Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 7*

Архимандрит Павел Стефанов

За живота на обителта през XVI век са налице сравнително малко данни. До средата на това столетие обителта влиза в Охридската архиепископия, но след 1557 година, когато е възстановена Сръбската патриаршия,Рилският манастир преминава под нейната власт. В манастира продължава книжовната дейност, от която са останали няколко ръкописа. Известен преписвач е монахът Спиридон (ХV-ХVІ век). От него са запазени десет автографа, от които два са датирани: Псалтир, Тълкувание на библейската книга Песен на песните, част от Требник и Сборник, Изборен апостол от същата година, три служебни Минеи за декември, януари и февруари, Стишен пролог, част от житие на св. Сава Сръбски[232]. В Румъния е открито Изборно евангелие, в което има приписка от 1503 година. То е писано „в Рилския монастир, в храма на преподобния наш отец Иван Рилски” при игумена Теоктист от същия инок Спиридон[233].

От една приписка от 1536 година се научава, че един сборник с жития е преписан по това време в Рилската обител по повеля на игумена Иларион и „на цялото братство”. След това ръкописът е подарен на светогорския манастир Ксенофонт, чиито монаси тогава явно са българи[234]. По времето на игумена Калиник през 1542 година рилският иеромонах Анастасий преписва друг ръкопис[235].

Запазени са данни относно разпространението на култа на св. Иван Рилски в днешните румънски и сръбски земи. Войводата на Влашко и Молдова Иоан Богдан III (1504-1517) през 1511 година подарява на Рилската обител две богато украсени, кадифени покривки за ковчега с мощите на светеца. В съкровищницата на манастира се съхранява разкошен архиерейски епитрахил, украсен с разни сцени от Свещеното Писание, приготвен по поръка на рашкия (сръбския) митрополит Симеон през 1550 година[236]. През 1597 година на Рилския манастир е подарено Евангелие, печатано в Румъния[237].

През ХVІ век рилската обител установява връзки с Русия.  Делегацията включва: игумена Григорий, свещеника Иосиф, дякона Кирил, стареца Евгений и слуги. След Русия те посещават и Литва. През 1583-1584 година, когато управлява следващият цар Фьодор Иванович (1584-1598), идва рилският игумен Калист и четирима монаси. През периода на „смута” за повече от четири десетилетия няма данни за контакти между Рилската обител и руските земи. От XVI век се срещат редица сведения, които потвърждават широкото разпространение на култа към св. Иван Рилски в руските земи, главно на североизток.

От края на ХVІ век до войната между Османската империя и Свещената лига (1683-1699) българите под османско господство живеят сравнително спокойно и заможно. Доказателство за това са множеството църкви и манастири у нас, които се основават или процъфтяват през тези осем десетилетия. Толерантното отношение към Рилската обител на османските султани и в частност на Мурад ІІІ (1574-1595) се потвърждава между другото от огромната восъчна свещ, обкована с тенекия и подарена от него на манастира. Днес тя се пази в музея.

Разбира се, не липсват претенции и посегателства на местни величия, които искат да се обогатят за сметка на „раите”. Още в началото на XVII век рилските иноци се оплакват, че анонимен спахия посяга на земите им. През 1612 година местен чиновник изисква от тях да плащат десятък и налог, от който те са освободени. През пролетта на 1640 година монасите се оплакват, че от тях се иска да плащат по-големи суми, отколкото трябва, като десетък за нивите. През 1660 година възниква нов спор относно плащането на десетък върху зърнените произведения от някои ниви. От една османска разпоредба от септември 1703 година се узнава, че иноците се оплакали за плащането „редовно годишните данъци”, но местни турски чиновници ги принуждавали да плащат още по-големи суми. Ясно е, че с течение на времето първоначалните правдини намаляват значително. С ферман от 1685 година султан Мохамед IV (1648-1687) нарежда да не бъдат вършени насилия над монасите, но е съмнително дали заплахите му имат ефект. През 1724 година Портата издава нов ферман да не бъдат вземани тежки данъци от рилските монаси. Тогава манастирското братство се състои само от двадесет и девет иноци. Освен другите имоти, манастирът притежава един самоков за обработване на желязо. Същата разпоредба е повторена с ферман от 28 май 1739 година. Исканията на местните турски чиновници са причинили на манастира „огромни вреди и загуби”. Според ферман от 24 февруари 1742 година самите селяни от село Рила настояват иноците да плащат данъци и то за имоти и земи, „за които нищо не би трябвало да се плаща”. Нови посегателства настъпват през 1748-1750 година. Ферманите на Високата порта не са в състояние да спрат престъпленията спрямо манастира.

Запазен е един спахийски акт от 5 юни 1635 година, в който се казва, че сградите на манастира са полуразрушени. Като заплащат данък от 3000 акчета, рилските монаси получават разрешение „да си построят на свои средства развалените и срутени манастирски сгради отново, както искат и както са били по-рано[238]”. През 1685 година рилските иноци начело с игумена Иоаникий купуват от един турчин гора на стойност четиридесет гроша[239]. Според друг документ от същата година манастирът тогава притежава седем ливади, осем ниви, две лозя, сто и един кошера, петстотин овце, петнадесет крави и волове, десет коня, един самоков, три воденици, четири лозя, както и други движими и недвижими имоти без точно обозначение. Тогава в манастира живеят тридесет иноци[240]. През 1700 година игуменът Георги пак се жалва в Истанбул, че манастирът рухва и се нуждае от основен ремонт. След съответния преглед е получено разрешение. Манастирът изпраща из България таксидиоти, за да събират помощи за възстановяването на сградите[241]. И през тази епоха Рилската обител продължава да приема щедри дарения. Един сребърен напрестолен кръст, изготвен от чипровския майстор Младен в края на ХVІІ век, е откупен и даден на манастира от хаджи Радослав[242]. На кръст от 1691 година стои името на дарителя иеромонах Елисей Рилец, друг кръст от 1692 година е без име, а трети кръст от 1697 година е подарен от игумена иеромонах хаджи Евтимий[243].

През 1709 година една приписка на Даниил говори за манастирско училище, в което преподава даскал Герасим[244]. През 1733 година рилските монаси купуват къща в Дупница вероятно за да служи като метох. След десет години монасите отново искат да бъде направен оглед в манастира за трагичното състояние на сградите[245]. Това често повтаряне на едни и същи жалби означава, че те събират пари за ремонти, но не ги извършват. Според манастирски летописни бележки през 1744 година игуменът Герасим подновява горната страна на манастира до Хрельовата кула („до пирго”). От Високата порта проверяват щателно как са направени ремонтите и на манастира е наложена глоба от 11 кесии пари. През 1749 година отново се съобщава, че някои манастирски сгради са опожарени и отново е получено разрешение да бъдат „поправени и съградени”, но при условие манастирът „да плаща на свещения вакъф двоен наем”. Обаче „някои злобни хора” – очевидно турци – „произволно нахлували в пределите на манастира с цел да грабят и да взимат глоби от раята-монаси”. Монасите отправят напразна молба към правителството да им окаже закрила[246]. На следната година монасите отново се оплакват, че въпреки разрешението някои османски чиновници не им позволяват да възстановят разрушените манастирски сгради. Според тях манастирът е заплашен от закриване, което е твърде пресилена оценка[247]. Ясно е, че насилията на местните и централните власти причиняват загуби на обителта и възпрепятстват нейната нормална дейност. Въпреки че манастирът през това време се намира под властта на Печката патриаршия, сръбските патриарси се оказват слаби да го закрилят от насилия и неправди. Затова те се обръщат към Цариградската патриаршия, както личи от жалба на Фенер от 1721 година.

Изглежда, че по молба на рилските монаси Цариградската патриаршия проявява грижи към древната обител, като се застъпва пред Високата порта. През 1721 година патриархът отправя оплакване до правителството, че Рилската обител е ограбена от насилници. Султанът издава ферман за протекция на манастира[248]. По този начин се подготвя преминаването на Рилския манастир към подчинение на Фенер след ликвидирането на Ипекската патриаршия през 1766 година.

През ХVІІ век рилските монаси притежават достатъчно средства и смелост, за да отидат на далечно поклонение в Иерусалим (хаджилък). През 1624 година хаджи Висарион Рилец и „грешният Орест” отбелязват визитата си в приписка, запазена в Четириевангелие от 1532 година в патриаршеската библиотека в Иерусалим[249]. След 20 години иеромонах Атанасий от Рилската обител става също хаджия според бележка в Миней от ХVІ век, сега в Публичната библиотека в Санкт Петербург[250]. Руският учен архимандрит Леонид взема от Иерусалим Четириевангелие от ХV век, което е преписано от монаха Евтимий Рилец[251].

Рилски монаси поддържат тесни отношения и със Света Гора, където са търсени техните книжовни умения. През 1653 година един Миней за февруари е преписан в Зографския манастир от рилския игумен иеромонах хаджи Атанасий, повикан от поп Мелентий (Зографски)[252].

След смутното време връзките с руските земи са възобновени през третото десетилетие на XVII век. В края на 1628 година в Москва пристига рилският игумен Стефан с четирима спътници. Те носят писмо до цар Михаил и баща му патриарх Филарет, в което се твърди, че манастирът изпаднал в нищета, заложил много от своите ценности и не можел да ги изкупи[253]. През 1632 година за Русия се отправя рилският архимандрит Арсений, който е върнат. При своите посещения в руските земи рилските монаси събират дарения за плащане дълговете на манастира и допринасят за разпространението на култа към св. Иван Рилски в Русия. Най-значителното събитие в това отношение е публикуването на „Служба с житие на преподобния наш отец Иоан Рилски” в печатницата на Киево-печерската лавра през 1671 година. Това е първото печатно издание на службата на светеца и на Евтимиевото житие. Книгата е издадена от прочутия украински проповедник иеромонах Антоний Радивиловски със средствата на пан Райчо Димитрашко[254].

Рилският манастир продължава книжовната си дейност през XVII век и първата половина на XVIII век. От многобройните ръкописи само няколко са точно датирани. През 1602 година „еропапа” (иеромонах) Никифор преписва Служебник и го оставя в църквата на манастира. Ръкописът е подвързан през 1739 година от бобошевския поп Атанас. През 1634 година при игумена Аpсений е подвързан така наречения Голям панегирик със съдействието на жител на Самоков. Едно Четириевангелие е  преписано неизвестно точно кога през XVII век при игумена Иосиф. През 1653 година в манастира е преписан Миней за февруари от игумена Атанасий, а по-късно ръкописът е подвързан от „поп Милентие” и изпратен в Зографския манастир. През същата година същият игумен хаджи Aтанасий преписва Миней за ноември, подвързва го отново свещеник „Мелентие” и го изпращат пак в Зограф. Сборник с канони на св. Иван Рилски е преписан през 1656 година при игумена Арсений. По същото време в манастира попада разкошното Сучавско четириевангелие, преписано през 1529 година в град Сучава (Молдова) с красиви заглавки и заставки и обковано със златна обкова, на която е изобразено Разпятие. През 1664 година грамотен инок се подписва върху един ръкопис. Требник, писан в Ловеч през 1686 година, попада неизвестно кога в Рилската обител. Грамотен рилски инок се подписва и през 1693 година. През XVII век е преписан Служебен миней за месец август със служби на св. Иван Рилски и на св. Иоаким Сарандапорски, който е подвързан през лятото на 1693 година при игумена хаджи Висарион, когато е подвързан и друг манастирски ръкопис. Иеромонах Виктор се подписва върху ръкопис през 1696 година. Върху ръкопис от XVII век през 1702 година иеромонах Евтимий отбелязва някои вести за ученичеството на свой близък. През 1712 година иеромонах Никита прочита сборник Aндрианти и се подписва за спомен на крайния лист. Един типик е преписан през XVII век, а през 1715 година е подарен с дълга приписка на писача поп Петър. През 1718 година иеромонах Моисей преписва ръкопис с Чудесата на св. Богородица и се подписва накрая. През 1734 година при игумена Дионисий в Дупница е подвързан рилски Триод, който е оставен в манастирския метох в града. На постницата през 1742 година е преписан един ръкопис. Един Требник е преписан, както изглежда, в обителта през 1748 година. Също в манастира иеромонах Aтанасий преписва творбите на св. Исаак Сириец през 1749 година. В манастирската библиотека са запазени няколко десетки недатирани ръкописа от XVII-XVIII век, които в по-голямата си част са несъмнено създадени в обителта. Те са главно евангелски, житийни и богослужебни ръкописи, както и някои текстове за извънбогослужебен прочит. Забележително е от друга страна, че от цялата тази епоха не се намират никакви гръцки ръкописи или приписки на гръцки език или с гръцки букви. Изобщо не се долавя гръцко книжовно влияние в живота на рилските монаси от това време. Сякаш обителта представя оазис на българския дух в една страна, в която гърцизмът вече настъпва[255].

Още през ХVІ век в нашите земи започва движението на така наречените дамаскинари, които се стремят да създадат достъпна по съдържание и език народна книжнина и по този начин да премахнат бездната между народа и книжовниците, която съществува от векове насам. В това движение монасите от Рилската обител заемат видни места. Един от най-видните представители на дамаскинарите е иеромонах Иосиф Брадати, който е рилски инок[256]. Той живее от края на XVII век до средата на XVIII век. Преданието, че е родом от Елена, не отговаря на истината, защото говорът му, отразен в преписаните от него сборници, е западнобългарски[257]. Отец Иосиф Брадати не е обикновен преводач и преписвач, а книжовник с независими и социално значими разбирания. Неговата начетеност и духовните му интереси са свързани с книжовните съкровища, пазени в Рилската обител, които той познава добре. Отец Иосиф владее гръцкия език и като таксидиот успява да обиколи голяма част от българските земи. Наред с дейността си на духовник той извършва и книжовна работа – превежда от гръцки, преписва и съчинява. От неговото перо са останали около петнадесет сборника, от които няколко са автограф, а други са преписи на негови следовници. През 1749-1751 година през време на странстванията си във Враца, Самоков и вероятно другаде преписва тридесет слова, повечето от които принадлежат на св. Иоан Златоуст. В сборника има слова за поста, покаянието, „ради житие века сего суетнаго”, за „тоя наш лъжовни живот”, блудството, пиенето и яденето, милостинята, сведения за църковната история, както и жития на светци. Но особено показателен за схващанията и похватите на Иосиф Брадати е сборникът, преписан през 1756 година от неговия ученик Роман. Заглавието уточнява, че ръкописът е предназначен „ради женьски и бабини враговщини заради самовили и бродници да се чете на пользо женамъ”. От поместените двадесет и седем слова и жития само две принадлежат на Дамаскин Студит (починал 1580 година). Иеромонах Иосиф свободно се отнася към преписвания текст и постоянно вмъква свои добавки и отклонения, които издават неговите лични разбирания и отразяват някои особености на тогавашния български живот. Например в словото за Златоуст относно „прочитането на книги” той укорява читателите и слушателите си, че „вместо книги, държат котки или гладят кучета… или пък пушат тютюн”. На други места отец Иосиф се противопоставя на многобройните тогава суеверия, на неразбрания литургически език, на стремежа на някои българи да направят кариера, като се отрекат от християнството и приемат исляма. В други слова той изтъква нуждата от милостиня и дейна обич към бедните и отхвърля лихварството, практикувано и от духовници. В своето заключение към повестта Варлаам и Иоасаф, поместена в ръкопис на поп Тодор от 1761 година, отец Иосиф задава реторичния въпрос: “Прилично ли ест иноком да сме сребролюбци…? И на файда да даеме гроши?[258]”

Словата на иеромонах Иосиф Брадати са подчинени на нравоучението и са  написани изразително и живо. Езикът е смес от църковнославянски и говорим български език, а правописът е опростен. Неговите преводи и преработки се разпространяват широко благодарение на дейността на предани преписвачи като неговия ученик Никифор Рилски, поп Тодор от Враца, иеромонах Теофан, книжовника мирянин Янкул от Хрелово и други. Самият Иосиф Брадати се смята за „първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата нова книжнина”, която въплъщава „прехода от старо към ново”. Той е „най-близкият предходник на Паисия както по време, така и по значение”. Дори родоначалникът на новата българска историография трябва да бъде отнесен към кръга на рилските дамаскинари, възглавявани от иеромонах Иосиф Брадати[259].

Друг виден книжовник от тази епоха е отец Никифор Рилски, известен като копист на Славянобългарската история от преподобни Паисий Хилендарски (1772). Той преписва от преписа на поп Алекси Велкович Попович от Самоков[260]. Никифор също преработва текста на чинопоследованието за встъпване в монашество[261]. Това трябва да се прецени като твърде радикална стъпка, защото православното богослужение може да се променя само с решение на поместен или вселенски събор.

Най-високо издигналият се в църковната иерархия рилски монах през ХVІІІ век е Серапион. През 1858 година „Цариградски вестник” уточнява, че той е роден „от габровското село Славин дол”. Неговият брат Иеротей също приема монашество в Рилския манастир и оставя летописни бележки за историята на обителта от 1744 до 1772 година[262]. Серапион е игумен през 1753-1757 година заедно с иеромонах Никита, който по-късно приема исляма. Цариградският патриарх Кирил идва в манастира и ръкополага Серапион за епископ с ново име Серафим. Изпратен е за митрополит на Щип, а след това на Босна и Самоков през 1763 година. Преписва ръкописи и става ктитор на икона „Св. Иван Рилски и Лука”. В края на живота си Серафим се оттегля в метоха Пчелино, където умира през 1800 година[263].

През XVIII век в Османската империя настъпва стопанско и културно оживление. Засилва се комуникацията вътре в българските земи, както и между тях и другите страни. Този факт се отнася и за Рилската обител. През 1704 година самоковският архиепископ Нектарий пристигнал в манастира при игумена Иоаким, извършва ръкоположения и се подписва на последния лист на Миней за месец януари. Рилският игумен Никанор отбелязва върху друг ръкопис, че през 1707 година манастирът е посетен от скопския митрополит Атанасий и самоковския митрополит Нектарий. През 1725 година сръбският патриарх Арсений също посещава манастира и се подписва в Големия панегирик. Той е придружен от самоковския владика Кирил. Върху Шестоднев от XV век е увековечена приписка, че през 1730 година в манастира пребивава самоковският протосингел иеромонах Герасим, който отбелязва вестта за въстанието на Патрона Халил в Цариград. Две години по-късно тук пристигат самоковският владика Ефрем и кюстендилският Атанасий. Дори владици гърци, които посещават Рилския манастир, се подписват на български език, макар и с грешки. Пример за това е приписката на самоковския владика Симеон през 1734 година. Той е убит от турците след три години по подозрения за шпионаж в полза на Австрия[264]. По същото време един преселен в Нежин (Русия) софиянец оставя известна сума пари за Рилската обител. През 1750 година в манастира служи на Богоявление нишкият владика и извършва ръкоположение. Обителта е посетена през същата година от печкия патриарх Атанасий.

Виден гост в манастира е и българинът Партений Павлович от Силистра, който се издига до викариен епископ на Сръбската патриаршия в Сремски Карловци и е автор на ценни автобиографични бележки. Той идва през септември 1734 година и се подписва върху един от рилските ръкописи – сборника от 1483 година. Освен това, той прави препис на рилската грамота на цар Иван Шишман и оставя бележка върху нея. В нея Партений открито нарича турците „неверни и сурови агарени”, а основателя на исляма Мохамед окачествява като „дявол и лъжепророк”. Не е известно дали и къде е запазен неговият препис[265].

През втората половина на XVIII век положението на Рилската обител се влошава твърде много поради насилията на турците. Всички повели на султаните за спазване правата на манастира са безсилни да спрат похитителите и грабителите. Още през първата половина на столетието рилските стареи търсят застъпничеството на гръцкия патриарх пред султаните, за да ограничат произволите над манастира. Гръцкото висше духовенство се възползва от кризата и посяга върху независимостта на обителта. Още във ферман, издаден от султан Махмуд I (1730-1754) през 1739 година със съдействието на Цариградската патриаршия, се посочва, че Рилският манастир е от ония манастири, които се намират под юрисдикцията на Цариградския патриарх. Подобно твърдение се среща и в друг акт на Махмуд I от 1743 година. След като Цариградската патриаршия успява да унищожи независимостта на Ипекската (сръбската) патриаршия през 1766 година и манастирът официално минава в нейния диоцез, тя налага високи данъци и се меси във вътрешните му дела. В края на XVIII век патриарх Неофит VII (1789-1794, 1798-1800 година) предоставя на великия хартофилакс на патриаршията Николай Ханджери да събира годишните данъци на обителта. Рилските монаси се задължават за всяко свое начинание да се допитват до хартофилакса. Цариградският патриарх Григорий V през 1797 година издава грамота (сингелия), с която потвърждава ставропигиалния статут на Рилския манастир. Той плаща на Фенер двеста и петдесет гроша данък годишно, ръководството му се допитва до патриарха при продажбата на недвижими имоти, иска благословение при избирането на нов игумен. Ползата от ставропигиотството е, че на игумена се разрешава, дори когато не е епископ, да носи архиерейска мантия и жезъл и като владика да кореспондира направо с патриаршията. Манастирът получава по-лесно разрешения за строежи и ремонти, освободен е от някои данъци, има право да изпраща таксидиоти в цялата Османска империя[266].

През втората половина на XVIII век поради политическите размирици в Османската империя зачестяват грабежите в манастира и историческите извори изобилстват с жалби. През пролетта на 1761 година монасите се оплакват от един турчин, който претендира, че „купил монастира… и станал законен [негов] притежател”, като ограбва големи суми пари и други предмети. Разбойникът е осъден, но присъдата не е приложена и делото се гледа повторно. През 1766 и 1767 година обителта е ограбена от разбойници, които отнасят „кандила и потире и все, що имаше сребрено”. Непрекъснатите войни, които Портата води с Русия по това време, увеличават страданията на братството. „В тия лета християнии, що изтеглиха, не можно се изказати” – пише през 1772 година манастирският летописец. През 1778 година арнаутски разбойници отново ограбват и изгарят манастира. Той затъва в дългове. Стареите често сключват заеми със заможни турци или евреи от Дупница или Джумая, които изплащат в продължение на десетилетия, почти до началото на XIX век[267].

Независимо от тези бедствия, този период не е време на застой за обителта. Строителството в манастира и около него доказва, че той успява да се справи с дълговете, данъците и глобите. Неговата устойчивост се дължи преди всичко на социално-икономическото и духовно обновление, което настъпва в българските земи през XVIII век. Националното съзнание, което се заражда, засилва интереса на българите към Рилския манастир като жив спомен от свободната Българска държава и символ на българската идентичност. През 1753 година в манастира постоянно живеят осемдесет души, от които монаси са петдесет и шест. Според хаджи Агапий през 1829 година монасите са сто и седемдесет, което означава, че за 76 години броят им нараства около три пъти. Дори годините на кърджалийската анархия не са в състояние да намалят броя на поклонниците, които се отправят към манастира. „Много милостиня прийде, понеже велик мор беше повсуду” – пише манастирски брат през 1761 година.

Благодарение на материалната подкрепа на българите братството превъзмогва затрудненията си. Многобройните църковни утвари, книги, битови предмети, тъкани и накити с дарителски надписи са доказателство за помощта и преклонението на народа. Една чаша кратунка е подарена през 1797 година, а през следващата година кюркчийският еснаф във Враца дарява позлатен сребърен напрестолен кръст. Друга кратунка за пиене датира от 1799 година[268]. През 1797 година дарителка от Неврокопско завещава на манастира тринадесет ниви. И до днес, въпреки превратностите на времето, са запазени над сто и двадесет ценни кръста, много сребърни кандила, мощехранителници[269], свещници и други утвари от средата на XVIII век до 30-те години на XIX век. Те са дарени както от отделни лица, така и от цели еснафски организации от всички краища на българските земи. По време на кърджалийството рилският монах Рафаил влага времето, труда и зрението си в създаването на изключителен резбован кръст с десетки библейски сцени. Той е направен от чемширено дърво с основа от липа. Работата върху него продължава дванадесет години и когато е завършена през 1802 година, Рафаил ослепява[270].  

Посещенията на българите от Мизия, Тракия, Македония, Добруджа укрепват познанието им за териториалната общност и духовното единство на нацията. Поклонниците имат разнообразен социален произход – търговци, занаятчии, земеделци, учители, духовници и  така нататък, което показва въздействието на манастира  върху всички слоеве на българското общество. Докато на поклонение в светогорските манастири могат да отидат според правилата само мъже и то предимно от заможните среди, в Рилския манастир идват и по-бедни българи и то жени. Притокът на поклонници подтиква манастирските ръководители да осмислят план за разширяване на жилищните и храмовите сгради. През 1774 година те молят султана да разреши ремонт на старата църква, построена от Хрельо, която се използва за централен храм. На 29 юли 1777 година обновяването на храма е позволено, но със строгата препоръка да се спазват размерите му без уголемяване и надстрояване. Заобикаляйки разпоредбите, манастирското ръководство заедно с обновяването на храма тайно го разширява. За изографисването на пристроените части съобщава надпис от 1794 година. Фрагментите от стенописната украса от това време и великолепната дърворезбена врата от тази църква, съхранени и до днес, свидетелстват, че храмът е богато украсен. Частите от фрески от Хрельовата църква, които са запазени в музея, са рисувани от същия зограф, който рисува тези църкви през 1795-та и 1799 година. Той може да се отъждестви с Христо Димитров от Самоков. Под тези стенописи сигурно е имало и по-ранни, защото не е възможно църквата да е останала неукрасена между ХІV и ХVІІІ век. Те са унищожени при събарянето на църквата през 1833-1834 година.

Към края на XVIII век е изградена църквата „Успение на Пресвета Богородица” на около четири километра от манастира в метоха Пчелино. Точната дата на нейното издигане е неизвестна, а украсата ѝ със стенописи е осъществена през 1834 година. Тя е заплатена от един бивш кърджалия, който става монах. Негов племенник е новомъченикът св. Игнатий Старозагорски, убит в Цариград на 8 октомври 1814 година[271].

През 90-те години на XVIII век в манастирското гробище, което се намира южно от манастира, е издигната с дарение на Самоковския митрополит Филотей църква-костница „Въведение Богородично”. Няколко години след окончателното ѝ завършване през 1795 година тя е изографисана. През 1799 година в постницата „Св. Лука”, която се намира на около три километра източно от манастира е построена малка красива църква „Св. Евангелист Лука, богато украсена със стенописи. Средствата за нея са дарени от монаха Игнатий, а строежът и украсата са работени по времето на игумена Герасим, който е вероятния организатор на изпълнението[272]. Някои изкуствоведи намират прилика между стенописните ансамбли на „Св. Лука” и параклиса „Св. Димитър” в Зографския манастир, които обикновено се приписват на зографа Христо Димитров – бащата на Захари Зограф[273]. Други търсят паралели между тях и фреските в Бигорския манастир в Македония (около хиляда и осемстотин)[274].

През 80-те и 90-те години на ХVІІІ век в Рилската обител работи ковачът монах Петроний, който е не само добър занаятчия, но и грамотен и суетен човек. Той държи да увековечи името си и подписите му се срещат върху няколко запазени железни брави, обкови и други.

Наред с усиленото строителство Рилският манастир поддържа авторитета си на първостепенно книжовно, просветно и художествено средище. През XVIII век и началото на XIX век особена популярност има Рилската книжовна школа и нейните дейци Иосиф Брадати, Никифор, Теофан, Паисий и други. В манастира известно време пребивава и авторът на знаменитата „История славянобългарска” отец Паисий, чиято килия в Хилендарския манастир днес е направена като архитектурно копие в Рилския манастир. Отец Паисий дава висока оценка за ролята на Рилската обител в своята История: „От цялата българска слава, когато толкова големи манастири и черкви имало от начало в България, в наше време Бог оставил единствен Рилския манастир цял да съществува… Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала[275]”.

Стремежът за обновяване  на богослужението се чувства в дейността на създадената в края на XVIII век Рилска певческа школа. Нейните дейци въвеждат новата и модерна за времето си Хрисантово-Хурмузиева система за музикално записване и изпълнение веднага след въвеждането ѝ в Цариград в началото на XIX век. Те правят сполучливи опити за пригаждането на задължителните за Вселенската църква Дамаскинови мелодии към църковнославянските богослужебни текстове и сами композират. За около две десетилетия рилските монаси Иоасаф, Неофит, Кирил, Атанасий, Исаия, Ксенофон, Констанций и други попълват с нотирани песнопения на църковнославянски език почти целия годишен богослужебен кръг. Те превеждат песнопения от гръцки, като не пренасят мелодическия материал буквално и механично, а го адаптират творчески. В много от случаите тези адаптации прерастват в своеобразно „повторно композиране“ на мелодията. Техни композиции се разпространяват и търсят из всички части на българските земи. И до днес те се откриват в преписи в различни български библиотеки, архиви и храмове[276].

По подобие на светогорските гравьорски ателиета от края на XVIII век в Рилския манастир заработва първата в българските земи щампарница, в която първоначално се отпечатват щампи от клишета, работени на други места. Отпечатъците се купуват масово от поклонниците, което от една страна представлява добър постоянен доход за манастира, а от друга страна служи за разпространяването на култа към св. Иван и на популярността на обителта в българските и съседните земи[277].

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[232]. Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 88, № 214; с. 90, № 220; с. 92, № 224; 106-107, № 265-267; с. 120, № 310. Вж. Христова, Б. Рилският книжовник монах Спиридон. – Старобългарска литература, 3, 1978, 113-121.

[233]. Яцимирский, А. И. Славянския и русския рукописи румынских библиотек. СПб., 1905, 265-267.

[234]. Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 267.

[235]. Стојановић, Љ. Српски записи и натписи. Т.  I. Београд, 1905, с. 166, № 511.     

[236]. Герасимова, В. Бродиран надпис от 1550 г. върху епитрахил от Рилския манастир. – Годишник на Департамента по археология. Нов български университет, 4-5, 2000, 421-429.

[237]. Дылевский, Н. Цит. съч., с. 42, бел. 29.

[238]. Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 461.

[239]. Пак там, с. 462.

[240]. Пак там, 240-242.

[241]. Пак там, 677-679.

[242]. Сотиров, Ив. Чипровска златарска школа. Средата на ХVІ – началото на ХVІІІ век. С., Агато, 2001 (Съкровища на България, 2), с. 217, № 22, обр. 31.

[243]. Генова, Е. Миниатюрна дърворезба 17-19 век. С., 1986, с. 66, 78, 98.

[244]. Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. С., 1902, с. 38.

[245]. Ихчиев, Д. Цит. съч., 295-296, 417-419.

[246]. Пак там, 255-256.

[247]. Пак там, 475-476.

[248]. Пак там, 31-32.

[249]. Книга за българските хаджии. Подг. Св. Гюрова и Н. Данова. С., 1985, с. 297.

[250]. Ангелов, Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. Кн. ІІ. С., 1967, с. 248.

[251]. Леонид, архим. Систематическое описание славяно-российских рукописей собрания Уварова. М., 1893, с. 30.

[252]. Иванов, Й. Български старини из Македония, 252.   

[253]. Дилевски, Н. Просително послание на рилското манастирско братство до руския цар Михаил Феодорович Романов от 1627 г. – Известия на Института за български език, 19, 1970, 689-699.

[254]. Дилевски, Н. Страница из историята на българско-украинските културни връзки в края на ХVІІ в. – В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на Ст. Романски. С., 1960, 963-983.

[255]. Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 325-328.

[256]. За него вж. Ангелов, Б. Ст. Съвременници на Паисий. Ч. І. С., 1963, 23-85; Петканова-Тотева, Д. Дамаскините в българската литература. С., 1965, 85-92, 134-169.

[257]. Дончев, А. Къде е роден йеромонах Йосиф Брадати? – Духовна култура, 48, 1968, № 5, 25-31.

[258]. Цит. по: Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век, с. 324. Вж. Стефанов, П. , архим. Финансовата дейност на Българската църква в миналото. – Минало, 2007, № 4, 7-14.

[259]. Ангелов, Б. Ст. Йосиф Брадати – предвестник на Паисий Хилендарски. – В: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 14-15.

[260]. Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.

[261]. Тончева-Тодорова, Хр. Развой на старобългарските чинопоследования за встъпване в монашество през Х-ХVІІІ век. Коментар и текстове. С., 2005, 68-75.

[262]. Петканова, Д. Рилски летопис. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник, с. 432.

[263]. Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти по българските земи през ХVІІІ-ХІХ век. С., 2008, 236-237.

[264]. Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 332-335.

[265]. За него вж. Бояджиев, П. Партений Павлович. С., 1988.

[266]. Климент Рилец, архим. Пътеводител из Рилския манастир. 10 изд. С., 2006, 31-32.

[267]. Ихчиев, Д. Турски документи на Рилския манастир. С., 1910, 68-70; Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир, с. 185. Срв. Стефанов, П. Българската култура през кърджалийското време. – В: Клио. Сборник в чест на 65-годишнината на ст.н.с. Милен Куманов. Ред. Л. Йонева. С., 2008, с. 155.

[268]. Сотиров, Ив. Цит. съч., с. 215, № 17, обр. 24; с. 241, № 125.

[269]. Генова, Е. Култът към мощите и мощехранителниците в Рилския манастир. – Проблеми на изкуството, 2000, № 4, 33-40.

[270]. Иванова, В. Рафаиловият кръст. С., 1993.

[271]. За него вж. Нихоритис, К. Славистични и българистични проучвания. Велико Търново, 2005, 242-244.

[272]. Попова, Е. Монументалната живопис в риломанастирските църкви от последното десетилетие на ХVІІІ век. – В: Гергова, Ив., Е. Попова, Е. Генова, Н. Клисаров. Корпус на стенописите в България от ХVІІІ век. С., 2006, 43-52.

[273]. Попова, Е. Зографът Христо Димитров от Самоков. С., 2011.

[274]. Гергова, Ив. Сборник на манастира „Св. Йоан Предтеча Бигорски”. – Проблеми на изкуството, 1995, № 2, с. 62.

[275]. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. С., 1960, с. 99.

[276]. Динев, П. Рилската църковно-певческа школа в началото на XIX век и нейните представители. – Известия на Института за музика, 4, 1957, 3-88; Куюмджиева, Св. Към въпроса за характера и значението на дейността на Рилската певческа школа през Възраждането. – Българско музикознание, 1979, № 3, с. 43; Същата. Ранновъзрожденска българска музика – паметници и певчески репертоар. Иоасаф Рилски. С., 2000.

[277]. Томов, Е. Български възрожденски щампи. С., 1975.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7qk

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s