Иван Йовчев

В патримониума на Българската православна църква са намерили своето заслужено място мнозина бележити архиереи, оставили ярка и приносна следа във възстановяването, изграждането и затвърждаването на българската църковност, просветителското дело и необходимата приемственост за поколенията след тях, които да продължат тази свръхтежка мисия, за да се съхрани православието, българщината и въобще националната историческа памет във вече освободената, но все още не свободна България.

На 1 ноември тази година се отбелязаха 96 години от смъртта на един от плеядата големи архиереи на Българската православна църква – Старозагорският митрополит Методий (Кусев), а през септември беше чествана на различни форуми и при отделни инициативи 180 години от неговото рождение. Роден в град Прилеп с името Тодор Йовчев Кусев през заветната за населението на града 1838 година, малко след като е съграден храмът „Св. Благовещение Богородично[2]“, днес един от местните, културно-исторически символи. Същият град, за който академик Иван Дуйчев в речта си „Прилеп в нашето минало“, пише: Прилеп – това е чудната и яка твърдина на българщината в Македония… земята на светите солунски братя, на Миладиновци, на Пърличева, на Жинзифова, на Джинот и на всички ония борци за българщина, чието име е безброй[3].

Животът и делото на митрополит Методий е подлаган през годините на задълбочен анализ от мнозина изследователи, не рядко твърде субективно и еднозначно. Въпреки това, няма да бъде преувеличено ако се каже, че по мащаби и резултати неговата дейност е неоспорима и от малцина достижима. Разбира се, митрополитът може да бъде достоверно критикуван за някои негови действия и реакции, но това е доказателство, че не винаги добрите намерения прерастват в добри дела и правилни решения.

Времето, в което се родил Старозагорският митрополит, би могло да се опише с две думи – бурно и динамично. В този период започва фрагментирането на Османската империя, като от нея първоначално се отделят чрез въстания и войни Сърбия (автономна от 1817 година) и Гърция (1830 година), а по-късно Румъния (1861 година), България (1878 година) и Албания (1912 година). Но конкретно през 20-те години на XIX век се засилва борбата срещу Гръцката цариградска патриаршия за духовна независимост на българския народ, като в градовете Враца (1828 година), Скопие (1830 година), Самоков (1833 година[4]) местното население се надига против целенасочената политика на Фенер[5], възпрепятстваща желанието на българите от тези населени места за ръкополагането на български архиереи и установяване на българско училище. Изключително непримирими срещу тази елинска политика са били градовете от Вардарския дял на Македония. Като пример за постоянство в борбата за църковна независимост може да се даде населението на град Скопие, което в периода 1828-1833 година при водачеството на Хаджи Трайко[6] е изгонило четирима гръцки владици. Борбата затихнала едва, когато през 1833 година новоназначеният митрополит на Скопие (Гавраил) изрично удостоверил пред населението на града, че е българин по майка и че ще служи в храма на църковнославянски език.

В този период започва и църковно-просветителското дело в град Прилеп, като началото се поставя с дейността на именития местен родолюбец  Хаджи Христо (Ристе) Дамянов – Логотет[7], възпитаник на старото българско килийно училище в манастира „Св. Архангел Михаил[8]“, разположен в подножието на Кралимарковите кули[9], а също и голяма фигура в националното възраждане на българите от западна Македония. Историята е запазила неговия завет към младите прилепчани от онова време: деца, вардете го бугарското, бегайте от тугьото, оти овие гърциве саакат да не стопат[10]. Училищното дело в град Прилеп не престанало в нито един момент от неговата история. В първата половина на XIX век в града съществували няколко частни училища. В едно от тях, което се помещавало в къщата на Тръпчевци, получил началните си познания и Тодор Йовчев Кусев от учителя си хаджи поп Костадин[11]. В това време основните образователни книги, от които се учили децата са псалтира, наустницата[12] и светчето[13], свещенни извори на познание и култура.

В град Прилеп съществувало и голямо образователно училище, построено през 1843 година в двора на църквата[14], но и в него обучението се водело по старата методика, със същите подготвителни материали и средства. По-късно по настояване на местния митрополит това училище било разделено на две половини – северната част била наречена „Българско народно училище“, а южната, „Елинско училище“, в което се обучавали децата на куцовласите[15] елинисти и на българските чорбаджии.

По въпроса за устройството и управлението на това училище основна дума имал владиката, който прилежно избирал и назначавал учителите в него, като основният мотив в избора му, е тяхната елинска ориентация и образование. През това училище преминали редица известни възрожденци от Македония, оставили дълбока следа в паметта на младия Тодор: Жинзифов (баща), Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и други ратници за независима Българска църква и самостоятелно народно училище. По свидетелства на някои негови връстници, Тодор Кусев не се е учил при тях, защото бил вече възрастен и работил заедно с брат си като манифактураджии, тоест производител и продавач на ръчно изработена стока, като платна, гайтани, басми и други, но в неговия характер се съдържала и една персонална особеност, а именно любовта му към книгата, която винаги е билa при възглавницата му[16], а чрез склоността си към самообразование, той станал един от най-високо просветните младежи на град Прилеп.

Най-добре ни представя неговия духовен и физически образ в пълнота прилепският учител – Никола Ганчев Еничерев: Момък със среден ръст, глава голяма, изпъкнала напред, повече гола, нос голям, орлов, очи малки, впити и много светли, снага мускулеста, която мъчно някой може да обори, глас благ, ясен, звънлив, при това решителен и много буен.

Близоста на неговия дом с любимото му училище, в което живеели по това време учителите, го провокирало често да прескача през капиджика (задна малка вратичка), за да дискутира с тях, съвременните просветители – Георги Икономов, Никола Еничерев, Христо Колчаков и други[17], по различни актуални теми, защото учителите в прилепското училище били силни и будни личности, не само здраво свързани с църквата и българщината, но и добре информирани по редица актуални въпроси.

През втората половина на XIX век град Прилеп бил важен търговски център, колкото другия известен град в Пелагония – Битоля[18]. Търговците от града взимали участие на множество панаири из Балканския полуостров, които били средища размяна на стоки, както и възможност за споделяне на идеи и добиване на информация за случващото се в другите региони на поробена България, в смисъл – до каква степен се развила борбата за национална и църковна независимост по другите земи. Проявената взаимност и съидейност насърчавала хората за по-решителни действия в тази насока, като по този начин се създала една негласна конкуренция между тях, свързана с приноса за общонародното дело, и по-точно за националното и църковно самоуправление сред българите.

Младите прилепчани се оказали по-напористи в това дело от старите, които били по-мудни и държащи на статуквото. Дейността на младите, вече обединени в свой кръжок, се разгръщала и затвърждавала сред народа, което ги провокирало да вземат нещата в свои ръце по актуалните въпроси на времето, свързани с църква, образование и най-вече тяхното еманципиране от фанариотския деспотизъм. За тази цел през 1867 година в един неделен ден били поканени представители на еснафите в салона на училището, където бъдещият митрополит Методий (Тодор Кусев) държал реч и накрая предложил проектоустав, по който еснафите ще трябва да се ръководят занапред, като един обединен съюз, със свои цели и задачи[19].

През същата година в Прилеп ръководителите (устабашиите) на еснафите се наложили над старите прилепчани при избора на ново общинско, църковно-училищно настоятелство. Те държали в избора да вземе участие целият народ. Така и станало. Било избрано ново настоятелство от стари и млади, но мнозинството било от младите, които пренесли борбата против фанариотското иго в нови по-мащабни измерения. Прилепчани от това време силно защитавали два основни свои възгледа: 1) да ръководят училищното дело според своите нагласи; 2) в църквата да се чете на български език, а не на гръцки. В тази връзка на 25 феврури 1868 година се случило едно важно събитие, за което прилепчани били предварително подготвени. По време на Литургия, когато дякона се качил на амвона (който и сега може да се види от всеки посетител на храма „Св. Благовещение“), за да прочете Евангелието на гръцки език, присъстващите в един глас започнали да викат – „нейкиме, нейкиме гръчки“! Владиката Венедикт[20] се принудил да заповяда четенето да стане на църковнославянски език, но и също да напусне града след това събитие.

Година по-късно, прилепските първенци избрали нови членове на общината и я нарекли „Прилепска българска община“. Тогава бил разрешен и спора за църквата „Св. Благовещение“, като българите се задължили да броят на куцовласите елинисти, които имали важно участие в изграждането ѝ, 25,000 гроша, за да си построят свой храм.

Младите прилепчани начело с митрополит Методий (Тодор Кусев) разгърнали своята просветителска дейност, като основали читалище, за чието дело били доставяни различни вестници, списания и книги. Самият Тодор бил ревностен четец на Славейковата „Гайда“ и на цариградските вестници, „Цариградски вестник“, „Право“ и други. Учителят Никола Еничерев[21] свидетелства в тази връзка: Той знаеше наизуст Платоновия катехизис, всички съчинения на Раковски, българската история на Гавраил Кръстевич, свободно четеше славянски, български и гръцки…[22]. Голямата му любознателност и стремеж към самообразование го подтиква към създаване на читалището в Прилеп през 1867 година, което носело името „Надежда“. По този начин той застава начело на местното просветно дело, въпреки че както стана ясно не бил най-образованият сред младежта.

И по-рано в града съществували наченки на читалищна дейност, по-конкретно по време на учително-просветното дело на Йордан Хаджиконстантинов – Джинот[23] в Прилеп през 1858-1860 година, но то било без определена локация, сбирките се извършвали в частни домове, където се чели вестници, списания и книги, като главен четец бил Тодор Кусев. Няма спор, че главен мотиватор на идеята за създаване на читалище в града е бил митрополит Методий (Тодор Кусев), който считал, че училищната дейност не е достатъчна за производството на просветни граждани и патриоти, тъй като нейния периметър е твърде ограничен, обхващащ само младата генерация и именно читалището е естественото продължение на училището и средище, където може да се разгърне в по-голям обем, сред всички поколения идеята за затвърждаване на патриотизма у народа и разспространение на просветителската дейност сред всички генерации.

Председател на читалището става учителя Никола Еничерев, но душата на това начинание е самият Тодор Кусев. Касиер на читалището е Васил Крапчев, а библиотекар Илия Здравев. Такава е била административната структура на читалището, което се помещавало в една от стаите на училището, и на която врата имало надпис, изкусно изписан лично от Тодор Кусев – Българско читалище в Прилеп -„Надежда“. Всяка неделя след Литургия салонът на читалището бил препълнен с народ, който жадувал да чуе поредната беседа изнесена или от някой учител, или от известен, просветен гражданин. По-младите се учили на четене, разказване и преразказване под вещото ръководство на Тодор Кусев, а за нуждите на по-възрастните се открило неделно училище с цел тяхното ограмотяване и придобиване на познания по смятане, сметководство и земеделие. Въобще, както казва Никола Еничерев: С една дума, читалището стана общ двигател на общонародното напрежение, средоточие, дето се срещаха човеци от всички съсловия и се разменяха братски думи[24].

Вижда се, че идеята на Тодор Кусев за създаване на българско читалище в Прилеп, е била бурно приветствана от всички, но по-интересното е, че в нея има заложен проект, свързан с просветното дело сред българите, и именно това прави митрополит Методий визионер, в смисъл, човек с голяма идея и ново виждане на нещата, с поглед устремен напред в бъдещето и с непресъхващо желание за постигане на реален успех, чрез активното реализиране на идеите си.

През следващото десетилетие от живота си, в годините 1870-1880 година, митрополит Методий е по-скоро ангажиран с национално-освободителното движение в България, отколкото с просветителското дело на българите. Веднaга след Освободителната война се явява нуждата от законотворчество във всички аспекти на държавността в това число и в религиозния, затова много скоро Учредителното събрание в Търново вписало в първата българска конституция постановление, че в църковно отношение Княжество България съставлява „неразделна част от българската църковна област“ и се подчинява на върховната духовна власт на църката (Синода), където и да се намира тя, като с това потвърдило единството на българския народ, независимо от политическите граници, които го разделяли[25].

Едва през май 1881 година той можел отново да се изяви в тази насока, след като екзарх Йосиф I заминал за София, а по-късно от столицата отпътувал в чужбина, за да се лекува[26]. Митрополит Методий, тогава протосингел на Българския екзарх бил оставен да брани Екзархията според силите си и да се бори с руския посланик Новиков, който се явил инициатор на заминаването на Екзарха в София, с цел запознаване на Светия Синод с идеята на посланика за помирение на Екзархията с Цариградската патриаршия при условие, че екзарх Йосиф напусне Цариград и се настани в Княжеството[27], а цяла Македония да остане под  управлението на Патриаршията, в каквото пололожение се намирала след Руско-Турската война. Това означавало, че българския народ ще бъде разделен както политически, така и духовно. Бунтовна Македония не се съгласява с това предложение и заявява, че по-скоро ще приеме уния с папата, отколкото управлението на Патриаршията. Главен вдъхновител на тази идея е митрополит Методий, който вече бил избран за протосингел на екзарх Йосиф.

В кратък период от година и четири месеца (май 1881-септември 1882 година) митрополит Методий бил истинският екзарх, който успял да преодолее политиката на руския посланик Новиков по въпроса за духовния стаут на Македония и да възстанови учебното дело по тази измъчена земя, което тогава се намирало в голям упадък. Плодовете на това дело са изобилни. В този кратък период успява да открие девическа и мъжка гимназии в Солун и две семинарии за нуждите на Българската екзархия – в Цариград и Одрин. Но не само това! Той вложил изключително много енергия при възстановяването на църковните общини и училищните настоятелства, осъзнавайки важната им мисия при духовното израстване на българския народ. За неукротимия дух и силната му воля известният български учен академик Михаил Арнаудов пише следното: Вечно възбуден, непрестанно склонен да напада или да се въодушевява, Методий не познавал умерени чувства… Неукротим патриот и с неизтощима енергия, той постоянно е търсил простор за дела, които могат да донесат подем на просветата в скъпата му Македония[28].

Когато е било необходимо по дадени въпроси да се прояви дипломатично съгласие за постигане на набелязаните цели, тогава митрополит Методий бързо е успявал да се ориентира като дипломат на Българската екзархия. Като пример може да се даде отношението му към политиката на руския посланик в Цариград, Новиков, който искал да подчини просветното дело в Македония на Цариградската патриаршия. Прозорливостта на митрополит Методий му подсказала, че трябва да бъде по-умерен и да се придържа към дипломатично престорено съгласие по този въпрос, но същевременно методично да работи за благото на българите в Македония, като се организира масово откриване на български училища и се назначават будни и високо образовани учители в тях.

Гениална е неговата идея за използване на средствата за масова информация, по това време различни вестници и списания, тоест  периодичният печат (Куриер д ‘Ориан, Ла Тюрки, Басирет, Стамбул и други), разпространяващ се в османската столица, като помощно средство в просветителското дело[29].Целта е била всички написани статии от митрополита или от негови съмишленици в защита на българското просветно дело и въобще за българската кауза да бъдат публикувани в публичното печатно пространство. Този информационен маньовър и днес добре се прилага за добро или зло в нашата общественост.

Така митрополит Методий бързо успял чрез целенасочена активна дейност да промени нагласата на Новиков по въпроса за училищното дело в Македония и невъзможността то да бъде ръководено от Цариградската патриаршия, а и в личен план Новиков се разграничил от Цариградския патриарх, споделяйки на митрополит Методий в повелителен разговор следното: С тия патрици и владици помирение не е възможно да стане. Занапред руското правителство никога няма да ви предлага помирението. Когато тия епархии от европейските турски области политически се присъединят към България, само тогава ще бъде изчерпан въпросът и ще стане помирението. Ние ще подържаме вашето учебното дело…[30].

В краткия период на своето екзархийско наместничество митрополит Методий съумява не само да възстанови просветното дело в Македония и Тракия, но и да го разгърне в по-голям мащаб, непостижим до този момент. За непримиримия му дух и за измеренията на неговата дейност в защита на българската учебна кауза можем най-добре да разберем от думите на близкия му съратник – Божил Райнов[31]: Със своята просветна дейност той се явява пръв организатор на учебното ни дело в Турция и се налага като негласен министър на просветата в Македония… Цяла Македония се покри с училища… За малко време, в две три години даде такъв подем на учебното ни дело, че се зачудиха и чужденците, и турските власти, и наши вековни противници. Всичко това се дължи на дядо Методий Кусев[32]…

След като екзарх Йосиф се завърнал в Цaриград през септември 1882 година, забелязал променената действителност в положителна насока по отношение на просветното дело в Македония и Тракия, което е несъмнена заслуга на неговия протосингел. Не съм съгласен с някои крайни преценки, че тази нова реалност събудила завист и страх у екзарха да не би да бъде изместен от дейния Методий[33], което пък е било причина да го изпрати в зряла възраст да студенства в Русия[34]. По-скоро считам, че е отчитал някои негови слабости в богословската му подготовка и затова го командировал зад граница, с цел придобиване на научно, богословско образование.

По въпроса за взаимоотношенията им екзарх Йосиф пише в своя дневник през 1884 година пространни и критични бележки за характера, дейността по просветното дело на митрополит Методий в Македония и последствията от нея[35], което е свидетелство, че между двамата има и моменти на подозрение и отчуждение, продиктувани не от различието в целите, а по-скоро от начина на тяхното постигане. Но тези противоречия са характерни за хората, притежаващи по-динамична и експресивна натура, целящи винаги да приведат изявените добри идеи в добротворни действия, характеристика, каквато имал у себе си и митрополит Методий. Именно така го описва в спомените си секретаря на Българската екзархия Д. Ганчев: Говори много, говори със страст, с яд или с радост. Или е намусен, или засмян. Всякога настървен или да се нахвърли отгоре ти, да те заяде, или да те прегърне, да те целува. Затуй хората са за него или нечестивци, които трябва да загинат или праведници за царството небесно… Енергията у Методий е изумителна. Често пише, кара се, интригува, всякога в кипеж[36]….

След завръщането си от Русия, му възлагат като пръв ректор управлението на новооткритата Цариградска духовна семинария през учебната 1892/93 година, където през първата учебна година се обучават 48 ученици от Одринско, Солунско, Битолско, Косовско и Царибродско, все райони, които останали извън пределите на освободена България. Благодарение на контактите си, които е изгрдил по време на обучението си в Русия, той е успявал да изпраща на по-висше обучение най-добрите възпитаници на Семинарията, за да продължат своето образование в академична среда. На 22 април 1894 година го ръкополагат за Велички епископ, а през 1896 година е избиран за Старозагорски митрополит, какъвто остава до края на живота си.

В заключение, всяко подценяване на личността и делото на митрополит Методий (Кусев) е историческа неграмотност и човешка посредственост и безпаметност, често срещани явления в съвременния български бит и култура. Погледнато през призмата на историческата реалност, която се основава на факти, събития, прояви и обективни оценки, безспорно може да се заключи, че митрополит Методий е един от големите исполини на българското църковно-народностно и училищно възраждане. Със своята свръхактивна дейност – не по силите на всеки човек – в епохата на устояване и затвърждаване на българския елемент, който почти е загубил своята идентичност, на фона на динамично развиващите се политически процеси в разпадащата се Османска империя, се превръща в нагледен пример на успешно реализирания в родната ни история български национален гений, който става проводник на благородна гордост и заразителен оптимизъм в живота на всеки българин, дори и днес, когато България е изправена пред нови предизвикателства, и която, за да продължи да съществува и благоденства, се нуждае от нравствени титани, подобни на митрополит Методий, българинът от Прилеп, превърнал се в основен поборник за освободителната, църковна и просветителска независимост на Нова България. Безспорно една огромна човешка жертва за свободата на най-свидното му нещо – неговата Татковина.

_________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата. Сборник статии. УИ: „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 24-35. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад от международната конференция: „По стъпките на св. Климент Охридски в служение на Бога и духовно-просветното дело на Църквата“ (ноември 2018 г.).

[2]. Църквата е построена през 1838 г. от майсторите Коста Лауца и Христо Тасламичев по времето на митрополит Герасим Пелагонийси.

[3]. Тази реч е произнесена на 4 юли 1941 г. в Прилеп, https://bit.ly/2OxILq2,  [Електронен ресурс към май 2018 г.].

[4]. Снегаров, И. Кртка история на СПЦ (българска, руска и сръбска). Т. 2., С., 1946, с. 54.

[5]. Квартал в Цариград (на гр. φαναρι), където след 1601 г. се намира седалището на Вселенския патриарх.

[6]. Вж. повече у В. Кънчов. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. – В: Избрани произведения. Т. 2, С., 1970, с. 130-131.

[7]. В първата половина на XIX век е най-големият авторитет на гр. Прилеп, почитан и уважаван от българи и турци. Назначен от патр. Григорий за епитроп пелагонийски с титлата – логотет, т.е. патриаршески наместник по светските въпроси в Прилеп.

[8]. Μанастирът „Св. Архангел Михаил“ е изграден през XIV век от крал Вълкашин и сина му Марко, въпреки  предположението, че строежа му е извършен пет век по-рано, което е провокирано от открития надпис на старобългарски език, известен като „Варошки надпис“, открит върху една от колоните през 1861 г. В този надпис се споменава името на един епископ, съвременик на цар Самуил: „В лето 6504 (от С. М., а от Р. Хр. 996) почина епископ Андрей, на 17 февруари…“. Вж у И. Снегаров. История на Охридската архиепископия (фототипно издание). С. Т. 2, 1994, с. 444.

[9]. Крепостта е изградена по време на Първото българско царство (X в.), а през XIV в. става укрепление на  войводата Вълкашин (Мърнявчевич) и неговия син Марко (Крали Марко), владетели на Прилепското княжество.

[10]. Църнушанов, К. Историческият образ на Старозагорският митрополит Методий (Тодор) Кусев. С. 1992, с. 4.

[11]. Роден в гр. Прилеп през 1818 г., където открива частно училище. Ръкоположен за свещеник, а през 1843 г. става учител в Прилеп. Той е архиерейски наместник и замества Хаджи Христо Логотет като председател на прилепската българска община. Повече у Хр. Шалдев. Прилеп в българското възраждане (1838-1878), С., 1916, с. 17.

[12]. Църковна книга (часослов), която трябва да се знае наизуст.

[13]. Църковна книга с молитви, канони, тропари и месецослов.

[14]. Талев, Д. Град Прилеп – борби за род и свобода. С., 1943, с. 26.

[15]. Куцовласите са известни още като: цинцари, власи, каравласи, арумъни. Това е народ, населяващ южните части на Балканския полуостров: Сев. Гърция, части от Р. Македония, Албания и България.

[16]. Така свидетелства един негов съученик. Вж. повече у Г. Баждаров. Митрополит Методий Кусевич. – В: Македония (сп.), г. 1 кн. 9, С., 1922, с. 8.

[17]. Г. Баждаров, Цит. съч., с.10.

[18]. Град Битоля е столица на европейската част на Османската империя от средата на XIX век. В античността градът се наричал Хераклея, а името Битоля идва от старобългарското обитель, което означава манастир.

[19]. Александров, Н. Цв. Кьосева. С Христос и Мкедония в сърцето. С., 2000, с. 11-12.

[20]. Пелгонийски митрополит от 1853 до 1869 г. Твърдял пред българите, че е българин от Одрин с фамилия Попов. Умира в Бер (Верия) през 1877 г.

[21]. Н. Еничерев учителства около 11-cет години в Прилеп, от 1866 до 1877 г.

[22[. Еничерев, Н. Възпоминания и бележки. С., 1908, с. 105.

[23]. Роден през 1818 г. във Велес, дн. Македония. Историята свидетелства, че при посещението на великия везир Кибрисли Мехмед Емин паша във Велес през 1861 г.  митр. Венедикт (Пелагонийски) обвинява Йордан Хаджиконстантинов, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот e заточен в Айдън (зап. Турция), а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което получава прякора Джинот. Освободен след застъпничеството на цариградските български първенци, той се завръща във Велес през 1863 г.  и се отдава изцяло на просветна дейност. Умира на 29 август 1882 г.  в родния си град. Погребан е в двора на църквата „Св. Спас“.

[24]. Еничерев, Н. Цит. съч., с. 118.

[25]. Кирил, патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Т. I, С., 1969, с. 26.

[26]. Йосиф I (Български екзарх). Дневник. С., 1992, с. 112.

[27]. Вж. повече у Ст. Цанков. Българската православна църква от освобождението до наше време. С., 1939, с. 123.

[28]. Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията. С., 1940, с. 447.

[29]. Кусев, Вл. Към биографията на митрополит Методий Й. Кусевич. – В: Македонски преглед (сп.), г. 2, кн. 4, С., 1926, с. 92-93.

[30]. Кусев, Вл. Цит. съч., с. 101.

[31]. Божил Райнов е роден през 1857 г.в  гр.  Котел. Учи богословие в Одеса и Киев, а през 1878 г.  завършва литература в Лиеж, Белгия. Избран е през 1881 г. за пръв директор на Солунската българска мъжка гимназия.

[32]. Райнов, Б. Черти от живота и дейността на дядо Методий Кусев. – В: Илюстрация Илинден (сп.), кн. 39, С., 1932, с. 4-5.

[33]. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 22.

[34]. Митр. Методий (Кусев) се обучава зад граница от 1886 до 1892 г.

[35]. Йосиф I (Български  екзарх). Дневник. С., 1992, с. 132.

[36]. Ганчев, Д. Спомени 1864-1887. С., 1939, с. 173-174.

Изображения: авторът Иван Йовчев и митрополит Методий (Кусев) (1838-1922). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7Sf