Павел Павлов

Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?

Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.

В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.

Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.

Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.

Големите християнски изследователи на комунизма от времето веднага след болшевишкия преврат (Николай Бердяев[4], отец Георги Флоровски[5] и други) дадоха своя принос в изясняването на същността на това явление. Но оттогава са изминали повече от осемдесет години. Необходим е и днес такъв един християнски поглед към тези проблеми, но вече не като историческа ретроспекция за произхода, а по-скоро за религиозната същност на комунизма. От християнска и богословска гледна точка през последните десетина години значителен принос в тази посока има преди всичко отец Георги Митрофанов, преподавател по История на Църквата в Санкт-Петербургската духовна академия и един от най-активните членове в Комисията по канонизация на новомъчениците от времето на комунизма[6].

Редица съвременни изследователи от различни области на хуманитаристиката извън богословието, също говорят пряко за религиозния характер на комунистическата култура. Съществуват интересни анализи за самото погребение и почитането на Ленин[7]. Почти всички предложения за това как трябва да се постъпи с тялото на вожда, издават религиозен характер: едни предлагат грандиозна кремация и тържествено да се разхвърля прахта по всички посоки на съветската страна, Сталин пък държи и успява да надделее  в стремежа си да погребе Ленин „по руския обичай“, като тялото бъде балсамирано, за да имат по-дълго време за свикване, че вече Ленин не е между тях, както той казва за свое оправдание. Троцки веднага заподозрял Сталин в желание да превърне вожда в свещени мощи и твърдо държал да се постъпи според марксическата наука. Всички знаем какво се случва.

Марксизмът, поне в руската му версия, не е наука, а своеобразна религия. Партията твърде бързо придобива облика на лъжецърква. Задължителните редовни събрания (това се предписва от Устава), дори често пъти и без да има за какво да се говори, приличат на редовното ходене на църква в неделните дни. Уличните манифестации със знамена, сърпове и чукове и портрети на вождовете са аналогични на църковните шествия с хоругви, кръстове и икони. Започвайки с проповедта за „свободната любов“, партията с течение на времето влиза в ролята на консистория, като практически забранява или извънредно затруднява съпружеските разводи.

Всяка религиозна, социална и културна криза се съпровожда от промени в обредите. Това се отнася и за календара, и изобщо за „модата“, и за важните моменти от човешкия живот – раждане, инициация, брак, смърт. Болшевишка Русия приема григорианския календар, кръщението се опитват да заменят с приемане в октомврийската организация („боготърсачът“ Луначарски самолично приемал за октомврийчета бебета), а почетния ъгъл с икони в къщата – с „Ленински кът“. Що се отнася до ритуалното оформление на погребенията, то винаги е било и винаги ще бъде главен и най-труден проблем, понеже последният приют на човека е най-тясно свързан с представите за бъзсмъртието на душата, задгробния живот и вечното спасение. Неслучайно археологията разпознава появата на някакви вярвания преди всичко по погребенията. Буквално от октомври 1917 година „новите хора“ се заемат с търсенето нови обредни форми. Тогава именно възниква гробището на Червения площад, където са погребани „Жертвите на революцията“.

В книгата си „Комунизмът като религия“ Михаил Риклин прави доста интересни наблюдения, привлича и интерпретира интересни факти. Например когато влизат в джамия, мюсюлманите се събуват. За същото настоява и Клара Цеткин: когато през 1920 година влакът, с който пътувала, спрял на съветската граница, старата германска комунистка призовала спътниците си да се събуят, защото стъпвали на свещена земя. Религиозният терен при исляма е ясно очертан – при комунизма култовото пространство обхваща всичко, до което въведената през 1917 година в Русия нова религия се докосне. Докато християнството отделя кесаря от Бога, политическата религия на комунизма не знае подобно разграничение – партийният водач заема божието място, а религията се разтваря в политическото. По негови думи „политиката придобива религиозни черти, а религията бива толерирана в политическа форма“[8].

Определението на комунизма (и на другите тоталитарни идеологии[9]) като религия не е нито ново, нито безспорно. За разлика обаче от капитализма, където Бог се почита, дори и след „неговата смърт“, в комунизма е налице радикално отрицание на Бога като трансцендентно същество и сакрализиране на новите форми на колективен живот. Още по време на своя престой в Москва през 1926-1927 година Валтер Бенямин разбира, че е попаднал в епицентъра на една нова светска религия, която има своя култ към Ленин, догматика в лицето на партийната интерпретация на марксизма (тоест науката), и богословие в лицето на комунизма (тоест идеологията)[10]. За разлика от комунизма, който, утвърждавайки трансцендентността и божествеността си, радикално отричаше Бога, капитализмът заменяше пък богословието с икономическа рационалност и отричайки трансцендентността, не се отказваше от Бога. Така Партията става носител на свръхестествени свойства, а партийният  работник става своеобразен свещенослужител. Партията е непогрешима поради своята иманентна божественост, и партиецът, бидейки причастен на тази божественост си гарантира спасение. Това идеологическо translatio на божествеността може да бъде осъществено върху всяка определена група в най-различни сектори на живота, стига пропагандата да убеди обществото. Така кичът, чалгата, мутрите, хомосексуалистите и други могат да придобият дори свръхестествен характер. Такъв характер може да придобие дори и семейството[11]. В този смисъл може да кажем, че идеологическите работници от времето на комунизма в Източна Европа свършиха своята работа, създавайки един своеобразен нов култ[12].

Редица авторитети утвърждават това схващане за религиозния характер на соцсистемата, на първо място Раймон Арон: „Социализмът е религия тъкмо защото е антирелигия. Предлагам да наричаме подобни доктрини ‘секуларни религии’, защото те заемат мястото на изчезналата вяра в душите на хората“. Френският философ подчертава, че обяснението за поразяващото въздействие на комунизма, „опиума на интелектуалците“, трябва да се търси не в науката, а в областта на чувствата. Според германския историк Герд Кьонен: „Изкусителната сила на тоталитарната власт води назад към тези тъмни извори на религиите, които се захранват първоначално от човешките жертвоприношения и ужаса пред демонично-божественото“.

Александър Николаевич Яковлев, който оглавява  Комисията по реабилитация, споменава в неотдавна излезлите си размишления, че много хора му задават въпроса: „Защо Сталин убиваше толкова хора, които в никакъв случай не бяха опасни за него?“ Вземете списъците на жертвите от Бутовския полигон, които вече са публикувани. Всъщност това са предимно хора, които не са били свързани със съпротивата. „Това – казва Яковлев – не мога да си обясня. То има някакво мистично значение“.

То наистина има мистично значение, защото убийствата на хора – и с това не се е отличавал само Сталин, а и Хитлер, Мао Цзедун, Пол Пот – при тоталитарните атеистични режими придобива особен смисъл: това е унищожаването на образа Божи, унищожаването на светинята на живота. Това е много по-страшно в сравнение с разстрела на престъпник, а знаем, че сега в Европейската общност смъртната присъда вече не се прилага по хуманни съображения. Но тук смисълът на лишаването от живот по принцип е друг. Не можем да убием Бог на небето, но можем да убием Бог в човека, да унищожим Царството Божие, което съществува вътре в нас, като убием човека, можем дори да го накараме да се отрече от всичко свято, от цялата Истина. Александър Яковлев нарича този съветски режим „трупопроизводство“. Той посочва приблизителния брой на насилствено умъртвените по волята на съветската власт жертви – тридесет милиона. Понякога се споменава двойно по-голяма цифра, друг път – по-малка. Комисията на Шверник представи през 1961 година в таен доклад данни за почти двадесет милиона осъдени в периода 1935-1941 година, в това число седем милиона осъдени на смърт[13].

Вече споменахме по-горе за комунизма като „опиум на интелектуалците“. Това действително е един от феномените на комунизма в първата половина на ХХ-ти век. Много интелектуалци подкрепят болшевишкия режим както от Изтока, така и от Запада. Западните пишат текстове в подкрепа на режима в СССР, създава се особен жанр, който Жак Дерида нарича „завръщане от СССР“, по заглавието на едноименната книга на Андре Жид. Като че ли интелигенцията е тази прослойка, която най-твърдо подкрепя религиозния култ на комунизма. Тъкмо тази интелигенция пък, от своя страна, е мисионерската цел на отец Александър.

Трудно ми е да дам оценка на богословското наследство на отец Александър Мен. Книгите му някакси не усетих като образци на православно богословие. Голяма част от неговите тези категорично не приемам. Затова ми се струва, че животът и делото му трябва да бъдат гледани преди всичко от неговия край. Това би обяснило много неща, които напред във времето биха притеснявали и смущавали човек, незапознат и неизкушен от епохата на комунизма, при по-внимателно занимание с неговото богословско наследство. Той е от „внуците на революцията“, както ги наричам – поколението на Висоцки и Бродски. Животът и смъртта на отец Александър не са романтична приказка, а опит, подвиг, възможност за свидетелство. Като че ли отец Александър казва: все пак, с Божия помощ, мисията е възможна.

Привърженик съм на разбирането, че Църквата трябва да има ясна позиция по въпроса за комунизма, която да е последователна, духовно и исторически трезва, дълбоко формулирана и богословски осмислена, с достатъчно бистър пастирски поглед, защото става въпрос за няколко поколения православни християни, родени на Изток. Израждането на антикомунизма в нова идеология не би донесло полза за никого[14]. Изчистването на този въпрос е от съществено значение както за миналото, но много повече заради бъдещето, защото днес повечето от православните църкви съществуват в посткомунистически страни, където всичко се размесва и често пъти част, елементи от религиозността на комунизма се прехвърлят и в църковния живот. В желанието и търсенето на религиозност да не се окажем в ситуация, в която религиозният дух на комунизма да продължи да живее у „християните“, а агностикът извън Църквата отдавна да е надмогнал и комунизма, и неговата религиозност.

В този смисъл животът и смъртта на отец Александър Мен стоят като въпроси с неудобен отговор. Проблемът с контекста на отец Александър Мен е, че този контекст задава неумолими въпроси в нашия контекст. Силата на мъченичеството е в неговата аконтекстуалност.

____________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Сборник изследвания и студии, С., 2013, с. 160-167. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архимандрит Софроний (Сахаров). Переписка с протоиереем Георгием Флоровским. Свято-Иоанно-Предтеченский монастьiрь, 2008, с. 31.

[2]. Патриарх Тихон (1865-1925), руски патриарх от 21  ноември 1917 г. Канонизиран от Руската православна църква през 1989 година.

[3]. Цялото послание е отпечатано в Церковньiе ведомости, № 2, 1918, с. 11-12.

[4]. Например Бердяев, Николай. Религиозньiе  основьi болшевизма (Из религиозной психологии русского народа); Свободная Церковь и Собор; Мир „буржуазньiй“ и мир „социалистический“. – В: Духовньiе основьi русской революции. Собрание сочинений. Т. 4. Париж, 1990; Истоки и смьiсл русского коммунизма. М., 1997.

[5]. Например За праведния и за греховния патриотизъм (превод Нина Димитрова). – В: Мъдрост и Премъдрост. С., 2009; Метафизически предпоставки на утопизма (превод Павел Павлов). – В: Църквата: Предание или Утопия. С., 2011, 58-100; Евразийската съблазън (превод Нина Димитрова). Пак там, с. 156-203 и други.

[6]. Например книгите му: Россия ХХ века – Восток Ксеркса или Восток Христа. Духовно-исторический феномен коммунизма как предмет критического исследования в русской религиозно-философской мьiсли первой половиньi ХХ века. Спб, 2004; Трагедия России:запретньiе темьi истории ХХ века. Спб, 2009.

[7]. Панченко, А. М. Осмото чудо на света. http://liternet.bg/publish12/aa_panchenko/osmoto.htm

[8]. Рьiклин, Михаил. Коммунизм как религия. Интеллектуальi и Октябрьская революция. М., 2009. Преди това книгата излиза в Германия: Kommunismus  als Religion. Die Intellektuellen und die Oktoberrevolution. Verlag der Weltreligionen, Frankfurt am Main, 2008.

[9]. Например Валтер Бенямин определя и капитализма като своеобразна религия без догматика и богословие. Срв. Benjamin, W. Gesammelte Schriften. Bd. VI, Frankfurt am Main, Suhrkamp Verlag, 1958, S. 100-103. В тази посока особена популярност придобива изследването на Ханна Аренд за тоталитаризма: Arendt, H. The Origins of Totalitarianism. N. Y., 1951, 1958, 1968, 1972, 2004.

[10]. Вальтер Беньямин. Московский дневник. М., Ad Marginem, 1997, с. 109.

[11]. Между другото, в посткомунистическите общества такава опасност грози дори църковната институция, където Синодът би могъл да се превърне в ЦК, митрополитите – в окръжни партийни секретари, а свещениците – в ръководители на ППО.

[12]. Виж решенията на ЦК на БКП за изграждането на социалистически обреди през 1974 г.

[13]. Тези данни са съобщени на Григорий Соломонович  Померанц от Олга Григориевна Шатуновская, болшевичка от дореволюционните времена, жертва на Големия терор, прекарала двадесет години в Колима. Хрушчов я назначава в Комисията по партиен контрол, за да осъществи реабилитацията, а след това – да разследва убийството на Киров. Като член на така наречената „Комисия на Шверник“ (където освен нея фактически никой не върши работа) тя официално е запитала КГБ за размерите на Големия терор и получава официална справка, че от 1 януари 1935 година до 1 юли 1941 година са арестувани 19,840 000 човека и 7,000 000 са разстреляни. Хрушчов не се решава да публикува чудовищните цифри и делото за убийството на Киров в 64 тома потъва в прах. По тях Олга Григориевна е разпитала хиляди хора и е възстановила картината на сталинската провокация до най-малките подробности. Последното дело на живота ѝ е публикацията на статията във вестник „Известия“, където съобщава, че всички решаващи документи по делото за Киров и справката за броя на жертвите от Големия терор са били конфискувани, унищожени и подменени с други данни, на които сега се опира Генадий Андреевич Зюганов. Шатуновская умира през 1990 година на 89-години, като до края на своя живот запазва яснотата на ума си. Това, което е разказала на децата и внуците си, е записано от тях и  може да се намери в Интернет. За Олга Григориевна Шатуновская виж статията на Григорий Соломонович  Померанц в списание Октябрь, 1996, № 12.

[14]. Срв. Флоровски, Георги. Мъдрост и премъдрост. За праведния и за греховния патриотизъм. Т. 4, С., 2009.

Изображения: авторът Павел Павлов и протоиерей Александър Мен (1935-1990). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7Ms