Светите Трима Светители и класическата древност – продължение и край*

Александър Милев

Св. Григорий Богослов е от Кападокия. Той е свързан с тясна дружба и интимно приятелство със св. Василий Велики. Учил в Кападокия, в Кесария Палестинска, в Александрия и в Атина. В последния град слушал в продължение на пет години заедно със св. Василий преподаванията на ритора Химерий. Останал верен приятел на св. Василий до края на живота му и произнесъл бележита надгробна реч при неговото погребение. Григорий бил самовглъбен и силно впечатлителен. Той се различава коренно от властния Василий. Докато св. Василий пише, за да въздейства на хората, то св. Григорий пише, понеже това е главната радост на живота му и възможност да изяви себе си: той е писател по дарба и призвание. Най-силните страници от произведенията на св. Василий носят проповеднически характер, а най-силните страници от произведенията на св. Григорий имат повече или по-малко характер на лична изповед. От много негови книги напират въпросите: „Кой съм аз, откъде съм и къде отивам?“

Литературната дейност на назианския епископ Григорий е богата и разнообразна. За нас в случая е по-важна неговата поезия, тъй като в нея най-ясно личи влиянието на класическата древност. Старогръцката поезия познава следните видове: епос, химни, епиграми, епитафии, дактилически стихове, гноми и драматични произведения. Известно е, че в древността всеки един от тези видове е бил здраво свързан с едно от четирите литературни наречия: йонийско, атическо, еолийско и дорийско. Известно е също, че определен литературен вид е свързан с определен стихов размер. Епосът например се пише в дактилически хекзаметър, гномите и нравоучителната поезия – в епически двустих: хекзаметър и пентаметър. Драмата предпочита ямбическия стих, понеже според Аристотел той е най-близък до говоримата реч. Св. Григорий спазва тези правила в своето поетическо творчество, когато го пише в съгласие с нормите на квантитативното стихосложение. А неговите стихове надминават няколко десетки хиляди! Той има предвид, че епическите произведения се пишат на особен език, в който има форми от атически, йонийски и дори еолийски диалект. И затова в неговото стихотворение-поема „Възхвала на девството“ (732 стиха) само в първите осем стиха има единадесет неатически форми – повечето са йонийски и само две еолийски.

По времето на св. Григорий гръцкият език е загубил вече разликата между дълги и кратки гласни. Затова омикрон и омега се изговаряли по един и същ начин. Само по стара традиция поетите все още правили изкуствена разлика между дълги и кратки срички и изграждали своите стихове в редуване на дълги и кратки срички. От това време обаче започва да прониква в гръцкия език и литература стихосложение, изградено върху редуване на срички с ударение и без ударение, така нареченото експираторно стихосложение, каквото е нашето. Първият или един между първите творци на такива стихотворения е Химерий, атинският учител на св. Григорий Богослов. Сред многобройните стихотворения на св. Григорий се срещат няколко, които са написани по този начин. В това отношение той прави известна отстъпка и отклонение от класическата древност и върви в крак с новото в литературата, макар че тези негови стихотворения са само няколко.

Гномите (мъдрите мисли) на св. Григорий са обвеяни всецяло от духа на класическата древност. Те са заимствани или от Омир и Хезиод, от Солон и Теогнид, или от някой друг автор; някои са народни мъдрости, облечени от него в поетична форма, а отделни мъдри мисли са лично негово творчество. Но всички тези сентенции са образцови морални норми за добродетелен и честен живот в духа на християнството. Светогледът на автора е християнски и се различава коренно от светогледа на езическите автори. Затова той прави подбор на сентенции, които напълно служат за потвърждение на християнската етика. Не е случайно, че той започва своята азбучна молитва със стиха „Поставяй Бога за начало и край на всички твои дела“.

Общественото начало е силно подчертано в гномическата поезия на класическите автори Солон, Теогнид и други. Тяхното влияние върху същия вид творчество на св. Григорий е забележимо. Той говори в тези стихотворения и за свои лични чувства, но така, че те добиват общочовешка значимост. Това особено ясно личи в неговите „Жалби“, в които е предадена по неповторим начин силата на човешкото страдание и мъка от неправдата в този свят. А отделни негови инвективи прерастват в общочовешки сатири.

Вече се спомена, че св. Григорий пише по дълбока вътрешна необходимост, трябва обаче да изтъкнем неговата склонност на един и същи сюжет да пише по няколко стихотворения. В отделни случаи той сменя само стиховия размер, но по-често една и съща случка му дава повод да напише много стихотворения. Така например по случай смъртта на майка си Нона той е написал тридесет и пет епитафии, а в памет на баща си написал десет епитафии. Но това са различни поетически творби, които не губят нищо, че са писани по един и същ повод.

Големите поети влагат твърде много личен елемент в своите стихове и така оставят материал за изграждане на тяхната творческа биография. Св. Григорий и в това отношение не остава назад. Той пише три дълги стихотворения с автобиографично съдържание: „За моя живот“ (1949 стиха), „За моята съдба“ и „За страданията на моята душа“. Когато човек чете тези стихове, неволно си спомня за автобиографичното стихотворение на римския поет Овидий, макар че не може да става и въпрос за някакво влияние.

Освен в езиково отношение стиховете на св. Григорий напомнят за древногръцката поезия и митология с много навеи от тях. В отделните стихотворения митологичните сравнения и цитати са толкова много, че стават непонятни за съвременния читател без подробен коментар. Няма съмнение, че съвременниците на поета са ги разбирали много по-лесно. За пример ще посоча една епитафия, писана от св. Григорий по случай смъртта на Мартиниан, известен държавник от негово време. В буквален стихотворен превод тя гласи така:                                               

Ако е имало Тантал сред много води да жадува,                                                                                                                                                               Ако е имало там камък, заплашващ живот,                                                 
Дроб на престъпник израстващ, кълван от орлите,                                     
Огнена страшна река, мрак непрогледен и смърт,                                      
Бездна на тартара мрачен и демони духом свирепи,                                     
Още и някакви зли адови мъки безкрай,                                                        
Нека понася вовеки такива мъчения тежки,                                               
Който би в гроба сквернил славния  Мартиниан. (PG, 38, 30-31)

В тази епитафия св. Григорий показва майсторство, присъщо на големите древногръцки и латински поети. За нас стихотворението ще стане ясно, като имаме предвид, че според старите светът се състои от земя и небе, от ад и тартар. В тартара биват поставяни най-големите грешници, за да търпят мъки за своите прегрешения. Тантал е бил фригийски цар, любомец на олимпийските богове. Понеже се усъмнил в тяхното всезнание и решил да ги изпита, като им поднесъл гощавка от тялото на сина си Пелос, боговете го наказали да стои до гуша във вода и над него да висят най-хубави плодове и лакомства. Тойя да бъде мъчен от голяма жажда и глад, но посегне ли към водата и храната, те мигом се отдръпват от него. Друг грешник в тартара е Сизиф, който за измама на боговете бил наказан да търкаля огромен камък по един висок хълм. Стигне ли до върха, мигом камъкът се търкулвал до полите на хълма и той трябвало отново и отново да го търкаля по височината с непоносима мъка. За това се говори във втория стих. Третият грешник е Титий, който вероломно убил своя тъст. Той бил наказан да лежи прострян на голямо пространство, понеже бил гигант, а винаги израстващия му дроб да кълват орли, та болката ни за миг да не секва. Огнената река е Пирифлегетон, която обгражда подземното царство според гръцката митология. Другите мъчения са понятни. В последните два стиха авторът заплашва с клетва всеки човек, който би дръзнал да оскверни гроба на Мартиниан: той да търпи всичките тези мъки вкупом. Когато четях тази епитафия, аз си припомних стихотворението „Орфей и Евридика“ на Овидий Назон, римски поет, умрял на заточение през 17-та година в Кюстенджа. С четката на голям поет Овидий рисува как Орфей стигнал в подземното царство и с песен и музика се опитал да смили Плутон и Прозерпина, боговете на подземното царство, да върнат отново младата му съпруга на земята. При омайната му песен Тантал забравил своята жажда и глад и не посягал към водата и плодовете, Сизиф седнал върху огромния камък, Данаидите престанали да наливат вода в бездънните каци, спряло да се върти колелото на клетия Иксион – друг грешник, който бил прикачен към едно вечно и бързо движещо се колело („Метаморфози“, Х, 41 и следващите стихове). Нашият поет не е споменал от големите грешници само Иксион. Цялата картина е с еднаква сила. Това не значи, че има заимстване. То говори само за еднакви инвенции у двама велики поети.

Трябва да спомена няколко и от многобройните сентенции. В гръцкия синтаксис при разглеждане на самостоятелния родителен падеж обикновено се дава за примери Григориевата двустишна сентенция:

Когато Бог дава, нищо не може да направи завистта,                                                                                                                                                                                                                            когато пък Бог не дава, нищо не може и трудът (PG, 37, 926)

В същия том на отделни колони се срещат и следните сентенции: „Никой в гняв добре не решава“ (925), „Което не искаш да ти правят другите, ти не прави на никого“, „Когато щастливо плаваш, не забравяй и бурята“, „Всичко обмисляй, но прави само това, което е позволено“ (909), „Малкото не е малко, когато създава нещо велико“ (910), „Когато народът е сломен, всеки негодник властва“ (926), „Скърбите докарват преждевременна старост“ (923), „Няма нищо по-ценно от приятел“ (925) и много други[4].

Св. Василий Велики цитира изречения, свързани с имената на седемте древни мъдреци. У св. Григорий Богослов се срещат на няколко места споменавания на седемте чудеса на древността, като се посочва, че те са рожба на човешкия гений, труд и изкуство. Тези чудеса по времето на нашия автор са били известни на народа. Те са: египетските пирамиди, стените и висящите градини на Вавилон, статуята на Зевс Олимпийски от Фидий, статуята на слънцето, известна под името Родоският колос, александрийският фар, надгробният паметник на Мавзол и храмът на Артемида в Ефес.

Св. Иоан Златоуст произхожда от знатен род в Антиохия. Започнал своето образование при известния ритор Либаний в родния си град. От него най-първо е усвоил всичките знания, включени в седемте изкуства. Наред с това той се вдълбочавал особено много във философията. При Либаний и при другите ритори, чиито школи посещавал, св. Иоан получил блестящи навици и неповторима техника да си служи изкусно с думите. Този повей от езическата философия и стилистика личи в неговите произведения особено много в произведенията му от първия период. Влиянието на Плутарх и при него е твърде значително. То се забелязва и във външния строеж на някои литературни произведения на св. Иоан Златоуст. Както Плутарх пише диалози и паралели животоописания, така и св. Иоан има съчинения в разговорна, в диалогична форма, например „За свещенството“. Неговото съчинение „Цар и монах“ издава външно влияние на прочутите Плутархови паралелни животописи на видни държавници, оратори, философи от древна Гърция и Рим. Такъв е между другото неговият известен и у нас паралел между Александър Велики и Юлий Цезар.

В словата и поученията на св. Иоан се долавя точността, яснотата и убедителността, която ни е позната от произведенията на Исократ.

Усвоил античната култура, той достига върха за нейното прилагане в защита на християнството.  Св. Иоан създава свой стил на проповедническата литература, в която владее неподражаема виртуозност и изразителност. Основната цел на неговата проповед е практическа. Тя разглежда въпроси от практическата етика за поведението на човека в живота.  Той си изработил стил с такава емоционалност и въздействена сила, които го поставят наравно с най-великите автори от класическо време. Затова неговите произведения се явяват като образци и норма през цялото Средновековие не само на Изток, но и на Запад. Затова още през VI век той е известен с редкия и заангажиращ епитет „златоуст“.

Св. Иоан Златоуст живее с тревогите на обикновените хора. Той е готов не само да ги поучава и само с думи да им изказва съчувствие и симпатии, но да излезе в тяхна защита. Пример за такава смелост са неговите деветнадесет речи „За статуите“ (в тази книга има двадесет и едно слова, но две не се отнасят до статуите). В 387 година народът в Антиохия се разбунтувал срещу повишаването на данъците, направено от тогавашния император Теодосий I. Статуите на императора и на членовете на неговото семейство били изхвърлени на улицата и счупени. С това свое деяние народът на града се излагал на голяма опасност. Св. Иоан излиза в защита на народа. Пропити със силно чувство и грижа за запазване на хората, тези негови слова са ту паметации за горестна беда, ту пък са облъхани от нотки на ободряваща надежда. „Седем дни мълчах, както приятелите на Иов. Позволете ми сега да отворя уста и да оплача това общо бедствие. Кой ни пожела това зло, възлюбени? Кой ни завидя? Откъде настъпи такава голяма промяна? Нямаше нищо по-славно от нашия град, а сега няма нищо по-жалко от него?“ Когато човек чете тези редове, неволно си припомня бойките речи на Демостен против македонския цар Филип. И в единия, и в другия случай става въпрос за преодоляване на надвиснала злина върху народа. Св. Иоан обаче гради своите речи като християнин. Той често цитира Свещеното Писание, насърчава към дела, които ще смекчат гнева на императора. И тези слова имали огромно въздействие върху народа, понеже откликвали на тревогите на деня. Неговите морални напътствия обаче нерядко прераствали в гневно разобличаване на недъзите на обществото, на съществуващия обществен ред. Той не един път повтарял мисълта: „Един човек, обладан от пламенна ревност, може да превъзпита цял народ“. Тази мисъл е извод от неговото основно стремление през целия му живот – да превъзпита отделния човек и да измени неговото поведение към добро. Противопоставя на порока за разкош и неограничено богатство притежаването на любов и милосърдие към отделния човек. Обсеяна често с цитати от литературата на класическия свят, проповедта на св. Иоан Златоуст има силно действено значение и влияние върху слушателите, независимо дали са вече християни, или са на път да станат християни, или пък все още болеят за древните езически божества.

Преломна година в живота и в творчеството на св. Иоан Златоуст е 398 година, когато бил избран за Константинополски архиепископ. Прославеният отдавна проповедник, който до този момент е възлагал надежди само на своето силно слово, получава огромна власт. Той пристъпва да приложи на дело своето учение за милосърдие и доброта към човека. Изгражда страноприемници и староприемници, намалява разходите за своите лични нужди и за възнаграждение на свещенослужителите, не се страхува да посочи нередностите в живота на висши сановници, на лица от императорския двор и дори укорява за нередности самите венценосци. Проповедите му от това време стават много патетични. Често пъти ревността за правда надделява. Строгата и изискана форма на атицизма, на умерения стил, която преобладава в неговите произведения от първия период, сега се заменя с пищния азианизъм: образите и сравненията му добиват Омировска яркост. По съдържание обаче неговите слова и проповеди остават злободневни.Те са на теми, които са свързани с живота, с накипялото от тревоги общество. Когато през 399 година влиятелният царедворец Евтропий изпаднал в немилост, а дотогава притежавал огромна власт и влияние в двореца, макар тази си власт да не използвал винаги в полза на християнското дело на св. Иоан Златоуст и за Църквата, той получил убежище в Църквата, предложено му от св. Иоан. Между многото перли на Златоустовото красноречие се сочи и речта, която той е държал по този случай. Тя започва с думите на цар Соломон: „Суета на суетите, всичко е суета“. Тази реч е образец на класическия литературен вид тренос – плач. В нея ораторското изкуство на светеца достига един от високите върхове: написана в ритмични фрази, редуване на къси и дълги изрази, асонанси, алитеративни изрази, анафори, риторически въпроси, живи и въздействащи на слушателя възклицания. Остават обаче и тук основните тенденции на цялата литературна и обществено-църковна дейност на св. Иоан – призив за милост.

Образец за издържано в класически стил е и неговото „Слово за Великден“. То започва с изразителна анафора, която се състои от две думи – и тис (ако някой) и стои в началото на осем изречения. Същото слово завършва с пет анафори – Христос анести (Христос възкръсна). В тези последни редове в духа на азианизма св. Иоан Златоуст си служи с къси антитечни изречения, които в оригинала имат голяма ритмика. „Възкръсна Христос и ти, смърте, си победена; възкръсна Христос и демоните са сломени; възкръсна Христос и ангелите ликуват; възкръсна Христос и животът властва; възкръсна Христос и никакъв мъртвец няма вече в гробовете!“ Нека да подчертая, че този Иоановски стил убедително говори против ония, които се опитват да отрекат авторството на св. Иоан.

Когато говорим за класическата древност и Тримата Светители, необходимо е да кажем нещо и за тяхното влияние върху старобългарската литература от IX и X век. На първо място нека започнем с влиянието на св. Григорий Богослов[5] върху св. Кирил-Константин. Нашият първосветител е бил пленен от творчеството, живота и делото на св. Григорий. Затова още в младини му е посветил една молитва. Тя е поместена в Пространното Кирилово житие и се смята за първото литературно произведение на св. Кирил, достигнало до нас. Св. Кирил е изучавал целокупното творчество на св. Григорий Богослов. Установено е неговото влияние при написването от св. Кирил на съчинението „За истинската вяра“[6]. Влиянието на св. Григорий се вижда и в изложението на св. Кирил за Света Троица. От друга страна св. Кирил е бил поет. Той е писал стихотворения на гръцки и старобългарски. За едно негово стихотворение Анастасий Библиотекар пише, че то било толкова поетично и художествено, та той не се осмелява да го превежда на латински език[7]. Ние можем да предполагаме и то с голяма вероятност да бъдем близко до истината, че св. Кирил е знаел много от Григориевите стихотворения наизуст. Нито у нас, нито в чужбина не е разгледано основно влиянието на св. Григорий Богослов върху целокупното творчество на св. Кирил. Този въпрос все още чака своя изследовател.

Съчинението „Шестоднев“ на св. Василий Велики е било уникално по своята значимост както по времето на своя автор, така и след неговата смърт в продължение на векове. Наистина и преди, и след Василий са писани книги за шестте дни, през които е сътворен светът, както се пише в първата книга на Библията, но неговата книга е била уникална. С това се обяснява, че тя е била преведена на много чужди езици още твърде рано: преводите са на латински, сирийски, арменски и други. Българският писател от Х век Иоан Екзарх е написал книга „Шестоднев“, в основата на която е преводът на Василиевата книга. Иоан Екзарх[8] превежда „Шестоднева“ на св. Василий, но вмества в него и части от други съчинения, които са му били известни – от Севериан Гавалски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Критски и други. Отделни места са оригинални и принадлежат на нашия автор. Неповторимо за нас си остава неговото описание на царския двор в Преслав и на самия цар Симеон. Затова Екзарховата книга  е нито само превод, нито пък напълно оригинално съчинение.

Цар Симеон е завършил Магнаурската школа в Константинопол – висше училище, което е получило името си от двореца, в който се помещавало. В него се е учил и след това преподавал св. Кирил Философ. В него се е учил и цар Симеон[9].Симеон се е запознал в тази прочута висша школа с цялата класическа и църковна литература. Без съмнение той се е запознал и с трудовете на Светите Трима Светители. До нас е достигнал един сборник под името „Златоструй“, който съдържа сто тридесет и пет слова от св. Иоан Златоуст. Във Византия и в православния Изток имало много сборници с отбрани Златоустови съчинения. Нашият сборник обаче, достигнал до нас в два преписа – единият от XII век, със седемдесет и три слова и другият от XV век с всичките сто тридесет и пет, няма гръцки прототип, от който да е направен превод. Следователно преводачът е проявил творчески подход, като сам е направил подбор на сто тридесет и пет слова. В преписа от XV век се казва изрично, че съставител и преводач на сборника е цар Симеон. И това е общоприето в науката. С името на цар Симеон е свързан и друг сборник, запазен в препис от 1073 година. Той носи заглавие „Сбор от много отци, тълкуване на неясни изрази в Евангелието, Апостола и други книги, съставени кратко и с готов отговор“. Преписът, запазен до наши дни, е ценен, понеже е датиран. Той е направен от киевския княз Ярослав Мъдри. Сред 383-те преводни работи има отделни слова и откъси от тримата Трима Светители. Както „Златоструй“ , така и този сборник са били предмет на преписване. Сред руския народ са се появили сборници под имената „Маргарити“, „Изумруди“, „Жемчужини“ и други, които са от типа на нашия Симеонов „Златоструй“, без винаги да са негово копие. Тяхното увеличаване настъпва след XVI век и от началото на XVII век.

От краткото съобщение, което правим за проникването на съчинения на Светите Трима Светители в старобългарската литература, става ясно, че те са оказали голямо влияние върху старобългарските писатели и върху тяхното творчество.

Ако речем да сумираме елементите от класическата гръцка древност в литературното и църковно-културно дело на Светите Трима Светители, бихме могли да го определим така:

1.На първо място гръцкият им език е от времето на класическата епоха, установен в новата форма от атицистите. Св. Григорий Богослов пък владее в съвършенство и йонийския диалект от класическо време и умело пише и на него

2.Стихотворенията на св. Григорий са писани напълно в духа, метриката и езика на древногръцката литература. Дори някои му приписват драмата „Старадащият Христос“, която е съставена почти изцяло по стихове и подражание на Еврипид.

3. Лексиката на тяхното творчество в лексиката на атицистите, но у тях има и вече съвсем нови думи, които не се срещат у древните автори. Например думата богородица, на гръцки τεοτòκος. Други думи пък се употребяват в преносно значение, както е установено от класическите автори. Например думата àнакс значи цар. Поетът Теогнид и други я употребяват в смисъл бог.Със същото значение думата се среща и у нашите прославени автори. Съществителното име човек е àнтропос. Класическите поети употребяват и прилагателното мèропс като синоним за човек. Св. Григорий Богослов също употребява това прилагателно в служба на съществително.

4. Цялата класическа литература е била позната и на тримата писатели. Те я използват умело за свои цели. Същото трябва да кажем и за гръцката митология.

5. В идейно и литературно отношение особено е силно влиянието на Платон и на Плутарх върху тях. Това ги е улеснявало в тяхната научна защита на християнството.

Духовната трапеза, която ни предлага творчеството на тримата светители, е богата и пищна. Тя обхваща двадесет и четири тома от прочутата Патрология Грека. Поднесените в тези редове трохи може да не задоволяват някого, но той да има предвид, че авторът е съумял само това да отбере от многото.

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1973, с. 11-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[4]. Проф. д-р Васил Пандурски, Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11.

[5]. Проф. д-р Емил Георгиев, Книжовното дело на славянските просветители Кирил и Методий, С., 1943, с. 13 сл.; Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, С., 1956, с. 23-37.

[6]. Доцент архимандрит д-р Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о правой вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34.

[7]. Александър Милев, Жития на св. Климент Охридски, като притурка са дадени уводи и преводи на „Италианска легенда“ и „Писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик“, С., 1961, с. 158.

[8]. История на българската литература, издание на БАН, I том, С., 1962. Статия от проф. д-р Иван Дуйчев „Иоан Екзарх“, с. 127-140.

[9]. История на българската литература, издание на БАН, статията на академик Петър Динеков „Преводна литература“, с. 154-163.

Изображения: авторът Александър Милев (1904-1980) и икони на тримата  Свети Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7xY

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s