Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през I, II и III век*

Камен Динков

I.

Въпросът кога е била основана Църквата като особена общност (Gemeinschaft), която си поставяла определени задачи и разполагала със съответни средства за тяхното осъществяване, не е намерил своето научно осветление в църковно-историческата литература. Едни от църковните историци като профeсор Иван Снегаров[1], професор Михаил Емануилович Поснов[2], професор Алоис Кньопфлер[3], професор Карл Билмайер[4] и други направо поддържат  тезата, че Църквата като особена общност е възникнала в деня на юдейския празник Петдесeтница (втора книга Макавейска 12:32), 33-та година след Рождество Христово. Други обаче като професор Йоан Петер Кирш[5], професор Евсевий Попович[6], Ханс Ахелис[7] и други са склонни да мислят, че тя е получила началото си значително по-рано. И едните, и другите църковни историци не правят опит да обосновават гледището, на което застават, като преценят или научно осветлят изворните данни по въпроса.

Има и трета категория църковни историци, които съвсем не се интересуват от този въпрос, поради което и не го поставят за осветление в своите трудове. Към тази категория църковни историци можем да отнесем например професор Карл Хойси[8] и големите руски църковни историци професор Василий Василиевич Болотов и професор Алексей Петрович Лебедев. Няма съмнение, че това различие, което съществува у именитите представители на църковно-историческата наука от първите две групи относно времето, когато е била основана Църквата като особена общност и незаинтересоваността на останалите църковни историци по този въпрос не е случайно явление. То се дължи на липсата на преки изворни данни. 

Първоизворите (свещените книги), доколкото са и църковно-исторически паметници, не съдържат достатъчно и ясни указания за научното осветление на въпроса относно времето, когато е била основана Църквата. За други изворни известия по този въпрос пък и дума не може да става смислено. Един от първоизворите ни насочва към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да пострада, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето. Друг обаче от тях ни води към мисълта, че тя е възникнала едва след Неговото Възнесение. Към извода, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди да станат тези събития от Неговия земен живот, ни насочва Евангелието според св. Матей, а към мисълта, че тя е възникнала на десетия ден след Неговото Възнесение или на петдесетия ден след Неговото Възкресение, ни води книгата Деяния на светите апостоли. Според св. евангелист Матей, Иисус Христос на два пъти се е докоснал до живо интересуващия ни тук въпрос. Първия път това е станало в Кесария Филипова, когато св. апостол Петър изповядал Иисус Христос за син Божий, тоест за въплътеното Второ Лице на св. Троица, Богочовек, дошъл да изкупи грешния човешки род от наказанието за грях чрез кръстните Си страдания, смърт и възкресение и да подготви спасението на вярващите в Неговата Богочовешка Личност и месианско достойнство. По този повод Иисус Христос казал на св. апостол Петър дословно следните думи: “Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят[9]”. От тези думи с безвъпросна яснота следва мисълта, че Иисус Христос до този момент не бил основал още Църквата. Той казва, че ще основе Църквата Си, а не казва, че я основава в момента или, че я е основал преди това. Втори път Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата във връзка със съветите, които е давал на учениците Си как да постъпват, когато съгреши пред тях ближният им. “Ако съгреши – буквално говорил Иисус Христос – против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар[10]”. Думите “обади на Църквата” и думите “ако той и Църквата не послуша” безспорно водят към мисълта, че Църквата е била вече основана от Иисус Христос, че тя вече съществува в действителност и била известна на апостолите, когато Той им давал тези съвети. И в двата случая, в които Иисус Христос се докоснал до въпроса за Църквата, се отнасят към третата година от Неговата обществена Дейност, тоест към 33-та година след Неговото Рождение[11]. Значи, през тази година Той заявил, че ще основе Църквата Си и още през същата година я е основал. Колко дни или месеци са се изминали от деня, в който Той действително я е основал през същата година, не може да се каже с положителност, поради липса на исторически известия. Вън от всяко съмнение е обаче, че за разстояние от година или години не може да става смислено дума. Няма съмнение също така, че до момента, в който Иисус Христос заявил, че ще основе Църквата си, тя не е съществувала и всякакви опити да бъде отнесено нейното основаване към 30-та, 31-ва или 32-ра година след Неговото Рождение, трябва да бъдат категорично отхвърлени. С други думи, следвайки  тези  първоизворни  известия,  ние  трябва  да  отнесем основаването на Църквата към началните месеци от 33-та година, но безсъмнено към времето преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят. Сега въпросът за времето кога е била основана Църквата като обособена общност, принудително се слага така: Църквата преди да пострада, възкръсне и се възнесе Спасителят ли е възникнала, или пък е възникнала след тези големи събития от Неговия земен живот? Към мисълта, че Църквата е била основана от Иисус Христос още преди Той да завърши Своята изкупителна мисия чрез страданията, смъртта, Възкресението Си, и Възнесението, ни водят на пръв поглед и някои други данни, ясно подчертани в първоизворите. На първо място между тези данни трябва да бъде поставено известието, че Иисус Христос още приживе се обградил с много ученици. От тях за по-специална цел Той избрал дванадесет, които нарекъл апостоли, тоест пратеници[12]. След това Той избрал още седемдесет[13], чиито имена не са известни[14]. На второ място трябва да отбележим  факта, че Иисус Христос изпратил  учениците Си да проповядват Неговото учение сред синовете Израиливи[15], да кръщават приелите тoва учение[16], да лекуват болни[17], да изгонват зли духове, обхванали някои хора[18], да прощават греховете на каещите се[19] и да вършат чудеса с дадената им власт от техния Божествен учител[20]. Както  дванадесетте, така и седемдесетте  Иисус Христови ученици, изпратени със същата цел сред синовете Израилеви, действително вършили онова, за което са били изпратени, макар и не винаги успешно[21]. С други думи те видимо вършели много от онова, което започнали да правят непрестанно след слизането на Светия Дух над тях, в деня на юдейския празник Петдесетница, в 33-та година след рождението на Иисус Христос, и което Църквата върши до ден-днешен. 

Гледището за основаването на Църквата като особена общност през 33-та година след Рождество Христово, преди Спасителят да пострада, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето, не може да се поддържа по следните причини. Преди всичко св. евангелист Матей не говори за нито един друг случай на Иисус Христово изказване относно времето, когато е била основана Църквата, а само споменатият случай не е достатъчен за правилното осветление на въпроса. Освен това думите на Спасителя ”Обади на Църквата и ако той не послуша и Църквата”, които водят към мисълта, че Църквата е била основана вече, когато Той давал на учениците Си споменатите съвети, могат да имат и малко по-друг смисъл, както това ще стане ясно по-късно. Що се отнася до другите свещени писатели пък, те дори и не споменават за нито един от посочените случаи, в които Иисус Христос се е изказал по интересуващия ни тук въпрос. Иисус казал наистина, че ще основе Църквата Си и действително я основал, но Той казал и върху какво ще я изгради, кой ще бъде нейният крайъгълен камък, или кой ще бъде нейният основен признак, без който тя не може да съществува. Когато св. апостол Петър изповядал Иисус Христос за Син на живия Бог, Спасителят му отговорил: “Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата Си[22]”. “На този камък” това значи на или върху изповяданата от св. апостол Петър истина, че Иисус Христос е действителният, обещан и дошъл Спасител, Богочовек[23]. Но как може да се основе Църквата като особена общност от люде върху едно изповедание, една или няколко истини сами по себе си? Явно е, че Църквата може да се изгради и е била действително изградена върху или по-точно от хора, които са проникнати от учението, че Иисус Христос е Богочовек, дошъл да изкупи чрез страданията, смъртта, Възкресението и Възнесението Си грешния човешки род. За да се твърди основателно, че Иисус Христос в лицето на апостолите или учениците Си наистина е основал Църквата още преди да пострада, умре, възкръсне от мъртвите и се възнесе на небето, учениците Му трябвало да бъдат проникнати от това учение, без което те не могли да образуват една особена общност, каквото е Църквата. Същественият признак на истинската Църква Христова и днес е това учение или изповедание. Църква има там, където са налице хора, проникнати от това учение, или изповядващи това учение. Тази истина е била потвърдена и от историята на Църквата, която столетия наред е водила упорита борба с ересите, изопачаващи или отхвърлящи учението за богочовешкото и месианско достойнство на Иисус Христос.

И така, отговаряли ли са Иисус Христосвите ученици и по-определено апостолите на това условие, преди да бъдат озарени от Светия Дух в деня на юдейския празник Петдесeтница, в 33-та година след Рождество Христово? В никакъв случай. Исторически потвърдени и автентични известия ни уверяват тъкмо в обратното. Апостолите не могли да усвоят истината за Богочовешката същност на Иисус Христовата личност, нито да разберат смисъла на Неговите страдания, смърт, Възкресение и Възнесение. Преди споменатия юдейски празник, който се случил 50 дни след Възкресението на Иисус Христос и 10 дни след Неговото Възнесение, 33-та година. Св. апостол Петър наистина изповядал Иисус Христос за Син на Живия Бог, Месия, Спасител, но това той направил по внушение от Бога Отца[24]. Очевидно е, че по този начин Бог искал да обърне вниманието на апостолите върху тази от първостепенна важност истина, да ги накара да се замислят върху нея и да я направят основна истина в своя християнски мироглед, тяхно църковно верую, защото им предстояли големи изпитания поради наближаването на времето, когато техният Божествен учител щял да бъде осъден на смърт чрез разпятие на кръст и погребан като обикновените люде. Истината за Неговото Богочовешко и месианско достойнство трябвало да поддържа у тях будна вярата в Неговото Възкресение и Възнесение, без които Той не могъл да покаже Своята мощ и да спаси хората от греха и смъртта. Въпреки това обаче и въпреки усилията на Иисус Христос да подготви апостолите за достойно посрещане на очакващите Го страдания, те не могли да усвоят догматическите истини на Неговото учение и да се проникнат от духа на възвишените нравствени принципи на това учение. Те проявяват една забележителна неподатливост към истината за Богочовешката личност на Иисус Христос и Неговата спасителна мисия, тоест към смисъла на Неговите страдания, смърт, Възкресение и Възнесение (Лука 18:31-34). От думите на двамата Емауски пътници например ясно личи, че Спасителят за апостолите Си оставал само един пророк, силен на “дело и слово пред Бога[25]”. В негово лице те очаквали онзи, който щял да избави Израил от омразното римско иго, но за тяхна изненада Той бил осъден на смърт и разпнат на кръст, именно от техните първосвещеници и началници[26]. Когато Иисус бил хванат в Гетсиманската градина, те всички Го оставили и се разбягали[27], както им бил предсказал преди това[28]. Петър, който заявил, че няма да остави своя учител и тогава, когато Го оставят всички други Негови ученици, три пъти се отказал от Него[29]. Неразбирайки нуждата от страданията и смъртта на Спасителя за целите на изкуплението, същият  апостол Петър искал от своя Божествен учител да ги избегне и получил упрек за това от Него[30]. Всички апостоли не повярвали първоначално във вестта за Възкресението на Иисус Христос[31]. Те повярвали едва след като Той им се явил жив[32]. Иисус Христос дори ги мъмрел за това им неверие[33]. В своя скептицизъм Тома стигнал дотам, че могъл да повярва само едва след като Иисус Христос му се явил жив след Възкресението Си и след като попипал раните Му[34]. Той отхвърлил свидетелството на десет свои другари, на които Иисус Христос се явил в негово отсъствие[35]. Неверието на апостолите било причина, те да проявяват понякога немощ в опитите си да изгонват зли духове от страдащи хора[36]. 

Освен колебанието във вярата си, дори неверието си, което ги правило негодни да възприемат най-важните истини от догматическото учение на своя Божествен учител, апостолите притежавали и редица нравствени недостатъци, резултат на недостатъчна проникнатост от духа на евангелската нравственост. Те например водят спор за първенство в Царството Божие[37]. Зеведеевите синове аспирират за сядане от двете страни на Спасителя в Царството Божие[38]. Властта за лекуване на болни, обхванати от зъл дух, всички апостоли искали да направят свой монопол[39]; те не разбират нравствената чистота на детската душа, годна да обича чисто Спасителя и да се приближи до Него[40]; искат да бъде унищожено самарийското село, чието население отказало да приеме Спасителя и така нататък[41]. Св. апостол Петър отсякъл ухото на Малха, забравяйки заповедта на любовта към врага[42]. Известно е какво казал на учениците Си Иисус Христос и как постъпил по повод на и излекувал ухото на Малха[43]. Допускал децата да дойдат при Него и казал, че за такива е Царството Божие[44]. По повод на желанието на апостолите пък да низведе огън от небето, за да унищожи селото на неразумните самарийски селяни, Той казал: “Не знаете какво искате[45]”. Що се отнася до изгонващия зли духове в името на Иисус Христос, без да върви след Него, Иисус казал: “Който не е против Мен, той е с Мен[46]”.

Посочените слабости на апостолите, засягащи тяхната вяра и нравствена воля, били напълно естествено явление. Сам Спасителят знаел, че те не били в състояние да усвоят със собствени сили без непосредствената подкрепа на Светия  Дух догматическите истини на Неговото учение и да приложат в живота си нравствените принципи на това учение. Поради това Той им казал в навечерието на Своята раздяла с тях: “Имам още много да ви говоря, но не можете да го понесе сега”[47]. Посочените слабости на апостолите от верско и християнското етично естество могли да бъдат отстранени само от Светия Дух. Затова именно Иисус Христос обещал да им изпрати този Свeти Дух, Когото Той нарекъл Друг Утешител. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки[48]”, им казал Той буквално. “А Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко, що съм ви говорил[49]”. Озарението на апостолите от Светия Дух щяло да стане в  Иерусалим, поради което Той им поръчал: “Не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене; защото Иоан кръщава с вода, а вие не след много дни ще бъдете кръстени със Светия Дух. Ще приемете сила, когато слезе върху ви Светия Дух и ще Ми бъдете свидетели в  Иерусалим и цяла  Юдея и Самария и дори до края на земята[50].” Следователно апостолите могли да станат и станали действителни проповедници на онези истини на Иисус Христовото учение, които отличават истинските църковници само след като бъдат озарени, просветени от Светия Дух. А това, както е известно, станало на юдейския празник Петдесетница, който е и първият християнски празник Петдесетница[51], 33-та година след Рождество Христово. Поради това от туй гледище не може да става смислено никаква дума за основаване на Църквата преди този ден, преди да бъдат озарени апостолите от Светия Дух, преди Христос да пострада, да умре, възкръсне и се възнесе на небето.

Думите на Спасителя “обади на Църквата” и “ако и Църквата не послуша[52]”, които Той казал пред апостолите преди още да пострада и които водят към мисълта за нейното възникване преди Петдесетница, трябва да се разбират в малко по-друг смисъл. Иисус Христос вероятно искал да им придаде смисъл, който те могли да имат само след не много време, след месец или два месеца най-много, в най-близкото бъдеще. С други думи Той искал да им каже: “Ще се обръщате, ще обаждате на Църквата, когато сами и пред свидетели не сте в състояние да приведете към изправление един съгрешил пред вас Мой следовник, когато тя бъде основана”. Ако поставим тези думи на Иисус Христос във връзка с цялата Му поучителна реч, обърната към 12-те Негови ученици, ще видим добре, че те могат да имат само такъв смисъл. Защото цялата тази поучителна Негова реч е насочена към близкото бъдеще, към онова, което щяло да има значение след Неговото отсъствие[53]. Особено ясно говорят в полза на това тълкуване на споменатите слова на Спасителя съдържащите се в същата Му реч думи: “Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето[54]”. Иисус Христос без съмнение има предвид онази власт, която апостолите щели да получат за извършване тайнството изповед, което те наред с другите тайнства, както ще видим това по-нататък, започнали да извършват едва на Петдесетница и след нея. По техен пример и повеля това върши Църквата и до ден-днешен. Що се отнася до изпращането на апостолите и другите Иисус Христови ученици да проповядват Неговото учение на синовете Израилеви, да кръщават приелите това учение, да ги зоват към покаяние и да ги лекуват от различни болести и особено да изгонват зли духове от страдащи с дадената им от техния Божествен учител власт, преди Той да извърши изкупителното и спасително Си дело, като пострада, умре, възкръсне и се възнесе, то могло да има и действително имало само подготвителен характер. Иисус Христос знаел, че не е достатъчно само словото, поучението, наставлението, за да се подготвят учениците Му за предстоящата им не след много време апостолска дейност. Той искал да постигне тази цел чрез поставянето им в процеса на самата работа, която им предстояла да вършат като апостоли. Кръщението, което извършвали, имало значението  на Иоановото  кръщение. То само напомняло, символизирало истинското кръщение, което започнало да се извършва едва на Петдесетница и след нея. Най-напред то се извършвало от апостолите, а след това и от поставените от тях иерархически лица, каквито били дяконите, презвитерите и епископите. Последните две категории иерархически лица извършват главно това тайнство и до ден-днешен в Църквата. Така досущ стои въпросът и с тогавашния апостолски зов към покаяние и изгонване на зли духове от страдащи хора.

Изложеното  дотук дава  основание  да  се  приеме  с  много  по-голяма вероятност, че Църквата като особена общност е възникнала именно в деня на юдейския празник Петдесетница, 33-та година след Рождество Христово, а не по-рано и особено преди Иисус Христос да пострада, възкръсне и се възнесе на небето. Книгата Деяния на светите апостоли ясно свидетелства, че апостолите само в този ден за пръв път излезли с твърда и непоколебима проповед, според която  Иисус Христос бил Син Божий, истинският Спасител, за Когото предсказали пророците, Който е бил осъден на разпятие от юдейските религиозни водачи, погребан, но възкръснал от мъртвите и седнал отдясно на Отца[55]. “Няма друго име – свидетелства св. апостол Петър пред първосвещениците, началниците, старейте и книжниците  юдейски – под небето, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим[56]”. Истината за Богочовешката същност на Христос и Неговата спасителна мисия, страданията, кръстната смърт, Възкресението и Възнесението станала основен предмет на апостолската проповед именно от този ден насам. Последните събития от живота на Спасителя едва сега получили     за  апостолите  онова значение, което имали в действителност. Те свидетелствали   и проповядвали за тяхната изкупителна и спасителна  сила. Действителните тайнства започват да се извършват едва от момента на озаряването на апостолите от Светия Дух, в този ден покаянието и кръщението сега се извършват в името на Христос и дават прошка на греховете на повярвалите[57]. Те стават врата за присъединяването към апостолската общност[58]. Тази общност се състои само от кръстени, покаяли се и приели учението за месианското пратеничество на Иисус Христос хора. С други думи едва сега образуваната от апостолите и повярвалите в Христос юдеи и други люде общност добива свойствата, които притежава Църквата и до ден-днешен. Отсега нататък тази особена общност започнала да носи и името “Църква”. До деня на първия християнски празник Петдесетница нито един път и в нито една от свещените  книги, като исторически паметници, образуваната от Спасителя и Неговите ученици общност не е наречена с това име. “А Господ всекидневно прибавяше към Църквата такива, които се спасяваха”, пише авторът на книгата Деяния на светите апостоли[59]. Под “Църква” тук той разбира апостолите и повярвалите в Христос като истински извършил изкуплението на човечеството чрез кръстните Си страдания, смърт, Възкресение и Възнесение. По този начин  и подготвил  спасението на повярвалите в апостолската проповед и тръгналите по дирите Му люде[60]. Тези люде били обединени не само от едната вяра в Богочовешкото и месианското достойнство на Иисус Христос, но и от тайнствата, които приемали чрез ръцете на иерархическите лица, техните учители във вярата и ръководители.

По-нататък, когато съобщава за участта, постигнала Анания и Сапфира, свeтият евангелист, автор на Деяния на светите апостоли, пак отбелязва буквално: “И голям страх обзе цялата Църква[61]”. Повдигнатото след убийството на св. архидякон Стефан гонение (37-ма година) било насочено според същия автор срещу “Църквата[62]”. Савел “пакостил на Църквата”, като предавал на властта хванатите от него мъже и жени, следващи Христос[63]. Всички тези люде са били кръстени с вода и Свeтия Дух, тоест и миропомазани[64]. От тях преди това се искало да изповядат, че Иисус Христос е Син Божий[65]. Дякон Филип кръстил етиопския велможа евнух, след като той изповядал, че Иисус Христос е Син Божий[66]. Савел, след като бил кръстен, започнал да проповядва, че Иисус Христос е Син Божий[67]. Христовите следовници или повярвали в Неговото Богочовешко и месиански достойнство, покаялите се, кръстени и миропомазани юдеи и други люде и другаде в първоизвора са представени като особена общност, която се нарича “Църква[68]”.

Проследявайки и преценявайки по този начин изворните известия относно основаването или началото на Църквата, ние се убеждаваме, че наистина Църквата, като особена общност от хора, които се отличавали и отличават с еднаквата си вяра, взета като учение или изповедание, че Иисус Христос е действителният изкупител и спасител на  грешния човешки род и които, ръководени от богоустановена иерархия и освещавани от богоустановени тайнства, се стремят към осъществяване на нравствен идеал на учението на Богочовека, не е могла да възникне по-рано от Петдесетница, 33-та година след Рождество Христово. Защото само в този ден Иисус Христовите последователи се оформили в особена общност, която и до ден-днешен се отличава от другите религиозни общности със само на нея присъщите изброени качества.

Следва…(виж тук)

________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 7, С., 1961-1962, с. 259-268. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кратка история на съвременните православни църкви, т. I, С., 1944, с. 1.

[2]. История на християнската църква, част I и II, С., 1933 г., с. 51.

[3]. Lehrbuch der Kirchengeschichte, sechste vermeherte und verbesserte Auflage, Freiburg in Breisgau, 1919, с. 37.

[4].  Kirchengeschichte auf Grund Lehrbuches von F. X. von Funk, Erster Teil, Elfte Auflage, Paderborn, 1940, с. 45.

[5]. Kirchengeschichte, Erster Band, Freiburng in Breisgau, 1930, с.87.

[6]. ОвТiа цръквена историjа, Книга I, Сремски Карловци, 1912, с. 168, 169.

[7]. Das Christentum in den ersten drei Jahrhunderten, II Auflage, Leipzig, 1925, с. 1 – 4.

[8]. Kompendium der Kirchengeschichte, Neunte Auflage, Tübingen 1937, с. 23-29.

[9]. Матей 16:18.

[10]. Матей 18:15-17.

[11]. Виж Професор Христо Гяуров, Евангелски синопсис, С., 1946, с. 97, 102 и 103.

[12]. Лука 6:13.

[13]. Лука 10:1, 17.

[14]. Имената им не се споменават нито от навозаветните писатели, нито от писателите след тях. Според Вулгата и други древни текстове тяхното число било 72 (Виж Евсевий Попович, пос. съч., I, с. 120, 133). По предание към 70-те Иисус Христови ученици се отнасят: Варнава, за когото става дума в Деяния на светите апостоли 4:36, Состен, който писал заедно с Павел до коринтяните и Тадей (Виж Евсевий Кесарийски, Църковна история, руски превод, издание на Петербургската Духовна академия, 1858, с. 45; Климент Александрийски отнася към тях още Матия и Кифа, съименник на Петър, когото Павел изобличил в Антиохия, а не Петър (у Евс. Кесарийски, пос. съч., с. 45).

[15]. Лука 9:1-6; Мат. 10:1-42; Марк 6:7-13.

[16]. Иоан 4:2.

[17]. Матей 10:1; Марк 6:7; Лука 9:1.

[18]. Матей 10:1.

[19]. Матей 18:18; Иоан 20:21-23.

[20]. Матей 10:8.

[21]. Матей 17:14-19.

[22]. Матей 16:18.

[23]. Виж повече по този въпрос у Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, Мисионерство, С., 1937, с.101-102.

[24]. Матей 16:17.

[25]. Ср. Лука 24:13-19.

[26]. Лука 24:20-21.

[27]. Матей 26:56; Марк 14:50-52.

[28]. Матей 26:31; Марк 14:27; Лука 22:31.

[29]. Матей 26:69-74; Марк 14:66-71; 22:56-61; Иоан 18:25.

[30]. Матей 16:21-23; Марк 8:31-33.

[31]. Марк 16:9-11.

[32]. Марк 16:14.

[33]. Пак там.

[34]. Иоан 20:28.

[35]. Иоан 20:23-27.

[36]. Матей 17:14-19.

[37]. Срв. Матей 18:1-5; Марк 9:35; Лука 9:47-48.

[38]. Матей 20:20-28; Марк 10:35-45; сядането (близостта до Бога) е обусловено от нравствената издигнатост на човека.

[39]. Марк 9:38-41; Лука 9:49-50.

[40]. Матей 19:13-15; Марк 9:13-16; Лука 18:15-17.

[41]. Лука 9:52-55.

[42]. Матей 26:51; Иоан 18:10-11.

[43]. Пак там. 

[44]. Матей 19:13-15.

[45]. Лука 9:52-55.

[46]. Марк 9:38-41.

[47]. Иоан 16:12.

[48]. Иоан 14:16.

[49]. Иоан 14:26.

[50]. Деяния на светите апостоли 1:4, 8.

[51]. Не първата Християнска Петдесетница, защото друга Християнска Петдесетница няма, а първият християнски празник Петдесетница.

[52]. Матей 18:15-17.

[53]. Сравни цялата 18-та глава от Евангелието според св. Матей.

[54]. Матей 18:18.

[55]. Деяния на светите апостоли 1:23, 24, 33.

[56]. Деяния на светите апостоли 4:12.

[57]. Деяния на светите апостоли 2:38.

[58]. Деяния на светите апостоли 2:41. 

[59]. Деяния на светите апостоли 2:47.

[60]. Деяния на светите апостоли 2:1-47.

[61]. Деяния на светите апостоли 5:11.

[62]. Деяния на светите апостоли 8:1.

[63]. Деяния на светите апостоли 8:3.

[64]. Деяния на светите апостоли 8:16.

[65]. Деяния на светите апостоли 8:37.

[66]. Деяния на светите апостоли 8:37.

[67]. Деяния на светите апостоли 9:8.

[68]. Деяния на светите апостоли 8:31.

Изображения: денят Петдесетница, 33-та година, основаването на Църквата. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7V5

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s