Камен Динков

II.

Възникнала в Иерусалим – важен религиозен, стопански и културен център за цяла Палестина, Христовата Църква скоро започнала да пръска лъчи на евангелска просвета и в други палестински селища и да печели нови последователи за Богочовека. Поради избухналото гонение срещу нея в  Иерусалим,  напусналите свещения град Христови следовници проповядвали Евангелието и основали нови християнски общини в близки до него палестински градове и села. Един от седемте мъже[1], Деяния на светите апостоли 8:31, избрани да прислужват при иерусалимските вечери на любовта[2], поради което по-късно били наречени дякони, Филип, попаднал в самарийски град, проповядвал Христовото учение и обърнал към Христос много мъже и жени[3]. Бил спечелен за Църквата дори някой си Симон, който се препоръчвал за “велик човек” и смайвал самаряните с магиите, които вършел[4]. Като се научили, че много самарийци повярвали и се кръстили в името на Господа, апостолите, които пребивавали в Иерусалим, изпратили Петър и Иоан, за да предадат на тях Светия Дух, понеже те били само кръстени и никой от тях не бил приел Светия Дух. След като се помолили, двамата апостоли възложили над тях ръце и те приели Светия Дух[5]. По този начин, според професор Иван Снегаров и професор Евсевий Попович, апостолите извършили над повярвалите и кръстилите се в името на Иисус Христос самарийци второто тайнство, тоест миропомазването[6]. На връщане за Иерусалим св. апостол Петър и Иоан проповядвали Евангелието и в много самарийски села[7]. Дали успели да спечелят нови членове за Църквата в тези села, авторът на книгата  Деяния  на светите апостоли не казва. Вероятно е обаче да е имало повярвали и там. Филип пък, пътувайки за град Газа, успял да обърне към Христос и кръсти един абисински велможа, който е заемал длъжността хазнопазител при двора на етиопската царица Кандакия[8]. Велможата-евнух (скопец) бил до това време прозелит[9]. Продължавайки пътя си, дякон Филип проповядвал и в крайбрежните средиземноморски градове от Азот до Кесария Палестинска[10]. В крайбрежните средиземноморски градове Лида и Иопия действително били основани християнски общини. Това личи от посещението, което им направил св. апостол Петър. Излекуването на болния Еней в Лида и възкресяването на умрялата Тавита (“ученичка   или   християнка”)   в   Иопия   затвърдили   вярата   на   Христовите последователи в тези градове и привели към Църквата нови членове. Повярвали не само “всички”, които живели в Лида и “мнозина в Иопия”, но се “обърнали към Господа” и жителите на Сарона[11]. От Иопия св. апостол Петър отишъл в Кесария, където покръстил римския стотник (офицер, обучаващ и управляващ сто войника) Корнилий с целия му дом и близките му приятели[12]. Мненията на някои от църковните историци относно  верската принадлежност на Корнилий се различават.  Едни от тях като Евсевий  Кесарийски[13], Евсевий  Попович[14], Франц Функ[15], Алоис Кньопфлер[16], Иван Снегаров[17] го смятат за езичник, но професор Михаил Емануилович Поснов го причислява към прозелитите[18]. Книгата Деяния на светите апостоли сочи недвусмислено, че Корнилий не е бил обрязан[19]. Ако Корнилий не е бил чист езичник, той най-много е бил прозелит на вратата, тоест той вярвал в единия, изповядван у юдеите Бог, но не е изпълнявал юдейските обреди, не бил обрязан[20]. Последните прозелити за юдеите били равни на чисти езичници. Поради това, когато вестта за покръстването на Корнилий стигнала в Иерусалим, тя предизвикала недоумение не само сред иерусалимските християни из средата на юдеите, но и всред апостолите, освен у Петър. Когато св. апостол Петър се върнал в Иерусалим, той бил упрекван от обрязаните, затова, че е ходил при необрязаните и е ял с тях, защото те смятали, че в Църквата Христова могат да влязат само обрязаните, тоест  юдеите и прозелитите на правдата. Св.  апостол  Петър отклонил недоумението им, като им обяснил, че той отишъл в дома на Корнилий по Божие указание и покръстил Корнилий, целия му дом и приятелите му и че Светия Дух слязъл   над   новопокръстените   тъй,   както   слязъл   над   самите   апостоли. Иерусалимските християни се успокоили, като се убедили, че Бог отворил вратите на Църквата и за езичниците[21]. Настъпилият, макар и временно, мир за Църквата в Иерусалим след убийството на св. архидякон Стефан – първия мъченик за Христовата вяра (35-37) – благоприятствал за разпространението на Евангелието в Палестина. “А църквите, четем в книгата Деяния на светите апостоли, по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен; и с утехата за Светия Дух се умножаваха[22]”. За църкви в  Юдея споменава и св. апостол Павел[23]. Ала растящото число на Христовите последователи в Палестина започнало да безпокои еврейските религиозни водачи, на които било забранено от римското правителство да издават и изпълняват смъртни присъди. Особено силно ще да е бил обезпокоен от този факт Ирод Агрипа (37-44), внук на Ирод Велики. Успял да се добере до властта и да стане господар на цяла Палестина, следователно и на  Юдея, Ирод Агрипа веднага предприел гонение срещу Църквата. Жертва на това гонение станал апостол Яков Зеведеев, който бил посечен с меч около 44-та година[24]. Като видял, че това се харесало на юдеите, той арестувал св. апостол Петър и го хвърлил в тъмница, където бил пазен от 16 войника. Ирод смятал да умъртви и този апостол, но не успял, защото през нощта срещу деня, в който той се готвел да го изведе пред народа, св. апостол Петър бил освободен от тъмницата по чуден начин[25]. След като уведомил за това свое премеждие събралите се в дома на Мария, майка на евангелист Марк, Христови последователи и поръчал да “обадят за това на  Яков и братята”, апостол Петър напуснал временно  Иерусалим[26]. Приема се, че и другите апостоли напуснали свещения град[27]. Скоро обаче Ирод Агрипа умрял в Кесария (44-та  година), където се установил  да  живее  след  излизането  на св. апостол Петър  от тъмницата  и погубването на стражарите, които го пазели[28]. Сега цялата свещена земя била обърната в римска провинция, управлявана от прокуратор, както по-рано била управлявана областта  Юдея с град  Иерусалим (6-41 година). За църквата в Палестина отново настъпили мирни времена. Римската власт всявала респект сред юдеите и те не смеели да предприемат гонение срещу Църквата. Петър и другите апостоли, укрили се вън от Иерусалим по време на гонението при Ирод Агрипа, се върнали в свещения град и поели пак управлението на Църквата. Петър, Иоан и Яков (братът на Господа), се смятали за стълбове на Църквата в Иерусалим. По това време дошли тука и апостолите Павел и Варнава, които били приети радушно от Петър, Иоан и Яков[29]. За авторитета, с който се ползвали Петър и Яков всред другите апостоли, презвитери и християни в  Иерусалим, свидетелства ръководната роля, която те играли на Апостолския събор, станал през 51-ва година в Иерусалим. Изглежда, че по време на Апостолския събор Павел и Варнава били определени за проповедници сред необрязаните, езичниците  и прозелитите  на вратата, а Петър и Иоан – за обрязаните юдеи и прозелити на вярата. Защото, отбелязвайки, че Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подали ръка за общуване  на него и на Варнава, св. апостол Павел добавя: “За да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните”. Всъщност тогава било одобрено благовестническото дело на св. апостол Павел, който проповядвал на езичници и юдеи още преди идването си в Иерусалим[30]. Вероятно след Апостолския събор (51-ва година) в свещения град не останал вече нито един апостол. Те всички се пръснали на различни страни, за да разнесат Христовата блага вест всред всички народи. В Иерусалим останал само Яков (братът Господен[31]), който бил и първият епископ в  Иерусалимската църква[32]. Той не ще да е напускал никога свещения град. Когато св. апостол Павел дошъл след време в Иерусалим, той не намерил никого от апостолите, а само Яков, (братът Господен[33]). Развитата дейност от апостолите в Иерусалим след смъртта на Ирод Агрипа и голямото влияние, което имал Яков – първият иерусалимски    епископ,   силно    способствали    за разпространението и затвърдяването на “Словото Божие[34]”. Голямото си влияние първият епископ на Църквата в  Иерусалим дължал не само на онази  жар и убедителност, с която той проповядвал Христовото учение, но и на светия живот, който водил. Поради това той бил наречен от народа праведен[35]. По негово време повярвали в Христос голямо количество палестински  юдеи[36]. Между тях имало и много   еврейски  първенци.   Неповярвалите      юдеи,   книжници   и   фарисеи  били обхванати от тревога, поради опасността да повярва в Христос чрез Яков целият народ[37]. За да спрат бързото развитие на Църквата в цяла Палестина и особено в Иерусалим, те решили да повдигнат ново гонение срещу нея. Омразата им към Христовите последователи се засилила особено много, когато се убедили, че те не подкрепят и не  съчувстват  на  зародилото се революционно движение против римското правителство, защото знаели пророчеството на своя Божествен учител за разорението на Иерусалим[38], което свързвали с готвеното въстание. Иерусалимските християни   говорели,   че   те   имат   откровение   да   напуснат Иерусалим   преди избухването на въстанието и неговото жестоко потушаване от римските легиони и да бягат в малкия град Пела[39], областта Перея зад река Йордан. Според Иосиф Флавий, кесарят, като узнал за смъртта на Феста, изпратил за проконсул на Юдея – Албина. Преди още да пристигне новият проконсул и да заеме новия си пост, първосвещеник Анана, човек “със сприхав характер и принадлежащ към сектата на садукеите, които проявявали по-голяма жестокост от юдеите при правораздаването”, се възползвал от временно настъпилото безвластие и подхвърлил на преследване Църквата в Иерусалим. Били осъдени от Синедриона, свикан от Анана, за нарушение на закона и умъртвени Яков (братът  Господен)  и някои други християни[40]. Щом започнало революционното въстание на  юдеите (66-70), преди още да бъде обсаден  Иерусалим от римските войскови части, християните напуснали своя свещен град и се заселили в Пела, малък град в задйорданската област Перея[41]. В 70-та година юдейското революционно въстание било жестоко потушено от римския полководец Тит. Свещеният град на християни и юдеи бил напълно разорен и евреите претърпели грамадни загуби[42]. Избухналото еврейско въстание станало причина да се появи нов евреохристиянски център. Какво е било количеството на преселилите се в Пела евреохристияни не може да се установи поради липса на исторически известия. Не се знае какво количество  евреохристияни е наброявала изобщо Иерусалимската  църква. По свидетелството на Евсевий Кесарийски в Пела се преселили всички християни от Иерусалим[43]. Когато започнало възстановяването на разорения град, в него се заселили отново евреи. Върнали се и евреохристияни от Пела[44]. Макар числото на иерусалимските християни да се увеличило след време, и Иерусалимската църква да наброявала “безчислено множество от обрязани членове”, както ни уверява Евсевий Кесарийски[45], тя престанала   да играе предишната роля на ръководителка и попечителка на църквите в Палестина, въпреки че е била оглавявана от способни приемници на Яков (братът Господен), какъвто е бил епископ Симеон и други. Изглежда, че сега център на евреохристиянския живот станал град Пела. Оттук ще да е бил авторът на апокрифното “Евангелие според евреите”, написано на арамейски език. Палестински евреохристиянин бил и църковният историк от половината на втори век Хегезип[46]. Св. Епифаний Кипърски съобщава, че през време на войната между римляни и евреи евреохристияни се изселили не само от Иерусалим, но и от други населени места в Палестина. Една част от тези изселници евреохристияни се затвърдили в областите Перея, Келесирия и Декапол. През I-ви век евреохристияни се срещали и в областите Ватанея, Панея, Моавития и други. Изселилите се в Декапол, Келесирия и Перея евреохристияни принадлежали към назарянската ерес[47], а тези в областта Моавития, Набатия и някои в Перея – към ереста на елкезаитите или самсеите[48]. Тези християни из средата на юдеите бягали от юдейските центрове, защото били силно презирани от юдеите. Те търсили убежище в гръцките заселища – градове и села. Броят на тези еретици бил значителен. Заселили се главно в областта между река Йордан и Мъртво море, те просъществували чак до IV-ти век. За тях църковните писатели или не са запазили никакъв спомен или пък са запазили слаб такъв. Евсевий Кесарийски например много рядко споменава за тях, а блажени Иероним и св. Юстин Философ са запазили само по едно известие за тях. Сравнително повече известия за тези евреохристияни, извратили евангелското учение, се срещат у св. Епифаний и Ориген. Нито един обаче от тези църковни писатели не е оставил поне едно определено  известие   относно числеността  на  евреохристияните  в  Палестина. Спирайки се върху 144,000 Иисус Христови последователи, за които става дума в Апокалипсиса[49], според който те носили Божия печат, Ориген, имайки предвид числото на юдеохристияните по негово време, не е склонен да приеме, че последните са могли да наброяват такъв голям брой в цяла Палестина. Той е могъл да има сведения за числеността и местожителството на юдеохристияните в негово време, защото е предприемал пътешествия до Арабия (Бостра[50]). Някои факти от неговите произведения дават основание да се мисли, че той е бил осведомен по-добре от други църковни писатели какъв  брой юдеохристияни могло да има в Палестина през втората половина от III-ти век. Така например той ни е оставил сведения за броя на юдеохристиянските богослужебни места в Александрия и Долен Египет, за числото на самаряните, почитатели на Симон Вълхв и други. Според него Симоновите почитатели по негово време не наброявали повече от тридесет души по цялото земно кълбо, когато през втората половина на II-ри век всички самаряни го почитали като Бог. В Палестина почитателите на Симон били много малко, а на други места, където неговото име било известно от по-рано, сега той нямал никакви почитатели[51]. Слаб лъч от научна светлина върху положението на християните в Палестина хвърля политиката на император Веспасиан и император Домициан  към Давидовите потомци. Поради упоритостта, която проявявали юдеите по време на революционното въстание срещу римското правителство, Веспасиан предприел поголовно гонение на Давидовите потомци след падането на  Иерусалимската крепост[52]. В същата политика спрямо евреите се придържал и Домициан. Той смятал, че единственото средство за окончателното премахване на причините за еврейските вълнения и революционни движения за отхвърляне на римското владичество, е пълното изтребване на Давидовите потомци. Поради това, щом научил, че в Палестина има още Иисус Христови сродници, потомци на цар Давид, той наредил да бъдат издирени и доведени в Рим. Били изпратени при него само двама Давидови потомци. Това били двамата внука на  Юда  (братът  Господен). Според Евсевий Кесарийски, когато Домициан замислил да изтреби Давидовите потомци из средата на юдеите, еретици му посочвали като такива потомците на Юда, който бил по плът брат на Спасителя. Доведените при Домициан двама Юдови внуци били скоро освободени според Хегезип, щом императорът се убедил, че те са хора на черния земеделски труд, с крайно малко количество земя и най-важното, че Христовото царство, което те очаквали, било царство “не земно, а небесно, ангелско, което щяло да се открие при свършека на света, когато Той щял да съди живите и мъртвите и когато щял да въздаде всекиму според делата[53]”. “А освободените, свидетелства  Хегезип,  станали  предстоятели  на  църкви  като  изповедници  и родственици на Христос. Наслаждавайки се с мир, те доживели до времето на Траян” (98-117[54]).

До това време живял и вторият иерусалимски епископ Симеон, който бил също Иисус Христов сродник по плът. Той заел епископското седалище в свещения град след Яков (братът Господен) в 62-ра или 63-та година[55]. По свидетелството на Хегезип и вторият   иерусалимски  епископ  завършил  живота  си  мъченически, след  като изповядал, че Иисус Христос е истинският Спасител пред палестинския проконсул Атика. Той бил на около 120 години, когато, наклеветен от еретици, увиснал на кръста в Иерусалим (107-ма година[56]). Приемник на епископ Симеон бил епископ Юст, по народност също евреин[57]. След него на  Иерусалимската епископска катедра се изредили още единадесет епископи до второто разорение на свещения град от император Адриан (135-та година). Имената им са следните: Закхей, Товия, Иоан, Матия, Филип, Сенека, Юст II, Левий, Ефрис, Иосиф и Юда. Всички те са били по народност евреи, принадлежали към обрязаните и строго съхранявали чистотата на Иисус Христовото учение. Тъкмо поради това те всички били удостоени с епископското служение от онези, които добре разбирали неговото значение. През цялото време на тяхното служение членовете на Църквата в Иерусалим са били по народност евреи. Строго спазваният приемствен ред на  иерусалимските епископи из средата на обрязаните секнал с второто разорение на евреохристиянския център (135-та година[58]). Съобщението на Евсевий Кесарийски, че в един кратък период от 28 години (107-135) се изредили на  иерусалимската катедра тринадесет епископи, изглежда невероятно[59]. Евреохристиянските общини  започнали да се разлагат вътрешно твърде рано. Това се дължало на различните схващания относно значението на Моисеевия обредов закон. Едни смятали, че този закон е задължителен за всички християни без изключение, а други поддържали, че той трябва да се спазва само от християните из средата на юдеите. Тези две течения довели до образуването на две различни общности сред евреохристияните. Със споменатите различия, зародили се още по времето на първия епископ в Иерусалим Яков, брат Господен, трябва да се обясни и настъпилият разкол в Иерусалимската църква при приемника на Яков. Според Хегезип част от иерусалимските евреохристияни не признали епископ Симеон, избрали си за епископ някой си Тевутис и се отцепили от Иерусалимската християнска община. С течение на времето евреохристияните на Тевутис изпаднали в ерес и се отдалечили от православието[60]. Отците на Църквата от втори и трети век вече знаели за тези еретици-евреохристияни и ги отличавали от другите евреохристияни по техния възглед за Иисус Христос. През IV и V век те носели различни имена: назаряни, евионити, елкезаити (самсеи) и други[61]. Този процес на разложение сред евреохристияните в Палестина завършил с пълното унищожаване на иерусалимската евреохристиянска община от император Адриан (135). Не е известна съдбата на  последния евреохристиянски епископ в Иерусалим Юда. След него иерусалимски епископ от обрязаните не е имало вече. Върху развалините на свещения град бил издигнат нов град, който носил фамилното име на Адриан “Елиа Капитолина” (Aelia Capitolina). На евреите било забранено да го гледат отблизо и да се заселват в него[62]. На християните из средата на езичниците обаче не било забранено да се заселват в новия град. Поради това скоро тук започнали да се стичат, наред с римските колонисти, главно християнизирани гърци, които образували нова християнска община в Елия. Тази християнска община била чиста от всякакви еврейски номистически заблуди и съществувала като Иерусалимска църква. Освен за имената на нейни епископи от втори век за тази християнска община не се знае нищо друго. Неин пръв епископ бил Марко, след когото светителствали Касиан, Публий, Максим, Юлиан, Гай, Симах, Гай II, Юлиан II, Капитон, Валент, Долихиан и Нарцис[63].

Новоиздигнатият от Адриан върху развалините на  Иерусалим, град Елия нямал никакво политическо значение. Поради това и новообразуваната в него езическо-християнска община не играла първоначално никаква роля в живота на палестинските християни. В това отношение сега връх взела общината в Кесария, която била политическо средище за цяла Палестина. Епископът на Кесария станал митрополит, на когото бил подчинен и епископът на Елия. В литературните паметници от това време започва дa се среща името Елия, вместо Иерусалим. Дори Евсевий нарича новопостроения Адрианов град Елия, а не  Иерусалим[64]. Името на свещения град започнало да се забравя и да излиза вън от литературната словоупотреба, но свързаните спомени с християнските светини там не могли да се забравят. В началото на трети век в Иерусалим започнали да се стичат поклонници заради свещените места и паметници, които се съхранявали в него. Около 212-та или 213-та година отишъл на поклонение в  Иерусалим и кесарийският (в Кападокия) епископ Александър[65]. По същото време бившият свещен град на християните бил посетен и от александрийските богослови Климент Александрийски (+217) и Ориген (185-254)[66]. Поради това значението на Църквата в Иерусалим започнало да расте и към края на II-ри век и началото на III-ти век тя стои на известна висота. Бащата на Църковната история (Евсевий Кесарийски) съобщава, че начело на Палестинския събор, свикан по повод на спора относно времето за празнуването на Пасхата (около 190-та година), стоял кесарийският епископ Теофил и  иерусалимският Нарцис[67]. Припомняйки посланието на палестинските епископи (Теофил Кесарийски, Нарцис Иерусалимски, Касий Тирски и Клар Птолемаидски), които участвали на събора, до другите църкви, Евсевий поставя Нарцис пред другите епископи[68]. В писмото си до римския епископ Стефан,  Дионисий Александрийски поставя кесарийския епископ Теоктист пред иерусалимския Мазаван[69], но в писмото на големия Антиохийски събор от 269-та година иерусалимският епископ стои пред кесарийския епископ[70]. Около 231/232-ра година в Палестина бил свикан и друг събор, на който било отхвърлено осъждането на Ориген от Деметрий Александрийски[71]. Станалите през III-ти век църковни събори в Палестина сочат за значителен брой Христови последователи и техния сравнително по-активен църковен   живот. За това говори и значителният интерес към богословската наука и книжнина в Палестина. Епископ Александър Иерусалимски създал  библиотека в  Иерусалим, от която се ползвал Евсевий Кесарийски за написване на своята Църковна история[72]. Той бил голям почитател на Ориген. При него намерил прием и Климент Александрийски, който трябвало да напусне Александрия по време на гонението на Църквата при Септимий Север (193-211). Друг църковно-просветен и помощен център бил град Кесария. Тук прочутият александрийски   богослов Ориген открил училище, което не отстъпвало на Александрийското училище. Слушан и тук от християни и езичници, той подготвил много даровити ученици. Към тях принадлежали знаменитият неокесарийски (в Мала Азия) епископ Григорий Чудотворец (+ около 270) и многоученият кесарийски презвитер Памфил (+309). Памфил имал големи заслуги за опазване на книжовния имот на Кесарийската библиотека, основана от Ориген. Евсевий се ползвал за написване на своите съчинения и от тази библиотека. Църквата в Палестина дала доказателство за своя висок християнски живот и в лицето на редица свидни свои духовни чeда, загинали по време на гоненията заради привързаността си към Христовото учение. Ученолюбивият иерусалимски епископ Александър, приятел на Ориген, пострадал при Деций Траян (249-251), след като бил осъден в Кесария Палестинска и не се отказал от вярата си в Христос като Спасител на човечеството. Загинал в затвора, окован във вериги[73]. След Александър на епископския престол в Иерусалим седели до началото на IV-ти век епископите Мазаван, Именей, Завда, който живял много малко време, и Ермон[74].

По времето на Валериан (253-260) в същия палестински град били хвърлени на зверовете и разкъсани от тях християните Приск, Малх и Александър, затова защото не се отказали от вярата си в Христос. По предание, запазено у Евсевий Кесарийски, заедно с тях пострадала и една жена, чието име не се споменава и която принадлежала към  ереста на Маркион. При Галиен (260-268) в Кесария Палестинска загинал мъченически римският офицер Марин. Когато Марин бил на път да получи повишение във войската, да стане стотник (капитан), било донесено в съда, че той не може да получи римско военно отличие, защото е християнин и не принася жертви на императора, както повелявали римските закони. След като бил разпитан, и той изповядал, че е християнин, на Марин било дадено три часа време, за да си помисли. Тъкмо тогава се приближил до него кесарийският епископ Теотекън, хванал го за ръката и го завел в храма. Пред олтара в храма той му посочил сабята, която висяла на бедрото му, и Евангелието, което лежало върху светия престол, и му казал: “Избирай!” Марин  без колебание  избрал Евангелието  и като получил благословение от епископ Теотекън, повторно заявил пред съда, че е християнин и иска да остане такъв. Бил осъден на смърт и обезглавен[75]. По време на гонението при Диоклециан (284-305) Църквата в Палестина дала още повече жертви. В 303-та година били посечени с меч християните Прокопий, Алфий и Закхей, задето изповядали Христос за духовен цар. Една година по-късно в Газа били хвърлени на зверовете и разкъсани от тях, след като били жестоко измъчени, Тимотей, Агапий и Текла. В Кесария Палестинска в един ден били обезглавени осем младежи, защото се явили пред римския управител и му заявили, че са християни. В 305/306 година при Максимин Даза (305-313), пак в Кесария Палестинска, пострадал младият християнин Апфиан и неговият брат Едесий, който бил измъчван най-напред в Палестина, а след това в Александрия. В 307-ма година, навръх Великден, била хвърлена и удавена в морето при Кесария Палестинска и 18-годишна християнка Теодосия от Тир. През същата година бил измъчван и знаменитият кесарийски презвитер Памфил, който според Евсевий Кесарийски бил “най-славният палестински мъченик[76]”. След големи изтезания палестинският управител Фирмилиан го умъртвил в 309-та година. В същия ден и година той умъртвил още единадесет християни, между които   дякон Валис от Иерусалимската църква, Порфирий и кападокийците Юлиан и Селевк, бивш гонител на Църквата. В 311-та година били умъртвени през един ден по заповед на Максимин четиридесет християни, заедно с които пострадал и епископът на църквите около Газа – Силван. Той бил измъчван през всичкото време на гонението при Максимин и устоял “за да стане според Евсевий Кесарийски, последен печат на цялата борба в Палестина[77]”.

От проследения ход на развитието на Църквата в Палестина се вижда, че били християнизирани доста заселища през разглежданата епоха. Още през апостолско време били основани и съществували християнски общини в Иерусалим, Кесария, Самария (Sebaste), Лида (Diospolis), Иопия, Назред, Кохаба и много села в областта Сарон[78]. Според Синайския кодекс на новозаветните свещени книги от едно село (ненаименовано), между Кесария и Иерусалим, бил Иисус Христовият ученик Мнасон[79]. Преди разорението на  Иерусалим от император Тит (70-та година) християнска община имало и в Пела. Внуците на Юда  (братът Господен),   живели   из палестинските села и се занимавали със земеделие както разказва Хегезип[80]. По време на войната между римляни и евреи възникнали християнски общини и в областите Перея, Келесирия, Декапол, Ватанея, Панея, Моавития и други. Тези евреохристиянски общини съществували и през II-ри и III-ти век, когато евреохристиянските общини по крайбрежието на Средиземно море, в Галилея и Самария до голяма степен били погърчени и “минали към голямата християнска общност[81]”. В началото на III-ти век съществували действително  “църкви  около   Иерусалим[82]”. От втората половина на III-ти век и първата половина на IV-ти (преди Константин Велики) са известни християнски общини (църкви) в следните палестински заселища: 1. Иерусалим, чийто епископ Макарий присъствал на Първия вселенски събор (325)[83]; 2. Кесария Палестинска, на брега на Средиземно море, основана още през апостолско време (Деяния на светите апостоли 10); по-видните епископи, които стояли начело на тази църква, са: Теофил[84], Теоктист[85], почитател на Ориген и известен деятел на Антиохийския събор, свикан по повод на разкола на Новациан и борец против аспирациите на римския епископ Стефан да наложи своето разбиране по въпроса за значението на извършеното от еретици кръщение на св. Киприан Картагенски; тогава той се наричал “епископ на Палестина”, понеже бил митрополит, на когото бил подчинен и елийският епископ; Домн (при Галиен), светителствал според Евсевий Кесарийски много   малко време[86]; той заел епископското място в Кесария непосредствено след Теоктист; Теотекън, присъствал на събора в Антиохия против Павел Самосатски (269-та година)[87] и умрял в 303-та година; Агапий (303-314), взел участие на Първия вселенски събор[88] и Евсевий (315-340 година); 3. Самария (Sebaste), епископът на Севастия, участвал на Първия вселенски събор; 4. На Първия вселенски събор участвали епископите още и на следните палестински църкви; Емаус (Nicopolis), Сихем (Neapolis), Скитопол (Scythopolis), Елевтеропол (Eleutheropolis), Максианопол (Maxianopolis),  Иерихон, също гръцки град[89], Завулон (Sabulon), Иамния (Iamnia), Азот (Azotus), Аскалон, Газа, Аила (Aila), пристанище на североизточния ъгъл на Червено море, Гадара и Капитолия (Kapitolias)[90].

Изброените епископски седалища ясно показват, че към края на разглеждания период е имало доста християнизирани заселища в Палестина. От Оригеновото съчинение против Целс се вижда, че през трети век имало християни и във Витлеем, където се е родил Спасителят. Напълно християнизирани били и селата Анеа, около град Елевтеропол, откъдето ще да е бил мъченикът Петър Валсам; Аним и Ятир, лежащи южно от Хеврон; Ветавара, която според Ономастикона на Евсевий Кесарийски била любимо място за кръщаване; Сихар (Sìchar, Asker), където бил издигнат християнски храм според Евсеевия Ономастикон; християнизирани ще да са били и селата Ватанея, намиращо се в околността на Кесария Палестинска и Фено (Phäno), където според Евсевий Кесарийски[91] и Епифаний Кипърски[92], работили много християни в мините. Селото Фено се намирало в Южна Палестина. На първия Никeйски събор не присътствали хорепископи. Това показва, че християнството не било проникнало сред селското население в значителна степен[93]. Евсевий съобщава за пострадали в Кесария при Диоклециан предстоятели на църкви в села около Кесария[94].

Имената  на  селата не са посочени. Остава  в  неизвестност и общината на маркионитския епископ Асклепий, който пострадал при Максимин Даза[95]. Св. Епифаний съобщава и за един епископ “в един малък палестински град”, който преживял гонението при Диоклециан понеже се наричал “изповедник”. Не е известно къде се е намирал градецът, за който пише св. Епифаний Кипърски[96].

В множеството  заселища, в които имало християни, живяло всъщност говорещо сирийски-арамейски език население. Сред това население живели и гърци, които били главно   християнизирани. Когато Константин Велики завладял Палестина, в градовете  Диокесария  (Serphoris), Назaрет и Капернаум нямало например християни. Съществуващите тук по-рано християни били прогонени от фанатизираните привърженици на юдейството и живели малко на брой, южно от Иерусалим. В широката равнина, разстилаща се южно от Иерусалим, живяло с малки изключения само юдейско население. В юдейските градове и села християните рядко били търпени. Те се срещали по-често в елинизираните градове и села. Ала и в някои от тях (например Кесария Палестинска) числото им не било голямо. Големи градове, където езическите капища са били на висока почит, им се противопоставяли и ги изгонвали. В Газа за пример нямало епископско седалище по времето на Диоклециан (284-305). Поради това Евсевий Кесарийски нарича Силван епископ не на Газа, а на “църквите около Газа” от това време[97]. Асклепий, който присъствал на Първия вселенски събор (325), бил известен също като епископ на църквите около Газа[98]. Палестинските християни гърци пък зависели църковно от Александрия, а не от Антиохия (Сирия)[99]. Повечето от имената на палестинските мъченици са гръцки. Много рядко между тях се срещат еврейски или сирийско-арамейски имена. Запазените исторически известия не дават достатъчно основания за съставяне на една научна представа до каква степен Палестина е била християнизирана и до каква нехристиянизирана   през   древния   период   от   живота   на   Христовата   църква. Положително установено е, че по-голямата част от палестинските християни през този период са били гърци. Слабото християнизиране на  юдеите се дължало на тяхната фанатизирана привързаност към Вехтозаветната религия и дълбока омраза към Христос и Неговите следовници.

________________________ 

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 7, С., 1961-1962, с. 268-280. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Деяния на светите апостоли 6:1-5; 21:8. 

[2]. Деяния на светите апостоли 6:2-3.

[3]. Деяния на светите апостоли 8:5, 12.

[4]. Деяния на светите апостоли 8:9, 13.

[5]. Деяния на светите апостоли 8:14-7.

[6]. Пос. съч. I, с. 3; пос. съч., I, с. 173. 

[7]. Деяния на светите апостоли 8:25.

[8]. Деяния на светите апостоли 8:27, 38

[9]. Евсевий Кесарийски (пос. съч., с. 58) поддържа, че евнухът бил първият християнин из средата на езичниците. Евсевий обаче не е прав, защото езичник не може да чете пророк Исаия (Деяния на светите апостоли 8:30).

[10]. Деяния на светите апостоли 8:40.

[11]. Деяния на светите апостоли 9:32-43.

[12]. Деяния на светите апостоли 10.

[13]. Пос. съч., II, с. 61.

[14]. Пос. съч., I, с. 173.

[15]. История на Християнската църква (руски превод), Москва, 1911, с. 22.
[16]. Пос. съч., с. 39.

[17]. Пос. съч., I, с. 23, заб. 18.

[18]. Пос. съч., с. 55.

[19]. Деяния на светите апостоли 10:11-16; 10:28; 11:1-3.

[20]. Професор Иван Снегаров, пос. съч., I, с. 23, заб. 18.

[21]. Деяния на светите апостоли 11:1-8.

[22]. Деяния на светите апостоли 9:9-31.

[23]. Галатяни 1:22; 1 Сол. 2:14.

[24]. Деяния на светите апостоли 12:2.

[25]. Деяния на светите апостоли 12:4-10; професор Иван Снегаров пише, че апостол Петър избягал от тъмницата (пос. съч., I, с. 4).

[26]. Деяния на светите апостоли 12:12-17.

[27]. Вж. проф. Иван Снегаров, пос. съч., I, с.4; проф. Евсевий 28

[28]. Деяния на светите апостоли 12:19-23; Иосиф Флавий съобщава, че след петдневни страдания Ирод Агрипа умрял на 54 години; той царувал 4 години при император Калигула и 3 години при император Клавдий – Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 74.

[29]. Галатяни 2:9.

[30]. Галатяни 2:9; ср. Галатяни 2:1-9, също професор Ив. Снегаров, пос. съч., I, с. 4.

[31]. Деяния на светите апостоли 21:18.

[32]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 55, 93.

[33]. Галатяни 1:18-19.

[34]. Деяния на светите апостоли 12:24.

[35]. Виж Хегезип (у Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 94).

[36]. Деяния на светите апостоли 21:20.

[37]. Хегезип (у Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 95).

[38]. Матей 24; Марк 13; Лука 21.

[39]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 109.

[40]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 97, 98.

[41]. Евсевий Кесарийски, пос. съч, с. 108, 109.

[42]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 109, 110, където са описани страшните изпитания, на които са били подхвърлени евреите.
[43]. Пос. съч., с. 109.

[44]. Според Робертсон “главната маса християни” се върнала в Иерусалим и била оглавявана от епископ Симеон (История на християнската църква от апостолско време до наши дни, руски превод, Петербург, 1870, I, с. 4; според Харнак пък в Иерусалим се завърнали само малка част евреохристияни; (Die Mission und Ausbreitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunderten, virte Auflage, zweiter Band, Leipzig, 1924 г., с. 631); и професор Иван Снегаров е на същото мнение (Пос. съч., I, с. 26).

[45]. Пос. съч., с. 156.

[46]. Виж професор Иван Снегаров, пос. съч., I, с. 7.

[47]. Adv. Haer., 29, 7 (y Migne, P. Gr., т. 41, col 401); 30, 18 (y Migne, P. Gr., 41 т. col. 436).

[48]. Adv. Haer., 53, 1 (y Migne, P. Gr., т. 41, col. 900).

[49]. Откровение на св. Иоан Богослов (7:4-8).

[50]. Срв. Харнак, пос. съч., II, с. 637.

[51]. Срв. Харнак, пос. съч. II, с., 417, 418.

[52]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 127; щом превзел Иерусалим, Веспасиан заповядал да се намерят всички, произлизащи от Давидовия род, за да не остане между юдеите никой от царски род.

[53]. Пос. съч., с. 131, 132, 152, 153.

[54]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 131, 132 и други

[55]. Според Евсевий Кесарийски Симеон бил син на Клеопа, който пък според Хегезип бил брат на Иосиф. Симеон бил избран за втори иерусалимски епископ от стеклите се за тази цел още живи апостоли и роднини на Иисус по плът (пос. съч., с. 127).

[56]. Пак там, с. 152.

[57]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 156.

[58]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 171.

[59]. Срв. Харнак, пос. съч., II, с. 631. Мнението на Харнак, че Евсевий включва в своя списък и по-главните презвитери, не може да се поддържа основателно, виж основания за това у професор Иван Снегаров, пос. съч., I, с. 26, заб. 63.

[60]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 209, 210.

[61]. Виж относно същината на тези ереси у Бильмайер, пос. съч., с. 137, 138; също у професор Иван Снегаров, пос. съч., I, с. 8-12.

[62]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 173-174.

[63]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 174; за следващите след Марк езическо-християнски епископи в Елия, историкът Евсевий пише на с. 260 от цитираното съчинение.

[64]. Пос. съч., с. 73; Дионисий Александрийски нарича Мазаван Елийски епископ (у Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 367).

[65]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 309.

[66]. Срв. професор Иван Снегаров, пос. съч., I, с. 17.

[67]. Пос. съч., с. 280; срв. Хефеле, Conciliengeshichte, I, с. 93.

[68]. Пос. съч., с. 285-286.

[69]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 367.

[70]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 409.

[71]. Иероним, Еpistoli, 334 (y Migne, Pаtr. lat., t. 30, col. 251).

[72]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 325.

[73]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 342 и 362.

[74]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 342; срв. професор Иван Снегаров, който поставя след Именея епископите Завда и Ермон (пос. съч., I, с. 15).

[75]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 418-422.

[76]. За палестинските мъченици, 7, 4.

[77]. За палестинските мъченици, 13, 5; срв. 13, 4; Евсевий Кесарийски (пос. съч., с. 421), Болотов, Малицки и други църковни историци отнасят смъртта на Марин към времето на Галиен, а не на Валериан, както прави професор Иван Снегаров (пос. съч., I, 15).

[78]. Деяния на светите апостоли 8:25; 9:35; 21:16.

[79]. Виж Харнак, пос. съч., II, с. 641.

[80]. У Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 131, 132.

[81]. Виж Харнак, пос. съч., II, с. 633.

[82]. Евсевий Кесарийски., пос. съч., с. 309.

[83]. Виж Бенешевич, Син. сп. на отците от I вс. събор, поместен в Известия Имперской Академии Наук, 1908, с. 280, 281, под № 161.

[84]. Евсевий Кесарийски , пос. съч., с. 279.

[85]. Пак там, с. 324, 363.

[86]. Пос. съч., с. 384.

[87]. Пак там. 

[88]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 423; срв. Харнак, пос, съч., II, с. 647.

[89]. Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 317, 318.

[90]. Виж Харнак, пос. съч., II, с. 650.

[91]. За Палестинските мъченици, 7, 2; “Ватанеа”; селото се различава от областта “Ватанеас”.

[92]. Против ересите, 68, 3. 

[93]. Срв. Харнак, пос. съч., II, с. 651.

[94]. За палестинските мъченици, 1, 3.

[95]. Пак там, 10, 1.

[96]. Против ересите, 63. 2.

[97]. Пос. съч., с. 451.

[98]. Виж Бенешевич, пос. съч., с. 281 под № 179.

[99]. Виж Евсевий Кесарийски, пос. съч., с. 285, 286. Палестинските християни празнували винаги Великден в един и същ ден с александрийските, защото се споразумявали предварително за това помежду си.

Изображения: Петдесетница, 33-та година след Христа. Основаването на Църквата Христова. Източник Яндекс РУ.

Връзка за тази публикация – https://draganbachev.com/2021/08/02/%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%82%d1%87%d0%b8-%d0%b2-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba/