Александър Милев

Избирането на тема за Светите Трима Светители става твърде мъчно. Вече много години поред професорският и преподавателският състав на Духовната академия „Свети Климент Охридски“ изнася доклади по различни въпроси във връзка с тяхната дейност: литургически и догматически, омилетически и етически, социални и пастирологически са били вещо разработвани[1]. Всичко това поставя в затруднено положение  един нов изследовател на делото и заслугата на св. Василий Велики (330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (344 или 354-407).

Когато обаче харманът е голям и богат, тогава не всеки трябва да вдига тежки снопи или да пренася пълни чували с овършаното жито. Полезно е често отделни лица да събират пръснатите зърна извън хармана. Тези отделни зърна също са полезни. Защото има личности, за които колкото и много да се говори и пише, винаги остава нещо неказано, неизяснено, неуточнено. А и повтарянето на добри дела и постижения в науката или в практиката носи полза.

Поучително е във висша степен и обстоятелството, че тримата Свети Трима Светители не са достигнали Давидовата възраст, а са напуснали земния живот сравнително много по-рано: например св. Василий Велики е умрял на 49 години. А при това тримата са живели твърде творчески живот и са оставили дела, които са им отредили славно място в историята на Църквата и в литературата[2]. Ние не знаем друг църковен деятел, който заради своите заслуги в областта на богословската наука и практика да е удостоен с високото звание Богослов. Знаем обаче, че с това високо звание е бил удостоен любимият Христов ученик свети евангелист Иоан. Това високо звание е дадено и на Григорий Назианзин. Самият този епитет определя не само неговите заслуги, но и преценката на поколенията. Писмените паметници от VI век наричат цариградския архиепископ Иоан „златоуст“ – хризòстомос. Има запазени и легенди за неговото сладкодумство, но епитетът е създаден от по-късни почитатели, а не от съвременници на светеца. Този епитет подчертава не толкова външната страна на произнасянето на словата и поученията, не само начина на произнасянето им, а преди всичко тяхното съдържание, език и стил. Най-кратколетен от тримата светители е Василий Кесарийски. Ние знаем, че малко са гениалните хора в историята на човечеството, малко повече са даровитите люде, оставили трайни следи след себе си, но съвсем малко са онези, които са удостоени със званието „велик“. Сред тях е св. Василий.

Периодът от четвърти век, през който са живели и тримата Свети Трима Светители, е времето, когато източната част на Римската империя става Византия. Този процес се характеризира със следните главни черти: нарастване на влиянието на християнството, укрепване на абсолютната императорска власт и развитие на основните елементи на феодалния строй. Периодът започва с Константин Велики (император от 306-337 година), който премества столицата в древния Византион на Босфора. Същият император легализира и християнската религия. Неслучайно при освещението на новата столица на 11 май 330 година той поканва да присъстват езически жреци и християнски свещенослужители. Новата столица е наречена Новият Рим. Нейното създаване се е наложило по важни политически причини. Влиянието на древния Рим намаляло поради честите нападения срещу него от страна варварите от север. Признаването пък на християнството за позволена религия се налагало поради неговото значение и голямото разпространение. В края на III век християните били твърде много. Християнството като идеология допадало много повече на обикновения човек: признаването на равноправие между богати и бедни пред лицето на Бога, въздаянието не според произхода, а според добри дела – това са елементи, които никой не е можел да отхвърли като високо морални. Признаването пък на един Бог било за римските императори удобен случай да се помогне на техните амбиции за признаване на властта им като единствена върховна власт на земята, понеже те се обявявали за Божии заместници.

Християнството било толкова силно и с толкова дълбоки корени, че опитът на Юлиан (361-363 година) да върне езическата религия със съответни промени и заети елементи дори от християнството останал без успех. Затова при Теодосий I (умрял 395 година) Римската империя безболезнено се разделя на Западна и Източна или Византия. Византия владее Балканския полуостров, островите на Егейско море, Мала Азия, Сирия, Палестина, Армения, Киренайка, Египет и черноморските колонии (Херсон и други). Тази огромна територия се населява от гърци и тракийци, македонци и готи, копти и сирийци, арменци и славянски племена. Империята била твърде разнообразна и по отношения на социалния състав на своите поданици. Големите земевладелци, придворните знатни, висшите императорски чиновници и висшите духовници образували висшето съсловие. Обикновените свещенослужители, земеделците, занаятчиите и търговците образували средното и нисшето съсловие. В IV век все още имало роби, макар че робовладелският институт бил вече отменен в епохата на феодализма.

През IV век в Източната империя има пет културни центрове: Атина с известната Платонова академия, Константинопол като Новия Рим, малоазийска Кападокия с градовете Кесария, Назианз и Ниса, Сирия с градовете Антиохия и Газа, и на пето място Египет с Александрия. Атина е пазителка на древноелинската култура и образованост. Там преподават по това време известните ритори Химерий и Проересий[3]. При тях се учат и християнски видни деятели.

Всички тези центрове за наука по това време са езически. Християнството още с появяването си на историческата сцена започва да урежда свои училища, но това е придружено с борба: езическите школи не са допускали официалното съществуване на християнски училища. Затова християнско образование се дава отначало в семействата и манастирите. И в III век нямало още уредени християнски училища, а за по-висши школи дори и не е могло да се мисли. За получаване на по-високо образование, за риторско и литературно, за юридическо и медицинско християните трябвало да посещават езическите школи. Създават  се обаче богословски направления, богословски школи като метод за образование и за тълкуване на Свещеното Писание към IV век. В Александрийската богословска школа се изучават богословските дисциплини: апологетика, догматика и тълкуване на текста. Основният метод на учените християни в Александрия е алегорията: те търсят в Свещеното Писание винаги алегоричен, преносен смисъл. По същото време се развива богословска школа и в Антиохия. Основният метод на учените от нея е историко-логически и граматически. Александрийците са под влияние на древногръцкото тълкуване на отделните автори от класическо време. Затова те излизат от схващането, че Свещеното Писание е реална история. Следователно то се нуждае от разяснения по пътя на усъвършенствани методи за историческо тълкуване. След това време езическото образование е в упадък, а християнството във възход. Вече след V век то се налага и удържа пълна победа над езичеството.

Новата литература се създава на гръцки език. Византийската империя, която възниква върху основата на голямата Римска империя, изоставя латинския език. Гръцкият език става обединително звено за обща култура и общодържавно съзнание на многонационалната държава. Установен като език в държавата, гръцкият език става задължителен за литературата. Той става задължителен и за всички поданици при досег с държавната власт. Така гръцкият език прониква във всички области на културния и обществения живот. Естествено е, че обучението се води на гръцки език за всички етнически групи в държавата, на този език пишат всички християнски писатели от Изток; на него водят те своите спорове и дискусии, било с езичници, било с появилите се вече еретици. Гръцкият език става определящата, главната отличителна черта на византийската култура: тя е едноезична. Латинската дума „романус“, която значи „римлянин“, се предава на гръцки език с формата „ромеус“ и византийските поданици носят с особена и подчертана гордост името „ромеи“. Така се наричат всички поданици на държавата, независимо от какъв национален произход са. С това име се означава онова духовно единство и етническа особеност, които се явяват като една от характерните черти на новата, християнската империя.

Като говорим обаче за езика на Византия, особено за гръцкия език от IV век, трябва веднага да подчертаем, че това не е гръцкият език от епохата на елинизма, известен под името койнè (кинù). Още от I век на християнската ера се явява тенденция сред гръцките писатели да се върнат към гръцкия език от класическо време, от V и IV век преди Рождество Христово. За образец служи езикът на прочутите оратори Лизий (440-380) и Демостен (384-322), и историците Тукидид (460-395) и Ксенофонт (430-352). Сред първите привърженици на това течение в литературата за връщане на атическия диалект от класическо време са Дионисий Халикарнаски (умрял към I век преди Рождество Христово), Плутарх (умрял към 125 година), Лукиан (умрял към 192 година). Направлението се нарича атицизъм, а неговите привърженици – атицисти. Те се стремят да подражават в езиково отношение на споменатите вече класически гръцки автори, като не употребяват думи, които не се срещат у тях, копират отделни изрази, словосъчетания и така нататък.

Необходимо е да споменем и за двете литературни направления сред писателите от класическия свят, защото Светите Трима Светители са принадлежали към някое от тези направления. След като Александър Велики освободил гръцките градове по малоазийския бряг от игото на персите, се появява нов стил сред писателите. Авторите отхвърлили  начина на изразяване, присъщ на писателите от класическо време и създали нов стил, известен под името азиански или азинизъм. Азианистите предпочитали блестящ и въздействащ  на чувствата начин на изразяване, претрупан с ефектни думи, с бомбастични словосъчетания и епитети, които понякога затъмняват смисъла. Азианистите обичали пищните изрази и патетичните думи. Един от видните негови представители на Изток бил Хезихий от лидийския град Магнезия (III век преди Рождество Христово), а в Рим привърженик на азианизма е ораторът Хортензий (114-50). В това литературно направление се различават две насоки. Едната се характеризира с къси антични изречения, силно ритмични и с отсенка на сентенции. Другата, която е по-разпространена, се характеризира с дълги и претоварени с много думи изречения. И едното, и другото направление обаче създава плавна реч, приятна за ухото, макар че понякога мисълта е мъчно доловима или неясна.

В противовес на този пищен и надут стил възниква през втория век на християнската ера атицизмът – нов стил на писане, който предпочита простото, гладко и ясно изразяване. Той носи същото име, както привържениците на връщане към класическия гръцки език, защото атицистите-стилисти виждали образец за своя начин на изразяване в стила на класическите гръцки автори, писали на атически диалект. Атицизмът печели бързо много привърженици и по едно време измества азианизма. Последният обаче се възражда в по-умерен вид. В лицето на римския писател Сенека (2-66) той намира своя най-ярък представител. Ние ще видим, че св. Иоан Златоуст се връща към този стил по време на своето творчество като константинополски архиепископ.

В такава политическа, образователна и езикова обстановка живеят и творят св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст.

Св. Василий Велики израснал в семейството на ритор – баща му бил преподавател по красноречие, философия и право. Наред с това бил известен правник и писал съдебни речи. Синът се готвил за тази професия още от ранни младини. Затова посещавал риторските школи в Мала Азия, в Константинопол и в Атина. В този град бил ученик на прочути за времето си ритори – Химерий (умрял 388 година) и други. Тук той учил в продължение на пет години заедно с Григорий Богослов. Вечна дружба свързала двамата даровити студенти (изразявам се по съвременному). В Мала Азия Василий слушал друг прочут ритор – Либаний (314-393). По този начин той получил за времето си солидно светско образование. Известно е, че основните науки в онова време са били групирани в седем предмети: аритметика, геометрия, астрономия и музика (квадривиум), и граматика, диалектика и риторика (тривиум). Много от тези науки обхващали още други науки, които тогава не се отделяли като самостоятелни. Например риториката обхващала и философията, етиката и космогонията, а граматиката обхващала и литературата. През средните векове тези науки или по-добре този образователен кръг ще получи името Седемте свободни изкуства (Septem artes liberales).

Св. Василий започнал своята обществена дейност като ритор. Той все още не приемал християнството. Обществената дейност обаче го сблъскала с много факти от живота и той видял, че християнството е новото и привлекателно учение. Станал християнин. За това не малка заслуга има и родната му сестра Макрина, която била отдавна християнка. Сега той изоставя риторската си дейност, запознава се основно с християнската религия, посещава отшелници в Сирия и Египет, създава монашеско общежитие, в което живял заедно с други монаси. Манастирът обаче бил тесен за неговия организаторски талант и писателска дарба. Кесарийският епископ Евсевий (260-340) го привлякъл на работа в Кесария, а след смъртта на Евсевий Василий станал епископ в същия град. Той създал кападокийския кръжок, в който членували още Григорий Богослов и братът на Василий Григорий, епископ на град Ниса. Благодарение  на властния си характер, на умението си да подбира хората и да влияе върху тях, а също така и на голямата си работоспособност и усърдие св. Василий съумял да влияе и на властите и да създаде цяло селище от благотворителни заведения край Кесария. Той и другите от кападокийския кръжок имали солидно езическо образование. Те умело прилагали постиженията на елинската философия в защита на християнството. Служили си с филигранните методи на неоплатонизма, за да оборват всички, които влизали в спор с тях. Така те защитавали християнството от езичници и от еретици, които през IV век не били малко. Не без основание се приема, че творчеството на тримата епископи от Кесария е връх на усвоената езическа философия в защита на Христовата църква. В езика на св. Василий Велики и св. Григорий Богослов се говори не по-малко за „нашата философия“, отколкото за „нашата вяра“. Християнската религия вече се възприема като учение, което със своите концепции надминава философските системи на древността.

Класическата древност влияе и дава отпечатък върху цялата литературна, просветна, културна и църковна дейност на св. Василий Велики. Той пише на езика на атицистите и стои далеч от пищния стил на азианистите. От писателите най-голямо влияние върху него оказва Плутарх. Василиевото слово към младежта за ползата от изучаването на класическите автори на Гърция е под силното влияние на Плутарховия диалог „Как юношите трябва да четат поетите“. Влияние на Плутарх се открива и в насочеността на литературното творчество на св. Василий. Словата му, написани на прекрасен литературен език и с качества на изискани риторически речи, имат винаги практическа насоченост: те имат за цел да убеждават. Наред с това те се отличават с голяма ясност и достъпност. Св. Василий често повтарял: „Само ясното слово може да стигне до сърцето на слушателя“. Затова той често по време на говорене подканял своите слушатели да му задават въпроси за всичко, което не им било съвсем ясно. В духа на големите древногръцки оратори той често сам си задава въпроси и дава отговор.  По този начин той изяснява онези мисли, които сам е смятал за трудни и мъчно разбираеми. Този способ на говорене е известен още от древността и носи името ораторски въпрос.

Влияние върху творчеството на св. Василий е оказал и Платон: моралните тенденции в творчеството му са обвеяни от класическия дух на Платоновата морална философия. Св. Василий знае цялата древногръцка литература и митология. Митовете за езическите божества, целият сонм от езически богове, полубогове и герои, които населявали Олимп, планини и полета, гори и реки, той знае не само по име, но познава и тяхната функция, предназначение и роля в живота на древния човек. Затова ние често срещаме сравнения или цитати от древните автори и митове. В „Как младежите да извличат полза от езическите книги“ св. Василий цитира Омир и Хезиод, Солон и Теогнид, Еврипид и Есхил, Евклид Мегарски и Платон и още мнозина други. Посочва кое е ценното у тях, кое е етичното, моралното, добродетелното. Младежите трябва да четат тези автори и винаги да търсят онова, което подпомага нравствения живот на човека.

Нека посочим един пример как св. Василий използва класически автор за потвърждение на свое мнение. Той твърди, че първата грижа на човека трябва да бъде грижата за душата. Щом душата е първото и най-важното за човека, тялото трябва да стои на втори план. Всеки, който има това убеждение, няма да се стреми да придобива големи богатства, понеже те ползват предимно тялото. Че наистина това е така, свидетелства според св. Василий и поетът Теогнид Мегарски, който казва:

Аз не обичам парите, не искам да имам богатства,

Стига да нямам беди, скромен да водя живот (ст. 1155-56)

Често в своята проповедническа и писателска дейност св. Василий използва случки, събития или анекдоти от древно елинско време, за да онагледи и направи по-достъпни известни евангелски истини. Когато известният атински държавник Перикъл (умрял 429 година преди Рождество Христово) бил жестоко критикуван от свой политически противник в Народното събрание в Атина, той през цялото време мълчал, а след това го придружил със своя фенер в тъмното, за да си стигне по-леко и по-удобно до дома. Когато пък Евклид Мегарски (450-380) бил клетвено заплашен от свой личен неприятел, че ще бъде убит, той дал контра-клетва, че ще направи всичко възможно, за да смекчи гнева му. Тези два примера са приведени като доказателство, че още в езическия свят са прилагани на дело Христовите думи „да желаем на враговете си доброто, а не да ги проклинаме“ И още. Пиян човек нападнал Сократ и започнал да му нанася удари по лицето. Цялата глава на философа се покрила с отоци и синини. Мъдрият философ мълчал, не казвал нищо. Когато пияният утолил своето раздразнение, Сократ написал на челото си: „Това направи моят приятел Хризип“. За древните иронията е била ясна, защото те са знаели, че на статуите авторите поставяли името си с подобен надпис. Например на статуята на Зевс Олимпийски имало надпис: „Това направи Фидий“. И св. Василий заключава: „Тази постъпка на Сократ съвсем ясно показва валидността на евангелското учение: „Ако някой те удари по дясната страна, обърни му и лявата“.

Св. Василий свободно и винаги уместно борави с факти от гръцката литература и митология. Когато говори за онези хора, които се грижат предимно за тялото и телесните наслади, а не радеят за духа, той ги оприличава на ония, които „с решето носят вода“ и „наливат вода в бездънна каца“. Поговорката „носят вода с решето“ е ясна и днес. Тя е влязла в световната мъдрост и ние я знаем и от латински. Малцина обаче от съвременните читатели знаят какво съдържа изречението „наливат вода в бездънна каца“. За древните е бил известен митът за петдесетте дъщери на цар Данай – Данаидите. Те били заставени насила да се омъжат за своите братовчеди. Но се сговорили и първата нощ още избили своите мъже. За това свое престъпление те били наказани след смъртта си да наливат вечно вода в бездънни каци, тоест да вършат нещо съвсем безполезно. Най-тежкото наказание за човека е да бъде заставен да върши нещо, от което няма никаква полза.

Когато се обясняват Христовите напътствия, човек да не се кълне, а думите му да бъдат само „да“ или „не“, да няма никакво съмнение и никакво колебание при утвърждаване или при отхвърляне, св. Василий привежда отново пример от древността. Клиний, лице от древната история на Атина, предпочел да плати глоба от три таланта, една значителна сума за времето си, но да не се закълне, макар че той е бил прав и при полагане на клетва нямало да извърши никакво клетвонарушение. Той обаче бил противник на полагането на клетва.

Особено е действено посочването на мъдри напътствия, които древните са свързвали с известните седем мъдреци – прочути държавници и философи. Св. Василий цитира изречението „Трудно е човек да бъде добродетелен“ и твърди, че това е казал Питак, един от седемте мъдреци. До нас са достигнали още такива мъдрости, които били издълбани на стълбове в Аполоновия храм в Делфи. Така например изречението „Мярката във всичко е нещо най-добро“ се свързва с Талес Милетски, „Нищо прекалено“ – със Солон Атински, „Мъдрият носи богатството със себе си“ – с Бионт, „Познай себе си“ – с Хилон и така нататък. Има запазено предание, че Сократ при посещението си за първи път на храма на Аполон в Делфи прочел тази мъдрост, вдълбочил се у себе си и така станал философ.

Литературното творчество на св. Василий Велики било предмет на голяма почит още от дълбока древност. Неговите ценни писма са запазени в препис на папирус от V век, а книгата му „Беседи за шестте дни“ или накратко „Шестоднев“ е преведена на латински език още в V век. Знаем, че св. Амвросий Медиолански още преди този превод е направил кратък преразказ на деветте беседи от тази книга – разбира се пак на латински език. Това се дължи на навременността и научните качества на книгата, в която ученият и опитен автор свързва сериозни космологически проблеми с интересен материал от живота и науката изобщо от онова време в прочувствено и патетично изложение.

Следва…(виж тук)

______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1973, с. 11-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. д-р Илия Цоневски, Учението на св. Василий Велики за Света Троица, С., 1940; Социално-етическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1941, кн. 9-10, с. 308-317; Образът на пастира според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1957, кн. 7, с. 1-8; Проф. д-р Иван Панчовски, Св. Григорий Богослов за мира, Църковен вестник, 1955, бр. 21, с. 6-7; Св. Василий Велики за мира, Църковен вестник, 1956, бр. 14, с. 9-11; Светите  Трима светители като и устроители на мир, Духовна култура, 1961, кн. 2, с. 1-8; Проф. д-р Тодор Поптодоров, Свети Григорий Богослов като проповедник, Духовна култура, 1957, кн. 2, с. 14-19; Св. Иоан Златоуст като проповедник, Духовна култура, 1958, кн. 4, с. 6-12; Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, ГДА, том XIX и XX, 1970/1971, С., 1972, с. 263-316; Николай Маджуров, Учението на св. Григорий Богослов за богопознанието, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 26-30; Протоиерей Иван Райчев, Пастирологическите възгледи на св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 21-26; Проф. д-р Васил Пандурски, Светите Трима Светители и богослужението ни, Духовна култура, 1962, кн. 2, с. 17-27; Гноми от св. Григорий Богослов, Църковен вестник, 1962, бр. 17-18, с. 9-11; Проф. д-р Димитър Пенов, Светите Трима Светители и философията, Духовна култура, 1963, кн. 2, с. 17-31; Протоиерей проф. Васил Николов, Св. Григорий Богослов като пасторолог, Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30; Доц. д-р архимандрит Серафим, Свето-Кириловото произведение „Написание о право вере“ и Светите Трима Светители, Духовна култура, 1969, кн. 1-2, с. 23-34; Протоиерей доц. Благой Чифлянов, Структурата и богословието на свети-Василиевата литургия, Духовна култура, 1970, кн. 1-2, с. 35-47; Макариополски епископ д-р Николай, Св. Иоан Златоуст и неговата литургия, Духовна култура, 1971, кн. 1-2, с. 3-11; Доц. Тотю Коев, Христологическият възглед на св. Григорий Богослов, Духовна култура, 1972, кн. 2, с. 54-63.

[2]. В разните истории на старогръцката литература се отрежда място и за тримата светители, а в „Памятники византийской литературьi IV-IX веков“, Москва, 1968, е отделено значително място и за тримата, като са дадени и откъси от техни произведения в руски превод: с. 45-69 за св. Василий Велики, с. 70-83 за св. Григорий Богослов и от с. 87 до 103 за св. Иоан Златоуст.

[3]. История греческой литературьi, издание на Академията на науките на СССР, М., 1960, том III, с. 306-309.

Изображения: авторът Александър Милев (1904-1980) и икони на тримата  Свети Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7w9