Църковно-социални и пастирски аспекти в служението на св. св. Кирил и Методий*

Иво Янев

Служението на светите Братя Кирил и Методий, въпреки че е основа на християнското, културно и просветителско развитие на България и Европа, все още остава недостатъчно разкрито в отделните негови аспекти. Цел на настоящият текст е да представи църковно-социалното (дяконийното) и пастирското служение на тези велики просветители в пределите на Византия, Рим и Панония.

Подготовка и образование на светите Братя Кирил и Методий

Пространните жития на светите Братя за съжаление не представят на нашето внимание достатъчни данни, особено във връзка с тяхното възпитание, подготовка и образование. Въпреки това са известни някои данни за тях. Двамата братя са родени в знатно и заможно семейство в големия и космополитен град Солун.  Баща им, Лъв,  бил висш военен сановник – заемал длъжността друнгарий – помощник на солунския стратег[1].

Сведенията за образованието и подготовката на св. Методий са изключително оскъдни. Известно е, че от малък той бил считан от учените люде на Солун  за образован и подготвен младеж, с когото често спорели и редовно искали неговото мнение по различни въпроси[2]. Още като младеж, благодарение на подкрепата на логотета Теоктист, Методий привлича вниманието на византийския император Теофил (829-842), който сравнително млад го назначава за управител на неголямо славянско княжество/архонтия[3]  – това е област, по-малка от „тема“, която представлява област, чийто управител съсредоточавал в ръцете си, както административна, така и военна власт. От това назначение можем да преценим, че св. Методий вече е бил подготвен, както за административен, така и за военен управител на областта. Сред учените старобългаристи се водят спорове, къде точно се е намирало това княжество, но това не е свързано с настоящия текст. Проложното житие на св. Методий, сочи, че той управлявал княжеството в продължение на точно десет години[4].  В същото житие се казва, че той бил на 21 години, когато императорът го поставил да ръководи княжеството[5]. Според Пространното и Проложното житие, Методий притежавал големи способности, умение да разговаря и ръководи хората, имал внушителна външност, добро образование и възпитание, добил добър опит в административната и военната служба при баща си[6]. Всички извори сочат неговата мъдрост, начетеност и подготвеност да служи във военно-административната, просветителска и културна област във Византия[7]. Литературни паметници, като „Повесть временных лет[8]“ и други, посочват, че св. Методий бил титулуван с прозвището „Философ“, давано на високо образовани хора, които са известни и със своят преводачески талант. Поради неизвестно какви причини животът му рязко се променя, той се оттегля от високия си пост и става монах в манастира „Полихрон“  в планината Олимп, където по свидетелство на пространното му житие  основно занимание било работата му с книги[9]. Малко по-късно Методий подновява своето държавно служение и е изпратен на така наречената Хазарската мисия, в която участва и неговият брат Константин. Мисията е завършена успешно и за награда Методий е избран за игумен на манастира „Полихрон[10]“.

За св. Константин-Кирил Философ  имаме малко повече данни. Известно е, че посещава някое от солунските училища, където получава основното си образование. Той продължава своето самообразование като ползва библиотеката на известния солунски митрополит Лъв Математик. На 14-годишна възраст младият Константин заминава за столицата Константинопол, където с подкрепата на логотета Теоктист, започва да учи във вече възстановената Магнаурска школа, в която преподават бележити богослови като Лъв Математик и Философ, както и бъдещия патриарх Фотий.  В тази най-висша за Византия школа Константин получава високо образование и възможност да развие своите способности. Като доказателство за отличната му подготовка, могат да се посочат по-късните му успехи в различни области на богословието, науката и културата.

По това време Константин получава прозвището Философ, както и ръкоположение („поповьство“ – свещеничество). Тук сред учените – старобългаристи и богослови, през последните десетилетия се провежда оживена дискусия, каква точно духовна степен е притежавал св. Константин. Най-вероятно е бил постриган за расофор или иподякон (според професор Христо Кодов[11] и други), но има възможност и да е бил ръкоположен за дякон или свещеник (според професор ставрофорен иконом Благой Чифланов[12], доцент дякон Иван Иванов[13] и други). Някои учени предполагат, че става дума за малка монашеска схима, като непосредствено преди смъртта му е постриган с велика монашеска схима, затова едва в последните дни на живота си, св. Константин сменя името си на Кирил[14]. Едно е сигурно, че според изворите тогава е назначен за хартофилакс, библиотекар при Константинополския патриарх и разбира се негов секретар. Според привържениците на тезата за неговото ръкоположение това е един от фактите, който потвърждава, че е ръкоположен, защото е прието хартофилакса към Константинополската патриаршия да бъде духовник[15]. След известно време е в изгнание по собствено желание,  предполага се заради смъртта на патриарх Методий I и възкачването на престола на патриарх Игнатий I, който според изворите бил аскет, отричащ значението на научните занимания, подготовката на духовенството, както и заниманията с литература[16]. Предполага се, че се поселил в манастир в покрайнините на Константинопол. Съвсем скоро Константин се връща в столицата и е назначен за преподавател в Магнаурската школа, където се затвърждава прозвището му Философ, по думите на Теофилакт, архиепископ Охридски и Български, че вече бил „велик в езическата философия, а още по-велик в християнската… [17]“  Вече с утвърден авторитет като учен и богослов, няколко години по-късно е изпратен от императора на така наречената Сарацинска мисия, а по-късно заедно с брат си Методий на Хазарската мисия. След завръщането си от тези мисии, Константин не се връща в Магнаурската школа, а се предполага, че останал „в безмълвие“ при храма „Св. Апостоли“, и че по-късно преподавал в училището при храма. По-късно е назначен при патриаршеския катедрален храм „Св. Софѝя“, но нямаме конкретни данни, какви задължения е изпълнявал той там.

Моравската мисия е една от най-важната в живота на двамата братя. Те, отлично подготвени чрез споменатите други светски и духовни мисии, по разпореждане на патриарха и императора се заемат с просвещаването на жителите на Моравия. По молба на Великоморавския княз Ростислав, те пристигнали.

Църковно-социални и пастирски аспекти в служението на св. Кирил и Методий

За съжаление информацията, която имаме за църковно-социалната дейност на свeтите Братя е твърде малка. По косвен път, можем да предполагаме какви възгледи са имали и в съответствие с това, каква практическа дяконийна дейност са извършвали те. Първоучителите били образовани с високо за времето си знание, характерно за Византия и особено за Константинопол. Като светски управници, а по-късно монаси и духовници, та са били запознати със социалната и дяконийна дейност на Константинополската патриаршия.

Държавата, Църквата и богатите граждани на Византия създават голям брой болници и заведения за грижи за болни и възрастни хора, за сираци и вдовици. Грижата на Църквата и нейните пастири за страдащите съвместява духовното попечение със светската медицина. Именно заради това С. Харакас (1932) споделя „Православната църква е тази, която  се заема  да организира лекарската професия… Византийската болница е най-силното доказателство за полезното и спасителното взаимодействие между православното християнство и рационалната медицина[18].” Във Византия властта на Църквата, а оттам и на епископа има голямо значение за обществения живот в държавата. Това влияние се засилва особено по времето на император Юстиниан I (527-565), когато с различни закони е дадена власт на Църквата над всички социални учреждения в държавата. Империята дори разрешава на клириците да бъдат настойници и попечители на бедните млади хора и сираците, като епископът надзирава коректното изпълнение на настойничеството. Епископът предлага и попечители за деца на душевноболни родители като същевременно е длъжен да надзирава настойничеството до настъпването на тяхното пълнолетие и встъпването им в законен брак[19].

Изследователите на социално-благотворителната дейност във Византийската държава и Църква изчисляват, че в периода 325-843 година в Константинопол съществуват 164 благотворителни институции[20]. Те проявяват завидна милосърдна и пастирска дейност и подпомагат нуждаещите се граждани на Константинопол.

Във Византия през посочения период са известни основно два вида учреждения към Константинополската патриаршия в грижата за сираци и болни деца: такива, които са под ръководството и опеката на епископи и презвитери и такива на благотворителни институции в манастири[21].

В историята на Византийската империя (ние ще разгледаме годините от 325 до 843) са известни редица случаи на грижа за нуждаещи се от страна на епископи и презвитери.

Един от най-показателните примери за грижа за деца и млади хора без родители е сиропиталището на св. Зотик Сиропитател  или наречен още Сиротокърмител, живял през четвърти век[22]. Св. Зотик е от знатен константинополски род, възпитан със завидно за времето си светско образование. Когато започва епидемия от проказа в Константинопол, император Константин Велики (274-337), за да предпази новата си столица от заразата решава всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик откупува болните от палачите и организира болница за тях. Има запазени данни, че няколко години по-късно светецът построява и сиропиталище за бездомните и болните деца, което просъществува до падането на Константинопол под турска власт през 1453 година[23].

Най-известна в целия християнски свят е благотворителната и пастирска дейност на св. Василий Велики (330-379), архиепископ на Кесария Кападокийска. Запазени са данни, че в 370 година св. Василий създава училище и болница с приют в Кесария Кападокийска, в които се полагали пастирски, милосърдни и образователни грижи за сираци, като тук те получавали добро възпитание и подготовка за бъдещото си пастирско служение. Св. Василий създал специални правила, по които се управлявали тези учреждения и служели за образец на редица такива във Византия[24]. Огромно значение за благотворителната дейност на Църквата от това време има и учредената от св. Василий така наречена[25], известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, където се полагали грижи за всички нуждаещи се в това число за сираци и болни деца[26]. Изследователи като П. Хорден и A. Крайслипсмятат, че по образеца на болницата и училището на св. Василий Велики се построяват голям брой такива учреждения в Константинопол и в централните градове на империята[27].

Св. Григорий Назиански (326/330-389/390) като Константинополски архиепископ и по-късно завеждащ овдовялата епископска катедра на град Назианс (Кападокия) също развива завидна благотворителна пастирска дейност, насочена към сираците и болните млади хора в своята църковна област. Св. Григорий възприема примера на благотворителната и пастирска дейност на св. Василий Велики като най-подходящ при душегрижието за болните и страдащите деца и сираците в Църквата от негово време и те са основополагащи за назианската църковна общност[28].

Великият учител на Църквата и виден омилет – св. Иоан Златоуст (347/350- 407), по време на служението си като презвитер в Антиохия, създава голям брой учреждения, в които се полагат грижи за бедни, бездомни и болни. По-късно, като Константинополски архиепископ, вече натрупал богат опит в милосърдната и пастирската дейност на Църквата, развива грижата за сираците, болните и вдовиците в диоцеза на Константинополската патриаршия и особено в самата столица Константинопол. Най-известна е създадената от него болница в престолния град, в която могли да се лекуват всички нуждаещи се[29]. В своите слова св. Иоан Златоуст многократно призовава към грижа за сираците, болните и нуждаещите се от страна на тези, които могат да отделят от своите средства. Осъжда богатите за алчността им за все по-голямо богатство за сметка на грижите за сираците и вдовиците[30].

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток е св. Сампсон Страноприимец († 505). Св. Сампсон като млад лекар изцерил бъдещия император Юстиниан I (527-565) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан, по-късно и като византийски император, построил редица социални учреждения в Константинопол, които, според Шарл Дьо Канж (1610-1688) са 35 на брой[31]. Друг пример за такава дейност е 153-та новела (от 541 година) на император Юстиниaн I, в която намираме макар и кратки указания за особената грижа за бебета сираци и болни малки деца от страна на Византийската държава и Църква. По негово време на Църквата са вменени конкретни задължения за откриването, поддръжката и управлението на учреждения за бедни, сираци, създаването на болници и други. За сметка на тези грижи държавата освободила църковните производства на Църквата от всички данъци и такси[32].

В житието на св. Андрей, епископ Критски († около 720) намираме информация, че по време на пребиваването си в Константинопол, като дякон в патриаршеския катедрален храм „Св. Софѝя” и по нареждане на император Юстиниан II (управлявал 685-695; 705-711), е бил назначен за орфанотроф, тоест имал е задачата да се грижи именно за сиропиталищата (орфанотрофиумите) в столицата. Тази грижа, според самия него, отнемала доста от времето му, от което можем да преценим и размера на църковната благотворителност в Константинопол тогава[33].

Длъжността на ръководителите на сиропиталища е била подчинена пряко на императора и се е наричала служба на орфанотрофа (началник на благотворителността). Последният се грижел за сираците в Константинопол и за доведените такива от другите предели на империята, като грижата се изразявала в редовното получаване на храна, облекло, подслон, образование, както и специално душегрижие. Много от сираците, след завършване на образованието си и достигане на пълнолетие, постъпвали в армията или на служба в императорската администрация или на служение към Константинополската църква[34].

Известен със своята благотворителна и милосърдна дейност в Православния изток е и Константинополският патриарх Тарасий (730-806), познат с аскетическия си живот. Св. Тарасий е от знатен и богат род. Получил отлично образование и още в младите си години бил назначен на висока гражданска длъжност. Въпреки това, продал цялото си имущество и го раздал за благотворителни цели за издръжката на болни, сираци и вдовици. По време на патриаршеското си управление св. Тарасий се грижел за старци, сираци, болни и бездомни. Запазени са  данни, че на всеки празник Възкресение Христово той устройвал за нуждаещите се празнична трапеза, на която сам прислужвал[35].

На Запад Църквата също полагала редица грижи за всички нуждаещи се. В този период са известни грижите на епископите на Рим за болни, сираци и нуждаещи се. Св. Григорий I Велики, папа Римски (509-604) създал голям брой градски и църковни институции в помощ на бедстващи поради различни причини, жители и гости на Рим, за много сираци и болни деца, за които се полагали добри грижи, били образовани в основни познания и са обучавани на полезен занаят[36].  Изключително важна е и неговата книга Liber regulae pastoralis (Книга с пастирски правила) – първият систематичен труд по Пастирско богословие, в която посвещава цяла глава (XIV) на грижата за болни, както и за тежко и нелечимо болни[37].

В сборника с официални документи на Римския понтификат – Liber Diurnus Romanorum Pontificum (Книга-дневник на римските папи), са запазени препоръки и данни за благотворителната дейност на папа Сергий I (687-701). Той препоръчва да се уредят подходящи домове за сираци и болни под ръководството на църковните пастири[38].

Макар и скромна, тази извадка за дяконийното служение на Църквата на Изток и на Запад, показва едно широко развито движение за обгрижване на всички нуждаещи се, често без оглед на народност и вероизповедание. Центрове на тази дейност по естествен път стават Константинопол и Рим, както и големите градове на Източната римска империя – Адрианопол, Солун  и още много  други. Не е възможно светите Братя, особено Константин, който прекарва дълго време в столицата Константинопол, да не е запознат с дяконийната грижа на Константинополската патриаршия там. Освен това Методий, като административен управител, също е трябвало да бъде запознат с тази дейност и е трябвало да подпомага дейността на Църквата, като представител на светската власт, и това било едно от неговите основни задължения като управител. По-късно като игумен на един от най-големите и известни манастири във Византия от негово време „Полихрон“, в който вероятно също е извършвана такава дейност, е бил основен организатор на дяконийно служение в манастира и неговите околности.

Всичко това по логически път сочи за особената подготовка, която като всички духовници на Константинополската патриаршия, светите Братя са имали особено в областта на дяконийното  служение. Да не забравяме и посещението им в Рим, което продължило поне една година, по време на което можем да предположим, че със собствените си очи светите Братя са се запознали с дяконийното служение на Римската църква от тяхно време, както и са получили някаква информация за дейността от предишните векове.

Тук за съжаление вследствие на многото трудове и голямото напрежение Константин се разболял и  бил постриган за монах с името Кирил (според някои изследователи, както вече споменахме, във велика монашеска схима). Интересен е заветът, който дава на своя брат Методий – да не се оттегля в манастир и монашески живот, а да продължи делото, което двамата са вършили досега. Св.  Кирил починал през 869 година, а неговия брат св. Методий в следващата година бил ръкоположен от папа Адриан II за епископ на Панония и бил назначен за папски легат в областта[39]. Така св. Методий, чрез дадената му от папата власт разгърнал завидна просветителска, проповедническа и дяконийна дейност сред славяните от Панония – днешните земи на Словакия, Моравия и част от Хърватска. Били построени училища, болници и манастири, в които се извършвала грижа за всички нуждаещи се. Според Чешката легенда (глава VI) под ръководството на св. Методий били поставени седем области викариати, като според Охридската легенда (глава V), един от тях бил ръководен от св. Климент Охридски, който от своя страна, вече като епископ по българските земи развил завидна просветителска и дяконийна дейност, за която можем да предполагаме, че се е бил подготвил именно под ръководството на Панононския епископ Методий[40].

След заплахите и затвора от страна на немското духовенство в Бавария, св. Методий бил освободен и близо дванадесет години управлявал Църквата в Моравия при княз Светополк, като по това време продължил своето просветителско, пастирско и дяконийно дело до самата си смърт, наследен от препоръчания от него ученик  Горазд.

Макар и косвени, всички тези данни показват, че по време на служението на светите Братя, първо на административни светски длъжности във Византийската държава, а после и като духовници в различните степени на църковната иерархия в Константинополската патриаршия и после като служители и представители на Римския папа, са били много добре запознати с църковно-социалното и дяконийно служение от това време. С увереност можем да предполагаме, че двамата свети Братя са извършвали такава грижа за всички нуждаещи се по време на своя духовен път първо като административни служители на византийския император, сетне в манастира Полихрон, в Константинопол, а накрая и Моравия и Панония. След тяхната смърт, техния ученик  св. Климент, архиепископ Охридски, продължава с особено усърдие тяхната благовестническа и дяконийна дейност по българските земи, с особената възторжена помощ на българския княз Борис-Михаил и неговия син – княз Симеон[41].

Използвана литература

1.Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. С., 2006.

2.Св. Григория Великого-Двоесловa.  Правило пастырское или о пастырскомъ служении. Киев, 1872.

3.Иванов, дякон Иван. Дипломатическо и литургическо служение на светите Братя Кирил и Методий. Мисията в Рим и Моравия – свидетелства и доказателства за богослужебен и дипломатически синкретизъм. – В: Благовестие и мисия. Мисионерското дело на сетите Братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски. София, 2018.

4.Динеков, Петър. Константин-Кирил Философ. –В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 2, София, 1995.

5.Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. София, 1966.

6.Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. // [URL: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html. //on-line: 2020]

7.Св. Иоанн Златоуст. Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. – В: Творения. т. 1, кн. 1. С. Петербург, 1898.

8.Св. Иоанн Златоуст. О Лазаре. Слово VI. – В: Творения. т. 1, кн. 2. С. Петербург, 1898.

9.Св. Иоанн Златоуст. О покаянии. Беседа VII. – В: Творения. т. 2, кн 1. С. Петербург, 1898.

10.Илиев, Илия. Св. Климент Охридски. Живот и дело. Пловдив, 2010.

11.Св. Климент Охридски. Похвално слово за Кирил и Методий. –В: Стара българска литература. Т. 2 : Ораторска проза . Състав. и ред. Лиляна Грашева. – София, 1982.

12.Кодов, Христо. Духовният сан на св. Кирила. // Духовна култура, кн. 5, 1960.

13.Кънчева, Ст. „Сиромаси ще има винаги в земята ти…”. Грижата за бедните – библейски аспекти и дейността на св. Василий Велики. – В: Свидетелства на  традицията. Сборник материали от научно-изследователски проекти на Православния богословски факултет. В. Търново, 2011.

14.Николчев, Дилян. Правното положение на децата в семейството според римското и църковното право. – БМ, № 1-2, 1999.

15.Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). – В: ГСУ-БФ, Нова серия, т. 6, С., 2008.

16.Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски. Живот и дейност. // ГДА, 1978-1979, София, 1986.

17.Повесть временных лет (по Лавренттьевской летописи). Москва, 1950.

18.Пространно житие на св. Методий. –В:  Стара българска литература. Том  4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986.

19.Проложно житие на Методий. –В: Теодоров-Балан, Александър. Кирилъ и Методи. Университетска Библиотека № 146, Редица “Помагала”, Брой 3. София, 1934.

20.Попов, Иван. Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. // Христианское чтение, №11, 1897.

21.Чифлянов, Благой. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия. Солун, 1994.

22.Янев, Иво. Пастирското служение на св. Климент Охридски. –В: Благовестие и мисия. Мисионерско и просветителско дело на светите братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски, ред. Иванов, Иван, Япова, Кристина, Нушев, Костадин, София, 2018.

23.Янев, Иво, Пастирското служение на св. Климент, архиепископ Охридски, отразено в неговото проповедническо творчество (Към въпроса за енорийската дякония). –В: Свети Климент Охридски, пръв епископ на българския език, ред. Йовчева, Мария. София, 2020

24.Aubineau, Michel. Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lépreux. – In: AnB, Vol. 93, Brussels, 1975.

25.Bihlmeyer, Carl, Herman Tuchle. Historie de l’Eglise. Vol. 1. 1, Paris, 1969.

26.Bury, John. The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911.

27.Crislip, Andrew. From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005.

28.Dark, Ken, Anthea Harris. The Orphanage of Byzantine Constantinople: an archaeological identification. – Byzantinoslavica Revue Internationale des Etudes Byzantines 12 / 2008.

29.Ekonomou, Аndrew. Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590–752. Lanham-Plymouth, 2007.

30.Harakas, Stenly. Rational Medicine in the Othodox Tradition. –The Greek Orthodox Theological Review, №33, 1988.

31.Jentsch, Werner. Handbuch der Jugendseelsorge. Geschichte, Theologie, Praxis. Teil 1, Guetersloh, 1965.

32.Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. – Journal of Interdisciplinary History, 3, Winter, 2005.

33.Larchet, Jean-Claude. The Theology of Illness. New York, 2002.Miller, Timothy. Charitable institutions. – In: Jeffreys, Elizabeth. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford, 2008.

34. Miller, Thimoty. The Orphans of Byzantium. Child welfare in the Christian Empire. Washington, 2003.

35.Miller, Timothy. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. – In: AnB, Vol, 112, Brussels, 1994.

36. Steidle, Basilius. Die Kirchenvaeter. Eine Einfuehrung in ihr Leben und Werk. Regensburg, 1939.

_________________________________

*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент  Охридски“, С., 2021, с. 103-116. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски. Живот и дейност. //ГДА, 1978-1979, София, 1986, с. 84.

[2]. Срв. Пространно житие на св. Методий. – В:  Стара българска литература. Том  4. Житиеписни творби. Български писател, С., 1986. Превод: Христо Кодов по текста на Успенския сборник от 12.-нач. на 13. век. Гл. 3.

[3]. Пак там,  гл. 2.

[4]. Проложно житие на Методий. – В: Теодоров-Балан, Александър. Кирилъ и Методи. Университетска Библиотека № 146, Редица “Помагала”, Брой 3. София, 1934.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Панчовски, Иван. Цит. съч., с. 89.

[7]. Срв. Св. Климент Охридски. Похвално слово за Кирил и Методий. – В: Стара българска литература. Т. 2: Ораторска проза. Състав. и ред. Лиляна Грашева. – София, 1982.

[8]. Повесть временных лет (по Лавренттьевской летописи). Москва, 1950, с. 22.

[9]. Срв. Пространно житие на св. Методий…, с. гл. 3

[10]. Пак там, с.

[11]. Срв. Кодов, Христо. Духовният сан на св. Кирила. //Духовна култура, кн. 5, 1960, с. 18-19.

[12]. Чифлянов, Благой. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия. Солун, 1994, с. 241.

[13]. Виж Иванов, дякон Иван. Дипломатическо и литургическо служение на светите Братя Кирил и Методий. Мисията в Рим и Моравия – свидетелства и доказателства за богослужебен и дипломатически синкретизъм. – В: Благовестие и мисия. Мисионерското дело на светите Братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски. София, 2018, с. 48-49.

[14]. Срв. Кодов, Христо. Цит. съч., 19-20.

[15]. Срв. Динеков, Петър. Константин-Кирил Философ. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 2, София, 1995, с. 396.

[16]. Пак там, с. 396-397.

[17]. Милев, Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. София, 1966, с. 79.

[18]. Harakas, Stenly. Rational Medicine in the Othodox Tradition. –The Greek Orthodox Theological Review, №33, 1988, p. 31

[19]. Срв. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). – В: ГСУ-БФ, Нова серия, т. 6, С., 2008, с. 170.

[20]. Срв. Miller, Timothy. Charitable institutions. – In: Jeffreys, Elizabeth. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford, 2008, р. 622.

[21]. Срв. Miller, Thimoty. The Orphans of Byzantium. Child welfare in the Christian Empire. Washington, 2003, p. 176.

[22]. За св. Зотик вж. Bury, John. The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911, рр. 103-104; Aubineau, Michel. Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lépreux. – In: AnB, Vol. 93, Brussels, 1975, pp. 67-108; Miller, Timothy. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. – In: AnB, Vol, 112, Brussels, 1994, pр. 339-376.

[23]. Срв. Miller, T. The Orphans of Byzantium…, p. 181.

[24]. За правилата за управление на това училище вж. в Miller, T. The Orphans of Byzantium…, pр. 116-120.

[25]. За формацията от социално-благотворителни учреждения наречена Василиада вж. Steidle, Basilius. Die Kirchenvaeter. Eine Einfuehrung in ihr Leben und Werk. Regensburg, 1939, S. 141-142; Кънчева, Ст. „Сиромаси ще има винаги в земята ти…”. Грижата за бедните – библейски аспекти и дейността на св. Василий Велики. – В: Свидетелства на  традицията. Сборник материали от научно-изследователски проекти на Православния богословски факултет. В. Търново, 2011, с. 300-302.

[26]. Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. – Journal of Interdisciplinary History, 3, Winter, 2005, p. 364; Crislip, Andrew. From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005, p. 104.

[27]. Срв. Crislip, A. Цит. съч., с. 119, а също и Bihlmeyer, Carl, Herman Tuchle. Historie de l’Eglise. Vol. 1. 1, Paris, 1969, p. 343.

[28]. Срв. Crislip, A. Цит. съч., с. 107.

[29]. Срв. Larchet, Jean-Claude. The Theology of Illness. New York, 2002, p. 107.

[30]. Срв. Jentsch, Werner. Handbuch der Jugendseelsorge. Geschichte, Theologie, Praxis. Teil 1, Guetersloh, 1965, S. 99-100; Св. Иоанн Златоуст. Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. – В: Творения. т. 1, кн. 1. С. Петербург, 1898, с. 124-129; О Лазаре. Слово VI. – В: Творения. т. 1, кн. 2. С. Петербург, 1898, с. 838-848; О покаянии. Беседа VII. – В: Творения. т. 2, кн 1. С. Петербург, 1898, с. 378-387 и др.; също и Попов, Иван. Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. – Христианское чтение, №11, 1897, с. 339-354.

[31]. Срв. Horden, P. Цит. съч., с. 379; също Dark, Ken, Anthea Harris. The Orphanage of Byzantine Constantinople: an archaeological identification. – Byzantinoslavica Revue Internationale des Etudes Byzantines 12 / 2008, pp. 191-192.

[32]. Срв. Омарчевски, Ал. Цит. съч., с. 164-165. Относно правното положение на децата и младите хора във Византия вж. Николчев, Дилян. Правното положение на децата в семейството според римското и църковното право. – БМ, № 1-2, 1999, с. 50-63.

[33]. Срв. Miller, T. The Orphans of Byzantium…, p. 179.

[34]. Срв. Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. С., 2006, с. 396.

[35]. Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. //[URL: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html. //on-line: 2018]

[36]. Срв. Crislip, A. Op. cit., с. 215

[37]. Срв. Св. Григория Великого-Двоесловa.  Правило пастырское или о пастырскомъ служении. Киев, 1872, с. 118-126.

[38]. Срв. Crislip, A. Цит. съч., с. 214-215; виж също и Ekonomou, Аndrew. Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590–752. Lanham-Plymouth, 2007, рр. 222-224.

[39]. Панчовски, Иван. Цит. съч., с. 106,108.

[40]. Илиев, Илия. Св. Климент Охридски. Живот и дело. Пловдив, 2010, с. 53-54. За дяконийната дейност на св. Методий вж. моята статия  Пастирското служение на св. Климент Охридски – В: Благовестие и мисия. Мисионерско и просветителско дело на светите братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски, редактори: Иванов, Иван, Япова, Кристина, Нушев, Костадин, София, 2018, с. 362-371.

[41]. За неговото служение виж Янев, Иво, Пастирското служение на св. Климент, архиепископ Охридски, отразено в неговото проповедническо творчество (Към въпроса за енорийската дякония).  – В:  Свети Климент Охридски, пръв епископ на българския език, ред. Йовчева, Мария. София, 2020, с.75-83.

Изображения: авторът Иво Янев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7Qc

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s