Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица – продължение и край*

Архимандрит Серафим Алексиев

Що се отнася до Матей 1:25, където е казано за праведния старец Иосиф и за отношението му към св. Дева Мария, че той не Я познавал, „докле (дондеже) Тя роди своя първороден Син“, трябва да подчертаем, че съюзът еоси (дондеже) означава за познавачите на гръцкия език чисто и просто, какво е било до момента, за който се говори, без да определя, какво е станало след това. Такова значение този съюз има и на други места в Библията, където той е употребен все в този ограничителен смисъл (Битие 8:7; Псалом 71:7; 1 Тимотей 4:13). Така тълкува например Матей 1:25 св. Иоан Златоуст, който казва: „Евангелистът употребил словото „дондеже“, за да удостовери, какво е било до рождението. А какво е било след рождението, това той предоставя на самия теб да разбереш…, тоест, че такъв праведник (какъвто е бил Иосиф) не е пожелал да познае Девата, след като толкова чудно Тя станала майка и се удостоила и да роди по нечуван начин и да произведе необикновен Плод. А ако той я беше познал и Я имал за жена, за какво Иисус Христос Я поверил на ученика Си като безмъжна, нямаща никого?Но ще кажат: А как Яков и други са наречени братя на Иисус Христос? Също тъй, както и сам Иосиф бил считан за мъж на Мария. С много завеси било скривано до известно време Христовото рождение. Затова и Иоан ги наричал братя, казвайки: „Защото нито братята Му вярваха в Него“ (Иоан 7:5)[21].

Протестантските богослови, като са скъсали със здравото Предание на Църквата, са скъсали и до голяма степен и с правилното тълкуване на Словото Божие, както явно личи между другото от казаното дотук. Те не признават, от пренебрежение към св. Богородица, даже законно дължимата почит към Нея (Лука 1:48). В своята крайност на отрицатели на всяко почитане на светците и на св. Дева Мария освен споменатите обяснения за възникването на култа към Майката Господня те търсят и други и ги намират.

Надценяването на аскетическия живот и особено на идеала на девството, според тях, допринесло в това отношение твърде много. Ние, православните, няма да отречем това поначало, като знаем, как светата Църква от край време е гледала на девството, ръководена и задължавана в това отношение от примера и думите на Иисус Христос (Матей 19:12), на св. апостол Павел (1 Коринтяни 7-ма глава) и на св. Иоан Богослов (Откровение 14:4-5), и като знаем, как тя е възпявала св. Богородица като „крепост на девите“ и „стълп на девството[22]“.

Утвърждаването на култа към мъчениците като ходатаи за обикновените християни също допринесло, според протестантските богослови, за засилване култа към св. Дева Мария. Тя застанала начело на мъчениците като Царица на небесния сонм… Взели да ѝ посвещават църкви, да ѝ въздигат олтари, да ѝ поставят икони. „Християнският Олимп изместил стария свят свят на боговете [23]“.

Странни са мариологичните съждения на рационалистичното протестантско богословие. Те издават пълно непознаване на здравото православно християнско благочестие, което е съвсем далеч от това да смесва езичеството с християнството и да замества боговете на елините с християнските светци. Тъкмо напротив, то разделя едното от другото с непрескочимата бездна на непримиримостта. Християнските светци, бидейки човеци, си остават човеци и се почитат като човеци, но не и като божества, какъвто е случаят с езичеството[24].

И все пак тия странни протестантски съждения са донякъде понятни, ако се разгледат като реакции срещу крайностите на римокатолическите неправилни увлечения, които издигат на практическа почва св. Дева Мария до ранга на богиня, приписвайки ѝ неучастие в първородния грях, лична безгрешност и достойнство на съизкупителка на човешкия род. Последната мисъл е прокарана и в римокатолическото жизнено писание на св. Дева Мария, издадено на български, където четем: „Чрез общността на страдания и на воля между Христос и Мария Тя заслужила да стане и станала съвършено достойна да бъде възстановителка на изгубения свят[25]“.

По-нататък мисълта продължава така: „Бог е благоволил цялото дело на спасението на света да зависи oт три воли: oт волята на Отец (на св. Троица); oт человеческата воля на Словото, станало плът; oт волята на Мария“(!)[26] Тук става вече съвсем ясно отстъплението на римокатоличеството oт изначалните позиции на Църквата чрез поставянето спасението на света в зависимост между другото и oт волята на един човек, какъвто е св. Дева Мария! Не значи ли това, че Тя, като се имат предвид всичките ѝ прерогативи, е откъсната oт принадлежността ѝ към човешкия род и отнесена към сферите на божествеността?!

Протестантството не е могло да гледа равнодушно на неокачествимата свобода, която си е позволило римокатолическото неправилно благочестие, като е пародирало например боговдъхновената старозаветна книга „Псалтир“ и е превърнало 150-те канонически псалми в „Psalterium Mariae magnum“, където в много псалми на мястото на името Божие е поставено името на св. Дева Мария, едно явно непозволено дело, свързано без достатъчно основание с името на Бонавентура[27].

Протестантството не е могло да бъде възхитено от прекаленостите в римокатолическия култ към Мария, изразяващи се между другото в това – да се приписва на светата Дева едва ли не по-голямо милосърдие отколкото на Самия Бог, мисъл, прокарана в едно съчинение на римокатолическия светец Алфонс Лигуори (+1787), провъзглсен за отец и учител на Римо-католическата Църква[28]. В своята книга „Gloria di Maria“ той между другото казва: „Често ние биваме по-скоро чути и запазени, когато прибягваме към Мария и призоваваме Нейното име, отколкото ако бихме призовавали името на Иисус, нашия Изкупител“. Същият продължава; „На заповедта на Девата се подчинява всичко, даже и Бог“, или в оргинал: „Imperio Virginis omnia famulantur, etiam Deus[29]“.

Протестантството не е могло да се съгласи с неправилното римокатолическо молитвено благочестие, което е предписвало на служещите си с броеницата, съдържаща 166 зърна, да казват eдин път Символа на вярата, петнадесет пъти Отче наш и сто и петдесет пъти Ave Maria[30], с което чрез иначе прекрасната сама по себе си Богородична молитва се измествала най- важната от всички молитви – Господнята молитва – на заден план[31].

Протестантството не е могло да не полемизира с римокатоличеството, когато виждало, как римокатолически богослови като Освалд, епископ Малу и други са си позволявали да представят св. Дева Мария като реално и телесно присъстваща в светото Причастие заедно с Христос и приемана наред с Него от причащаващите се[32].

Протестантството не е могло да не вижда ерес в приписването на св. Дева Мария божествени функции, като възкресяването на мъртвите при второто пришествие, мисъл, прокарвана в римокатолическия църковен химн „О felix puerpera[33]“.

Римокатолическите богослови, които не знаели мярка в почитането на св. Дева Мария и не следвали умереността на своите дори собствени светци като Бернар Клервоски, който в изобличение на неправилните увлечения предвидливо разяснявал, че прославянето на Небесната Царица изисква особено разбиране и знание[34], са допринесли твърде много за изпадането на протестантите в противоположната крайност – да свеждат Майката Божия до степента на най-обикновена жена и дотам да загубят благоговейното отношение към Нея, че да тълкуват предумишлено и тенденциозно в Неин ущърб някои имащи съвсем друг смисъл стихове от Писанието (Лука 2:7; 11:27-28)[35] и за да не зачитат като задължителни за себе си някои места, като онова силно боговдъхновено пророчество, където Тя сама по внушение свише предсказва Своята слава в бъдещите векове с думите: „Ето отсега ще ме ублажават всички родове“ (Лука 1:48).

Не е правилно нито протестантското схващане, според което св. Дева Мария, след като послужила на тайната на нашето изкупление, е загубила Своето значение дотам, че изчезнала между появилите се около Христос нови сияйни образи и светли имена, нито римокатолическото твърде пресилено поставяне на св. Богородица наравно с Христос, или понякога в милосърдието даже и по-високо от Него.

Срещу протестантските богослови, оспорващи напълно законното приложение към Майката на Иисуса наименование Богородица, ние изтъкваме, че Тя тъкмо в Словото Божие е наречена така (Лука 1:43), и че само ако се откажем от вярата си в Христос като Богочовек, можем да не признаваме Майка Му за Богородица.

А срещу протестантският възглед, че св. Дева Мария не е приснодева и не може да има никакви предимства в Църквата като най-близка до Христос или Ходатайка за вярващите и че не следва Тя да бъде тачена, Православието възразява:

1. Не може без скъсване с елементарната логика на нещата да се допусне за св. Дева Мария – след като е станала изключително част, съсъд на Божията благодат и е приела пълнотата на Светия Дух в Себе Си като Майка на Господа, с Когото е живеела под един покрив, – че е водила съпружески живот, нарушавайки обета на Своето девство, когато хиляди обикновени девойки и младежи след Нея, нямащи пълнотата на получената oт Нея благодат, но прославили се като преподобни отци и майки, са осъществили идеала на девството в такава висока степен, че са постигнали равноангелна чистота.

2. Не може без дълбоко провинение пред Божественото откровение (Лука 1:48) да не бъде високо тачена и обсипвана с всяка похвала като пречиста и преблагословена Онази, Която е получила чрез ангела-благовестник най-високи небесни признания на Своята добродетелност (Лука 1:28-33) и Която е била удостоена с великата и изключителна чест да носи в утробата Си Невместимия Бог, Спасителя на света.

3. Не може, без да се извърши греха на непослушание към Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания, да се отмине с пренебрежение фактът на дивното Божие благоволение към светата Дева от Назарет, избрана отвека да стане онази тайнствена лествица, издигаща се от земята до небето (Битие 28:12), по която е слязъл Емануил (Исаия 7:14), въплътилият се Бог сред човеците, за да ги спаси от греховете им.

4. Не може без скъсване с Църквата Божия като стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15) и като непоклатна продължителка на Божието спасително дело на земята до свършека на вековете (Матей 16:18) да не се признае великата роля на св. Богородица в делото на нашето спасение и естественото ѝ, породено от Нейното богомайчинство и от високо добродетелния ѝ живот, качество на Ходатайка пред Нейния Божествен Син за вярващите в Него (Иоан 14:12-14; 15:7), както и правото ѝ, предсказано от Самата Нея, да бъде през вековете ублажавана от всичките родове (Лука 1:48).

Срещу неоснователните пък преувеличавания на римокатолическото благочестие Православието казва решително, че не е оправдано да се издига св. Богородица в сферите на божествеността, да ѝ се приписват зачатие без първородния грях и пълна лична безгрешност и да се нарича Тя „съизкупителка“ и дори направо „изкупителка на света“, както постъпва например Миланският францисканец Бернардинус де Бустис (+ около 1500), който в своя сборник от проповеди, посветени на св. Дева Мария (Mariale), в 63-та, последна, проповед се обръща към Нея така: „О, redemptrix universi![36]“.

Божественото откровение, което изобличава протестантите в непослушание към Божиите внушения, възвестени в Евангелието и изискващи дълбоко благоговение пред Майката Божия, изобличава римокатоличеството в своеволия и прекалености, водещи към грубо отстъпление към истината. Не на първо място съображения на разума, а преди всичко Божественото откровение ни възпира да приписваме на св. Богородица божествени качества и функции, които принадлежат единствено на Богочовека, като например качеството на пълна безгрешност и функцията на изкупление на човешкия род, или на възкресяване на мъртвите при второто пришествие. Кой от човеците може да претендира за безгрешност? „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), казва любимият Христов ученик, другият син на св. Богородица, осиновен на Голгота (Иоан 20:26).

Откъде черпят римокатолическите богослови данни за твърдението си, че св. Дева Мария е безгрешна? От Свещеното Предание? – Но то не говори за това. От светите отци? – Но мнозина от тях намират макар и малки сенчици в иначе дивния образ на светата Дева, а други мълчат по този въпрос поради благоговение. От Свещеното Писание? – Но то никъде не говори в полза на римокатолическото мнение. Архиепископ Серафим казва: „В Свещеното Писание няма учение за безгрешност на Божията Майка. Свещеното Писание учи за безгрешност само на Бога. Затова св. Иоан Богослов говори за Спасителя, че „грях в Него няма“ (1 Иоан 3:5). Така учи за Христос и апостол Павел, казвайки за Него, че той е онзи, „Който не знаеше грях“ (2 Коринтяни 5:21). „Ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“, (Евреи 4:15)[37]. Свeта Дева Мария е пък човек, а не божество и като човек е наследила първородния грях, вследствие на което не може да се нарече напълно безгрешна. Нейната безгрешност е относителна. Тя, според някои свети отци, не е била чужда и на някои макар и много малки увлечения и лични немощи[38] – предположение, опиращо се на известни данни в Свeщеното Писание (Иоан 2:3-4; Матей 12:46-50).

Това – да не бъде Тя Майката на Господа, без лични немощи – е било може би допуснато от Бога, за да не изпаднат тълкувателите на Словото Божие, а след тях и други християни в грешката да почнат да уважават покрай Богочовека-Изкупителя и един човек, какъвто е св. Дева Мария, нещо съвсем противно на Божия закон (Изход 20:2-3). Защото Нейната нравствена висота на единствена избрана измежду жените като най-благодатна и най-благословена и Нейното удостояване с превъзхождащата всеки човек ум чест да роди Бога, като Му даде плът от Своята плът, са толкова единствени в историята на Божието домостроителство, толкова изключителни и несъвместими с емпирически изработената у нас представа за човека, че ако не бяха данните на Словото Божие, че св. Богородица е човек, голяма би била опасността да бъде издигната Тя – особено в съзнанието на повярвалите измежду езичниците – в достойнството на богиня. Та нали ние имаме в Деяния на светите апостоли описани случаи, как смаяните от чудесата на апостолите езичници били готови да обявят Варнава и Павел за боговете Зевс и Ермес, слезли в човешки образ при тях (Деяния на светите апостоли 14:11-15; срв. 28:6). Знае се от църковната история, че св. Епифаний се е борил между другите ереси и със заблужденията на колиридианите, които се покланяли на св. Дева Мария като на божество и ѝ принасяли жертви като на богиня[39].

И тъй, като заслужава най-висока почит, като заема изключително положение между човеците и се отличава с необикновени достойнства и съвършенства като избраница на Бога да стане Майка на Спасителя на света, св. Дева Мария не бива, все пак, да бъде издигната, напълно лично безгрешна, съизкупителка на човешкия род и прочее. Как може Тя да бъде наричана съизкупителка, когато се знае, че един е Изкупителят на човечеството – Иисус Христос (Иоан 3:14-15; Исаия 53:1-12; 1 Коринтяни 15:3; Ефесяни 5:2; 1 Иоан 1:7). Не може да ѝ се припише и ролята на възкресителка на мъртвите при всеобщото възкресение, тъй като единствен Бог е Властител над живота и смъртта, Той единствен умъртвява и животвори, Той единствен възкресява мъртви (Иоан 5:21, 25, Иов 19:25; Иоан 11:25; Римляни 6:11).

Ала, както не бива да се приписват на св. Богородица божествени качества и функции, тъй също не бива да се проявява към Нея оскърбително за здравото религиозно чувство греховно пренебрежение от страна на протестантските богослови.

Св. Православна Църква, ръководена от Светия Дух, Който е Дух на истината (Иоан 15:26), не изпада нито в едната, нито в другата крайност. Против протестантите тя изтъква въз основа на Божественото откровение изключителните благодатни достойнства на св. Дева Мария като Богородица и Приснодева, а против римокатолиците тя учи за Нейната съпринадлежност към човешкия род по отношение на първородния грях[40].

Отдавайки справедлива и напълно заслужена най-висока чест на св. Богородица, св. Православна Църква превъзмогва опасностите на римокатолицизма, който, според признаването на един римокатолически писател, е в изкушението да замести христианизма с марианизъм[41], а според други пък римокатолически трезви богослови – да Я направи четвърто лице на Св. Троица[42].

Но Православната Църква не рискува да се загуби и в безплодните пустини на сухия протестантски рационализъм, който, скъсал връзката си с истинската и исторически непрекъсваемата Христова Църква, се лута oт една теория към друга, все незадоволен, вечно търсещ и никога ненамиращ онова, което търси, защото го търси не там, където то е. Светата Православна Църква е богоохраняваната пазителка на съкровището на богооткровената истина. Затова и по въпросите, свързани с Мариологията, тя е твърда и несмутима както по отношение на протестантите, тъй и по отношение на римокатолиците. Тя тачи св. Богородица повече отколкото тачи всички светии и пак не се бои да изпадне в „мариолатрия“. Тя Я поставя на изключителна висота, но не ѝ приписва никакви божествени качества и функции. Тя Я нарича не само непорочна, но и пренепорочна, ала не свързва това с неправилното понятие за лична пълна безгрешност, нито го отнася към изключването ѝ първородния грях, а го счита като Нейно високо лично постижение, добита по пътя на заповяданото себеусъвършенстване, разбира се, с помощта на Божията благодат.

За да ѝ отдаде дължимата чест, Православната Църква поставя св. Богородица над всички светии и дори над ангелите, които не са имали такава дълбока близост със Сина Божи, както св. Дева Мария, удостоена да Му даде плът от Своята плът и да Го носи в утробата Си. С право архиепископ Серафим казва: „Когато ние сравняваме Божията Майка със светите люде и с ангелите, Тя ни се представя по-високо от всички по Своята святост, по изобилието на благодатта и по своето застъпничество за целия човешки род пред Божия престол. Тя в дадения случай е недостижима и несравнима и се почита от нас като „честнейшая херувимь и славнейшая серафимь[43]“. А Филарет Московски богомъдро  богословства: „С качеството Си на Майка на Господа Тя превъзхожда по благодат и близост до Бога, а следователно и по достойнство, всяко създадено същество, и затова Православната Църква Я почита по-високо от херувимите и серафимите[44].“

И тъй, правилното отношение към св. Дева Мария се движи по твърдия непоклатим хребет между опасно дълбоките крайности на католичеството и на протестантството. Православието, чуждо на двете крайности и послушно на Божественото откровение, единствено ни дава правилни отговори на въпросите, какво трябва да бъде отношението ни към Божията преблагословена Майка, каква е Нейната роля в делото на спасението, какви са Нейните истински прерогативи, каква почит ѝ дължим и де е Нейното място в средата на прославените.

_________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, Том ХІІ (ХХХVІІІ), 11, с. 301-317, С., 1962-1963. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[21]. Творения, т. VII, кн. I. СПб. 1901, с. 55.

[22]. Акатист Богородичен, Икос 10.

[23]. Zöcker- Maria, Realencyklopädie a. a. O. S. 315.

[24]. The Oxford Dictionary of the Chr. Church, London, 1958, p. 75.

[25]. О. Г. Р. – Блажена Дева Мария Пресв. Богородица, издава Поклонник, Пловдив, 1933, стр. 74; вж. булата на папа Пий Х Ad diem illum oт 2. ІІ. 1904; срв. Н. Mulert, пос. съч., с. 320.

[26]. О. Г. Р. пос., книга, с. 74.

[27]. Вж. Zöcker- Maria, realenlyklopädie, XII Band, S. 318; също R. Fr. Littledale-Klare und einfache Gründe gegen den Eintritt in die röm. Kirche, london, S. 63.

[28]. The Oxford Dictionary of the Chr. Church, 1958, London, p. 39.

[29]. Цит. по R. Fr. Littedale, пос. съч., с. 64.

[30]. Пак там, с. 61.

[31]. Zöckler-Maria, Realencyklopädie, XII Band, S. 318.

[32]. Littiedale, пос. съч., стр. 66; Malou, év.-L’Immaculée Conception, t. II, p. 172-173.

[33]. Zöckler-Maria, Realencyklopädie., XII, Band, S. 318.

[34]. Вж. неговото писмо до канониците в Лион, цит. у Алексей Сергеевич Мерзлюкин, О католическом догмате 1854 г., Париж, 1960, с. 19.

[35]. Като пример на такова крайно отрицателно и съвсем тенденциозно отношение към св. Богородица, продиктувало предумишлено изопачаване на превода, може да служи Лука 11:27-28, където се говори, как една жена от народа, слушайки дивните речи на Иисус Христос, Му рекла: „Блажена утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал,“ на което Спасителят, не отричайки онова, което тя е твърдяла, отговорил: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“. На мястото на това „да“ в гръцкия оригинал стои съюзът menun, който съюз според обяснението на големия елинист М. А. Bailly значи „без съмнение (при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява с твърдението на събеседника си)“ – Вж. Dictionnaire grec-francais, Paric, 1910, p. 1251. Съобразно с това най-добре би било разглежданият текст да се преведе така: „Разбира се, блажени са, които слушат словото Божие и го пазят,“ с което Христос явно включил в числото на блажените изпълнители на словото Божие Своята пречиста Майка. А ето че в един неотдавнашен български протестантски превод на Новия Завет този съюз „да“, „разбира се“ е предаден съвсем неточно и тенденциозно със следната фраза: „По-добре кажи: Блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят“, с което е прокарана тенденцията да бъде изключена св. Богородица от числото на блажените изпълнители на Словото Божие. По-голямо пренебрежение към Нея от това едва ли може да има! (Вж. Нови Завет на Нашия Господ Иисус Христос, издание на Американско библейско дружество Ню Йорк и Лондон, Придворна печатница, София, 1940 г., с. 77).

[36]. Zöckler-Maria, Realencyklopadie, XII Band, S. 317.

[37]. Архиеп. Серафим (Соболев)- Защита софианской ереси протоиереем Бултаковым пред лицом Архиерейского собора… София, 1937, с. 109.

[38]. Вж. Архиеп. Серафим, пос. съч. с. 109-110.

[39]. Epiphan.-Adv. Collyr., n. 5, Migne, P. Gr., t. XLII, col. 784; срав. Прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 282, 337.

[40]. Н. Mulert-Konfessionskunde, S. 320.

[41]. Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique par l’Abbé.*** Paris, p. 219.

[42]. Вж. у Прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 278.

[43]. Архиеп. Серафим, пос. съч., с. 111.

[44]. Пространный християнский катихизис православныя кафолическия восточныя Церкви, СПб. 1848, с. 36.

Изображения: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и икони: Пресвета Богородица и Радуйся, Невесто, Неневестная. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7YW

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s