защо богомолците, когато влизат в молитвения дом, се покланят към дясната страна на вратата?

– Съвсем не зная, г-н пасторе! – отговорил прислужникът. – Аз отдавна служа тука, богомолците все така правят и аз сам го правя, но – защо, не  зная.

Пасторът свикал настоятелството и питал за същото настоятелите. Но и те не знаели и даже изповядали, че никога досега не са се питали за това нещо, макар сами винаги да са се покланяли. Ей така било останало от деди и прадеди! Основанията не им били известни.

Пасторът посетил някои старци от общината, та дано от тях узнае: защо се кланят надясно богомолците. Обаче, напразно… и на тях не било известно…

Минало време. Станало земетресение. Сградата, служеща за молитвен дом, дълбоко се пукнала. Наложило се да бъде основно ремонтирана. Когато свалили от дясната страна на вратата мазилката, показала се чудно хубава икона на Богоматер с Младенеца на ръце.

Сега пасторът разбрал, защо богомолците се покланят към дясната страна на вратата. Установило се: молитвеният дом някога бил католишка църква, която била изографисана. После, през време на Реформацията, църквата станала протестантски молитвен дом. Тогава замазали иконописта. Но обичаят богомолците да се кланят надясно останал…

Мнозина християни у нас, а и някои пастири и богослови, в своето отношение по много въпроси на вярата приличат на ютците.

Сам св. апостол Павел говори за такива, които желаели “да бъдат законоучители, без да разбират ни какво говорят, ни какво утвърждават[18]”.

Ясно е, че подобни християни, пастири и богослови не могат да бъдат добри апологети на вярата. Апологетът трябва основно да познава вярата си. А за да я познава тъй, той трябва усърдно да я изучава: постоянно да чете, да размишлява и усвоява. Св. апостол Павел казва в посланието си до Римляните: “Как ти, който учиш другите, себе си не учиш?”[19], и поръчва на Тимотей: “Докато дойда, занимавай се с четене”[20].

Апологетът трябва да е богословски подготвен, философски осведомен и научно ориентиран – да е запознат с придобивките и изводите в разните области на науката, да се обогатява с всяко познание[21], тъй като – както вече се изтъкна, – възраженията и нападките срещу вярата се правят обикновено от името на науката и философията, и понеже апологетът ще се среща с лица от всякакво културно равнище и има дълг не само към широките маси, но и към учените и философите. Св. апостол Павел пише за себе си: “Аз имам дълг към елини и варвари, към мъдреци и невежи”[22]. В “Деяния на светите апостоли” се разказва, че епикурейски и стоически философи са се препирали с него[23], и че той е проповядвал и във върховното съдилище в Атина – Аеропага[24].

Основата естествено си остава словото Божие, което е първият и най-главен извор на нашата вяра, на истините на християнското верую. Господ Исус Христос се моли на Отца Си в Своята Първосвещеническа молитва за ония, които Отец Му е дал, така: “Освети ги чрез Твоята истина; Твоето Слово е истина (курсива мой)”[25]. На садукеите казва: “Заблуждавате се, като не знаете (курсива мой) Писанията”[26]. Писанието “е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело”[27]. Св. апостол Павел повелява: “Вземете… духовния меч, който е Божието слово”[28].

Апологетът трябва всекидневно систематично да чете Библията, но да я чете задълбочено, с размишление, по примера на псалмиста, който казва за себе си: “Очите ми предварят утринната стража, за да се вдълбочавам в Твоето (Господи – в скоби мои) слово”[29]; “станах по-разумен от всички мои учители, защото размислям за Твоите откровения”[30]. Накъсо казано: апологетът трябва да изследва  Писанията[31]. Това изследване той трябва да върши под водителството на нашите водачи в делото на вярата – светите отци и на проявили се и признати в Църквата екзегети.

Като настолна апологетическа книга препоръчвам на нашите апологети прекрасното съчинение на професор Христофор Ернст Лютард “Апология на християнството”, преведено на български[32] и пригодено към нашата вяра, издадено от Светия Синод на Българската православна църква, и като пътеводител и ръководител в апологетическата област – “Кратък наръчник по християнска апологетика” от професор архимандрит Евтимий[33]. Там са поместени 156 теми, групирани в три големи отдела: “апология на вярата”, “апология на религията” и “апология на християнството”. При всяка тема е посочено накратко, какво трябва да се засегне при нейното развитие, и е указана богата литература; за улеснение, за повечето книги се съобщава, в кои библиотеки у нас могат да се намерят, и са дадени сигнатурите. Добър помощник на нашите апологети се явява “Духовна култура”, месечно списание за религия, философия, наука и изкуство (издание на Светия Синод на Българската православна църква). Това списание излиза вече в продължение на 31 години. В него се дава ценен материал за защита на вярата.

***

2. Апологетът трябва да е дълбоко вярваща личност: “изпълнен с вяра (курсива мой)”[34], с увереност в това, което изповядва, проповядва, утвърждава и защитава. “Бъди… вярващ!”[35] – тази повеля Спасителят отправя към всеки защитник на вярата, към всеки апологет. “Религиозната вяра”, “религиозната увереност” е нещо повече от хладната убеденост  в истинността на нещо. Тая убеденост e просто съгласие на ума. “Религиозната вяра”, “религиозната увереност” заангажира и сърцето.  Предметът на “религиозната вяра” ни е дар, скъп, увлечени сме от него. Затова се и казва: “… Със сърце се вярва…[36]”.

От апологета се изисква да се подвизава за вярата[37] и да покорява на вярата [38], да подготвя ония, които слушат словото, да го смесват с вяра[39], и чрез вярата да се всели Христос в сърцата им[40]. Следователно сам апологетът трябва да не е маловерец[41], “никак да не се съмнява (курсива мой)”[42], да е човек с “пълна вяра”[43], с “пълна увереност (курсива мой)”[44], “твърд”[45], утвърден [46] и укрепен във вярата[47]; да вярва “от все сърце”[48].

Само този, който е твърд, утвърден и укрепен във вярата, който е уверен без остатък в истините на вярата, само той стои непоклатимо и неотстъпно на нейните позиции, говори със сила и може действително да повлияе и неусетно да предразположи и придобие събеседника си.

Ако химнът на твоята душа не е този: “Вярвам”[49], “вярвам, Господи”[50], “да, Господи, аз вярвам”[51]; ако ти сам се колебаеш, не си установен, не стоиш във вярата – това не може да не се отрази върху беседата ти и да не се забележи и почувства от твоя опонент и слушател.

Спомням си един случай от ученичеството ми. Слушах цикъл сказки от еврейски евангелизатор. Още след първата сказка, на излизане, чувам младежи да казват: “Говори, ама сам не вярва в това, което говори!”

– От какво заключавате? – попитах аз.

– Това се чувства, – отговориха ми те, – и от тона му, и от израза на лицето му, и от леката полуусмихнатост, и от жестовете му.

Трябва да призная, че и моето впечатление беше същото.

Доколкото узнах, резултатите от дейността на евангелизатора били съвсем слаби.

След време се разнесе вест, че той скъсал с вярата, извършил някакво парично злоупотребление и изчезнал от България.

Как непогрешимо младежкото сърце усети неверието на говорителя!

За да имаш моралното право да наставляваш, да обръщаш и утвърждаваш във вярата други и да успяваш в това, сам трябва да си напълно обърнат и утвърден.

По време на Тайната вечеря Спасителят казва на Симон Петър: “Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си (курсива мой)”[52]. Богочовекът знаеше, че Симоновата вяра ще се поколебае,  че Симон ще падне: ще се отрече от Него. При такова положение не може да бъде утвърдител във вярата. Обаче Богочовекът знаеше още, че Симон ще се разкае: ще падне на земята[53] и горко ще плаче[54],  ще се обърне  и утвърди във вярата. Тогава той вече ще има и моралното право и силата да утвърждава във вярата други, затова и му казва: “И ти някога, кога се обърнеш (шп. м.), утвърди братята си”[55].

Вярата на всеки човек е подложена на “изпит”: изложена е на изкушения и колебания, червеят на съмнението често гризе нежните ѝ корени. Но тя в края на краищата трябва да стане “изпитана вяра”, която “да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано, злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”[56]. Такава вяра трябва да има апологетът!

Истинските проповедници и защитници на вярата, добрите апологети се отличават с вяра. Св. апостол Павел пише: “…Като имаме същия дух на вярата, както е писано: “Повярвах и затова говорих”, и ние вярваме, затова и говорим (курсива мой)”[57]; и често подчертава своята увереност[58].

***

3. Апологетът трябва да се въоръжи с безкрайна свята обич към Бога и Неговата Църква и въобще към човека.

Обич е нужна:

a) Защото само “любовта никога не отпада[59]”.

Пътят на служителя на вярата е труден, осеян със съблазни и изкушения, и свързан с неприятности и жертви, – понякога от бореца за вярата се изисква дори да положи душата си за Христа и Евангелието[60]. Следователно възможно е отпадане от службата, от Бога и Църквата. В Евангелието от св. апостол Иоан Богослов е записана една подобна случка. В шеста глава, шестдесет и шести стих се казва: “От това време мнозина от учениците Му (на Иисус Христос – в скоби мои) се върнаха назад и вече не ходеха с Него (курсива мой)”. Св. апостол Павел пише на Тимотей: “Знаеш това, че ме оставиха всички от Асия, между които и Фигел, и Ермоген”[61]; “при първата моя защита никого нямаше при мене: всички ме оставиха (курсива мой)”[62].

Любовта е, която ражда ревността; любовта прави апологетът да е “изпълнен с ревност към Бога”[63] и Божието[64], да пламти от “ревност за Господ”, както някога пламтял пророк Илия[65]. Тая ревност не го оставя “да заспи”, – или както се казва в Писанието, – “яде” го[66] и по такъв начин не допуска да отпадне; даже когато му дотегне и той като пророк Иеремия казва: “Няма да напомням за Него (Бога – в скоби мои), нито ще говоря вече в Негово име”[67], и тогава пак е на поста си и като същия пророк изповядва: “Но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах”[68].

б) Защото “знанието възгордява, а любовта назидава (курсива мой)”[69].

Когато богатият със знания човек няма любов, той е горделив, надменен, високомерен, надут, презира, пренебрегва, не зачита, унижава другите.

Любовта смирява. Тя е, която вижда в лицето на другия нещо неизмеримо ценно и от първостепенно значение, нещо висше, божествено; любовта е, която влече човеците един към друг, разтваря душите и ги сближава и сродява.

Любовта е, която раздвижва апологета да слиза “от върха”, да става “за всички…всичко, щото по какъвто и да е начин” да спаси някого[70]; любовта търси да сподели с други своето знание и своя опит, да назидае, да научи, да просвети, да избави от съмнения, заблуди и грешки.

Затова и св. апостол Павел казва: “Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща…, щом любов нямам, нищо не съм”[71].

в) Защото “… има сила…вярата, която действа чрез любов (курсива мой)”[72].

Любовта съгрява, оживотворява, одухотворява, оплодотворява вярата и ѝ придава значение, стойност, смисъл. Затова и св. апостол Павел заявява: “Да имам… такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам, нищо не съм[73].

Коя сила е “душата” на “Божието домостроителство”? – Любовта. “Бог толкоз  обикна  света, че даде Своя Единороден Син[74]”. “Отивам, – казва Господ Иисус Христос, – за да разбере светът, че любя Отца[75]”. “Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас”[76]. “Христос ни възлюби и за нас предаде себе Си”[77]. “Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея”[78].

И от Своите последователи Спасителят иска обич.

Евангелието на св. Иоан Богослов завършва с една мила, затрогваща и дълбоко поучителна сцена[79].

На брега на Тивериадското море… Възкръсналият Господ вече трети път се явява на учениците Си. След обеда  “Иисус казва на Симон Петър: “Симоне Ионин, любиш ли Ме… ?” Петър Му казва: “Да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам”. Иисус му казва: “Паси Моите агънца”. Казва му пак втори път: “Симоне Ионин, любиш ли Ме?”. Петър Му казва: “Да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам”. Иисус му казва: “Паси Моите овци”. Казва му трети път: “Симоне Ионин, обичаш ли Ме?”. Петър… Му рече: “Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам”. Иисус Му казва: “Паси Моите овце”.

Спасителят  трикратно  пита Петър: “Любиш ли Ме? Обичаш ли Ме?”, не само за да му върне апостолското достойнство, тъй като той трикратно се бе отрекъл, но и за да покаже, че апостолът трябва да е преизпълнен с любов.

И действително апостолите бяха такива.

Св. апостол Павел пише на филипяни: “Имам ви на сърце, и кога съм в окови, и кога защитавам и утвърждавам благовестието… Бог ми е свидетел, колко много обичам всинца ви с любовта на Иисус Христов…”[80]. На солуняни казва: “…Ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си. Тъй ви бяхме обикнали, че бяхме готови да ви предадем не само благовестието Божие, но и душите си, понеже ни бяхте станали драги[81].”

Преизпълнени с любов, най-големите апологети на християнската вяра – апостолите – бяха въоръжени с готовност да претърпят всякакви страдания за вярата и действително геройски понасяха всичко. “Аз съм бил, – пише св. апостол Павел във второто си послание до коринтяни, -… в трудове, безмерно в рани,… в тъмници, и много пъти на умиране. Юдеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавиха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви”[82].

Християнският апостол-апологет трябва да е изпълнен с безкрайна обич и да е готов на всякакви страдания за вярата…даже – на смърт.

Следва…(виж тук)

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том І (ХХVІІ), С., 1950-1951. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Goethes Werke. Vierter Teil. Der westostliche Diwan. Herausgegeben von Prof. D-r Heinrich Dunker.

Berlin u. Stuttgart, S. 302.

[2]. 1 Коринтяни 3:9.                 

[3]. Римляни 11:13.   

[4]. Колосяни 2:1.       

[5]. 1 Коринтяни 16:9.

[6]. 1 Петра 3:15.

[7]. 1 Тимотей 2:4.   

[8]. 2 Тимотей 3:14 и 15. 

[9]. 2 Коринтяни 11:6

[10]. 2 Тимотей 1:12.   

[11]. Колосяни 4:6.                  

[12]. Ефесяни 4:14.

[13]. 1 Коринтяни 14:20.

[14]. Тит 2:8.           

[15]. 2 Тимотей 2:15.              

[16]. 2 Тимотей 2:2

[17]. Ютландия образува континенталната част на Дания.

[18]. 1 Тимотей 1:6 и 7.

[19]. Римляни 2:21.        

[20]. 1 Тимотей 4:13.

[21]. 1 Коринтяни 1:5.            

[22]. Римляни 1:14.            

[23]. Деяния на светите апостоли 17:18.              

[24]. Деяния на светите апостоли 17:22-33.

[25]. 1 Иоан 17:17.          

[26]. Матей 22:29.          

[27]. Тимотей 3:16 и 17.

[28]. Ефесяни 6:7.        

[29]. Псалом 118:148.        

[30]. Псалом 118:99.           

[31]. Иоан 5:39.

[32]. Превел Марко Д. Балабанов, т. І-ІV. София, 1899.

[33]. Университетска библиотека №262, София, 1942.

[34]. Деяния на светите апостоли 6:5; 11:24.            

[35]. Иоан 20:27.

[36]. Римляни 10:10.     

[37]. Юда 1:3.           

[38]. Римляни 1:5.            

[39]. Евреи 4:2.

[40]. Ефесяни 3:17.      

[41]. Матей 8:26; 14:31; 16:8.      

[42]. Яков 1:6.

[43]. Евреи 10:22.        

[44]. Евреи 6:11.      

[45]. Римляни 4:20.          

[46]. Деяния на светите апостоли 16:5.

[47]. Колосяни 2:7.       

[48]. Деяния на светите апостоли 8:37.          

[49]. Деяния на светите апостоли 8:37.            

[50]. Иоан 9:38.

[51]. Иоан 12:27.

[52]. Лука 22:32.

[53]. Марк 14:72.  

[54]. Матей 26:75.             

[55]. Лука 22:32.

[56].1 Петра 1:7.      

[57]. 2 Коринтяни 4:13.

[58]. Римляни 8:38; 14:14; 2 Коринтяни 3:4; Филипяни 1:6; 2 Тимотей 1:12.

[59]. 1 Коринтяни 13:8.       

[60]. Марк 8:35.          

[61]. 2 Тимотей 1:15.         

[62]. 2 Тимотей 4:16.

[63]. Деяния на светите апостоли 22:3.  

[64]. Псалом 68:10; Псалом 118:139.                

[65]. 3 Царства 19:10, 14.

[66]. Псалом 68: 10; Псалом 118:139; Иоан 2:17.    

[67]. Иеремия 20:9.

[68]. Иеремия 20:9.      

[69]. 1 Коринтяни 8:1.          

[70]. 1 Коринтяни 9:22.            

[71]. 1 Коринтяни 13:2.

[72]. Галатяни 5:6.        

[73]. 1 Коринтяни 13:2.          

[74]. Иоан 3:16.                  

[75]. Иоан 14:31.

[76]. Иоан 15:9.      

[77]. Ефесяни 5:2.              

[78]. Ефесяни 5:25.                    

[79]. Иоан 21:1, 14-17.

[80]. Филипяни 1:7 и 8.  

[81]. 1 Солуняни 2:7 и 8.             

[82]. 2 Коринтяни 11:23-28.

Източник на изображенията Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-85D