Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 6*

Архимандрит Павел Стефанов

Глава 6

История на Рилския манастир

6.1. Х-ХІV век

Далечен предшественик на Рилския манастир е тракийското мегалитно светилище при близкия Царев връх. То свидетелства за антични религиозни традиции, но днес не може да се установи на кое божество е посветено. Черти от неговия култ са вплетени в народните легенди за св. Иван Рилски [201].

Както може да се очаква, животът в Рилската обител през времето на Първото българско царство е най-слабо документиран поради липсата на достатъчно  запазени свидетелства. Но преди да хвърлим поглед върху тях, трябва да разгледаме въпроса за основаването на манастира. В нашата историческа наука се приема, че негов основател е св. Иван Рилски. Но така ли е всъщност?

Въпросът е проучен от Бистра Николова[202]. Най-ранният извор – Народното житие, не произхожда от Х век, когато е живял и починал св. Иван, а чак от ХІІ век. Той обрисува светеца само като отшелник и не споменава за основаване на обител. Георги Скилица, който пише житие през 60-те-80-те години на ХІІ век, следва схемата на византийските жития и приписва на светеца замонашване в общежитиен манастир, отшелничество и ктиторство на общежитиен манастир. Св. Иван не е свързан с манастир в службите, посветени на него. Св. патриарх Евтимий обаче повтаря и разширява написаното от Скилица. Според Николова твърдението за наличие на Рилския манастир през Х век не може да се смята за потвърдено. Но трябва да се подчертае, че липсата на данни още не е доказателство. Трябва да се приеме, че св. Иван Рилски се е погрижил за монасите, които са се заселили около него, и е наредил построяването на вероятно дървен малък манастир.

Докато данните за съдбата на мощите през Х-ХІV век са подробни, за самата Рилска обител те са твърде оскъдни. Трябва да се предположи, че нейното съществуване продължава непрекъснато. Най-вероятно в нея през XI век е преписано с кръгла глаголица съчинението „Паренезис” от св. Ефрем Сириец, от което са запазени само няколко листа. Шест от тях са открити от Виктор Григорович през 1845 година и се пазят в библиотеката на Руската академия на науките в Санкт Петербург (№ 24.4.15). Константин Иречек попада на тях още веднъж през 1885 година. Йордан Иванов открива през 1936 година още два листа в подвързията на сборник от ХV век, които се намират в библиотеката на манастира (№ 3/6 (14))[203].  Едва ли може да се смята, че този глаголически паметник е възникнал не тук, а е бил пренесен в обителската библиотека от друго място. Правописът и почеркът уподобява Рилските глаголически листове на Асеманиевото евангелие от Х век и Синайския молитвеник (требник) от XI век. Орнаментиката им е оскъдна.

От ХІІ век датира най-ценната икона в манастира – „Св. Богородица Осеновица”, която се намира в специален иконостас при третата колона на голямата манастирска църква. Централното изображение е обградено от тридесет и два правоъгълни клейма или клетки, в които са монтирани мощи на светци. Върху иконата е поставена сребърна обковка от ХVІ-ХVІІ век. Според едно старо предание тя е подарена на Рилския манастир от Мара, сестра на сръбския деспот Георги Бранкович и съпруга на султан Мурад І (1359-1389). Наред с религиозната си стойност като християнска светиня, иконата има и историческо значение като паметник, свързан с българската народна съдба. Тя се пази винаги заключена. Само на големи празници, при масово посещение, след св. литургия с нея се прави тържествена лития от Дупнишките порти до Самоковските порти. В нартекса на църквата игуменът отслужва молебен с водосвет. Множеството поклонници минава на поклонение пред иконата, след което тя отново се заключва. Местното население почита иконата като изцелителка при тежки заболявания и при масови епидемии. В такива случаи свещеник с епитрахил, монах, прислужник и въоръжени пазачи посещават дома или обхождат засегнатите места, правят водосвет, поръсват и се връщат[204].

Но след пренасянето на мощите на светеца от Рила в Средец значението на Рилската обител очевидно намалява. Някои от монасите вероятно се пръсват из близки и далечни краища и създават нови иночески огнища. Несъмнено е, че обитателите на Рилската обител чрез своята дейност и своето движение през XI век, след покоряването на българските земи от Византия, дават тласък за нова, широка вълна на монашеско движение в нашите земи. В този смисъл може да се твърди, че новите светци-отшелници, които се явяват тогава – св. Прохор Пшински, Гавриил Лесновски и Иоаким Сарандапорски (Осоговски), са наистина приемници и ученици на Рилския светец.

По-обстойно е сведението за пренасянето на мощите от Рила в Търново през 1195 година, което е включено в първото проложно житие: „И така, патриарх Василий положи на кола пречестния ковчег; всички заедно с него с радост поеха пътя и потеглиха с веселие, славейки Бога и бидейки наставлявани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите на светия негов монастир — игуменът Иоаникий и, с него, богобоязливите иноци”. За коя обител на светеца става тук дума – за средецката обител „Св. Иван Рилски” или за Рилската обител? Въпросът не може да бъде решен с положителност. Наистина малката обител в София е широко известна по това време. По-вероятно е обаче, че се отнася до игумена на Рилската обител — Иоаникий, който ще да е пристигнал в Средец, заедно с манастирските братя, за да придружи шествието от Средец до Търново[205].

Повече сведения има за историята на Рилската обител през XIII и XIV век. След теглото на византийското робство през XIII век в България се долавя нов подем на вярата. Цар Иван Асен II издава дарствени грамоти на редица манастири:  Ватопедския, Зографския, на Протата в атонската столица Карея, Великата лавра, Иверския. Ревнители на вярата са и следващите царе Коломан I (1241-1246) и Михаил II Асен (1246-1257). Възможно ли е тези владетели да отминат без внимание обителта на Рилския светец, която продължава своето съществувание? Ако Иван Асен II пътува чак по светогорските обители и прави там дарения на чужди манастири, то можел ли е той да забрави обителта на св. Ивана Рилски, която се намира в собствената му държава и посветена на български светец, чиито мощи са пренесени от баща му Иван Асен I?

През 1378 година цар Иван Шишман пише за Рилската обител: „След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние, от прадеди и деди, от родителите на царството ми – светопочиналия цар Асеня и цар Коломана, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство, – и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатно слово…”[206] Прави впечатление преди всичко определението, което е дадено за Рилската обител. Тя е назована „царски монастир”. Това определение манастирът може да придобие главно с оглед даренията, които получава от владетелите през Второто българско царство. Няма никакво основание да се отхвърлят като измислени твърденията на цар Иван Шишман относно дарствени грамоти за манастира от страна на владетелите през XIII и XIV век. За съжаление всички тези грамоти днес са изчезнали като многобройни други паметници от нашето средновековие.

По-пълни данни за живота на манастира са достигнали до нас едва от първата половина на XIV век. Новият разцвет на обителта е свързан с личността на местния феодал Хрельо. Подвластен отначало на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355), той по-късно се отделя от него, обявява се за самостоен владетел и се установява в крепостта Струмица. Рилският манастир се намира в неговите владения. Той се грижи за обновата на манастира, като издига в него нова каменна църква и здрава кула. Според думите на Владислав Граматик Хрельо устроява из основа „много добре и благолепно” обителта. Това сведение се потвърждава и от Димитър Кантакузин. В надписа на рилската църква, поставен през 1834 година, се казва, че новият храм е издигнат на мястото на старата църква, която е съградена от протосеваст Хрельо през 1343 година[207]. За тази църква, която просъществува цели пет века до 1834 година, притежаваме някои графически изображения (по стари щампи), както и едно описание на отец Неофит Рилски.

Заедно с църквата Хрельо построява и защитна кула, която е запазена до днес. Тя представя четириъгълна постройка, чиито страни имат почти еднакви размери (11 х 10.5 м). Височината ѝ е 25 м. Цялата сграда е изградена стабилно от камъни, тухли и хоросан. Кулата или „пиргът” има пет етажа, а на върха е изграден параклис „Св. Преображение”, камбанария и часовник. На първия етаж е манастирският затвор[208]. На южната страна на кулата е вграден тухлен надпис, който гласи: „+ При владичеството на превисокия господин крал Стефан Душан господин протосеваст Хрельо с голям труд и разход изгради тази кула на светия отец Иван Рилски и на Божията Майка, наричана Осеновица, в годината 6843 [от сътворението на света или 1334-1335 година след Христа], индикт пети”[209].

Несъмнено Рилският манастир се превръща донякъде в светско обиталище на непокорния властелин. Но за да запази своята независимост, той става съюзник на византийския император Иоан Кантакузин. Когато през 1342 година е постигнато споразумение между Иоан Кантакузин и Стефан Душан, Хрельо е принуден отново да признае властта на сръбския крал. Малко по-късно Хрельо трябва насила да стане монах с духовното име Харитон. Но неговите интриги продължават. В края на декември 1343 година Хрельо е умъртвен от убийци, изпратени от Стефан Душан. На гроба съпругата му поставя сърцераздирателен надпис, който днес е доста силно повреден, но съдържанието му може да се възстанови[210].

В началото на декември 1347 година Рилската покрайнина заедно с обителта на Рилския светец влиза в границите на българската държава.. Според официалното съобщение на Иван Шишман от 1378 година Рилската обител неизвестно кога получава дарения, вероятно чрез дарствени грамоти, от цар Иван Александър.

След смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371 година) българската държава е разпокъсана на три дяла, подвластни на Иван Шишман, Иван Страцимир и деспот Иванко, син на Добротица. Иван Страцимир се възползва от затрудненията на търновския цар, за да завладее Софийската област. Той стига дотам, че подчинява тази област на цариградския патриарх. Иван Шишман обаче не се помирява със загубата и отново завоюва Софийско. Изглежда, че през есента на 1378 година той посещава град Средец. Тогава е издадена дарствена грамота на Рилската обител. Тази грамота е много добре запазена. Тя е написана на добре изгладен, бял пергамент (обща дължина 130 см и ширина 22 см), с красиво полууставно писмо, което и днес е напълно четливо. На долния край на грамотата виси снопче копринени нишки със златен печат, който обаче е фалшив. Грамотата е издадена на 21 септември 1378 година. В заключителната ѝ част не е посочено мястото, където е съставена, но то най-вероятно е Средец. Грамотата потвърждава собствеността на Рилската обител над редица села в Дупнишко, Горноджумайско, Разложко, Мелнишко. Като собственост на манастира се споменава метохът Орлица, който съществува и днес, а по-нататък и един „манастирски метох”, който не може да се отъждестви. Имотите включват: ниви, лозя, ливади, воденици, места за воденици и [рибо]ловища. От думите на грамотата се вижда, че манастирът владее голяма част от Рилската планина с нейните гори. Всички тези огромни манастирски владения са освободени от данъци и налози[211].

През 1382 година османските турци завладяват София. Предвидливите монаси полагат грижи да запазят манастирските ценности от враговете. През 1385 година игуменът Дометиан преписва Завета на св. Иван Рилски, а неговият оригинал е скрит. В началото на своя препис той поставя приписка, която по-късно е преписана от неговия ученик Саватий и се е запазила до наши дни върху следващите преписи[212].

Манастирът по това време попада във владенията на велбъждския владетел Константин Деянов, който става турски васал, поради което земите му са пощадени от завоевателите. За опазването на манастира през годините на османското нашествие спомага и обстоятелството, че Рилската обител е разположена в планинска пустош, далече от големите пътища.

За духовния живот на Рилския манастир през последното столетие от съществуването на Второто българско царство е известно съвсем малко. От това време са запазени няколко датирани ръкописа, писани в Рилската обител или за нея. Един от тях е Четвероевангелие, писано на пергамент и хартия през 1361 година от монах Симеон[213]. Употребата и на хартия свидетелства за настъпваща оскъдица на пергамент, който е скъп материал.

В библиотеката на Рилската обител се пази препис на Лествицата от св. Иоан Лествичник от 1364 година. Съдържанието е чисто монашеско. Според една бележка ръкописът е писан „от последния в иноците Теодосия, на мястото Устие при град Търново, при благоверния Иван Александра и неговата царица новопросвещената Теодора[214]”. Възможно е ръкописът да е писан от рилски монах, който пребивава в Търново, или писачът е от търновските манастири, но подарява книгата на прославената обител.

Друг ръкопис от същата епоха в рилската библиотека е сборник с произведения на св. Максим Изповедник, Василий Велики, Иоан Златоуст, Иларион Велики и други. В него има неподписана приписка на кописта и рилски приписки от ХVІІІ век[215].

В манастирската библиотека се съхраняват няколко недатирани ръкописи от XIII и XIV век, за които може да се предположи, че са писани в Рилската обител. Два от тях са Изборни евангелия (апракос) в среднобългарска езикова редакция, писани на пергамент през XIII век[216]. Запазен е също един Псалтир, част от който е писана в XIV век също в среднобългарска редакция. В ръкописа се съдържат и някои други текстове. От XIV-XV век произхожда един ръкопис, който съдържа служба на Рилския светец и Скилицовото житие, а по-късно са добавени и други текстове. В обителта през XIV век е направен, както изглежда, също и препис на Паренезиса на Ефрем Сирски. Тук вероятно е преписан и текстът на друга Лествица, която сега се пази всред ръкописите на манастирската библиотека. Всички те са жалки отломки от някогашното книжовно богатство на Рилската обител.

В манастирския музей може да се видят две великолепни произведения на ажурната българска дърворезба от ХІV век – вратата на Хрельовата църква от 1335-1340 година и Хрельовия трон. Сред тератологичните изображения на вратата правят впечатление четири митологични грифона. Някои детайли на трона са сменени в по-късно време[217].

6.2. ХV-ХVІІІ век

През първите години след завладяването на българските земи от османците по тактически съображения манастирът не е ограбван. Запазен е ферман на османския султан Баязид (1389-1402) от 18-28 октомври 1402 година, който защитава манастира срещу евентуални грабители[218]. В самото начало на османското завоевание имотите на обителта са включени във вакъфи, поради което са освободени от допълнителни данъци и такси. През ХV-ХVІІ век монасите са освободени от поголовния данък, наложен на християните. Но великият везир Мехмед Кюпрулю, потурчен албанец,  ги задължава да го плащат по време на неговото управление (1656-1661).

През управлението на султан Мурад II (1421-1451) състоянието на Рилската обител, както изглежда, се влошава. От това време липсват свидетелства за живота на манастира. Дали някои от рилските иноци не напускат обителта, за да се преселят в чужбина? Именно тогава се появява първото упоменание за Рилския светец в руски богослужебни книги. В Пролог от 1429 година на Троице-Сергиевата лавра, под 19 октомври, се чества „паметта на преподобния наш отец Иван Рилски [219]”.

В средата на ХV век Рилският манастир споделя съдбата на много български обители – опожарен е и разрушен до основи, а монасите му са прогонени. Вероятно тази трагедия е свързана с освободителния поход на крал Владислав Варненчик през 1444 година. Запустението продължава „много години”. При управлението на султан Мохамед II (1451-1481) трима братя – Иоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Яков от село Крупник (сега помашко село), решават да възстановят манастира. За това са оставили подробни описания Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин. За да оцелее светата обител, тя сключва договор за взаимопомощ с руския манастир „Св. Пантелеймон“ на Атон на 6 юни 1466 година (договорът е съхранен и до днес). Той е подписан от редица монаси начело с игумена на руския манастир иеромонах Аверкий и игумена на Рилския манастир иеромонах Давид. Неясен е смисълът на думите, че в манастира „Св. Пантелеймон” се пазят „хрисовули на прежните свети ктитори”, от които се вижда, че някога двата манастира били „едно”. Съглашението сега се възобновява, като всеки от двата манастира запазва своята самостоятелност в управлението[220].

През 1469 година монасите получават разрешение да пренесат мощите на св. Иоан Рилски от разрушената столица Търново в манастира – забележително събитие за онова време. Възвръщането на мощите на Рилския светец в обителта означава началото на нов разцвет. В продължение на няколко десетилетия дейността на манастира е ръководена от братята обновители. Игуменът Давид още по времето на пренасянето на мощите построява църквата в стария манастирски метох Орлица. През 1491 година игумен е вече Теоктист. Той е споменат в надпис от църквата „Св. Апостоли” в Орлица, който е изписан със средствата на крупнишкия епископ Яков (II). Този епископ е познат и от друг надпис от 1488 година, открит в бобошевския манастир „Св. Димитър[221]”. Запазен е купел за кръщение, който според надписа е подарен от игумена Евтимий през 1497 година. Тъй като монасите идват в манастира пълнолетни и нямат деца, трябва да се заключи, че този купел е предназначен за кръщението на децата на многобройните поклонници, които често нямат енорийски храмове[222].

Още в хода на османското завоевание, оставени без закрилата на светската власт, атонските манастири влизат в споразумения със завоевателите. Различни документи показват, че някои от тях запазват имотите си срещу задължението да плащат ежегоден данък. Това им осигурява възможността да продължат своята дейност.  В края на XV век Рилският манастир запазва правдините, признати от първите турски султани. На 20 август 1493 година султан Баязид II издава специален ферман, отправен до бея на кюстендилския санджак. Повод за издаването му са „разни злодеяния и насилия върху монасите”, упражнявани от „някои местни спахии и други видни личности”. Султанът заповядва да бъдат призовани на съд злосторниците и, ако се окаже, че обвиненията са верни, да бъдат осъдени „най-строго”, като им се забрани да влизат в обителта и да вършат насилия там[223]. Други фермани за манастира са издадени през 1508-ма, 1516-та и 1519 година. В тях се съобщава, че монасите от Рилския манастир притежават „височайши царски актове, издадени още в царуването на приснопаметните султани Баязид хан I и Мохамед Челеби.” С тези фермани, записани в правителствените тефтери и имащи силата на закон, Рилският манастир и живеещите там монаси се признават от властта за привилегировани и свободни. Те и техните имоти се освобождават от налози и данъци[224].

По времето на султан Сюлейман I (1520-1566) в Рилския манастир има само четиридесет и шест монаси, а два века по-късно, през 1756 година, в него живеят петдесет и шест духовници. Обновяването на манастирите в българските земи е първата стъпка за запазване на книжовността и нейното развитие чрез малобройните образовани хора. Първият голям манастир, който възстановява своята културна дейност е Рилският. От 70-те години на ХV век има сведения, които говорят за значима по стойност и голяма по количество книжовна продукция. Предполага се, че заедно с мощите на св. Иван Рилски манастирското братство пренася от Търново и множество образци на българската книжовност – от съчиненията на големите учители на православното християнство до творбите на патриарх Евтимий. Доказателство за това е Рилският панегирик – сборник, който съдържа сто и единадесет съчинения на византийски и български автори. Той е завършен от Владислав Граматик, който включва и своя оригинален „Разказ за пренасяне на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гавриил съставя сборник със слова на Иоан Златоуст. Преписваческата традиция е възстановена. Осигуряват се необходимите за църковния култ книги – Евангелия, Молитвеници, сборници с песнопения и други. Създава се килийно училище, в което се учат поколения книжовници, духовници и преписвачи. Рилският манастир възстановява средновековния модел на културен център с трите му основни функции: запазване и преписване на книжовното наследство, обучение на грамотни и образовани хора и създаване на нови творби. Това се възприема и преповтаря от други манастири[225].

Съхраняването на книжовното наследство – писмената памет на българите – е голямата задача на българските книжовници, живели през ХV-ХVІІ век. Още в първото столетие на чуждата власт с такава цел работят монашеските братства в Атон, Видин, Охрид и София. Доказателство са големите тематични сборници като този на дяк Андрей от 1425 година.

Един от големите книжовници в Рилската обител през втората половина на ХV-ти и началото на ХVІ век е монахът Мардарий Рилски. Той работи при управлението на игумена иеромонах Теофан и в сътрудничество с Владислав Граматик. От неговото творчество са останали само четири ръкописа:

1) Шестоднев от 1480 година с шестдесет и седем беседи на св. Иоан Златоуст върху библейската книга Битие (Рилски манастир 4/2)[226];

2) Панегирик от 1483 година, който съдържа редица български произведения като житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий с добавката на Владислав Граматик, житията на св. Петка Търновска и Иларион Мъгленски от същия патриарх, похвалното слово за архангелите Михаил и Гавриил от св. Климент Охридски и други. (Рилски манастир 4/5)[227];

3) Служебен миней за месец септември от 70-те години на XV век. (НБКМ 133). Мардарий вероятно е преписал минеите за цялата година;

4) Панегирик от 1509 година, писан заедно с монаха Пахомий (Москва, РНБ, сб. Хилфердинг 56)[228]. На перото на отец Мардарий може да се отдадат и още два ръкописа – част от Панегиричен сборник с житията на св. Петка и св. Иларион Мъгленски от 80-те години на XV век. (Москва, РНБ,F.I.488) и Сборник с великопостни слова от последната четвърт на XV век. (Букурещ, РАН, 300)[229].

През последната четвърт на XV век в Рилския манастир при игумена Теофан се подвизава и книжовникът Давид. Единственият точно датиран негов ръкопис е Миней за март от 1487 година (Рилски манастир 2/4). Ако се съди по почерка, негови трудове също са Требник от последната четвърт на XV век (пак там 1/42), преписан заедно с Владислав Граматик, и ценен Сборник от канони, служби и жития на св. Иван Рилски (пак там 1/26[230]). Може да се предположи, че книжовникът Давид е тъждествен с игумена Давид – единия от тримата братя, които възстановяват манастира[231]. 

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[201]. Марков, В. Древнотракийско мегалитно светилище край Царев връх – предшественик на Рилския манастир. Културно-исторически и етногенетични аспекти. – Годишник на факултета по изкуствата при ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2006, 87-91; Същият. Cлeдитe от Cвeти Ивaн Pилски. – В: Същият. Културно наследство и приемственост. Hacлeдcтвo oт дрeвнoeзичecкитe cвeти мecтa в бългaрcкaтa нaрoднa културa. Благоевград, 2007; Гювийски, Стр. Митичните стопани на рилските реки и езера. – Епос. Език. Мит. Годишник на Асоциация „Онгъл“, том 9, год. VII, 2011.

[202]. Николова, Б. Рилският манастир в старобългарските паметници и Рилският манастир според Евтимий (съпоставителен план). – В: Търновска книжовна школа. Т. 8. Св. Евтимий, патриарх Търновски, и неговата духовна мисия в Европа. Отг. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 2007, 475-481.

[203]. Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, запазени в България. Своден каталог. Т. І. Съст. Б. Христова, Д. Караджова, А. Икономова. С., 1982, 19-20, № 2; Старобългарска литература. Енциклопедичен речник, 431-432. Срв. Славянски ръкописи в Рилския манастир. Съст. Хр. Кодов и др. Т. 1. С., 1986.

[204]. Kirin, A. The Cult of the Mother of God Осеновица (She Who Overshadows). – Проблеми на изкуството, 1998, извънреден брой, 25-30; Бакалова, Е. Рилската чудотворна икона-реликварий, Константинопол и Мара Бранкович. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация (Българо-сръбски симпозиум. София, 14 -16 септември 2003 г.). С., 2005, 193-228; Чудотворната икона на Богородица „Осеновица-Покровителка” в Рилския манастир. Съст. Ив. Николов. Костенец, 2011.

[205]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 20, 31, 86.

[206]. Цит. по: Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 250-251.

[207]. Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир. – Сборник за народни умотворения, 18, 1901, с. 196.

[208]. Неофит Рилец, йером. Цит. съч., с. 25; Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 33. Срв. Захариева, Л. Средновековната кула в Рилския манастир. – Архитектура, 1981, № 5, 14-16.

[209]. Цит. по: Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II. С., 1940, с. XXXII сл., 280, 418 сл.

[210]. Пак там, с. XXXIII, 283-284, 419.

[211]. Публикация: Даскалова, А., М. Райкова. Грамоти на българските царе. Увод. Текстове. Речник. Библиография. С., 2005, 44-46.

[212]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 38-39, 111, 131.

[213]. Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 40, № 65.

[214]. Пак там, с. 40, № 66.

[215]. Пак там, с. 49, № 95.

[216]. Велчева, Б. Графико-лингвистический анализ рыльского Б евангелия начала XIV века. – В: Язык и писменность среднеболгарского периода. Отв. ред. Е. И. Демина. М., 1982, 145-165.

[217]. Гергова, Ив. Хрельовата врата от Рилския манастир като врата към рая. – Проблеми на изкуството, 1992, № 1, 17-28; Друмев, Д. Декоративно и приложно изкуство. – В: История на българското изобразително изкуство. Т. 1. Отг. ред. А. Обретенов. С., 1976, 283-286.

[218]. Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. Т. ІІ. Документи и речник. С., 1972, 13-14.

[219]. Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в ХVІ и ХVІІ в., с. 79, бел. 56.

[220]. Дылевский, Н. М. Договор 1466 г. между болгарским Рылским монастырем и обителью Пантелеймона-Руссиком на Афоне. – Etudes balkaniques, 1976, № 4, 110-115.

[221]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 42, бел. 1; с. 48, бел. 3.

[222]. Климент Рилец, архим. Нови приноси към историята на Рилския манастир. – Духовна култура, 38, 1958, № 8, с. 23.

[223]. Ихчиев, Д.  Турските документи на Рилския манастир. С., 1910, 5-6.

[224]. Пак там, 6-8, 9-10, 11-12.

[225]. Терзийска, М. Обучение и възпитание в Рилския манастир през ХV-ХVІІ в. – Педагогика, 13, 2003, № 4, 101-110.

[226]. Христова, Б. Два ръкописни шестоднева от библиотеката на Рилския манастир. – Език и литература, 1982, № 2, 57-65.

[227]. Райков, Б. Панегирикът на Мардарий Рилски от 1483 г. – Старобългарска литература, 18, 1985, 143-149.

[228]. Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 63, № 132; с. 78, № 182; с. 82, № 193. Срв. Киселков, В. Рилският книжовник Мардарий. – Училищен преглед, 1939, № 9, 82-100; Ангелов, Б. Ст. Неизвестни ръкописи на Мардарий Рилски. – Старобългарска литература, 6, 1980, 50-68.

[229]. Христова, Б. Мардарий Рилски. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник, с. 294.

[230]. Христова, Б. Давид Рилски. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник, с. 133.

[231]. Панайотов, В. Игумен Давид и монах Давид Рилски. – Преславска книжовна школа, 4, 1999,

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7pz

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s