Свещеник Кристинел Йожа, Арадски университет „Аурел Влайку“

1. Настоящият контекст на изповядване на църковните догмати

В едно плуралистично, глобално и секуларизирано общество Православната църква се сблъсква с определени предизвикателства:

1) придаване на относителност на църковното предание и неговата духовност и объркване на преданието и преданията, като акцентът се поставя върху последните;

2) приватизация на вярата и разпространение на религиозния индивидуализъм;

3) намаляване влиянието на православния етос в едно общество, където утилитарните, консуматорски представи, основани на прогреса на технологиите, печелят терен и

4) придаване на относителност на абсолютното и абсолютизиране на относителното по такъв начин, че представата за истина в абсолютен смисъл става все по-относителна във всички области, като истината е все по-свързана с избора на индивида.

Основният проблем на днешния свят е този, че „утилитарното мислене“ подчинява политиката, обществото, културата и религията на икономическата и технологичната сфера и създава илюзията за създаването на един щастлив живот тук на земята, нещо като земен Рай, без Църква, без догмати, без иерархия, без Бог. В този „рай“ развитието на човека не се осъществява чрез вярата в Бога и добродетелите като въплъщение на тази вяра, а чрез вяра в силите на човека и технологиите, чрез цялата атмосфера, която светът създава, за да достави задоволство на човека. Истината на Евангелието на Христа, Който присъства и е жив в Църквата, започва да страда от относителност в съзнанието на християните, и ако не е „заменена“ от други икономически, политически, културни, социални, научни „истини“, тя бива пренебрегвана или възприемана превратно.

В подобна конюнктура сред множество „християни“  се появява и разширява идеята, че християнството не е единствената истина, която води до спасение, а е просто една от големите истини или пък, че Православната църква не е единствената, която води до спасение – Una Sancta – а е просто една от църквите и вероизповеданията и, в последно време, Евангелието, така както то е включено в библейския канон, не е единственото автентично, а има и други, които Църквата в първите векове умишлено е отхвърлила и по този начин субективно е фиксирала църковния канон, или че Христос не е Богочовек, а само човек, харизматична личност, мъдрец, живял в противоречив исторически и екзистенциален контекст. Ето как индивидуалният избор може да създаде и избере една концепция от множеството, която се украсява с лаврите на една преходна истина, която обаче разрушава всяка непреходна истина в съзнанието на човешкия индивид. Нещо повече, индивидуалният човешки избор може да създаде синкретична вяра, като приеме от няколко религии или традиции аспектите, които му допадат и които обединява чрез синтез или редуване в ежедневието си.

С други думи, съвременният човек постепенно си създава и се присъединява към други ценности, различни от тези на Църквата, като акцентът при възприемането на църковните догмати се поставя не върху обективността на Откровението, а върху човешката субективност. Индивидът придава ценност на Църквата, на догмати, на традициите в зависимост от това дали ги приема или не. Затова човек е свободен да избира от световния „пазар“ на религиите, вярванията, представите и световните философии елементи, които му допадат и които включва в един индивидуалистичен начин на живот. Възприемането без разсъдъчност на посланието на масмедиите допринася още повече за засилването на тези аспекти, тъй като глобализацията е свързана с религиозния синкретизъм и утвърждаване на индивида в глобалното съзнание на виртуалния свят.

Това съзнание постановява един нов начин, по който човекът живее, обича, държи се, забавлява се, труди се, създава, произвежда, потребява, реагира, пътува, открива, проявява се, общува и учи.

Световното синкретично съзнание, поддържано от масмедиите, има своите свещеници, иерархии, празници, събирания, съревнования, забавления, идоли, богове, тоест един друг етос, различен от Христовата църква. Всичко това е много по-познато на глобалното съзнание на хората, отколкото еклесиалното съзнание за християнски живот. Нещо повече, дори за множество християни тези прояви, поддържани от масмедиите, са по-следени и „предпочитани“, отколкото вярата и живота в Христа и Църквата.

Догматически обоснованата пророческа дарба на християните намалява драстично, става почти несъществуваща в повечето от контекстите и обстоятелствата на съвременния свят. Световната солидарност далеч не се осъществява в Христос и чрез Христос, а по-скоро се движи около хедонистичната, икономическа, финансова и бизнес перспектива на секуларизирания свят, която няма нищо общо с Църквата, а понякога дори носи една уравновесена представа за социалното измерение на човешкия живот. Световната солидарност често се управлява или от масмедиите и се осъществява през чисто хуманистка перспектива, най-често без препратки към Бог и Църквата[1].

Икономическата и консуматорска човешка нагласа прави религията нейно помощно средство, а заради глобализацията всяка религия – с някои изключения – става обусловена от тази нагласа, а не обратно. Не съществува един-единствен Бог и нито една религия не притежава абсолютната истина. Абсолютната истина, в която трябва да вярваме и която трябва да споделяме, е икономиката и консуматорството  това, което е свързано със сетивното и доставя непосредствена наслада. Така се стига до обявяването на консуматорството за върховна форма на религиозност, която постепенно структурира останалите. Самият човешки живот е на път да се ограничи до тази опасна игра на свръхпроизводство и свръхпотребление, а човекът е ощетен и заробен от изкушенията ѝ. Тя създава илюзия за власт и в крайна сметка дори илюзия за безсмъртие.

Енорията в контекста на постмодерния глобализиран и секуларизиран свят, с една иманентна, консуматорска и релативистична нагласа, започва да губи – както и обществото – своите личностни и общностни ценности, трансцендентно-иманентни и историческо-есхатологични, започва да се ограничава до едно пространство на несинхронизирана, стриктно конюнктурна и нелогична мисия. Индивидуализмът процъфтява там, където би трябвало да има общение, а разпространението на постмодерните ценности променя по драстичен начин съотнасянето на човека към Бог, към ближните и цялата вселена, която обитава. Засегнати са не само отношенията между хората като цяло, а най-вече отношенията между християните и Църквата и имплицитно – отношенията между християни и християни през призмата на глагола „имам“, прегърнат от християните вместо глагола „съм“.

Постмодерността създава в енориите – повече отколкото модерността – чрез един интензивен процес на приватизиране на вярата като продължение на индивидуализма в религиозното пространство, менталните поведенчески рамки на едно християнство без Църква. Тоест Бог – да, Църква/иерархия – не. Появява се един нов вид християнин – покрай идолопоклонникът, който води двойнствен живот между Църквата и света – християнин, който вярва в Бог, моли се на Бог, но отрича основната роля на Църквата, значимостта ѝ да накара Бог да присъства в света и в човешкия живот с цел постигане на съвършенство. Ето, ние четем Библията, дори се молим от време на време, изплатили сме финансовите си задължения към Църквата, нека Църквата се моли за нас – твърдят мнозина християни – но да знаете, че ние не ходим на Църква, нямаме време или не ни интересува.

Съвършенството се търси индивидуално, извън личностно-общностното пространство на Църквата, която изисква междуличностни отношения между хората и между хората и Бог, от една страна, а от друга – съвършенството се търси индивидуално, чрез постоянно позоваване на някои синкретични практики с пантеистично естество от сферата на източните религии. Върху всички тези индивидуални и автономни тенденции се прилага търсенето на човешкото съвършенство чрез науката и техниката, чрез консуматорството или чрез пламенна възхвала на тялото в различни идолопоклоннически прояви и форми. В този смисъл Църквата е призвана да утвърждава непрестанно коя е тя и каква е нейната мисия в света, какъв важен принос може да даде за живота на света.

2. Догматите – догматическата терминология

2.1. Предизвикателства

Казваме всичко това, за да набележим координатите, върху които трябва да се разположи мисията на Църквата, когато говорим на света за Иисус Христос и когато изповядваме догматите. Поставя се закономерният въпрос: какви са шансовете на Църквата и на нейната мисия в подобен синкретичен, плуралистичен контекст, ориентиран към хедонизма и утилитарното? В един такъв свят, не е голям шансът на Православната църква да остане видима и имплицитно действаща чрез засилване на всички сфери на нейното проявление, на изповядване на Христовото Евангелие като начин да живеем на този свят.

Какво разбира секуларизираният християнин в съвременното общество от догматичната терминология на Църквата, от църковната символика, от литургийно-духовното ѝ послание, тъй като всичко това представлява отправни точки за едно общество, което вече не съществува. Постмодерното общество има различни отправни точки в сравнение с античността или средновековието. Затова разбирането на догматите, на догматическите тънкости, изразени в период на сериозни сътресения е все по-малко достъпно не само за вярващите, но и за много от свещениците, които служат в нашите църкви. Литургийното и духовно измерения на Църквата спасява догмата и неговата терминология от изкушението да потъне в забрава, но срещаме доста трудности и при духовното възприемане на литургийния и духовен ритъм на Църквата днес. Дори църковната литургия вече не се възприема от християните в нейната богословска дълбочина и величие. Догматът за Светата Троица: какво значение имат за съвременния човек разграничаванията и антиномиите на Троицата, при положение, че той вече не вярва в Божието триединство и само на думи твърди, че е част от християнската традиция? Какво значение има христологичният  догмат, ипостасното единство и други за съвременния човек, който вече не вярва, че Христос е истинният Бог? Какво значение има цялата христологична терминология за живота на съвременния човек? Тук е нашето голямо предизвикателство по отношение на догматическата терминология.  Как ще успеем да съотнесем интереса на съвременния човек спрямо действителността, която догмите изразяват, до каква степен този опит е свързан със стремежа към познание, към съвършенство на съвременния човек? Ако не съумеем да изразим разбираемо и същевременно духовно личната реалност на нашия Бог, в максимална близост  до конкретния живот на човека, ще изгубим. Затова се нуждаем от личностно-общностно възприемане на православните ценности в историческия контекст, в който живеем и от едно въплътено, конкретно тяхно споделяне.

Да не забравяме: догматите съдържат и силно есхатологично измерение, което явно не интересува днес човека, прекалено зает с изграждането на един комфортен земен Рай. Действителността на вечния живот като лично общение със Светата Троица и светците се размива в съзнанието на съвременния човек. От друга страна понятия като плач, скърцане със зъби, гризящ червей, дявол, се свързват с митични образи и не се възприемат като реални и по този начин под влиянието на консуматорското общество човек престава да вярва в последствията във вечността  от своите деяния. Човекът престава да вярва в последствията във вечността от липсата на милост, егоизма и прекомерното забогатяване. Той вярва в „одеянието“ на променливата и преходна материя, а не в „одеянието“ на вечните и положителни добродетели, а освен това вярва и в дяволските магии и заклинания, до които прибягва, за да разреши множество ефимерни проблеми, свързани с неговото „щастие“.

Къде бихме могли да изразим църковните догми, като включим в това изразяване и догматическата терминология, изключително важна за разбирането на догматите? В енорията, в тайнствата, в духовните беседи, като същевременно покажем и екзистенциалните последствия от догматите и значението на използваните термини, тяхното значение за човешкия живот. В този смисъл винаги е необходимо да се комбинира догматът с духовността и вероизповеданието с конкретното пастирство, както и догматическата с духовната и литургийна терминология с конкретното състояние на съответния човек. Тази дейност смятам, че е едно от средствата, които могат да привлекат вниманието на съвременния човек към ценностите на православието, изразени в тясна, конкретна, личностно-онтологична връзка с неговия живот.

От това забелязваме, че църковните догмати са стриктно свързани с духовността и църковния култ, а догматиката може да се разграничи по-ясно посредством духовността и църковния култ. Това разграничаване на смисъла на църковните догмати за съвременния човек трябва да бъде постоянно занимание на мисията и апологетиката на Църквата днес. Без тази целенасочена дейност Църквата ще става все по-тайнствена за съвременния свят, а съвременният свят ще става все по-непонятен за Църквата.

Смятам, че ще дойде време, когато светът ще ни пита – както някога първите християни, живеещи в един езически свят – къде е вашият Бог? Покажете ни вашия Бог! А едно обрисуване с абстрактни думи на лика на нашия Бог няма да е достатъчно. Разликата ще се състои в обрисуването на Божия лик, доколкото той може да бъде обрисуван, в нашия живот, в нашия личностен облик, създаден по образ Божи и призван за безкрайно подобие в общение с Него в благодат. Мисля, че животът ще направи разграничението! Не просто думите, свидетелството за живота, не просто едно свидетелство промълвено едва-едва от върха на планините на богословската наука, която единствено обединена с живота ще даде достойни за спасение плодове.

2.2. Възможни решения

Църквата е призвана да утвърждава в света не само декларативно, но и в практиката, Божията воля и замисъл, като показва на света ценността на човешката личност в общение, както и основната сотириологична ценност на общението на човека с Бога, чрез помирителната сила на въплътения, разпнат и възкръснал Христос. Църквата, чрез своя троичен модел на живот, дори и в постмодерния свят или може би именно сега, се превръща в предпоставка за всяка автентична антропология, която разбира предназначението на човека в даден историко-есхатологичен период, като създание, сътворено по Божи образ и призвано за безкрайно подобие с него в благодатта.

В постмодерността – както впрочем във всяка историческа епоха – Църквата трябва да навлезе в интензивен процес на разбиране на света и за това е необходимо да се консултира и да си сътрудничи с хората на науката и културата, с онези, които „изковават“ концептуално и материално хода на съвременния свят или поне с онези, които, тъй като са близо до Църквата, могат да ни говорят за очакванията на света, за неговата сложност и уязвимост и по този начин да ни помогнат да намерим адекватен език, така че и Църквата да говори на света за Христос като Път, Истина и Живота за света. Това „партньорство“ между Църквата и Обществото не е нещо абстрактно, а трябва да се осъществява във всяка енория. За тази цел е необходима постоянна отговорност спрямо светското във всяка енория по отношение на мисията на Църквата в света, която всеки е призван да изпълнява от позицията на мястото си в обществото, тъй като ролята на всеки човек е важна.

Става въпрос за взаимна отговорност, така че енорията като пространство на мисията на Църквата в света да се превърне в пространство на среща на Църквата със света и на света с Църквата, като се избягва разделението, объркването и разрива. Не е достатъчно само да изповядваме Христос в Църквата, а и разпространението на Христовото учение в света без Църквата не е желателно. Трябва да се тръгне от Църквата като присъствие и живот на Света Троица и на общението между Бог и човек в любовта към света, и светът да преживява жертвата и възкресението на Христа, за да се преобрази. Църквата трябва да държи сметка за постмодерния контекст на съвременния свят и да го възприеме критично и творчески, да го развие като пространство на своята мисия.

Срещата на Църквата с постмодерността се случва не на друго място, а в енорията. Оттук Църквата осъществява своята мисия в целия свят. В енорията се измерва пулсът на влиянията, които постмодерността засилва чрез индивидуализма, автономията, идолопоклонничеството, синкретизмът, консуматорството и релативизмът в съвременния свят. Проблемът, който безпокои Църквата в нейната мисия, се отнася до начина и условията, при които постмодерността се завръща към религията и преоткрива религиозния опит чрез един процес на повторно омагьосване на света като отговор на процеса на разомагьосване на света, специфичен за модернизма. Знаете ли, че Бог е един, твърдят много християни, какво, да не би само Богът в Църквата да е истинният?

Отговорът на всички тези предизвикателства не може да се даде от позициите на едно абстрактно и тромаво доктринарство, а от позицията на едно живо свидетелстване на живота в Христа. Църквата, животът и нейната традиция трябва да бъдат въплътени в живи, конкретни примери, открити за диалог, на един екзистенциален и контекстуален универсален език, с хората на ХХI-ви век с културите, религиите, обществата и съвременните представи за живота.

Необходимо е постоянно самоопределяне, интегрирано в хода на живота, самоопределяне, съсредоточено около автентичното апостолско предание, което представя Христос като Богочовек. Необходимо е да покажем на света, че нашата вяра в Иисус Христос е всичко, което човекът може да преживее като ценност на този свят, отвъд различните опитности, предложени от идеологиите на модерността и постмодерността. Също така е необходимо да покажем на света, че усещаме, че в Христа не умираме всеки ден, а пръбъдваме, усъвършенстваме се, обновяваме вътрешния човек в нас за вечен живот.

Конструктивният диалог с постмодерността трябва да означава една реална среща между Църквата и постмодерната епоха, едно спускане на Църквата в „ада“ на постмодерността, на обезчовечаването и идолопоклонничеството по модела на слизането на Христос в ада и възкресението на постмодерността по модела на възкръсналия Христос, присъстващ в Църквата. Страданията на света в постмодерната епоха трябва не само да се отбелязват от Църквата, но и да се приемат и лекуват по примера на Христос, Който поема страданията на човечеството и ги излекува. И отново по примера на Христос в постмодерната епоха Църквата трябва излезе да търси изгубената „овца“, а не пасивно да очаква тя да изчезне завинаги.

Всичко това не означава, че Църквата е призвана да предлага на света икономически или политически решения, а просто да вдъхновява в духа на ценностите на Христовото Евангелие. Църквата не измества обществения, политически или икономически ред, но и не остава безразлична спрямо вижданията на тези порядки, когато те са ориентирани единствено към иманентното. В постмодерността, както във всички епохи, Църквата е въплъщение на Царството Божие на земята, като подчертава смисъла и есхатологичната цел на цялото творение в Господ Иисус Христос.

_____________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 213-222. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кристинел Йожа, Homo Economicus. Иисус Христос, смисълът на сътворението и недостатъците на чистия биологизъм, Издателство Мариняса, Тимишоара 2010, 217-219.

Изображения:авторът свещеник Кристинел Йожа, професор, доктор по богословие в Арадския университет „Аурел Влайку“, Румъния. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7J2