Догматите като израз на спасителния замисъл, разкрит и осъществен от Бог*

(Чрез Христос и разширен и обогатен от Църквата според гледната точка на отец Думитру Станилоае)

Валер Бел, Университет Клуж-Напока

Темата на нашия конгрес е Догмат и терминология в съвременното православно богословие. Сметнахме обаче, че не може да се говори смислено и ползотворно по тази тема без предварително задълбочено уточняване на това, което разбираме под Откровение и догмат, изразяващ неговото съдържание, както и какво е догмат и каква е неговата роля за съхраняването и предаването на истинната християнска вяра. Такова задълбочено уточнение и схващане откриваме в богословието на отец Думитру Станилоае, най-големият православен богослов от втората половина на ХХ-ти век[1]. Ето защо реших да представя съвсем накратко неговата гледна точка върху тази проблематика, към която добавям и  необходимите уточнения.

Свръхестественото или историческо откровение

Свръхестественото (историческо) откровение от самото начало съпътства живота на хората като цяло. Впоследствие конкретно присъства в живота на израилския народ – това наричаме естествено откровение[2]. Съществува Божие откровение чрез сътворението, естественото откровение, коeто насочва смисъла на съществуванието, но то е общо, безлично и затова остава двусмислено, тъй като не утвърждава съществуването на Бога като Лице – последната и висша цел на съществуванието[3]. Свръхестественото (историческо) откровение осветлява, утвърждава и допълва естественото откровение[4]. „Можем да опознаем напълно природата и откровението, което тя предоставя, единствено чрез Свръхестественото откровение. Естественото откровение се осветлява напълно пред нас единствено чрез Свръхестественото откровение“[5].

Неделимо от Естественото откровение при сътворението[6], свръхестественото или историческо откровение е диалог на Бога – посредством дела, думи и образи с хората, съответно с Неговия народ, чрез който Той се разкрива и води човека към осъществяване на смисъла на неговото съществуване във вечно единение или общение с Него. В рамките на този диалог Бог държи сметка за потребностите на човека, но и за неговата свобода, за приемането или неприемането Му от страна на човека[7].

Чрез свръхестественото откровение Бог като безкрайно и вечно лице по собствена инициатива влиза в общение с човека, като поставя и основите на нашето общение с ближните ни. Чрез свръхестественото откровение Бог, висшето лице, крайната цел на разумното творение и път за напредване към него, се опознават съвсем ясно[8]. Било е нужно Бог да прибегне до свръхестественото откровение не само като директно заговаряне, в което ликът Му да се прояви по-ясно, но и като поредица от свръхестествени деяния посредством които, от една страна, да изтъкне Своето съществувание и дела, а от друга, да накара субективното човешко възприятие да Го забележи като лице, както и да осъзнае смисъла на човешкия живот и по този начин да улесни решението на човека да Го приеме чрез вярата[9].

При свръхестественото откровение Божието дело винаги е съпътствано от словото, чрез което се привлича човешкото внимание върху това дело. Словото предхожда и следва или дори както предхожда, така и следва най-важните, най-решителните моменти в Божиите дела, които създават историята. Бог подтиква хората да се отворят за обявената и обещана от Него енергия, за да се осъществят някои значими исторически моменти и да я използват с всички сили, за да осъществят тези събития или за да отговорят с признателност и доверие на Божията помощ и да се издигнат до един по-висш живот, за да изпълнят, Неговата воля. Няма нито едно Божие слово, което да не подкрепя минали, настоящи или бъдещи Божии дела[10].

„Човекът познава възможността да даде смисъл на своя живот единстгвено чрез словото и делата на свръхестественото откровение; единствено те му показват, че може да се измъкне от разложението на природата; единствено те разкриват пред вярващия човек перспективата да не се слее с природата, подложена на разпадането на всички индивидуали форми, както и възможността да се спаси. Единствено догматите на вярата в свръхестественото откровение му дават перспективата за свобода спрямо природата още в земното битие и пълна свобода във вечния живот“[11]. „Чрез Своите свръхестествени дела Бог показва на разумното творение възможността да се издигне от природната сфера, попаднала в плен на смъртта, която отслабва вярата на човека във възможността да осъществи вечния смисъл на своето съществувание. Свръхестествените дела на прякото Божие Откровение дават на разумното творение надеждата, че ще се издигне чрез Божията благодат и чрез свободата спрямо природата“[12]. Думите, придружаващи тези дела, изискват от човека единствено живот, който не е напълно потопен в този свят, а е ориентиран към Бог, за да бъде готов за вечния живот, перспективата за който е показана като възможна чрез делото на Свръхестественото откровение[13].

Свръхестествените дела, придружени с думи, представляват една възходяща духовна сюита и в този смисъл имат история, представят историята на спасението. Но сред тях се промъкват изживяванията на вярващите, предизвикани от свръхестествените слова и дела на Откровението. По този начин всеки етап от Откровението съдържа в себе си силата да изтласка духовния живот и нашата природа до равнище, която я прави способна да навлезе в един нов период, белязан от поредица нови свръхестествени и необикновени дела и от словата на едно висше познание и преживяване[14] Както чрез новите периоди, чието начало поставят, така и чрез перспективите, които се разкриват пред крайната цел, делото на свръхестественото откровение и словата, които ги описват, имат и пророчески смисъл. Пророчеството като предвещание на крайната цел е част от същността на свръхестественото откровение, което по този начин потвърждава и подкрепя нашето възходящо напредване към крайната цел и онагледяват висотата на тази цел[15].

„Събитията, за които цялото Откровение на Стария Завет пророкува и подготвя, са следните:

– въплъщението на Божия Син,

– разпването, възкресението и възнесението Му като човек,

– изпращането на Светия Дух при основаването на Църквата и

– непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата.

Всички тези дела, както и непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата, са дело на Божественото Откровение и са придружени от слова, които привличат вниманието върху себе си и обясняват смисъла им. Делото на Светия Дух в Църквата вече не е същинско Откровение, тъй като не е придружено от нови божествени слова, които да го обяснят и да покажат, че отговаря на новите обстоятелства и човешки проблеми. Защото въплъщаването на Божия Син като човек, останалите Му спасителни дела и слизането на Светия Дух включват в себe си всичко, което ще се случи в широк мащаб като духовен прогрес, като единение на човека с Бога, до края на времената[16]“.

Сбъдване на Откровението и на Божия спасителен замисъл в Иисус Христос

Иисус Христос е последният етап от свръхестественото Откровение и изпълнението на спасителния замисъл. Това се осъществява чрез поредица от нови дела, от нов порядък, за които обаче човечеството е подготвено. Силата на тези дела ще работи в нови и нови хора. Откровението в края на времената донякъде ще бъде ново в сравнение с това от времето на въплъщението, възкресението и възвисението на Христос и слизането на Светия Дух, но в същото време ще бъде същото като това в Христос и ще бъде просто опит за вярващите относно онова, което е актуализирано в Христос и онова, което са получили като предплата в земния си живот.  Затова в Новия Завет се казва, че с Христос сме стигнали до края на времената. От друга страна, бурното разпространение на Христовото състояние у всички в края на времената ще бъде ново дело на Откровение, негов висш акт, не просто съзерцание на учението. По този начин въплътеният Божи Син, възкръснал и възнесъл се, е мостът между земния живот на вярващите и вечния живот. С Него ни се дава всичко, което можем да имаме, докато сме на земята, и всичко, което ще бъдем във вечния живот. От Него струи силата за изпълнение на замисъла за спасение на човека и на цялото творение[17].

В заключение, Откровението се състои не толкова в добиването на поредица от теоретични познания за един Бог, затворен в Своята трансцендентност, а в делото на Неговото слизане като човек и издигането на човека към Него до постигане на максимално единение с Христос като основа на разширение на това единение между Бог и всички хора, които вярват в Него. Познанията, получени чрез Откровението, представят слизането на Бога и въздигането на вярващия човек. Думите изразяват единствено това Божие дело, като същевременно са и призив към нас да си сътрудничим с Него, за да достигнем до човешкото състояние на възкръсналия и възвисил се Христос. Следователно, Откровението се извършва чрез дела и думи, то е дело, което просветлява и преобразява вярващия. То разкрива не само онова, което Бог е направил и прави за човека, а и онова, в което човекът ще се превърне посредством Божието дело и общението на човека с Него; то разкрива и крайната цел на човешкото съществувание[18]. Без Откровението, разбирано по този начин, не може да има християнство. Също така, един богословски език, който в желанието си да адаптира християнството, престане да изразява съдържанието на тези дела на Откровението, няма да бъде християнски богословски език, което в крайна сметка ще бъде равнозначно на отричане от християнството.

Догматите от началото на християнската Църква и догматическият принос на Вселенските събори

Догматите на християнската вяра са доктринален израз на Божието откровение и на неговия замисъл за спасение на света и обожествяване на човека, замисъл, разкрит и осъществен в Иисус Христос, разширен и обогатен във и чрез Църквата[19]. Догматите на християнската вяра съществуват от началото на християнството (F. A. 16,4), преди вселенските събори, както става ясно от трудовете на Ориген (около 185-около 254) и на свети Кирил Иерусалимски (315-384)[20]. Вселенските събори утвърждават и уточняват старите догмати; те представят  старите догми в нов вид. Догматическият принос на вселенските събори се състои в това, че утвърждават с нови понятия някои аспекти на вярата, като не променят вярата или старите догмати, които от самото начало присъстват в Църквата, именно за да ги спасят от появилото се погрешно тълкувание и изопачаване. По тази начин уточненията, направени по време на съборите, осигуряват запазването на първоначалните догмати. С това нито едно от старите уточнения на вярата не престава да бъде в сила, а първите уточнения са онези за свръхестественото Божие Откровение, което вселенските събори доуточняват, като осветляват по-ясно онова, което е съществувало от самото начало[21].

Догматите, израз на замисъла за спасение и обожествяване на човека чрез Иисус Христос, съхранени, проповядвани, обогатени, обяснени и дефинирани от Църквата

Свръхестественото откровение уточнява крайните смисли на съществуванието изразени чрез догматите и показва тяхното реално осъществяване чрез Христос  и нашето напредване към тяхното сбъдване с помощта на Бога, слязъл при нас в Христос и Светия Дух. Догматите са доктринален израз на свръхестественото Откровение и на замисъла за спасение на света и нашето обожествяване в Христа като осъществяване на смисъла на живота в Него[22].

Първата основа за приемане на догмите е тяхното съобщаване чрез свръхестествено Откровение, посредством което Бог по собствена инициатива работи в човека. Втората основа е тяхното съхраняване, проповядване, обогатяване и дефиниране от страна на Църквата, тоест от общността на вярващите в Христа, създадена при слизането на Светия Дух над апостолите след свръхестественото Откровение в Христа. Създаването на Църквата е акт на свръхестествено Откровение, чрез който се осъществява общението с Бога и се създава общността на всички, които вярват в Христос и се подчертава цялото значение на Христос като въплътен Бог, възкръснал и възвисил се за спасението на всички чрез общата вяра в Него и непрестанното спасително присъствие на Христос сред тях и техните наследници, за спасението на всички, които ще се присъединят към нея. От времето на апостолите и до днес Църквата постоянно осъзнава невидимото и действащо присъствие на Христос в нея, но изживява това присъствие не като поредица от дела, посредством които ѝ се съобщава съществено ново съдържание, а го изживява като непрестанно дело, посредством което същият Христос присъства и неизменно действа в нея с цялата Си благодат и истина. Така свръхестественото Откровение, осъществено и завършило с Христа, остава действащо във и чрез Църквата. По този начин Откровението добива църковен аспект; неговите доктринални изрази или догмати се превръщат в изрази или догми на Църквата[23]. Тъй като християнските или църковните догмати изразяват Христос в Неговото спасително дело, те са необходими за спасението. И тъй като Христос спасява само когато вярваме в Него и сме отворени за делото Му, така и християнските догми изразяват Христос в Неговото спасително дело при условие, че вярваме в това, което те изразяват[24].

Тъй като спасението и обожествяването на човека е изключително акт на лично общение на човека с Бога посредством Неговото слизане до човешкото равнище в Иисус Христос, християнските догмати изразяват актовете, посредством които Бог се спуска при човека и осъществява това общение. Затова християнският догмат не е ограничаване на свободното духовно развитие на вярващия човек, а напротив, той съхранява способността му за такова развитие. Християнските догмати осигуряват свободата на вярващия като личност и не го оставят подчинен на природата и разпадането в нея, а насърчават личното и свободно общение на вярващия с Бог, слязъл при нас в Иисус Христос. Християнските догмати стоят в основата на насърчават свободното духовно развитие на вярващия, тъй като те са израз на общението му с Бог като личност. А междуличностното общуване е par excellence сфера на свобода, макар че същевременно е и сфера на вярата[25].

Християнските догмати също съставляват система, единно духовно цяло, съставено от различни компоненти, които обаче са свързани в единен смисъл чрез Христос. Християнските догмати не са система от абстрактни и теоретични поучения, не са завършена система, зависеща от човека, а израз на Христовата реалност, която се разпространява сред вярващите. Системата на християнските догмати не е затворена в себе си, а е система, отворена към Бог, тъй като нейният център на гравитация се намира в живото присъствие на Христос като Лице, което свързва божественото с творението. Догматите съставляват една колкото всеобхватна, толкова и отворена и насърчаваща свободата система за онези, които искат да се спасят чрез Христа. Системата на догматите обаче остава отворена, докато в основите ѝ стои божественото Откровение, чийто център на гравитация е Богочовекът Христос. Ако в основата на системата се постави философията вместо божественото Откровение, то тогава християнската догматическа система ще се превърне в затворена система, тъй като центърът на гравитацията на философията е човекът. Общата идея, която обединява догматите в система, отворена към Бога, е насърчаването на нашето все по-интимно общение с личния Бог, станал човек за тази цел. Това пълно общение на всички в Христа и помежду тях, е това, което се нарича Царството Божие като съвършен ред на абсолютната любов, която в своята завършена форма е изразена от Христос. В този смисъл свети Максим Изповедник казва, че Бог е разделил вековете на две: векове, в които Бог слиза при човека и векове, в които човекът се въздига до Бога[26], с оглед обожествяването на човека в Христа.

Догмат, богословие и терминология

Догматите, като доктринален израз на замисъла за спасение и обожествяване на вярващите, се нуждаят от непрестанно подчертаване на безкрайното им съдържание, посредством богословието[27]. Нуждата от богословско обяснение на догматите като дефинирани аспекти на вярата идва на първо място заради това, че те са сбити и парадоксални формули, които включват отношенията на вечния Бог с тленното творение в безкрайния път на творението към вечното. Макар и завършени като форма, догматите имат безкрайно съдържание, което постоянно трябва да се изтъква, тъй като Бог взема под внимание новите обстоятелства, в които живеем и Се проявява в нови аспекти[28]. Вярващите не могат да останат просто в етап на повтаряне на схематичните формули на догматите, а се опитват да проникнат в безкрайните дълбини на техния смисъл, като си помагат с обяснения, основани на Светото Писание и Свещеното Предание. Ето защо богословието е необходимо, за да обясни на вярващите различните аспекти на вярата и да направи достъпно Евангелското послание в контекста на съответното време. Резултатите от богословското обяснение, влязло в постоянна употреба на Църквата, са идентични на църковната Традиция в широк смисъл и включват едно обогатено разбиране на Светото Писание и апостолското свето Предание, поставени в служба на спасение на вярващите[29]. Така посредством богословието като постоянно обяснение на догматите се осъществява обновяването на Църковната традиция, като се взема предвид развитието на езика и нуждата от разбиране на вярващите в съответното време.

Богословието като актуално обяснение на догмите обаче трябва да предаде техния смисъл и съдържание. Догматите са стриктни дефиниции или разграничения (horoi), граници на разкритата истина. В този смисъл те са на първо място много общи формулировки на вярата. Те изразяват в изключително сбита форма Божието свидетелство за Себе Си пред хората и спасителното Му дело, чиято крайна цел е обожествяването на човека. Това общо формулиране осигурява тяхното безкрайно съдържание, тъй като води към безкрайната Божия тайна. Като такива обаче, те се нуждаят и от задълбочаване и обяснение във всеки период от време[30]. При общото формулиране на догмата обаче са дефинирани ясно основните структури на спасителното дело. Догматите са израз на отношенията между вечния Бог с Неговото творение. Те изразяват Божието свидетелство за Себе Си пред хората по такъв начин, че те показват изключително ясно както трансцендентността на Бог, от една страна, така и възможността човекът да участва в Божия живот, от друга. Всяко пренебрегване на някой от тези аспекти при обяснението на догмата ще пренебрегне самата тайна на спасението, което би довело до изопачаване и отслабване на вярата. Тази истина е изразена изключително убедително от отец професор Думитру Станилоае, който взема за пример христологичния догмат: „догмата за божественото и човешкото единение в едно Лице, без смесване или промяна на някое от тях, поставя ясна и котегорична граница между себе си и всяко друго твърдение или дефиниция. Той обединява в себе си основната загадка на битието. Именно посредством догматичното дефиниране на това единение се утвърждава Божията безкрайност и участието на човека в тази безкрайност и се запазва вярата в нея. Да се откажем от тази догматическа дефиниция би било равнозначно на това да признаем или че Бог е престанал да бъде безкраен и абсолютен, или че човекът е престанал да участва в това, без принуда”[31].

Православното богословие не вижда във фиксирането на Откровението в догмат нарушаване на личния акт на вярата или на човешката свобода като цяло. Напротив, те се насърчават и гарантират по този начин. Понеже, както посочва Думитру Станилоае, при парадоксалното формулиране на догмата, себеразкриването на Бог ни се показва по-ясно и се изразява по-ясно съществуването на Бога[32]. Именно защото Откровението се дава в личната среща между Бога и хората и присъства или продължава да се актуализира в Църквата при тази среща, спасението може да се изрази единствено чрез един парадоксален език, а личният акт на вярата може да бъде предпазен от деформации, отклонения или отслабване само по този начин. По принцип парадоксалното е свързано с битието. Например човешката независимост се корени от една страна в човешката личност, от друга страна обаче човекът може да се осъществи като личност единствено чрез общуване с други хора. Щом това е така, тогава колко по-парадоксално е отношението между човек и Бог. Парадоксалното формулиране на догмата изразява именно факта, че човекът, привлечен от тайната на спасението, участва в безкрайното Божие съществувание, без  да престава да бъде човешко същество. Догматът за единението на човешката природа с божествената в Лицето на Иисус Христос гарантира съществуването на човека като личност, както по отношение на разпадането ѝ в общата безличност на природата, така и по отношение на изгубването ѝ в Божия безкрай. Той подчертава, че човекът продължава да живее като личност и при върховното единение с Бога. По този начин се запазва завинаги основната разлика между Бога и човека, от една страна, дори и при състоянието на обожествяване на човека, а от друга страна се създава предпоставката за непрестанно израстване на човека при общението с Бога[33]. Така Църквата става по-поучителна, като същевременно запазва исконните си догматически понятия. Става по-поучителна чрез богословието, тъй като представя тези понятия на всяко поколение вярващи съгласно разбиранията му, обусловени от етапа на духовно развитие, в което се намира[34].

_______________________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 223-234. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

 [1]. Това мнение на автора не се споделя от широк кръг изследователи извън Румъния – бел. ред.

[2]. Думитру Станилоае, Православно догматическо богословие, Издателство на Библиейския и Мисионерски Институт на Румънската православна църква, т. 1, Bucuresti 1978, 26.

[3]. Д. Станилоае, Православно догматическо богословие, т. 1, 9-24.

[4]. Това разделение на естествено и свръхестествено откровение идва от схоластическото латинско богословие в късното средновековие и се отрича от богословието на светите отци, тоест от богословието на Православната църква като верен изразител на божественото Откровение. – бел. ред.

[5]. Д. Станилоае, Православно догматическо богословие, т. 1, 25.

[6]. Пак там, 31-35.

[7]. Д. Станилоае, „Откровение чрез дела, думи и образи“, Ortodoxia, 1968, nr. 3, (347-377), повторно отпечатано във: Отец Думитру Станилоае, Богословие на иконата, Изд. Анастасия, Bucuresti 2005, (5-47), 9.

[8]. Д. Станилоае, Православно догматическо богословие, т. 1, 26.

[9]. Пак там, 29.

[10]. Пак там.

[11]. Пак там, 29-30.

[12]. Пак там, 29.

[13]. Пак там.

[14]. Пак там, 38.

[15]. Пак там, 39.

[16]. Пак там, 15-16.

[17]. Пак там, 17-18.

[18]. Пак там, 47.

[19]. Пак там, 71.

[20]. Д. Станилоае, „Понятието догмат“. Studii Teologice, XVI, 1964, nr. 9-10 (534-571), 542-546.

[21]. Д. Станилоае, „Понятието догмат“, 546-547.

[22]. Д. Станилоае, Православно догматгическо богословие, т. 1, 72.

[23]. Пак там, 75-76.

[24]. Пак там, 77.

[25]. Д. Станилоае, Православно догматическо богословие, т. 1, 77-78.

[26]. Пак там, 78-79.

[27]. Пак там, 92.

[28]. Пак там, 93.

[29]. Пак там, 98.

[30]. Пак там, 93.

[31]. Пак там, 94.

[32]. Пак там, 95.

[33]. Пак там, 94-95.

[34]. Пак там, 98.

Изображения: авторът Валер Бел и отец професор Думитру Станилоае (1903-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7Im

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s