Архимандрит Павел Стефанов

6.4. ХХ век

Упадъкът на Рилския манастир започва преди Освобождението и се засилва след него. До 80-те години всички метоси са закрити, продадени или присвоени от градовете, в които се намират. Краят на таксидиотската епоха рязко намалява външните приходи на обителта. През османското господство българите не могат да разчитат на административна кариера, а само на занаяти, търговия и селско стопанство. В свободна България те имат много повече възможности за лична и обществена реализация. Кандидатите за монашество намаляват и са неграмотни или кариеристи. Слуховете за състоянието на Рилския манастир карат Светия Синод през 1885 година да изпрати трима архиереи, начело с екзархийския делегат, за да направят ревизия. В състава на групата е и известният възрожденец и бивш монах Тодор Икономов, който издава впечатленията си в брошура[337]. По убеждения атеист, авторът обрисува обстановката в манастира с най-черни краски: „Рилский манастир е станал вярно място за душегубство, обогатяване, власт, телесни услаждения, произволи и беззакония… Монашеский живот се е обърнал на грубо и скотско плътоугодие…[338]” Тези злобни квалификации по-скоро свидетелстват за субективната нагласа на техния съчинител, отколкото за обективното състояние в обителта. По-сериозен характер имат обвиненията: „Монасите са против всякакъв по-строг устав, контрол и отчетност, но затова манастирските епитропи са имали по 2-3-4 и повече хиляди лири… Калугерите се обогатяват бърже, но касата на манастиря е винаги праздна[339]”. Освен това, в град Рила съществуват няколко женски метоха, с чиито обитателки младите рилски иноци поддържат най-топли отношения[340]. След ревизията Светия Синод решава да закрие тези метоси и да въведе строг финансов контрол.

След като е изгонен от Сърбия и намира топъл прием в България през 1884 година, Белградският митрополит Михаил посещава и Рилския манастир. Тук той извършва ръкоположения, с което на практика отхвърля схизмата, наложена на Българската църква[341].

По време и след Освобождението Рилският манастир компенсира официалната си неутралност спрямо борбите за освобождение през Възраждането. Тук се сформират, почиват или се лекуват редица чети, които преминават границата, за да се бият срещу османските войски в поробена Македония. След погрома на Илинденското въстание през 1903 година в обителта намират подслон стотици бежанци, за които монасите полагат големи грижи и буквално ги спасяват от смърт. През октомври 1905 година в Рилския манастир е свикан общ конгрес на ВМОРО. Присъстват двадесет и двама делегати от всички окръзи. Делегати от Одринския революционен комитет са: Михаил Герджиков, Стамат Икономов, Кръстю Българията и други. След Рилския конгрес възникват противоречия и разцепление в редиците на ВМОРО[342].

При режима на пълномощията през 1883 година под натиска на екзарх Иосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и интерниран в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил. Той умира в Кайро през 1891 година.

По времето на сръбско-българската война през 1885 година правителството нарежда на дупнишкия околийски началник Грънчаров да реквизира манастирския добитък. Докато троянският игумен Макарий с готовност отделя животни и пари за българската кауза, рилският игумен Теофилакт отказва да направи това под предлог, че даровете са на светеца. Стамболовистът Грънчаров дръзва да се гаври с мощите на св. Иван, но наскоро след връщането си в града неговите политически противници го хвърлят от мост и изкормят тялото му[343].

В Балканската война участва зографският монах Серафим Зографски, който е записан в Трета Солунска дружина на опълчението. Той остава жив и през 30-те и 40-те години живее в Рилския манастир [344].

През ХХ век старият стремеж към поклонничество и святост отслабва. Мнозина от хората, които посещават манастира, идват само като туристи. Някои служители си позволяват да крадат ценностите на манастира, включително частици от мощите, а други правят спиритически сеанси, но са наказани от св. Иван Рилски[345].

Поради намалените дарения на вярващите Рилският манастир засилва грижите за собственото си стопанство. Неговите обширни земи се обработват или дават под аренда. Изгражда се фабрика за преработване на дървесината от рилските гори[346]. В края на ХІХ век в град Рила са изградени манастирски дарак за чепкане на вълна, тепавица за платове и ковачница. Разработена е мина за добив на желязо. Построена е теснолинейна ж.п. линия до манастира. Първият пътеводител за обителта е отпечатан през 1891 година. Тогава библиотеката не е обособена, а в нея се съхраняват накуп ръкописи, старопечатни книги, хрисовули, покрови, одежди, утвари и други. През 1894 година, когато се ражда и кръщава в православната вяра престолонаследникът Борис ІІІ, княз Фердинанд издава указ, с който обявява Рилския манастир за самостоятелна община. Игуменът става кмет[347]. Около 1900-ната година библиотеката-ризница е преместена в бившата трапезария. Архимандрит Доситей (Ковачев), учител и библиотекар в манастира, подрежда през 1903 година музейната експозиция в този вид, в който тя остава до национализацията през 1961 година. Той публикува описание на повечето манастирски ценности[348].

От по-видните обитатели на манастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов. Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) е иеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 година, завършва Духовна семинария в Москва и два курса от московската Духовна академия (1874), след което става учител в Рилския манастир. От 1875 година се премества в София, където в продължение на дълги години е учител по Закон Божи в софийската гимназия и чиновник в софийската митрополия и Светия Синод. Участва в образуването на Свещеническия съюз и редактира неговия орган „Съветник”, който преди това се нарича „Селянин“ (1879–1916 година, 1924 година), както и списание „Български църковен преглед“ (1895-1899 година). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници. Неговата дейност го прави една от най-популярните и авторитетни фигури сред свещенството в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век. Отец Игнатий умира през 1920 година.

Димитър Маринов Бонев е роден на 14 октомври 1846 година във Вълчедръм, Монтанско. Учи в Рилския манастир при иеромонах Неофит Рилски (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-1871). През 1875 година завършва философския факултет в Белград и започва работа като учител в Лом. Избран е за депутат в Учредителното събрание, работи като съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-1882), директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Маринов основава и става директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 година приема монашество в Рилския манастир, където умира през 1940 година. Той е един от основателите на българската етнография[349].

През 1911 година Рилският манастир основава свое училище за подготовка на монаси. Манастирът е любимо място на кореспондента на вестник „Таймс” Джеймс Баучър, който е голям приятел на България. Той завещава да бъде погребан на три минути път от манастира сред борова гора с изглед към Царев връх. Баучър умира през 1920 година и завещанието му е изпълнено.

Въпреки следвоенната разруха в България през 1923-1924 година правителството отделя средства за конструктивното укрепване и възстановяване на части от Хрельовата кула. Те са извършени под ръководството на архитект Александър Рашенов[350].

През 1937 година бюджетът на Рилския манастир има приходи 11,096100 лева и разходи 10,011685 лева. Общата площ на неговите гори, пасбища и ливади възлиза на около 203,000 декара. Той притежава петдесет и седем волове и крави, седемдесет и пет коне, катъри и мулета, четири хиляди четиристотин четиридест и пет овце, четиристотин петдесет и четири кози. Общата стойност на Рилската обител възлиза на 130,428000 лева[351]. Разбира се, тази оценка е условна, защото църковните сгради и кулата са безценни паметници. В края на 30-те години манастирското братство взема решение за реставриране на стенописите в църквата „Покров Богородичен” при постницата „Св. Лука”. Те са надживописани твърде грубо[352].

Рилската обител е любимо място за поклонение на набожния цар Борис ІІІ. След неговата скоропостижна кончина на 28 август 1943 година тленните му останки са пренесени с влак до Рилския манастир, където са погребани в параклиса „Св. Иоан Рилски”. На 13 декември 1943 година в параклиса на Богословския факултет приема монашеско пострижение Марин Найденов Минков, който през 1971 година е избран за български патриарх. Той е воден под мантия от рилския игумен архимандрит Натанаил[353].

Един от най-видните рилски игумени през ХХ век е Калистрат (Наков, 1891-1959). Бивш вдовец, по професия търговец, той е назначен за главен иконом на манастира още през 1939 година и остава на този пост до 20 ноември 1944 година, когато е избран за игумен на Рилския манастир. По негово време е построен голям тютюнев склад в град Дупница („Метоха”); извършена е комасация на манастирските земи; изграден е модерен птичарник в метоха „Пчелино“; построен и оборудван е гатерът „Вели лак“; изградена е химическата фабрика „Горхим“; направен е път в района на Рилския манастир; извършени са големи ремонти и реставрации в манастира[354]. Архимандрит Калистрат също основава потребителска кооперация „Св. Иван Рилски“ и кооперация за издаването на книги; изгражда електрическа мелница; построява хотел и други. Игуменът планира построяването на: карбидна фабрика; фабрика за добиване на мед от залежи на медна руда в землището на манастира; фабрика за производство на изкуствен каучук; няколко електрически инсталации по линията от Рибните езера до Кулата и други. След установяването на комунистическата власт на 9 септември 1944 година архимандрит Калистрат се противопоставя на премахването на гробницата и изваждането от нея на тялото на цар Борис ІІІ; открито изобличава издадените смъртни присъди от „Народния” съд; публично се обявява против национализацията на манастирските имоти и прочее[355].

През 1946 година се навършват хиляда години от блажената кончина на св. Иван Рилски – едно събитие, чествано с голям размах не само от Българската църква, но и от държавата. На 26 май същата година в манастира пристигат: комунистическият водач Георги Димитров, министър-председателят Кимон Георгиев, министрите Александър Оббов, Георги Кулишев, генерал-полковник Дамян Велчев, регентът Венелин Ганев и други. Благодарственият молебен се води от екзарх Стефан в съслужение с руския патриарх Алексий І. Тъй като тогава България е все още монархия, накрая на службата е изпято многолетствие на царица Иоанна и престолонаследника княз Симеон. Разгневен, Димитров грабва каскета си и напуска църквата, последван от официалните лица. На обяда той държи реч и изказва пожеланието си „нашата българска православна църква да бъде не на думи, а на дело народна, републиканска църква” и изразява своята гордост „с българската църква, която е имала такива верни и честни служители като аскета Иван Рилски, който със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българския народ преди 1000 години[356]”. Този конфликт три месеца преди референдума за република рязко охлажда отношението на Димитров към екзарха, който е свален след две години и заточен в село Баня, Панагюрско, до смъртта си през 1958 година.

През 1946 година тленните останки на цар Борис ІІІ са есхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници и препогребани в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През следващата година той е взривен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов. Днес е запазено по чудо само сърцето на многострадалния монарх, което се намира на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир.

През февруари-април 1948 година са национализирани манастирските гори, гатерът, химическата фабрика, полските имоти в землището на село Рила, тютюневият склад в Дупница и хотел-ресторантът при манастира. На 10 юли същата година е съобщено по радиото, че „масовите поклонения в Рилския манастир придобиват характер на известна демонстрация против народната власт и следва да бъдат прекратени[357]“. На 29 юли 1948 година игуменът Калистрат е арестуван и закаран в Софийския централен затвор, където е пребит и разпитван в продължение на шест месеца. Обвинен е, че уж подготвя въоръжено въстание против властта. Софийският областен съд с председател Р. Дончев на 29 юни 1949 година го осъжда на десет години строг тъмничен затвор, глоба от 350,000 лева и го лишава от граждански права за срок от петнадесет години. През 1951 година е изпратен да излежи присъдата си в Шуменския окръжен затвор, но през 1952 година е помилван от президиума на Народното събрание и е изпратен на заточение в Бачковския манастир. Там умира от пневмония след седем години[358].

През 1960 година от старите сгради на манастира е запазена само една малка част, която свързва източното и западното крило. Тогава тази част е разрушена и на нейното място е построено ново триетажно крило в съзвучие с архитектурата на целия манастир[359]. По време на Хрушчовите гонения срещу църквата през 1961 година Президиумът на Народното събрание с непубликуван указ № 403 обявява манастира за общонародна собственост и го превръща в Национален музей. Монасите са изгонени в Троянския, Бачковския и Преображенския манастир. Сградите, земята и гората са подложени на разграбване. В църквата е забранено да се извършват богослужения и тя е затворена за поклонници, а раклата с мощите на св. Иван Рилски остава заключена. Манастирският музей е преместен през 1965 година в новопостроената част от източното крило. Въпреки липсата на монаси над половин милион българи всяка година посещават благоговейно Рилската обител[360].

Поради редица протести на чуждестранни туристи през 1968 година се разрешава част от монасите да се върнат в Рилската обител, където те са принудени да съжителстват със служителите на музея и да правят компромиси с монашеския устав и дисциплина. За отопление монасите са принудени да купуват дърва от собствената си гора. Игумени на манастира от 1968 до 1988 година са: Драговитийски епископ Иоан, архимандритите Калиник (сега Врачански митрополит), Нестор (сега на покой), Методий (покойник), Геласий (покойник), Галактион (сега Старозагорски митрополит).

През 1969 година в няколко от бившите спални помещения на манастира е подредена постоянна етнографска експозиция, в която е показана част от събираните повече от двеста години подаръци на манастира. Изложени са тъкани, шевици, килими, произведения от мед и ковано желязо – свещници, съдове; керамика, накити – гривни, пафти, огърлици и други. През 1972 година е тържествено открито копие от килията на преподобни Паисий Хилендарски, но то по-късно е занемарено. Директорът на Комитета за отдих и туризъм генерал Иван Врачев през 1973 година си поставя за цел да превърне Рилската обител в търговски обект и фактически да унищожи духовния ѝ характер. Благодарение на намесата на редакцията на вестник „Литературен фронт” и особено на главния редактор Ефрем Каранфилов и заместник-главния редактор Серафим Северняк това решение е отменено от Министерския съвет[361]. ЮНЕСКО включва Рилския манастир в списъка на световното културно наследство през 1983 година.

Чак след настъпването на демократичните промени в България Народното събрание приема закон през 1991 година, с който се възстановява изцяло монашеския му статут. Процесът на връщането на риломанастирските имоти започва трудно и бавно през 1997 година, като се водят съдебни дела. Игумен за втори път от 1988 до кончината си през 2005 година е Драговитийският епископ Иоан, който прави редица ремонти. През 2000 година територията около светата обител е обявена за природен парк „Рилски манастир”. Той е втората най-посещавана защитена територия в България след Витоша. През май 2002 година Рилският манастир е посетен от папа Иоан Павел ІІ. Той познава епископ Иоан от времето, когато той е официален наблюдател на Българската православна църква във Втория ватикански събор (1962-1965).

От 17  ноември 2005 година игумен е Адрианополският епископ Евлогий, който се проявява по-скоро като мениджър, отколкото като духовник. Манастирът заплаща два милиона лева и връща собствеността си върху манастирския хотел, който се очертава като основен източник на доходи. Възстановен е манастирският пчелин. Направени са ремонти на старата фурна и дърводелската работилница. През 2006 година е извършен основен ремонт на фасадата на централния манастирски храм „Рождество Богородично” и е открита манастирска книжарница. Най-много средства са вложени за реконструкцията на централния манастирски музей, който не е подобряван от неговото откриване през 1965 година. Неговата експозиция е основно обновена и тематично подредена, с което посетителите получават действителна представа за духовното богатство на манастира. Сменени са всички инсталации – електрическа, пожароизвестителна, СОТ, наблюдения с видеокамери. През 2012 година ще започне изграждането на собствена водна електростанция поради случаите на спиране на електричеството при много тежки зимни условия. Проблемът е, че дебитът на рилската река е намалял поради отклоняването на голяма част от водата за нуждите на софийския водопровод. Проектът ще бъде финансиран с 2,9 милиона евро от Европейската банка за възстановяване и развитие. Бъдещата манастирска ВЕЦ ще има мощност 750 киловата[362]. През април 2012 година е осветена след основен ремонт иконната галерия на Рилската обител. Тя включва икони от най-известните иконописни школи на България, използвани през годините в украсата както на съборния манастирски храм „Рождество Богородично“, така и на някои от параклисите в светата обител. В нея са експонирани и портретите на всички игумени на обителта, като първото изображение е на отец Неофит Рилски[363].

Субсидията, която държавата отпуска на манастира през 2005 година възлиза на 426,600 лева, а през 2006 година – на 446,400 лева. Пушенето на територията на манастира е строго забранено.

През 2008 година в Рилския манастир е проведен църковно-народен събор под ръководството на патриарх Максим, на който е обсъден и гласуван новият Устав на Българската православна църква.

Всяка година преди 11 май – деня на св. Кирил и Методий, Министерството на образованието, младежта и науката организира поход на ученици главно от Благоевградско и Кюстендилско до Рилската обител. В него също участват учители, депутати, кметове и други. В манастира се връчва годишната награда на МОМН „Св. Иван Рилски“, която се присъжда на учители от страната за високи постижения и принос в развитието на образователното дело[364].

Заключение

Има християнски светини с несравнима сакрална стойност, които не се отличават с особени естетически качества. Очевиден пример за това е ротондата на Божи Гроб в Иерусалим, която е построена в стил „османски барок” през 30-те години на ХІХ век. Има християнски светини, които са красиви, но са нови и им липсва усещането за старина, за вековно присъствие. Има християнски светини, които притежават уникално съчетание от старинност, красота и святост. Такъв е Рилският манастир. Той е истинският символ на българската православна идентичност и въплъщение на българския национален идеал.

Парадоксална е липсата на научна монография за св. Иван Рилски и неговата обител. Този факт ме стимулира да се заема с тази нелека задача. Събрах голямо количество извори и изследвания, запознах се на място с ценностите на манастира и написах настоящия труд. Той е първият в българската научна книжнина, който разглежда едновременно култа към светеца, изразен в жития, служби и произведения на изкуството, легендите за него и историята на Рилския манастир от неговото основаване през Х век до днес. Книгата ми обхваща предговор, увод, шест глави, заключение и списък на използваната литература. В предговора обяснявам значимостта и актуалността на темата, а в увода правя критичен преглед на голяма част от монографиите и сборниците, посветени на нея.    

В първата глава изнасям биографичните сведения за рилския отшелник, извлечени от запазените произведения в негова чест. Тук анализирам и неразрешения досега въпрос за и против автентичността на Завета на св. Иван Рилски. Привеждам доводи, които категорично доказват, че в основата си това е безспорно произведение на светеца, претърпяло известни редакции при преписването. Спирам се и на въпроса за мощите на св. Иван, чието нетление и чудеса вече над хиляда години го превръща в светец от световна величина.

Във втората глава разглеждам многобройните български, руски и гръцки жития на св. Иван Рилски: Народно (безименно) житие, Житие от Георги Скилица, Първо проложно житие, Второ проложно житие, Трето проложно житие, Житие от св. патриарх Евтимий Търновски, Рилска повест от Владислав Граматик, Житие от Димитър Кантакузин, Четвърто проложно житие, Пето проложно житие, Житие от иеромонах Даниил Рилски и Житие от св. Никодим Светогорец.

На службите на св. Иван Рилски е посветена третата глава. Те са по-малобройни. Ако е съществувала първоначална служба на светеца, тя не е запазена. Службите са български: Рилска, Средецка, Търновска, Кантакузинова, и нови гръцки. В някои отношения те допълват сведенията на житията и са великолепни паметници на старобългарската поетична мисъл.

Към сферата на устното народно творчество спадат редицата легенди за св. Иван Рилски, записани през ХІХ-ХХ век (глава 4). В тях се подчертава мотивът на гонението и бягството, както и благославянето или проклеването от светеца на неговите домакини или гонители. Както може да се очаква, тези легенди произхождат главно от Западна България.

Петата глава се занимава с изображенията на св. Иван Рилски в изкуството – икони, стенописи, щампи и други. Най-ранният паметник с неговия образ е Боянската църква от 1259 година. Типажът на светеца е сравнително еднотипен – монах в схима със или без кукул, който има аксесоари кръст, свитък, броеница. Сцени от житията на св. Иван се появяват в изкуството чак през ХVІІІ век.

Хилядолетната богата история на Рилския манастир е разгледана в шестата глава. За удобство и прегледност тя е разделена на няколко периода: от Х до ХІV век, от ХV до ХVІІІ век, ХІХ век и ХХ век. Изтъкват се най-важните събития, личности и паметници, свързани с манастира, и се взема отношение към някои спорни проблеми. В днешния си вид манастирът датира от Възраждането с изключение на Хрельовата кула и някои външни метоси и постници. Той не взема официално участие в църковната и революционната борба поради своя ставропигиален статут и резонните опасения за съдбата на събраните в него съкровища. След Освобождението обаче Рилската обител е централен пункт за революционните чети, които отиват в поробена  Македония. Много енергичният рилски игумен Калистрат през 1948 година е арестуван и осъден по лъжливи обвинения, а всички имоти са национализирани. Стига се дотам, че от 1961 до 1968 година монасите са изгонени от манастира, но тази политическа грешка е поправена. През 1983 година ЮНЕСКО провъзгласява Рилския манастир за част от световното културно наследство.

Изправил снага на фона на величавите рилски върхове, изпълван от милиони поклонници и туристи, поддържан с труда и молитвата на монашеското братство, Рилският манастир въплъщава духа на българската нация и българското православие. В този стожер на българщината всеки гост – чужденец или нашенец, може да се докосне до същността на християнската вяра и да отвори душата си за ценностите, помогнали ни да оцелеем през вековете.

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[337]. Икономов, Т. Тридневно пребивавание в Рилский монастир. Русе, 1886.

[338]. Пак там, с. 46.

[339]. Пак там, 28-29.

[340]. Пак там, с. 33, 35.

[341]. Велев, Г. Църковният разкол в Сърбия (1881-1889) и преодоляването му. – Църковен вестник, № 12, 15-30 юни 1998; http://members.tripod.com/~bulch/12br.htm.

[342]. Царев, Г., Ал. Гребенаров. Документи за ролята на Рилския манастир в национално-освободителната борба. – Векове, 16, 1987, № 1, 61-66.

[343]. Житие и чудеса на преподобния наш отец.., 62-63.

[344]. Радев, С. От триумф към трагедия. Това, което видях от Балканската война и Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Първата катастрофа. С., 2003, 50-51.

[345]. Житие и чудеса на преподобния наш отец.., с. 63, 58-60, 96.

[346]. Георгиев, Г., К. Тюфекчиев. Риломанастирски гори. С., 1989.

[347]. Климент Рилец, архим. Пътеводител из Рилския манастир, с. 32.

[348]. Ковачев, Д., архим. Описание на светите мощи и други скъпоценни старини, намиращи се в българския Рилски манастир. Пловдив, 1911.

[349]. Василева, М. М. Димитър Маринов. Изследователят на живата народна старина. С., 1996 (Минало и личности).

[350]. Протич, А. Народният музей през 1922-1925 гг. – Годишник на Народния музей за 1922-1925 г. С., 1926, с. XXVII, XXXI, LIV.

[351]. Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 16, 1939, 309-310.

[352]. Прашков, Л. Грижи за опазване на художествените ценности на Рилския манастир. – В: Рилският манастир. Ред. М. Коева. С., 2000, с. 256.

[353]. Юбилей: Днес Нeгово Светейшество  патриарх Максим навършва 70 години от монашеското си пострижение. – http://www.dveri.bg/content/view/14273/29/, 13 декември 2011.

[354]. Ванев, Ив. Реставрационни дейности в Рилския манастир през 1944 г. – Проблеми на изкуството, 2010, № 4, 45

[355]. Хаджийски, Ив. Архимандрит Калистрат — игумен на Рилския манастир (1944-1948). Дупница, 2001.

[356]. Ганчовски, Н. Дните на Димитров, каквито ги видях и записах. С., 2002, 109-110.

[357]. Василев, Й. Как комунистическата власт ограби и унизи Рилския манастир. – Демокрация днес, 9 март 2007; http://pravoslavie.bg/content/view/8477/58/.  

[358]. Чурешки, Ст. Православието и комунизмът в България 1944-1960 г. С., 2004, 84-86.

[359]. Стойков, Г. Цит. съч., с. 35.

[360]. Свинтила, Вл. От Маркс до Христа. С., 2002, с. 129.

[361]. Генерал искал да прави снекбар в Рилския манастир. – http://www.dveri.bg/content/view/10660/172/, 16 януари 2010.

[362]. Николова, С. Рилският манастир строи ВЕЦ. – http://www.monitor.bg/article?id=303419, 17 август 2011.

[363]. Иконната галерия на Рилския манастир беше открита след основен ремонт. – http://dveri.bg/kx4a6, 28 април 2012.

[364]. Проведе се традиционният ученически поход до Рилския манастир. – http://dveri.bg/kwhp8, 11 май 2012.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7sG