Динамика на комунистическите репресии над Църквата след Деветосептемврийския преврат*

Венцислав Каравълчев[1]

Деветосептемврийският преврат през 1944 година и наложената от окупа­ционната съветска армия комунистическа диктатура в България и в страните от Източна Европа донасят на Църквата най-големите изпитания, страдания и жертви в цялата ѝ две хиляди годишна исто­рия. Време на плач и скърби, което, Бог по милостта Си съкрати за­ради избраните, защото иначе не би се спасила никоя плът (срв. Матей 24:22). В лицето на Църквата комунистическата власт интуитивно разпознава своя основен противник, който вече две хиляди години доказва своята сила и уникална жизнеспособност. Църквата е „идео­логически враг“, способен да създава личности, изповядващи непре­ходни ценности, поради което такива хора трудно могат да бъдат по­ставени под контрол, не могат да бъдат нито купени, нито вербувани, защото виждат пред себе си лицето на Бога. Историята е съхранила спомен за много идеолози и лидери, които са излизали на истори­ческата сцена с голяма сила и власт, но не след дълго са слизали от нея и са изчезвали, при това завинаги. Двехилядолетната непрекъс­ната история на Църквата в условията на най-различни режими е ярко свидетелство за това, че тя е непреходна. В периоди на големи изпитания, когато мнозина, дори повечето християни са отпадали в едно или друго неортодоксално течение, е била достатъчна появата само на една личност, на един смел глас, за да се върнат отпадналите[2]. Комунистическата власт осъзнава тази сила на Църквата и за­това се нахвърля с нескрита ярост срещу нея. Тази агресия е съвсем открита през първите години след Деветосептемврийския преврат, а през следващите десетилетия репресиите на комунистическата власт спрямо Българската православна църква приемат друга форма, без това да означава, че атеистич­ната държава е променила отношението си към Църквата.

В началото ще направим една кратка периодизация на етапи­те в отношението на държавата към Църквата в България. Условно може да се говори за три основни периода, които съвпадат с някои от най-значимите събития или промени в живота на самата Българска православна църква[3]. Самите периоди могат вътрешно да бъдат раз­делени на подпериоди, които са обусловени от динамиката и интен­зитета на събитията, засягащи Българската православна църква[4]. Първият период, както ще ви­дим по-надолу и върху който ще се спрем подробно, е доминиран от открит терор, и се характеризира с убийството на един православен митрополит, на няколко архимандрити и на десетки енорийски све­щеници. Част от тези убийства са извършени без съд и без издадена присъда. Мнозина от убитите продължават да се водят безследно из­чезнали. Други свещенослужители са съдени и убити от така наречения „На­роден съд[5]“. Народният съд, освен че издава нови присъди има за цел да даде „законово“ основание на извършените вече престъпления от комунистите. Заедно с десетките убити свещенослужители в този период имаме и стотици свещеници, изпратени в трудови лагери, откъдето малцина се завръщат, а завърналите се са в такова окаяно здравословно състояние, че не след дълго умират[6]. През този период освен срещу Българската православна църква са организирани и показни процеси срещу лиде­рите на по-малките християнски деноминации на католици, униати, протестанти. Такива има организирани и срещу нехристиянските вероизповедания в страната. Тоест, налице е опит да бъде насилстве­но заличен самият религиозен компонент на човешката личност, да се промени самата онтология на човешката природа.

Вълната на убийства достига своя връх в годините 1944-1948 година, който период бихме нарекли „период на безвремие“. Наричаме го така, защото действително годините между 1944 и 1948 са наситени с множество незаконни действия, получаващи оправдание единствено от революционния терор.

Откритата агресия на тоталитарната държава продължава до разгрома на първото голямо антикомунистическо въстание в Ун­гария през 1956[7]. Тогава антицърковната и атеистична програма на комунистическата власт в България, в Москва и в целия Източен блок претърпява сериозни сътресения. Потушаването на Унгарската революция и поуките, които комунистите трябва да си извлекат от случилото се там, бележат края на първия и най-жесток период в от­ношенията църква-държава в България. Тогава започва и вторият период в отношенията църква-държава, който се отличава с преос­мислянето на „партийния“ подход към отделния човек и обществото като цяло и с осмисляне причините и последствията от Унгарската революция. Той може да се определи като сравнително по-либерален. Започва от края на 1956 година и завършва в края 1970 година. Характерно за него е едно стабилизиране на отношенията между държава и Църк­ва, в които Българската православна църква вече е принудена да заеме една подчинена позиция и място. Повечето големи църковни личности вече са покойници или в достатъчно напреднала възраст, уморени и наранени от репреси­ите, гласът на Църквата е стихнал достатъчно, за да престане тя да бъде обект на открити репресии. Периодът приблизително съвпада с избора и служението на първия в най-новата ни история български патриарх Кирил (1953-1971).

Третият период започва условно със смъртта на патриарх Кирил и с избора на патриарх Максим за предстоятел на Българската православна църква. Това са го­дини, характеризиращи се с активното използване на администра­тивни мерки за лимитирането и маргинализирането на Българ­ската православна църква. В най-голяма степен тази политика се реализира чрез изземването и копирането на тайнствата на Църква­та от държавата. Въвеждането и налагането на така наречените „граждански ритуали“, опитите за промяна на цялостната празнична система в страната, както и с ограничаването на дейността на свещениците в рамките единствено на църковния храм, без те да имат право да извършват каквато и да било „религиозна пропаганда“. Това е и пе­риодът, в който Държавна сигурност започва активно да привлича в редиците си действащи митрополити и перспективни духовници, с цел да ги използва във вътрешния живот на Църквата и особено в нейните международни контакти[8].

В настоящия доклад ще се спрем по-подробно на първия период в отношението на държавата към Българската православна църква, който, както вече казахме, ус­ловно нарекохме «период на узаконено беззаконие» заради водещата роля на революционния терор.

И така, след преврата на 9 септември българските комунисти вече имат зад гърба си руския опит от революцията през 1917 година и готовия репресивен модел, изработен там, с цел да бъде съкрушена Църквата. Този репресивен модел, образно казано, започва с една светкавич­на „мъртва хватка“ над Църквата, която трябва да унищожи първо най-видните нейни чеда, а след това жизнените ѝ сили постепенно биват изсмуквани чрез непрекъснатото инжектиране на отровата на страха и подозрението в църковното тяло. Моделът е „братски”, тоест не просто заимстван от СССР, но наблюдаван и направляван оттам. Това ясно личи от първите отчети по неговото изпълнение, които въпреки че са адресирани до Георги Димитров, са написани на руски език, което недвусмислено говори кой е основният адресант[9].

Още в първите часове след преврата „новата власт“ започва це­ленасочена саморазправа с всеки, който не е угоден[10]. Саморазправа­та се осъществява основно по две направления. В първия случай се наблюдава лично разчистване на сметки под претекст за „народния враг[11]“. Това е толерирано, макар и рядко официално санкционирано, от комунистическите лидери. Паралелно с него са налице и репре­сии, които вече са официално санкционирани от „народната власт“ срещу враговете на народа, за каквито са считани всички, чието мне­ние и светоглед се различават от този на „комунистите“. В тази кър­вава вендета са включени както довчерашните партизани и техни­те помагачи, така и нарочно освободени от затворите криминални елементи[12]. Само за месеците септември и октомври 1944 година броят на убитите и безследно изчезналите жертви на „народната власт” над­хвърля 30,000 души[13]! Когато има свидетели, жертвата се води убит, когато липсват свидетели… се използва терминът „безследно изчез­нал”. Всеки, който не симпатизира на новата власт и не споделя ней­ните идеи, се превръща във враг, реакционер и фашист. „Фашист“ се превръща в думата, която оправдава всяка репресия, насилие дори физическо убийство. Достатъчно е да наречеш някого фашист, за да получиш морално, но най-вече юридическо оправдание за всяко действие срещу него. Това без съмнение е възприето от съветската пропаганда, която превръща фашистката идеология в контрапункт на комунистическата, източник на морална легитимност  и идентичност на новия строй.

В тези условия Църквата в лицето на своите най-достойни чеда с тяхната проповед и вяра, интелект и висок морал се превръща в основен враг на комунистическата държава. Най-яростната и целе­насочена кампания на тоталитарната машина още от първите дни на Деветосептемврийския преврат е насочена именно срещу Църквата. Мнозина са склонни да правят паралели и да сравняват комунисти­ческия период на Църквата с раннохристиянския период от епохата на гоненията. Външно приликата е голяма, но трябва да отбележим, че двете гонения са същностно различни, като изключим това, че и двете водят до появата на нови Христови изповедници, каквито оба­че има във всички критични исторически периоди.

Римската империя е по същността си религиозна империя, съче­тала множество култове и огромен пантеон от божества. Религията там има държавен характер, което изисква всички граждани да участват в определени религиозни ритуали и церемо­нии. Отказът от участие в тези ритуали и най-вече в култа към ге­ния на императора е равносилен на държавна измяна и се наказва със смърт. Точно отказът на християните да участват в езическите религиозни култове на империята е повод срещу тях в определени периоди да се повдигат гонения от страна на официалните власти. Гоненията срещу християните не са самоцел, а трябва да ги убедят или принудят да изпълнят гражданските си законови задължения, като принесат жертва на едно или друго божество, в това число на самия император. На отказалите се дава неколкократно възможност да го сторят, а при упорство са подлагани на мъчения и смърт. Трябва да отбележим, че цялата процедура по съденето и умъртвяването на християните, които са отказали да изпълнят оп­ределен религиозен ритуал, е била строго документирана и протоко­лирана, както всяко едно друго наказателно дело в империята. Рим, като империя на закона, не си е позволявал да осъди някого по кле­вета или по слух. Също така Рим не убива свои граждани без съд или със съд пост фактум[14].

При така наречения комунистически строй нещата са коренно противопо­ложни. Комунизмът проповядва атеизъм, принципно богоборство, омраза и насилие. Кратко и много точно е изразил това видният ко­мунистически идеолог и активист Луначарски: „Ние мразим христи­янството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, а това, кое­то ни трябва на нас, е омраза. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните“[15].

Комунизмът вижда в самата вяра в Бога свой основен опонент и враг, напълно несъвместим с мирогледа и идеологията, която той изповядва и налага. Този сблъсък между войнстващия атеизъм и Христовата Църква ще роди новите изповедници на вярата и техни­ят мъченически подвиг ще се превърне в най-яркото свидетелство за Христос, а тяхната смърт – в сигурен знак за безсилието на всеки човешки заговор срещу живия Бог и тези, които Го обичат. Именно силата на вярата, която дава спокойствието и безстрашието на хрис­тияните да посрещат всички изобретения на мъчителите, е тази, коя­то едновременно плаши и довежда до ярост палачите. Интуитивно мъчителите разбират, че такава болка, такъв огромен физически то­вар не може да бъде понесен от човека сам по себе си и че в моменти­те на невъобразимо насилие над човешката природа и плът, Сам Бог подкрепя вярващите. Точно това чувство, това съзнание ожесточава още повече мъчителите, защото в такива моменти на ожесточение Бог напълно изоставя човека и го предава на неговото собствено па­дение, което, както се вижда от многобройните случаи на насилие в човешката история, може да бъде безкрайно. Това често подсъзна­телно усещане за превъзходството на Бога и на всички, които Му се уповават, и чисто човешкото, егоцентрично желание със сила да пре­одолееш безсилието си, отприщват сатанинска ярост и омраза срещу човека. Както казахме, още в първите часове след Деветосептемврийския преврат започват арести и убийства на видни политици, офице­ри, общественици и разбира се, служители на Църквата. В първите дни са арестувани и десетки монаси, свещеници, епископи и мит­рополити. Техният арест е напълно незаконен и противоречи както на действащата конституция, така и на Екзархийския устав, тоест в разрез е както с държавния, така и с църковния закон.

Това овластено беззаконие предизвиква възмущението и реакци­ята на Българската православна църква. Изпратено е специално писмо, с изходящ номер № 1601 от Софийската света митрополия до министъра на Вътрешните работи[16]. В писмото, с дата 16 септември 1944 година пише следното:

„Господин министре,

Св. Софийска митрополия има сведения, че органите на ОФ в ня­кои села са арестували и задържали енорийски свещеници от богодарованата ни епархия, които са били обвинени за противодържавна и фашистка дейност.

Смятаме за нужно да Ви припомним г-не министре, повеленията на Екзархийския устав, чл.чл.161, 162 и 163, според които духовните лица могат да бъдат задържани само от епархийска духовна власт и съдени с разрешение от Епархийския архиерей, обаче, те биват за­държани на место също посочено от Епархийския архиерей и са на разположение на властите при поискване за следствие.

Съобщаваме Ви горното за да бъдат избегнати евентуални греш­ки и нежелани инциденти.

Ваш молитствувател,

Софийски митрополит Стефан“

Естествено, писмото е подминато без никакъв официален отго­вор, но определено са взети мерки митрополит Стефан да бъде спла­шен. За това свидетелства фактът, че само няколко дни по-късно, на 20 септември 1944 година той освобождава от длъжност своя протосингел архимандрит Ириней, който същия ден, на излизане от Софийска­та митрополия е арестуван от комунистите, измъчван е жестоко, за да бъде малко по-късно зверски убит. Според официалната версия, той се води „безследно изчезнал” (ликвидиран) [17], а лобното място и гробът му остават и до ден-днешен неизвестни[18]. Това е начинът, по-който партията комуникира и изпраща своите послания на ръ­ководството на Българската православна църква, и „нагледно указание” в какво русло ще вървят оттук нататък отношенията църква-държава.

Виждаме, че периодът 1944-1948 година е време, в което старите за­кони и конституция не са отменени, но де факто и не действат, а приемането на новите се отлага, за да бъде дадено достатъчно време на безвремието, което е най-подходящо за „делата на мрака” (Римляни 13:12). През тези смутни години България става свидетел на едно своеобразно узаконено беззаконие, което впоследствие може и да е преодоляно, но неговата негативна енергия, избликнала от най-тъм­ните страни на човешката природа, оставя трайни следи върху бъл­гарското общество.

С приемането на Димитровската конституция и Закона за веро­изповеданията гоненията срещу Българската православна църква не спират, но променят харак­тера си. Убийствата намаляват, но това е за сметка на увеличаването на другите видове репресии, които достигат своя своеобразен апогей в годините от 1948 до 1953[19]. Смъртта на Сталин през 1953 година като че ли става преломен момент и репресиите, макар и постепенно, губят интензитет.

В заключение, можем да обобщим, че ранният период в отноше­нията между Православната църква в България и комунистическата държава след Деветосептемврийския преврат се отличава с открити прояви на насилие, незаконни и „узаконени” от Народния съд убий­ства. Той не би могъл да продължи дълго, според държавническото прозрение на Ленин, който през 1922 година пише в писмо до Молотов: „Един умен писател по държавните въпроси справедливо отбеляза, че ако за осъществяването на определена политическа цел е необходимо да се приложат редица жестокости, то те трябва да се осъществят по най-енергичния начин и в най-кратък срок, защото народните маси не могат да понесат дългото прилагане на жестокости. Това съображение се подкрепя и от факта, че поради международното по­ложение на Русия… може да се окаже, че жестоките мерки против реакционното духовенство са политически неразумни, и даже твър­де опасни“[20]. Българските комунисти също са принудени да променят курса на открито насилие и насочват антицърковната енергия на ко­мунистическата идеология към други канали. От това обаче нейната разрушителна сила не намалява, а напротив, става по-целенасочена, подмолна и затова още по-разрушителна.

______________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2013, бр. 2, с. 63-73. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].МPhil по ислям и мюсюлмано-християнски отношения на Университета в Бир­мингам и докторант по история на БПЦ в Богословския факултет при Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (бел. ред.).

Бележка на автора на блога: Информацията от точка [1] е отпреди осем години. В момента Венцислав Каравълчев е главен асистент в Богословския факултет при Софийския университет и доктор по богословие, профил история на Българската православна църква.

[2]. Най-популярните и съответно най-красноречиви примери са делото на преподобни Максим Изповедник и на св. Марк Ефески. По-подробно за тях виж например: Амвросий (Погодин), архимандрит, Святой Марк Эфесский и Флорентинская уния, Ню Йорк, 1963; Maximus the Confessor and Georgia (Mgaloblishvili, T. and L. Khoperiaq ed.), Iberica Caucasica, vol.3, London, 2009.

[3]. Авторът се придържа към периодизацията, направена от Момчил Методиев в негово­то сериозно изследване за БПЦ и комунистическата държава в периода 1944­-1989 г. Считаме, че разделянето на комунистическото управление на три основни периода има своята вътрешна логика и е обосновано. Считаме също, че би било още по-пунктуално, ако се въведе един, четвърти период започващ с 9.IХ.1944 г. и завършващ с приемането на новата Конституция на България или със Закона за изповеданията… Както отбелязваме и в самия текст, всеки един основен период може да се раздели на множество подпериоди, които са белязани от интензите­та на определени практики или от различни събития, значимостта, на които оба­че не е толкова голяма, че да даде основание за образуването на нов период. Виж по-подробно относно периодизацията: Методиев, М. Между вярата и компромиса, София, 2010, с. 10-11.

[4]. Виж например вътрешното подразделение на първия период в книгата: Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация“ (1944­-1953), Силистра, 2002. Тук е редно да кажем, че периодизацията на М. Методиев не се препокрива с тази на Д. Калканджиева, но това е поради факта, че изследовате­лите слагат различен акцент на различните събития. Например, един автор може да акцентира повече на църковните събития, които за него са с по-голяма тежест, а друг повече на политическите събития, които имат отражение върху живота на Църквата.

[5]. По-подробно виж: Мешкова, П., Д. Шарланов, Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, София, 1994.

[6]. В архивите има множество документи, които свидетелстват за нечовешките усло­вия в лагерите и затворите, които за броени дни биха унищожили и най-здравия човешки организъм. Виж например: ЦДА, ф. 549, о.1, а.е. 55. Виж също така: За­твори и наказателни лагери, Книга първа – Издание на Българското освободител­но движение, Париж, 1979 г.

[7]. За събитията в Унгария и за отношението на комунистическите власти към ун­гарския народ, виж по-подробно: Gati, Ch. Failed illusions: Moscow, Washington, Bu­dapest and the 1956 Hungarian revolt, Stanford: Stanford University Press, 2006.

[8]. Виж по-подробно големия брой документи събрани от приснопаметния проф. Иван Денев от Богословския факултет на Софийския университет, които ясно по­казват, до каква степен ДС е проникнала в Църквата и с какъв огромен апарат от доносници и сътрудници разполага там: Денев, Ив. Чеда на социализма, София, 2010; Денев, Ив. Оперативни действия на комунистическата власт срещу служи­тели на БПЦ (1944-1989), София, 2008.

[9]. В Централния държавен архив (ЦДА) са запазени (оцелели) четири телеграми, съответно от 13 и 25 септември 1944 г. и от 1 и 9 октомври 1944 г., написани на руски език и адресирани до Г. Димитров. Телеграмите са подписани от „ЦК на КП България“ и в тях се дава кратък отчет за създадените „ударни команди“, които „стихийно“ се разправят с „най-злите“ врагове. „В первiе дни революции стихийно бьiли сведеньi счетьi с най-более злостньiми врагами, попавшими в наши руки…“ По-подробно виж: ЦДА, КМФ 40, и.н. 937430, к. 12-13; к. 49; 60; 89.

[10]. Първите масови убийства стават още на 9-ти септември 1944 г., а както се вижда от бележката по-горе, на 13 септември 1944 г. имаме вече и първия отчет за свър­шеното.

[11]. Виж например: Балкански, Т. Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище. Велико Търново, 2008. Дори „крилатата фраза“ от ко­мунистическия период в България за „народния враг“ е директно заимствана от другарите в СССР. Виж: Враги народа. К итогам процесса антисоветского троцкисткого центра, (ред. А. Подчасовой), Москва, 1937 г.

[12]. Според сведението на Б. Лазарова още сутринта на 9 септември 1944 г. от за­творите в София са освободени 8000 криминални затворници, които започват да сеят страх и смърт по софийските улици: Лазарова, Б. Червеният терор 1944-1949, http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=63793 достъп 12.11.2014; Виж също: Метев, Л. Сатрапи и отроци на червената сган, София, 2014.

[13]. Райчевски, С., Ф. Коларова, България 1944-1989. Забранената истина, София, 2013, с. 18.

[14]. Clarck, G. Christianity and Roman society, Cambridge, 2004; Croix, G. Ο χριστιανισμός καί ή Ρώμη Άθήνα, 2005; Виппер, Р. Рим и раннее христианство, Москва, 1954; Ritual Dynamics and Religious Change in the Roman empire (ed. O. Hekster, S. Schmidt-Hofner, Ch. Witschel), Leiden, 2009.

[15]. Николов, Н. Светът под микроскоп, София, 1997, с. 113; Виж също: Пастир Хрис­то Куличев: ДС накара с глад и побоища духовниците да признаят, че са шпиони: http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1759719 достъп: 14.11.2014.

[16]. АМВР, ф.1, о. 1, а. е. 47, л.1.

[17]. Точно така е записано в секретния документ от 1953 г., който е изготвен от ка­питан Панайотов от II отдел на ДС до неговия началник подполковник Костов. Впоследствие думата „ликвидиран“ е зачеркната и е пояснено с червен цвят: „това не се доказва.“

[18]. Виж по-подробно: Чернева, Д. „Архимандрит Ириней – Смисълът на страдание­то“, Християнство и култура 77, 2012, с. 19. Виж също Илчевски, С. „Архимандрит д-р Ириней Попконстантинов, протосингел на Софийската митрополия“. Църко­вен вестник 23, 2002.

[19]. Тук е мястото да отбележим, че няма такава методика, която да може да изчисли точния брой на убитите и пострадалите от комунистическата власт. Колкото и да попълваме списъка с конкретни имена, техният брой винаги ще е условен. На този етап, според статистиката, която съм в състояние да изготвя въз основа на раз­лични източници и документи за имената на загинали клирици и църковници в периода 1944-1989 г., можем да говорим за най-малко 200 убити, като техният брой може да нарасне и за поне още толкова минали през лагерите и затворите. Тук трябва също така ясно да заявим, че няма клирик на БПЦ от този период, който по един или друг начин да не е бил засегнат от репресиите на комунистите. По въ­проса за жертвите свещенослужители на Църквата виж например: Карагеоргиев, Йордан. Благослови неприятелите ни, Господи, Стара Загора, 2008; Чурешки, Ст. „Репресирани православни духовници през Комунистическия режим. Към модер­ната българска агиология“. Християнство и култура 2 (21), 2007, с. 13-19.

[20]. ЦПА, ф. 2, о.1, а.е. 22947.

Изображения: авторът Венцислав Карлавълчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7Pq

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s